Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (89)

17.

Снегът, който бе валял цяла вечер върху Париж, се обърна внезапно в дива снежна виелица. Вятърът бушуваше из улиците и малцината минувачи, които се осмеляваха да излязат, оставаха без дъх под дивите му бели пристъпи.

Едно младо момиче, което бе тръгнало от Рю Росини за Рю де Мартир, не забелязваше сякаш нито снежната виелица, нито бурята. То тичаше бързо с разпуснати руси коси, в които играеше вятърът, а снегът ги покриваше толкова бързо, че побеляваха само за няколко минути. Минувачите спираха изненадани, поклащаха глава и гледаха дълго подир момичето, защото не бяха виждали никога по-рано толкова красиво и бледо лице, с толкова явно изписан върху него преживян ужас.

Нещастницата бе Мадлен Готие, дъщерята на бившия актьор. Тя бе избягала веднага след станалата разпра между нея и нейния обичан Християн. Зад малката сцена на публичния дом на Рю Росини бе съблякла костюма си и бързо бе облякла старите си износени дрехи. Напразно се бе опитал Готие да влезе в общия гардероб на „артистите“, напразно я бе молил да му отвори. Тя не отговори нито дума на подлия си баща. Разтвори внезапно вратата на гардероба отвътре и излезе бързо.

— Дете мое — провикна се старият актьор, =— ела, мило мое дете, за да ти дам утехата, от която се нуждая и аз.

Мадлен се отвърна от подлеца като от натрапчива муха, слезе бързо по стълбите и излезе през тайния вход, през който Готие я бе довел в публичния дом.

— Вкъщи, вкъщи! — извика момичето, като че ли бе полудяло. — Трябва да видя още веднъж мама, а след това…

Тя се зави по-плътно в палтото си. Вече бе стигнала къщата в Рю де Мартир, когато чу, че някой вика името й. Тя не спря обаче и няколко минути по-късно застана до една женска фигура. Топла ръка хвана нейната, която беше студена като лед.

— Мадлен, какво ти е? Боже мой! Разкажи ми всичко, облекчи сърцето си!

— Госпожице Нитуш, вие ли сте!

Мадлен гледаше втренчено младата шапкарка от третия етаж, с която я свързваше искрено приятелство. Нитуш влезе с дъщерята на Готие в тъмния вход на къщата.

— Мадлен, сигурно ти се е случило нещо ужасно…нали? — попита тихо приятелката й. — Няма значение, бъди разумна и помни, че имаш да изпълняваш дълг, дълг към бедната си и болна майка!

— Ох, майко, майко! — разплака се Мадлен и прегърна приятелката си.

Нитуш погали мокрите й, покрити със сняг коси и се опита да я стопли с дъха си.

— Всичко пропадна! — изстена нещастното момиче. — Вече съм белязана, Нитуш! Онзи, когото обичах повече от всичко на света, скъса с мене, той, без когото просто не мога да живея!

— Ужасно! Да не би да те е видял твоят годеник, граф Християн Естерхази, в онази къща?

Вместо отговор силен плач разтресе тялото на девойката и Нитуш разбра всичко.

— Бедно мое дете! — възкликна младата шапкарка. — Ти заслужаваш двойно повече състрадание, защото те е погубил твоят собствен баща! Как ще понесеш този удар?

— Не мога да го понеса! — извика Мадлен с мрачна решителност. — Нима може да продължава да живее човек, след като е умъртвено сърцето му! Нитуш, в гърдите ми всичко е глухо, празно. Сърцето ми не тупти вече в радостно очакване, мен ме чака смъртта, тя иска своята жертва!

— Мадлен! Остави тия мрачни мисли! — сепна се Нитуш. — Твоето сърце би ли позволило да се откажеш от живота и да оставиш безпомощната си и самотна майка при онзи подлец? На онзи човек, който се отнася към майка ти с безсърдечна жестокост и който ще я бие и изтезава безгранично, ако ти не си вече жива!

Мадлен покри с ръка очите си и жалост обзе сърцето й.

— Имаш право, Нитуш — прошепна тя глухо. — Желязна верига ме свързва с това проклето съществуване. Не ми е позволено да търся свобода и забрава като всички останали хора, когато нямат вече какво да очакват на този свят. Трябва да остана при бедната си майка!

— Заклеваш ли се, Мадлен, че няма да се самоубиеш, докато е жива майка ти?

