Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (97)

25.

Вечерта на същия ден, в който Роберт бе взел портфейла на баща си, на гарата, откъдето тръгват влаковете между столицата Париж и морското пристанище Хавър, имаше както обикновено трескаво движение. Бързият влак вече чакаше и пътниците се качваха в отворените вагони.

Между множеството, движещо се насам-натам, между елегантните пътници, простите носачи, слугите, чиновниците и кондукторите, се промушваше едно момче, на чието лице бе изразена твърда решителност. Беше Роберт.

Кръвта на Естерхази, която течеше в жилите му, оная кръв, в която имаше несъмнено и цигански капчици, бе изпълнила малкото момче с горещо желание да преживее приключения. Роберт не искаше вече да се върне вкъщи при майка си. От една страна го възпираше страхът да не би тя да прочете стореното зло в очите му, а от друга — вкусената внезапно свобода, която го тласкаше все по-напред по хлъзгавия път на живота.

През деня се бе разхождал из улиците, бе гледал възхитен големите витрини, бе зяпал най-различните коли, които минаваха край него, при това не бе почувствал ни най-малък глад или жажда и съвсем бе забравил, че не е ял нищо от сутринта. По такъв начин бе стигнал бавно до гара Сен Лазар.

Той видя готовия за тръгване влак, чу че ще отпътува за Хавър, градът на Франция, откъдето тръгват не ежедневно, а ежечасно кораби за всички посоки на света, и взе веднага решение да замине за там. В главата на Роберт се появиха най-примамливи картини. Бе му безразлично дали тръгва за Америка, Африка, Азия или Австралия. Той вече се виждаше в някоя чужда страна като откривател на богата златна мина, после израснал и завърнал се в стаята на неговата майка, която щеше без съмнение да посрещне радостно изчезналия си син. Той й носеше отдавна очакваното богатство, цели парчета злато, безброй бижута, а освен това бе и собственик на голяма, колкото една десета от Франция, ферма в някоя страна отвъд океана…

Засега, обаче, Роберт, се намираше още в началото на своите планове и макар че не бе навършил и десет години, добре разбираше, че трябва да преодолее една голяма трудност. По какъв начин можеше да стигне в Хавър, той, момчето, което не притежаваше нито сантим и не можеше да си купи билет!

Роберт се разхождаше край елегантния влак и гледаше завистливо всеки пътник, който можеше да седне спокойно в някое от кадифените купета. Особен интерес възбуди у него грамадният локомотив, готов да отнесе влака в мрака на нощта. Машинистът и огнярят стояха до машината, разговаряха и пушеха спокойно пурите си, понеже бяха свършили приготовленията за пътуването.

— Елате — рече машинистът на огняря, — да отидем да изпием бързо по чашка вино. През нощта ще бъде може би студено, а в такъв случай е по-добре човек да е пил нещо, което затопля тялото.

Огнярят не чака да го поканят повторно и тръгна след шефа си, който го заведе в ресторанта. В този момент на момчето му хрумна смела идея. Колко ли бе хубаво човек да се вози на локомотива! Това бе навярно рядко удоволствие, което не можеше да се сравнява с обикновеното пътуване в купетата. Нямаше ли начин да си достави това удоволствие? Трябваше само да се скрие в локомотива. Нали току-що бе чул, че бързият влак между Париж и Хавър спира само на една гара? Дотогава едва ли щяха да го открият, а после, когато влакът бъдеше вече на път за Хавър, щеше да бъде късно да свалят смелия пътник и искат, не искат щяха да го доведат до крайната гара.

Едва се бе родила в главата на Роберт тази идея и той вече реши да я изпълни. Огледа се плахо на всички страни — никой не го наблюдаваше. Със светкавична бързина се качи на локомотива. Сега се намираше във вътрешността му и започна да търси подходящо скривалище.

Уви, нямаше нито едно ъгълче, в което можеше да се скрие — нито един шкаф, нито една ограда или нещо друго, зад което да се сгуши и да не го видят изпитателните погледи на машиниста и огняря.

Но ето, там имаше цяла купчина въглища. Тя бе подредена така, че образуваше край стената на локомотива малка кухина, достатъчна обаче, за да побере малкия Роберт. Ако се скриеше в нея, поне щеше да е сигурен, че няма да го намерят в самото начало, преди тръгването на влака.

Роберт се сви и се притаи до неосветената странична стена на локомотива.

Няколко минути по-късно се завърнаха двамата мъже. Те застанаха веднага по местата си.

