Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 35гласа)

Информация

Корекция
NomaD(ноември 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Виктор Фалк. Капитан Драйфус. Роман в пет тома

Издателство А.М.Д., 1996

 

Художник: Владимир Владимиров, 1996

Библиотечно оформление: Кремена Рускова

Печат: „Абагар“, Велико Търново

История

  1. —Добавяне

14.

Пътническият влак, идващ от белгийската граница, спря на Северната гара в Париж. От едно третокласно купе слезе стройна, висока дама, облечена в черно. Скромна шапка покриваше тъмните й коси, посивели вече около слепите очи. Бледото й измъчено лице бе покрито с прозрачен воал. Тя помогна с нежност на две деца да слязат на перона. Едното бе момиченце на около десет години, а другото — около осемгодишно момченце.

— Мамо, това ли е Париж? — запита плахо момичето и се хвана за дрехата на майка си.

— Да, моя мила Виктория — отвърна жената с дълбока въздишка. — Ние сме вече в Париж. Надявам се, че ще го напуснем по-весели и по-щастливи, отколкото сме сега.

— Майко! — извика хубавото момченце с черните къдрави коси, което носеше в измръзналите си ръчици куфарче. — Бъди сигурна, че татко няма да ни пусне да си отидем отново. Той ще иска да останем при него. Мамо, ще мога ли отсега нататък да се наричам граф Естерхази, граф Роберт Естерхази, вместо Роберт Валзин.

Две тежки сълзи се търкулнаха по бледите бузи на жената.

— Ти си граф Естерхази, синко — рече тя тихо, като хвана децата за ръце и тръгна с тях по перона. — Каквото и да са взели от нас, това име не може да ни отнеме никой!

Тя излезе с децата на заснежения площад пред гарата. Един носач се приближи към тях, опита се да вземе куфара и попита дали да им извика кола.

— Благодаря ви, ще повървим — отвърна бързо графинята и запита носача. — Моля, кажете ми откъде трябва да минем, за да стигнем Шосе д’Отен?

— Можете да се качите на омнибуса, госпожо.

— Не, не, предпочитаме пешком. И без това сме седели достатъчно във влака.

Носачът погледна състрадателно благородната дама и хубавите деца.

— Боже мой — прошепна той тихо, — те нямат даже пари и за омнибуса. Как ли ще прекарат в безсърдечния Париж?

След това й описа най-късия път до Шосе д’Отен и се върна в топлата чакалня на гарата, докато бедната майка и децата тръгнаха да търсят улицата.

— Мамо, студено ми е — започна да се оплаква след малко Виктория.

— Почакай още малко. Татко ще те стопли в прегръдките си.

— Мамо, гладен съм. Искам да вечерям.

— Имай още малко търпение, Роберт. Татко ще те нагости с много хубаво ядене. Всичко ще се оправи, деца мои. Всичко.

Бедната жена говореше това с успокоителен тон на децата, въпреки че сама не вярваше в думите, с които ги утешаваше.

Тя вече пет години живееше в едно малко градче на германо-белгийската граница, разделена от съпруга си, граф Естерхази, майор във френския генерален щаб. Графът я бе оставил под предлог, че скромните му средства не позволявали издържането на къща в Париж, отговаряща на общественото му положение. Графиня Натали се беше съгласила и с готовност поднесе на мъжа си великата жертва да живее далеч от онзи, когото обичаше, и да възпитава сама двете си деца. Малката сума, която получаваше ежемесечно от него, я накара да живее извънредно скромно и затова се съгласи да се нарича с буржоазното име Валзин, вместо с аристократичното Естерхази. От няколко месеца насам обаче бяха престанали да й пращат пари, а писмата на графа ставаха все по-редки и къси, а накрая престанаха въобще да идват. Бедната Натали разбра от вестниците, че мъжът й не се числеше вече към армията, че водел развратен живот в Париж и че имало стотици хора, които го смятали за подлия предател, който накарал да отведат на Дяволския остров невинния капитан Драйфус.