— Заклевам се! Докато е жива, ще нося търпеливо кръста на страданието, което ми е възложил Бог. Зная обаче, че едва ще мога да го понеса, толкова много ми тежи.

Нитуш прегърна приятелката си и със сила я заведе на четвъртия етаж, целуна още веднъж Мадлен, преди да я остави да влезе в апартамента на Готие, и й стисна ръката.

После слезе в жилището си.

Мадлен разтвори бавно вратата на апартамента и влезе на пръсти в стаята, където мислеше, че спи майка й. Малката газова лампа хвърляше слаба светлина върху скромните мебели. Огънят в камината вече почти бе изгаснал. Мадлен обърна поглед към голямото легло, в което обикновено спеше майка й, но то беше празно. Тя се огледа плахо и изведнъж се олюля, очите й се разтвориха и изпищя ужасно.

Съпругата на Готие лежеше сред локва кръв до вратата, която водеше към малката спалня на Мадлен.

— Майко! Майко! — извика нещастното момиче. — Майко, какво ти е? Боже мой — тя е мъртва, тя е мъртва!

Мадлен падна с глух вик до майка си.

Макар че смъртта бе вече протегнала кокалестите си ръце към нея, майка й бе още жива. Покритите с кървава пяна устни се разтвориха още веднъж и тя изрече името на скъпото си дете.

— Мадлен, скъпа моя Мадлен. Благодаря Богу, че мога да те видя още веднъж. Позволи ми да те благословя! О, Мадлен, целуни ме за последен път!

Девойката се наведе отчаяно над умиращата и целуна горещо челото и страните й.

— От устата ми внезапно потече кръв, Мадлен — прошепна със слаб глас нещастницата. — Не се боя от смъртта, Мадлен. Тя ме освобождава от всички страдания, от моя тежък живот. Измъчва ме… мисълта…за тебе… въздух… искам…. въздух.

Момичето наблюдаваше разтреперана смъртната борба на обичната си майка. Очите на умиращата се отвориха широко, силни конвулсии разтърсиха още веднъж полумъртвото вече тяло.

— Пази се! — прошепна умиращата глухо, — пази се от твоя баща!… Той е престъпник… той ме е измъчвал… той ще иска и тебе… Мадлен… Мадлен… толкова тъмно е… дай ръката и… отбягвай греха… отбягвай… — Последни конвулсии разтърсиха тялото на умиращата, после тя се отпусна спокойно. Беше мъртва.

— Майко, обична моя майко — плачеше осиротялото момиче. — Не бива да ме оставяш сама на този свят! Вземи ме със себе си… Майко, не ме забравяй… искам да бъда при тебе… при тебе! — Защо ли пък да не мога да бъда при тебе? — засмя се изведнъж истерично тя. — Клетвата, която дадох на Нитуш, няма вече сила след смъртта на майка ми. Да, майко, няма защо да се боя от баща си, защото ще си тръгна с теб. С тебе ще дойда в смъртта!

Стана, приближи се до шкафа и отвори най-горното чекмедже. Оттам извади малко шише, върху което бе залепен етикет с череп и кости и надпис „Морфиум“.

— Колко съм щастлива — прошепна Мадлен и погледна шишето, — че лекарят е предписал вчера доза морфин на майка ми. Отровата ще ме освободи от страданията.

И тя допря шишенцето до устните си. В този момент обаче й хрумна някаква мисъл. Свали бавно шишенцето и бързо го запуши.

— Не бива тук да се самоубивам — рече си тя замислено, — той навярно ще продаде и мъртвото ми тяло. Ужасно трябва да е насилието след самата смърт! Ще се самоубия, но не тук. Ще го сторя вън, където няма да ме намери комедиантът Готие!

Мадлен целуна още веднъж мъртвата си майка, притвори клепачите й и излезе. Мина бързо през заснежените улици, докато стигна до моста Пон Ньоф.

Тук трябва да стане, мостът беше празен. Мадлен се огледа плахо, после се възкачи на широкия парапет.

— Трябва да бъда сигурна,, че ще умра — рече си тя с разтреперани устни. — Първо ще глътна отровата, а след това ще скоча в Сена.

Мадлен гледа дълго, седнала върху оградата на моста, покритото с облаци небе и от очите й потекоха горчиви сълзи.