— Погрижихте ли се за достатъчно въглища? — чу Роберт машиниста да пита огняря. — За да не изпаднем в неловко положение, ще е по-добре да приготвите повече въглища.

Огнярят посочи мълчаливо големия куп.

— Струва ми се, че са достатъчно — кимна машинистът и почеса усмихнат брадата си. — По дяволите, нещо ми се доспа. Не съм свикнал и не биваше да пия преди тръгването на влака. Бързият влак изисква човек да внимава извънредно много и да вижда през мрака какво става по линията…

Роберт чу много добре целия разговор. Той наблюдаваше от скривалището си всичко, което правеха машинистът и огнярят, кои кранове отварят, как изпускат парата, как палят огъня и кои сигнални лампи включват.

Най-сетне удари звънецът. Вратите на купетата се затвориха, началник-гарата даде знак за тръгване, машинистът завъртя една месингова дръжка и влакът потегли.

Пътуването бе прекрасно. Локомотивът бързаше, колелата трещяха, вагоните се носеха и влакът оставяше зад себе си цял облак черен дим, сякаш искаше да бележи пътя към Хавър с летяща огнена змия.

Роберт не чувстваше силния студ, скривалището не му се видя неудобно, никак не му пречеше, че трябва да диша отвратителната миризма на въглищата, а напротив, радваше се, че е тръгнал със светкавична бързина към далечината, към едно богато на приключения и успехи бъдеще. Трябваше само да внимава да не го удари лопатата на огняря, когато вземаше въглища, за да ги захвърли в ненаситната паст на пещта.

Роберт бе много ловък. С леко движение на тялото избягваше всяко нараняване и понеже мърдаше безшумно, не го забеляза нито един от двамата мъже.

— По дяволите, много ми се приспа от това вино — се оплака още веднъж машинистът. — Трябва да поседна малко, за да си почина. Я застанете вие в това време при машината, Густав, линията и без това е свободна и безопасна. Няма нужда да правите друго, освен да гледате през прозорчетата дали няма някоя неочаквана преграда на линията.

Машинистът седна на едно малко столче, което се намираше близо до въглищата, а огнярят застана на неговото място. След кратко време старият човек заспа дълбоко.

Огнярят запали пура и вместо да гледа линията през прозорчето, започна да чете едно писмо, което бе получил навярно от любовницата си. Роберт не можа да удържи повече любопитството си. Много му се искаше да гледа през прозореца бляскавите релси. Нямаше нужда да направи друго, освен да се изправи, да премине през въглищата и желанието му щеше да бъде изпълнено. Всеки друг би се опасявал, да не бъде открит. Осемгодишното дете, обаче, не можа да се въздържи. То излезе тихо, полуизправено, от скривалището си и седейки върху купа въглища, приближи лице към прозорчето. Машинистът спеше, а огнярят му бе обърнал гръб.

Нощта беше ясна, луната светеше и малкият пътник можеше да види линията на доста далечно разстояние. Релсите се извиваха като разтопено сребро в равнината. Роберт не можа да се откъсне от гледката. Внезапно на детското му лице се появи плахо и несигурно изражение. Там, все още доста далече, върху релсите лежеше някакъв тъмен предмет. Дали бе човек, или дърво? Той не можеше още да определи какво е, но едно му бе ясно — щеше да стане ужасна катастрофа, ако локомотивът се сблъска с него. Роберт понечи да извика, но не можа. Искаше да протегне ръка към огняря, но не посмя от страх, че ще го открие и накаже. Влакът се приближаваше със светкавична бързина към тъмното петно, което лежеше върху релсите. В този момент лунната светлина падна върху него и сега вече можеше да се види какво е.

Кръвта на Роберт замръзна в жилите. Върху релсите лежеше жена!

Огнярят сгъна писмото, постави го бавно в джоба си и засвири с уста модерен шлагер. Машинистът спеше дълбоко. Сега, ей сега трябваше да стане страшното! След малкия завой колелетата щяха да прегазят тялото на жената върху релсите.

Роберт вдигна ръка, защото му се струваше, че чува гласа на майка си:

— Направи го, мое момче, поправи греха си!

Детската ръка бе хванала месинговата дръжка, с която машинистът бе задвижил влака при тръгването от Париж. Без съмнение тя спираше влака щом се завъртеше в обратната посока. Роберт я дръпна. За негов голям ужас не му достигнаха силите. Влакът се намираше вече само на сто крачки от нещастницата. Момчето хвана още веднъж месинговата дръжка, този път с двете ръце. Успя да я задвижи и тя се завъртя най-сетне в обратната посока. Чу се оглушително свирене на излизащата от вентилите пара.