След всичко това тя не можеше вече да остане в забравеното от света градче. Парите, които получи от продажбата на последните си вещи, й дадоха възможност да замине заедно с децата за Париж. Сега беше тръгнала със страх и надежда към дома на своя съпруг. Дали ще я посрещне радостно? Дали ще й се сърди, задето бе дошла въпреки даденото обещание да не идва никога без негово позволение в Париж? Но беше ли задължително нейното обещание в момент, когато децата гладуваха, нямаха подслон и искаха да отидат при собствения си баща?

Графиня Натали дръпна с трепереща ръка звънеца на една елегантна къща на Шосе д’Отен. Слаба, неучтива жена, портиерката, й отвори. Неприятният й поглед бързо и въпросително огледа бледата жена и двете треперещи от студ деца.

— Къде се намира апартаментът на граф Естерхази? — запита я Натали.

— На първия етаж — гласеше грубият отговор, — но господин графът излезе, госпожата е сама вкъщи.

— Госпожата?

— Е, да! Госпожа Пей, но ако искате, мога да я наричам и графиня Естерхази.

Натали не й отговори. Тя взе децата и се изкачи бързо по стълбите. На първия етаж дръпна звънеца. Веднага се чуха стъпки и вратата се отвори. На прага се появи млада, феерично красива жена, която носеше лампа.

— Ти ли си, Естерхази? — започна тя. — Идваш…

— Думите заглъхнаха върху устните й. Тя се отдръпна инстинктивно пред високата благородна фигура на Натали.

— Коя сте… Какво желаете? — заекна тя и затвори нощницата на гърдите си.

— Желая да чакам тук съпруга си, граф Естерхази!

— отвърна с горд глас Натали.

Красивата черноока жена изхълца и ръката, в която носеше лампата, трепна. Натали отвори вратата към съседната стая, без да удостои другата с поглед.

— Елате, деца. Тук можете да чакате баща си! Децата влязоха в отоплената луксозна стая. В средата имаше приготвена маса за вечеря. Намиращите се върху нея деликатеси, виното в кристално шише, въобще цялата обстановка възбуждаше апетита на малките.

— Мамо — прошепна Роберт, — искам само малко парченце от онази шунка.

— Не пипай нищо в този дом! — заповяда графинята. — Тук всичко е нечисто!

В този момент се отвори входната врата и Натали се изправи. Пред нея застана съпругът й. Бившият майор бе облечен в елегантно цивилно облекло, а в ръцете си държеше цилиндър и бастун. На прага, зад него, се появи красивата жена, която навярно бе съобщила на своя любовник какво го чакаше, тъй като изражението на лицето му бе напрегнато и мрачно. Големите му демонични очи бяха пламнали.

— Естерхази! Мили мой!

Меката, благородна женска душа на Натали не изпитваше друго, освен гореща любов. Тя се втурна с разтворени обятия към бащата на децата си, но той я отблъсна със студен, господарски жест:

— Ти? Вие сте тук? Вие сте тук и то без мое позволение? Какво значи това? — изръмжа той яростно.

— Нима е нужно позволение, когато законната съпруга иска да види мъжа си, а децата — своя баща? — отвърна Натали. — Естерхази, посрещаш ме много студено. Виж, това са Роберт и Виктория — твоите, нашите деца. Кажи им нещо мило, поздрави ги. Не се отнасяй като чужд човек към нас. Боже мой, мрачното ти лице говори за лоши работи…

Черният майор тропна разярен с крак.

— Не ме отегчавай с подобни театрални сцени. С тях няма да постигнеш нищо — изсъска той. — Не те извиках и затова не можеш да ме упрекваш, че не ви искам тук. По дяволите, имам си достатъчно грижи и абсолютно не сте ми потребни в Париж.

— Не мога да те разбера — проплака Натали. — Навярно с право се опасяваш, че ще преча на развлеченията ти. Отговори ми: коя е тази жена? С какво право се осмелява да присъства на нашия разговор, на обяснението на двама съпрузи. Излишен е всеки друг слушател освен Бог. Аз, твоята съпруга, майката на твоите деца, желая да ми отговориш!

— Аз ще ви отговоря, госпожо — намеси се красивата дама и се отправи пред графинята. — Аз имам по-голямо право да стоя тук, отколкото вие, защото вие не сте нищо повече, освен жената, с която е венчан граф Естерхази. Аз, обаче, съм жената, която обича!