— Ето, това е животът — нареждаше тя тихо, — затова ни раждат, затова намираме сърце, на което даряваме нашето, затова запазваме най-ценното — девствеността си! О, вие, парижки проститутки, вие, които не познавате друго, освен да изпивате чаши, пълни с удоволствие и сладострастие, струва ми се, че чувам ироничния ви смях и подигравателните думи, които изричате, седнали около богатата трапеза на живота. Ето, още една от ония, които остават девици, а загиват заради девствеността си! Аз обаче, умиращата девица, ви отговарям: „Хиляди пъти предпочитам да загина в самата пролет на моя живот и да отнеса в гроба девствена душа и девствено тяло, отколкото да бъда обхваната от отровния дъх на разврата и да остарея нечиста!“ Тя допря шишенцето до устните си и го изпи.

— Сбогом, Християн! Сбогом, любими! — извика тя високо и хвърли празното шишенце, което се счупи върху паважа на моста. — Ти ме осъди невинна, прощавам ти!

Мадлен вдигна ръце и отпусна тялото си назад. Момичето вися една секунда над тъмната пропаст. Внезапно две ръце хванаха краката й и момичето почувства, че някой я дръпна енергично и миг по-късно се намери легнала на моста. Над нея се наведоха две тъмни фигури.

— Спасена е — промърмори груб глас. — Тая жена много бърза да напусне този свят! Много е красива и пленителна, извънредно млада е и не мога да разбера защо иска да умре, щом има такова лице.

Мадлен още веднъж се полуизправи и бледите й устни промълвиха:

— Не се трудете… аз ще умра… Отровена съм… Мислите й потънаха в мрак.

С Мадлен се занимаваха двама мъже и тъй като ще играят още значителна роля в нашия разказ, смятаме, че е нужно да опишем на читателя тяхната външност.

И двамата се числяха към престъпния свят на Париж. Единият, доста по-млад от своя другар, беше красив мъж. Не беше много висок, но фигурата му притежаваше оная подвижност и гъвкавост, която се постига само с постоянни физически упражнения. Цялото му тяло бе изтъкано от развити мускули и когато помръднеше ръката си, те изпъкваха през тънката синя блуза, която носеше въпреки студа. Лицето му имаше смели черти като на разбойник и би имал даже мил вид, ако веждите не бяха сраснали над носа му и не образуваха линия, която народът нарича „кански белег“. Предполага се дори, че такива хора са особено склонни към убийства и кървави деяния.

Това суеверие отговаряше случайно на истината по отношение на този човек. Той се казваше Франсоа. Фамилното му име беше, както обикновено, неизвестно на престъпния свят и затова го наричаха Франсоа Леопарда. Това измислено име отговаряше напълно на физическата сила, котешката бързина и грубата жестокост, свойствени на младия човек.

В ежедневния си живот Леопарда беше доста добродушен, особено спрямо дамите, на които демонстрираше дори кавалерство. Горко обаче на ония, които предизвикваха неприязън у него. Яростта на Леопарда не познаваше граници и често бе проливал човешка кръв било с кама, било с револвер. Той бе несъмнено един от най-смелите крадци в Париж. Полицията го познаваше, но рядко успяваше да докаже някое негово престъпление или да го хване, когато го извършва.

Колегата на Леопарда бе около петдесетгодишен, дълъг и сух като прът. Слабото му набръчкано лице бе обкръжено от къса сива брада, лишена от всякакви грижи, подобна на настръхнала четина. Върху орловия си нос бе сложил очила, зад които гледаха дяволити, лукави сиви очи. Този престъпник не се наричаше от другарите си с друго име освен „Председателя“. То отговаряше напълно на неговата история. Син на видно семейство в Лион, той бе завършил много рано правни науки и постъпил на работа като съдия. Младият човек напредна бързо и бе назначен едва четиридесетгодишен за председател на един съд във френската провинция. Няколкото книги, които издаде, третиращи правно-научни въпроси, му донесоха слава и затвърдиха името му като добър познавач на проблемите. В това време обаче в района, в който бе председател на съда, се увеличиха извънредно много кражбите чрез взлом, без да може да се хване престъпникът. Той се появяваше добре гримирай и маскиран и умееше да се изплъзва много ловко от полицията. Злодеянията на този престъпник, който не се стесняваше и да наранява с кама, станаха най-после толкова нетърпими в цялата област, че правителството се видя принудено да изпрати тайно двама ловки и опитни криминалисти, за да го заловят.