Огнярят извика, машинистът скочи, колелата започнаха да пищят — влакът бе спрян. В този момент огнярят се нахвърли върху Роберт и го хвана с две ръце.

— Нещастнико! — извика той на момчето. — Какво направи!? Как попадна в локомотива? Ти си се вмъкнал скришом! Ще бъдеш тежко наказан!

Обезумелият машинист бе вдигнал тежък чук и заплашваше Роберт.

— Ти направи от мене нещастен човек, момче — изстена той. — Не мога да понеса отговорността да спра в открито поле бързия влак. Ще бъда уволнен!

Роберт се разплака.

— Накажете ме, убийте ме, но преди всичко, моля ви се, спасете нещастницата, която лежи пред вас на релсите.

Машинистът се спусна към прозорчето и погледна навън.

— Боже мой! — ахна той и се отдръпна изплашен. — Момчето има право, там, на релсите, лежи жена. Не се изправя, не помръдва, навярно е мъртва.

— Влакът не е минал през нея — извика огнярят. — Нека слезем да видим какво става.

Обслужващите локомотива скочиха на земята. От всички страни се затичаха кондукторите с лампите си. След малко около неподвижната жена се бе образувал цял кръг.

Осветиха лицето й. То бе красиво и бледо, очите затворени.

— Младо момиче — рече машинистът, — сигурно е искало да се самоубие… Боже мой… Тя не е легнала по своя воля върху релсите, а са я сложили, за да бъде убита… Ето… вижте… ръцете и краката й са вързани!

Единият от кондукторите вдигна нещастницата и я занесе в празен първокласен вагон.

— Вземете със себе си този смел пътник — подвикна машинистът и посочи Роберт, който също бе скочил, за да види оная, която дължеше живота си на неговото присъствие на духа.

Когато кондукторът го погледна учудено, машинистът добави:

— Той е много добро момче, макар че се е скрил в локомотива, за да пътува без пари. Не го наказвайте, защото нему дължим, че не се случи нещастие.

Кондукторът взе Роберт и го настани в същото купе, в което лежеше на седалката в безсъзнание спасеното момиче. Бяха я освободили набързо от въжетата, но не можаха да направят повече за нея, защото влакът бе закъснял вече с цели три минути, а три минути за бърз влак представляват цяла вечност.

Вратата на купето се затвори зад Роберт и той се намери сам със спасената. Малкото момче гледаше с искрено съчувствие ангелските черти и внезапно му се стори, че вижда това лице не за пръв път. Да, това бе добрият му ангел от катедралата Нотр Дам, божията пратеница, на която бе дал портфейла на баща си. Детският му ум бе твърдо убеден, че ангелът бе легнал нарочно върху релсите, за да се съедини пак с Бога.

— Моето добро ангелче — прошепна Роберт. — Събуди се, събуди се и ме погледни.

И погали нежно бледото лице на момичето. Тя отвори очи, огледа се учудено и внезапно извика тревожно:

— Помощ! Искат да ме убият!

После, когато видя Роберт, сякаш се успокои, разтърка с ръка очите си, като че искаше да прогони лош сън и прошепна:

— Боже мой, аз съм спасена, престъпниците не са постигнали целта си! Боже мой, ти отново ме връщаш в този жесток живот. Отново ще трябва да се боря с безмилостното съществуване. Пак ще страдам, пак ще бъда преследвана!

Тогава Роберт взе ръката на младото момиче и му каза:

— Аз ще те закрилям, макар че съм млад. Вярвай ми, аз умея да държа очите си отворени и ще се погрижа лошите хора, които те преследват, да не ти сторят зло. Ще удържа на думата си, защото съм един Естерхази!

Като чу това име, девойката се отдръпна, после обаче протегна ръце и притисна малкото момченце към гърдите си.

— Естерхази ли? — промълви тя с болка. — Един Естерхази ме тласна към смъртта, друг Естерхази ми предлага закрила! Ела, мое мило момче, ние ще останем заедно и ще бъдем добри приятели. Да, ти приличаш на него. Приличаш на онзи, когото обичах и все още обичам. Ти си същия като моя Християн!

Тя целуна момчето и го накара да седне на кадифената седалка. Роберт облегна главата си на нея и го обхвана чувство на сигурност.

— Как се казваш, мое добро ангелче? — запита я той.

— Мадлен Готие — отвърна тя.