Натали дръпна децата си, сякаш се опасяваше да не би дъхът на тази жена да ги отрови.

— Вие сте любовницата на съпруга ми? — уточни тя глухо. — Вие се осмелявате да стоите още тук, след като съм пристигнала заедно с децата? Боже мой, наистина ли си създал жени, на които си забравил да дариш онова, което е най-ценно за жената — срама?

— Ти спокойно позволяваш да ме обиждат, Естерхази! — изписка любовницата на майора. — Аз, Габриела Пей, трябва да понеса всичко, което казва тази чужда жена? Не е ли чужда? Ти не си я споменавал никога, не си я удостоявал дори с най-незначителната дума, докато аз те ощастливих и сторих за тебе онова, което не би направила никоя жена. Да ти напомня ли, че ония писма…

— Мерзавец! Тези гадости трябва да ги слушам аз, която живея с нашите деца пет години самотна и в беднотия, само за да помогна на суетните ти цели? Доказах ти, че не ценя парите, когато предпочетох теб пред толкова богати кандидати. Освен това ти дадох и друго доказателство, че не смятам богатството за най-голямо земно щастие, когато пропиля цялата ми зестра с борсови спекулации още през първата година на нашия брак. Упреквала ли съм те някога? Сега обаче условията са съвсем други. Макар че не съм дошла за това, длъжна съм да говоря и по парични въпроси.

— Ето, значи… Ха-ха-ха!

— Твоите деца гладуват — продължи графиня Естерхази, — те гладуват, граф Естерхази, ти обаче гуляеш с любовницата си, докато те не знаят къде да спят тази нощ. В тази зимна нощ нямат подслон! Ти ще ни изхвърлиш и ще ни накараш да просим по вратите на чужди хора… О, потомците на Естерхази ще получат доста милостиня, когато разкажат на света трогателната си история.

— Значи, с други думи, заплашваш да ме разобличиш пред моите приятели, ако не изпълня желанията ти — изръмжа яростно Естерхази. — Готов съм да понеса тази жертва, при условие че ще напуснеш още утре Париж и ще се върнеш там, откъдето си дошла!

— Ако откажа да изпълня искането ти?

— Тогава ще трябва сама да си търсиш помощ — отвърна безсърдечният човек.

Графинята, отчаяна, разплакана, падна на колене пред жестокия човек.

— Елате, деца, паднете на колене пред вашия баща! — изплака тя. — Молете му се да изпъди оная жена и да ви притисне към своето сърце. Естерхази, когото толкова много обичам, смили се над твоята жена и нещастните си деца. Понеси тази малка жертва и ние ще ти отвърнем с благодарност и със…

Натали не довърши думите си. Тя рухна върху килима. Прегърнаха я малки нежни ръце, които се опитваха да я вдигнат.

— Майко! — извика малкият Роберт с висок сърдит глас. — Майко, не бива да коленичиш пред този човек. Той не може да бъде нашият баща, защото нашият баща сигурно е добър. Чакай само, аз съм граф Естерхази, аз ще си отмъстя някой ден!

Момчето сви юмруци и застана храбро пред мъжа, който от своя страна го гледаше злобно.

— Твоята майка те е възпитала така, малък нахалник. Ето какво заслужаваш за твоето нахалство!

Майорът удари грубо момчето, което едва не падна. В този момент графиня Натали скочи и притисна Роберт към себе си. Тя се бе преобразила в лъвица, защищаваща малките си, готова да се нахвърли върху ловеца, за да го разкъса.

— Всичко вече е загубено! — извика пламенно и сълзите й пресъхнаха. — Ти си скъсал последната връзка, която ни е свързвала. Мерзавец, ти би гладуващото си дете! Нека Бог те накаже за това, граф Естерхази! Да, граф Естерхази, теб ще те сполети отмъщението на божествения съдия! Проклятието на твоята жена, презрението на децата ти, ще те тикнат в пропастта. Нека да бъдеш беглец и да триумфират твоите неприятели над тебе! Нека ти свалят маската, с която все още заблуждаваш хиляди хора! Търси забрава в прегръдките на тази пропаднала жена, граф Естерхази! Духовете на твоята жена, на твоя син и на твоята дъщеря ще те преследват и измъчват, дори и да се скриеш в най-затънтения кът на земята! Деца, да напуснем този вертеп, да напуснем

отровната му близост и да умрем чисти, каквито сме били досега!