След неколкомесечен труд двамата мъже стигнаха до неочакван резултат. Самият председател на съда, Луи Дюморие, бе тайнственият злодей, който извършваше всяка нощ престъпления и бе станал вече страшилище за цялата страна.

След като го заловиха на самото местопрестъпление — той бе ограбил тогава една мелница, а след това я бе подпалил — Дюморие не можеше вече да отрича престъпленията си. Той отхвърли даже съвета на защитниците си да се оправдае с умопомрачение. Напротив, на процеса държа бляскава реч, в която заяви, че нямал болезнена склонност към кражби, а това било за него чисто и просто желание да тревожи и тормози света, а освен това и удобен начин за забогатяване.

Председателят на съда бе осъден на десет години затвор. След като изтърпя наказанието той се премести в Париж и скоро стана един от най-страшните престъпници. Страшен най-вече, защото даваше научни съвети на своите другари и им обясняваше неща, които по-рано не бяха знаели, а им бяха полезни в дейността им. Ето защо престъпниците го наричаха с известно почитание Председателя.

Това бяха двамата мъже, които намериха през оная зимна нощ Мадлен Готие, легнала върху оградата на Пон Ньоф и готова да се хвърли в Сена.

— Я виж, взела е и отрова! — възкликна Леопарда, като се наведе по-близо над падналата в безсъзнание девойка и сложи ръка на гърдите й. — По дяволите, Председателю, струва ми се, че момичето е умряло! Усещам, че сърцето й вече не тупти, а очите й са като стъклени.

Председателя прегледа бързо нещастницата. Той бе усвоил навремето и известни познания по медицина и въобще беше човек, който разбираше от различни науки.

— Мъртва е — изрече грубо — и е постигнала целта си. Доколкото разбирам по дъха й, отровила се е с морфин. Почти й завиждам, Леопарде, че е изминала вече пътя, по който ще трябва тепърва да тръгнем.

— А какво ще направим с трупа! — запита Франсоа Леопарда. — Не е ли по-добре да я хвърлим оттук в реката, за да нямаме повече грижа с нея?

Председателя оправи очилата си.

— В предложението ти няма никаква система — отвърна той. — Преди всичко трябва да я претърсим дали няма у себе си портмоне или нещо подобно с пари. За там, за където е тръгнала, не са й нужни пари, защото там се плаща с друго нещо. За нас обаче тия плоски метални кръгчета, които хората толкова ценят, имат известна стойност, още повече, че в последно време нямаме добри приходи. Откакто оня проклет Гилберт се завърна от Френска Гвиана и стана полицейски инспектор в Париж, се намираме в постоянна опасност.

Леопарда бе претърсил междувременно дрехите на младото момиче.

— Тя няма абсолютно нищо! — поклати глава той. — Малката е била дотолкова неучтива към нас, че не се е погрижила даже да ни остави бакшиш.

— Ха-ха-ха, тя е искала да излъже Харон и да не му даде обичайната такса за превозването — засмя се Председателя. — Нейсе, когато в царството на сенките пристига красиво момиче, убеден съм, че старият лодкар го прекарва през Стикс само срещу една сладка целувка. Стикс е впрочем реката, която трябва да преминем, за да имаме най-после удоволствието да танцуваме с другите знаменити мъртъвци по поляните на блаженото царство.

— Престани да бръщолевиш научни приказки, Председателю! — извика нетърпеливо Леопарда. — Кажи ми по-добре какво да правим с трупа…

— Защо питаш толкова глупаво? — намръщи се старият престъпник. — Глупак, трябва да се чувстваш щастлив, че ти давам време за умни идеи. Ти би умрял от глад въпреки стоманените си ръце! Този красив труп ще ни донесе доста жълтици.

— Защо и как?

— Не си ли спомняш за Маврус Ленски, художник на мъртъвци?

— По дяволите, прав си, Председателю, тази мъртва жена е ценна единствено за оня луд човек!

— Не наричай Маврус Ленски луд човек! — разсърди се Председателя. — Той не е по-луд от нас. Внушил си е да рисува трупове и може би прави по-добре, отколкото ако рисуваше живи хора. Всичко живо е само половина, всичко мъртво е цяло, с една дума — съвършено. Маврус Ленски е гениален художник и светът ще го забрави много по-трудно, отколкото всички останали художници, които сега чествува. Имаш ли у себе си чувал?