Докато бързият влак летеше и приятната топлина на първокласното купе обгръщаше двамата бездомници, Мадлен разказа на Роберт по какъв начин е попаднала върху релсите.

Без да подозира нищо лошо, тя чакала в гостилницата на Жак Селитрата поръчания обяд, а в пазвата й бил скрит портфейлът, който Роберт й бе връчил в църквата Нотр Дам. Гостилничарят донесъл първо бутилка вино.

— Пийте — й казал Жак Селитрата, — котлетът скоро ще бъде готов.

Мадлен си наляла чаша от приятното вино и го изпила. След това заспала.

Когато се събудила, се намерила в един файтон и срещу нея стояли двама мъже, принадлежащи навярно към парижкия престъпен свят, защото говорели на жаргона на парижките апаши. Мадлен се преструвала на заспала, за да узнае какво възнамеряват да направят с нея, и чула следния разговор:

— Това е невиждано богат лов — каза по-старият от двамата мъже на по-младия. — Жак Селитрата има винаги извънредно предчувствие, но цяло изкуство е да заподозреш, че това скромно момиче носи в себе си толкова пари! Той получи, разбира се, като шеф на тази бляскава сделка по-голямата част от плячката, но и ние спечелихме всеки по пет хиляди франка, а това не е малко!

— Не мога да се радвам на тези пет хиляди франка, шефе — промълвил колебливо по-младият престъпник, — защото ми е жал да пожертваме това красиво момиче. Много жестока смърт сте измислили за нещастницата — да я хвърлим вързана пред бързия влак. Това е страшно.

— Не се глези, драги Леопарде — отвърнал шефът. — Винаги, когато става въпрос за някоя красива жена, ставаш сантиментален. Не би трябвало да те вземам за съучастник в такива случаи. Да бъдеш прегазен от бърз влак сигурно е прекрасна смърт. Всичко свършва преди да можеш да събереш мислите си… Впрочем нямаме друг изход. Ако убием момичето сред Париж, няма да знаем какво да правим с трупа му. Сега, обаче, ще я откараме на десет мили от града и ще я сложим вързана върху релсите. Колелата ще я направят на пихтия, така че няма да може да я познае и собствената й майка!…

При тези ужасни думи Мадлен загубила съзнание. Когато дошла на себе си, забелязала, че престъпниците наистина са изпълнили ужасното си намерение. С вързани ръце и крака, сложена върху релсите, тя отдалеч видяла светлините на приближаващия се със светкавична бързина влак. Сметнала се за загубена и разбрала, че само след няколко минути ще я връхлети смъртта. Дори не изпаднала в безсъзнание, което би облекчило последните й минути. Виждала и чакала смъртоносния влак и предварително изпитвала хилядите болки на предстоящата катастрофа. Внезапно чула оглушителното пищене на спирачките и влакът се заковал само на три крачки от нея.

— Аз те спасих! — смееше се щастливо Роберт и прегръщаше отново и отново Мадлен.

После й разказа защо е избягал от майка си, подтикнат от желанието за приключения в далечни страни. Мадлен поклати недоволно глава, докато галеше нежно черните коси на дръзкия малчуган.

— Постъпил си много лошо, моето момче — каза тя. — Не е хубаво, че си избягал от майка си и малката си сестра. Представи си само, колко много ще се тревожат за теб и колко ще плачат, понеже не знаят къде се намираш. Ти трябва да се върнеш с мен в Париж и то по възможност час по-скоро.

Роберт се намръщи, но Мадлен не му позволи да възразява.

— Ела — рече тя, — дай ми ръката си и ми обещай, че ще се завърнеш с мене от Хавър в Париж. Аз ще те заведа при добрата ти майка и съм сигурна, че тя ще ме благослови, ако й върна нейното любимо момченце.

От очите на буйния малчуган потекоха горещи сълзи, той скри лице в гърдите й. Изповяда й, отначало колебливо, а после все по-решително и откровено, че бе извършил кражба и че страхът пред наказанието го бе накарал да избяга от Париж.

— Извършил си голям грях, мое дете — изрече съкрушено младото момиче. — На онзи, обаче, който откровено се разкайва, Бог прощава. Не се страхувай, всичко ще се поправи. Щом пристигнем в Хавър, ще се погрижим да се върнем в Париж.

— Разбира се — добави тя печално, — това няма да може да стане лесно, защото нямам никакви пари и предполагам, че и ти нямаш. Но бог няма да ни изостави, мое момче, на него трябва да се надяваме.

Роберт прегърна нежно момичето и му прошепна:

— Ти си моето добро ангелче, мила моя Мадлен.