Натали се спусна с децата към вратата. Естерхази побледня, докато тя изричаше проклятието си над него.

— Натали! — прошепнаха безкръвните му устни. — Остани, слушай…

— Махни се! — отвърна глухо нещастната жена. — Ти разби сърцето ми, нека се изпълни моето проклятие!

Тя изчезна с децата си.

Черният майор се отпусна в едно кресло, отблъсна нежните ръце на любовницата си, която се опита да го прегърне.

— Драйфус, твоето проклятие почва да се сбъдва — изстена той и неспокойните му очи останаха впити в пода. — Въобразих си, че те унищожих, като те зарових жив на Дяволския остров. Твоята сянка, твоето име, обаче, ми създават милиони врагове! Моята собствена жена, моите собствени деца се бунтуват против мене. По дяволите, съвсем безпомощен ли съм, няма ли оръжие, с което да мога да унищожа всички неприятели наведнъж?

Тогава красивата жена се наведе над него и му прошепна няколко думи. Те подействаха на черния майор като електрически ток. Лицето му се изкриви в ироничен, злобен смях и той извика:

— Благодаря ти, мила Габриела, задето ми напомни това. Да, този е пътят, по който ще победя. Ще успея само с един голям решителен замах. Ще успея непременно. Фалшивият Драйфус трябва да ме спаси. Ха-ха, фалшивият Драйфус!

Черният майор скочи, облече палтото си и напусна стаята.

На самотно, обкръжена от върби равно място на брега на Сена, там, където реката минава през работническото предградие Батиньол, стоеше нещастната майка с двете си деца и гледаше неподвижно блестящия лед. Тя бе прегърнала Роберт и Виктория, бе ги притиснала към себе си и чувстваше как треперят.

Наоколо цареше мъртва тишина. Само бурята играеше по леда. Далеч някъде проблясваха уличните фенери на бедното предградие, от което се виждаха тъмни и неясни сенки.

— Ти постигна целта си, Естерхази — издума бедната графиня. — Твоята жена, твоите деца няма вече да се изпречват на пътя ти. Ще изчезнат завинаги! Ти обаче си техният убиец!

— Убиец — отвърна страховитото ехо.

Децата започнаха да плачат и се притиснаха още повече до обичната си майка.

Тя махна каишките от малкия ръчен куфар. Ръцете й трепереха, когато завърза децата плътно до себе си. Ремъците бяха обвити около ръцете им и тримата образуваха жива верига.

— Дайте ми още една целувка, последна целувка! Натали целуна косите на Виктория и на Роберт и горещо се разплака.

— Простете ми, мои мили, мои сладки дечица — изстена нещастницата. — Вие сте още млади, толкова красиви, толкова жизнерадостни, а аз ви водя към… — Тя се разтрепера.

— Майко! — извика момчето. — Ти искаш да ни убиеш?!

— Мълчи, бъди послушно, мое дете, ние отиваме към покой! Тази бяла покривка ще ни покрие и ние ще бъдем у дома, у дома при татко!

— Не искам да отида при татко! — разплака се малката Виктория. — Татко е много лош човек.

— Не при този, дете мое, а при другия, който е разтворил вече обятия, за да ни посрещне, при милостивия бог-баща, на чиито гърди ще намерите търсеното щастие. Хайде, напред, деца мои, ледът е много тънък и трошлив, скоро всичко ще свърши!

Погледът на графинята беше устремен в далечината, тя слезе от брега и тръгна с децата по тънката ледена покривка на реката.

Голите върби се сведоха дълбоко, сякаш искаха да наведат глава, за да не видят ужасната картина.

Ледът бе доста здрав до брега, но по-нататък едва можеше да носи тежестта на едно дете. През прозрачната покривка се виждаха бързите и опасни води на реката. Графинята и децата приближаваха все повече злокобното място. Роберт и Виктория, онемели от ужас и страх, тръгнаха послушно към гибелта.