Запитаният измъкна под блузата си голяма ленена торба. Двамата мъже сложиха внимателно неподвижното тяло на Мадлен Готие в нея. Леопарда вдигна тежкия товар на гръб, двамата мъже напуснаха Пон Ньоф и преминаха предградието Сен Антоан. Те не спряха, докато не стигнаха пред градската врата Сен Денис.

Настрани от шосето имаше малка, сякаш неподдържана къща. Стените й бяха затрупани доста високо със сняг и двамата престъпници трябваше да го изринат, за да могат да стигнат входната врата. Те дръпнаха звънеца. Миг по-късно на горния етаж се разтвори прозорец и се яви бледо мъжко лице, на което черните коси и брада придаваха нещо диво.

— Кой иска да влезе? — запита дълбок глас.

— Отворете ни, Маврус Ленски! — подвикна Председателя на самотния обитател на къщата. — Носим нещо за вас, от което навярно се нуждаете.

— Труп ли? — прошепна в мрака чернокосият човек и очите му пламнаха вдъхновено.

— Най-красивия труп на Париж! — отвърна Председателя. — Не се бавете повече, а слезте и ни отворете. Нямаме желание да стоим тук, докато ни види някой полицай, защото тогава ще пропадне цялата ни сделка!

Вратата бързо бе отключена. Маврус Ленски, художникът на мъртъвци, бе застанал с лампа в ръка пред късните си посетители. Двамата престъпници занесоха трупа в ателието му.

Обстановката подхождаше на странния собственик. Всичко беше в пълен безпорядък и имаше най-разнообразни неща: скелети, черепи, човешки кости, окачени портрети с трупове в най-различни положения, оръжия, четки, палитри, столчета, ценни копринени завеси и килими — с една дума хаос, който говореше все пак за артистичното чувство на художника. В средата на ателието бе поставен широк диван, облечен в тъмночервена коприна.

— Сложете трупа на дивана! — нареди Маврус Ленски и сложи лампата върху една масичка до него. — Известно ми е, много добре ми е известно, че не сте ми донесли онова, за което мечтае трескаво моят дух, моето сърце. Вие ми носите само трупове, да, трупове, но не онзи труп, който би представлявал за мене идеалната красота! Сигурно както винаги ще преживея и днес разочарование…

— И сега ли ще продължавате да говорите така? — запита Председателя, като извади с помощта на Леопарда трупа от чувала и сложи Мадлен Готие на дивана.

Матовата червена светлина, която падаше от покритата с воал лампа върху лицето на момичето, осветяваше пленително оформеното тяло, чиито стройни линии се очертаваха ясно и през дрехите.

Маврус Ленски се отдръпна, сякаш бе зърнал неземно видение.

Очите му страшно се разтвориха, а по страните му изникнаха две тъмночервени петна.

— Подлеци, къде намерихте момичето? — кресна той. — Признайте, убили сте го!

— Глупости! — промърмори Председателя. — Тя се е самоубила, като е изпила отрова, а след това се опита да се хвърли от Пон Ньоф. Успяхме, обаче, да я дръпне навреме обратно.

— Нейните стари, износени дрехи — продължи ужасно разтревожен странният художник и се хвана за черните коси — не са друго освен маска, която момичето е избрало нарочно. Толкова рядка красота може да е израснала само в дворец. Толкова очарование, толкова привлекателност, толкова девственост не могат да принадлежат на обикновено момиче от улицата! Кажете, кажете по-скоро колко пари искате за мъртвата?

— Отговори му ти, Председателю — рече Леопарда тихо на своя другар.

— Мисля, че десет жълтици никак не са много! — отвърна ученият. — Трябва да имате предвид, господин Маврус Ленски, че е голямо наказанието за кражбата на трупове и че сме рискували за вас твърде много, като ви донесохме момичето.

Художникът бръкна в джоба на жакета си и извади пълна кесия жълтици.

Докато им отброи върху малката масичка десет жълтици, Председателя и Леопарда размениха бърз поглед, който ясно говореше за онова, което мислеха двамата престъпници, когато видяха пълната със злато кесия.

— Вземете! — извика Маврус Ленски глухо. — Вземете парите и си вървете! Пазете се обаче да не кажете никому, че съм купил трупа на момичето и че се намира в моя дом. Самата мисъл, че роднините й ще искат да ми вземат трупа, ме кара да полудея. Заклевам ви, мълчете!

— Няма нужда да берете грижа в това отношение — измърмори Председателя. — Мълчанието е първото условие на всички престъпници. Ето защо можете да бъдете спокоен, господин Маврус Ленски.

Двамата престъпници се отдалечиха, художникът ги придружи до вратата и я заключи зад тях с треперещи ръце. После се качи обратно в ателието си, където Мадлен Готие лежеше на дивана.

Художникът падна на колене пред нея. Погледът, с който гледаше милото същество, изразяваше горещата му артистична мечта и вълнението му.

— Най-сетне, най-сетне! — се изтръгна от развълнуваните му гърди. — Най-сетне намерих моя идеал! Красотата лежи пред мен на смъртното си ложе и сега ще мога да започна портрета, с който ще си осигуря безсмъртието. Намерих мъртвата Венера! Ха-ха, художниците са пресъздавали богинята винаги жива, с протегнати ръце, привличаща към своята гръд цял свят. Аз обаче ще рисувам мъртвата Венера, а тя е хиляди пъти по-красива от живата, тя олицетворява съвършена красота!

Ленски започна да сваля с разтреперани ръце горните дрехи на Мадлен и когато видя през тъмната й риза девствените й форми, лудият художник се разкрещя от радост и удивление.

Той вдигна неподвижното тяло и го занесе до един черен кръст, изправен в ъгъла. Ленски завърза леко тялото към кръста, така че да протегне, сякаш обхваната от мечта, ръцете си. Главата й пък остави да увисне върху красивите гърди. После покри тялото с тънко бяло платно и нагласи с вкус гънките. Лампата остави така, че светлината да падне върху мраморно-бледото лице.

— Ще започна да работя веднага — прошепна той — и ще довърша първата скица още тази нощ! Чувствам, че ме е обхванало вдъхновение… Трябва добре да използвам този час… О, моя сладка, девствена богиньо, колко си красива и удивителна… Обожавам те… Искам да те притисна към сърцето си, хубав труп, да те стопля със собствената си жива кръв! Не, не, тя не бива да е жива… Величието на смъртта увеличава хилядократно нейната красота… Искам да я рисувам така, както я виждам пред себе си!

Ленски взе блока си, седна на едно столче и започна бързо да скицира.

В стаята цареше гробна тишина.

Но какво беше това? Художникът вдигна изненадан очи от работата си. Лека въздишка бе нарушила нощната тишина!

Кой бе въздъхнал? Да не би?… Маврус Ленски се засмя внезапно като луд.

— Полудял съм вече! — изсмя се той на себе си и се плесна по челото. — Кипящата ми кръв се е качила в мозъка и е събудила в него странни идеи! Да не би да си внушавам, че този труп току-що е… Хаха, какво бе пък това?… Добре чух, ето пак… Устата на мъртвата Венера е проговорила нещо!

— Майко! Майко.

Маврус Ленски скочи, застана блед и неподвижен до столчето, гледайки плахо към своя модел.

— Тя е жива! — извика той с болка. — Тя е жива… Тя ще избяга… искат да ми изтръгнат моя идеал… Не, не, това не бива да стане… даже ако…

По бледото му лице, изкривено в този момент от животинска жестокост, се изписа страшно решение.

Младата Готие вдигна бавно очи. Учудено се огледа в непознатото помещение.

— Колко странен е моят сън — рече тихо тя. — Дали съм още на земята? Мамо, къде съм, ела и ме защити!

Художникът на мъртъвци се сви. Ужасна бе борбата в неговото сърце. Внезапно той се наведе към пода и когато стана, в ръката му блесна дълъг нож.

— Ти си жива! — извика той високо и застана близо до нещастното момиче. — Венера, ти си жива? Хаха, притежавам свойство, което ще те направи неподвижна като камък! Като мъртва си дошла в къщата ми, като мъртва те купих срещу жълто злато и ето защо трябва да станеш такава, каквато си била! Умри! Умри!

Вик на ужас се изтръгна от гърдите на Мадлен. Тя гледаше през сълзи дивия, разтреперан красив мъж, който стоеше пред нея, вдигнал над главата си нож.

— Умри! — извика още веднъж Маврус Ленски. — Готов съм да стана за твоята красота и убиец! Не ще те изпусна вече, мила моя мъртва Венера!

Той вдигна ръка, за да извърши страшно деяние. Блестящият нож се спусна бързо и се приближи към гръдта на девицата.