Нещастната жена започна внезапно да пее хорал и децата веднага я придружиха със слабите си гласове. Смъртната песен прозвуча ужасно в мрака на нощта. Внезапно ледът започна да скърца и под нозете им бликна вода.

— Мамо, мамо, помогни ни! Ужасните смъртни викове заглъхнаха.

Ледът продължаваше да се чупи, водата пръсна високо, още веднъж се яви тъмна фигура, две ръце се протегнаха заплашително към небето и висок глас разсече бурята:

— Така умират последните Естерхази… Убиецо, бъди проклет!

— Мадлена, скъпо, обично мое момиче, ще те обичам до последен дъх. Ти ще станеш моята любима жена.

Тези думи говореше един млад красив момък съвсем искрено. Момичето, на което говореше, го държеше под ръка. Разхождаха се по брега на Сена, макар че бушуваше буря и валеше сняг.

— Ти се заклеваш, Християн, че няма да ме оставиш никога, че имаш сериозни намерения с бедната Мадлен Готие, макар че си граф, а аз само дъщеря на изпаднал артист, на комедиант, който се показва по панаирите. Помисли преди всичко, Християн, колко е голямо разстоянието между нашите семейства и чак тогава ми отговори.

— Защо да мисля за твоя баща — възкликна момъкът. — Длъжен съм да ти заявя откровено, Мадлен, че не ме влече нищо към него и че не мога даже да го уважавам. Известно ми е, че често измъчва тебе и майка ти. Той не обича работата, каквато и да е тя. Не е успял да си извоюва каквото и да е положение в някой театър. Това обаче само ме кара да бързам още повече да те отстраня от него, да ти създам щастие в малкия дом, който приготвям, за да можеш да забравиш печалните си момински години. Твоята майка ще живее, разбира се, у нас.

— Ти си най-добрият човек на света, Християн — изрече младото момиче и обви с ръка врата му, за да го целуне.

— А графинята, Християн, твоята майка, дали ще благослови нашия брак?

— Ще го стори, бъди сигурна, защото ме обича и няма да иска да пречи на моето щастие. Впрочем — добави бързо Християн, — не бива да споменаваш постоянно, че съм от графско потекло. Имам право да се наричам граф Естерхази, но това е единственото добро от моя аристократизъм. Изкарвам всичко с честния си труд като инженер. Парите, запазени за черни дни, които има майка ми, не са повече от тридесет и шест хиляди франка. Тях не мога обаче да харча в никой случай. Намират се в банката „Ротшилд“, където ги е внесъл братовчед ми майор Естерхази.

Мадлен се разтрепера, като чу името на черния майор.

— На него ли доверихте състоянието си? — попита тя изплашена. — О, Християн, сигурен ли си, че няма да го изгубиш?

— Мило мое момиче — засмя се младият човек и целуна девойката, — нали ти казах, че парите са внесени от моя братовчед в „Ротшилд“, а що се отнася до майора и неговата честност — не бива да забравяш, че той е един…

— Естерхази! — чу се внезапно ужасен вик. Християн се изправи и побледня.

— Боже мой — разтрепера се гласът му. — Думата, която исках да изговоря, прозвуча в мрака преди да я изрека. Известно ми е, че няма духове, но това странно съвпадение… Слушай, чувам песен, хорал, Мадлен, косите ми настръхват. Там, на реката, става нещо ужасно!

Момичето се притисна към мъжа. Те се бяха прегърнали и се вслушваха. Внезапно Мадлен извика:

— Чувам деца, които викат за помощ! Бързо, Християн, няма време за губене… Някой е в опасност… Иди при реката… при реката! Те се втурнаха по брега.

— Там! — извика ужасена Мадлен. — Там трима души се борят с вълните. Даже са вързани един за друг. Боже мой, те са загубени!

— Не са — пресече я Християн, — ако Бог бъде милостив към тях и към мене…

Той легна върху леда и предпазливо запълзя напред. Протегна ръце и хвана едно неподвижно женско тяло, за което се държаха две деца. С нечовешки усилия успя да ги изтегли в безопасност.

Виковете на Мадлен бяха разтревожили жителите на най-близките къщи. Те пристигнаха и скоро майката и децата бяха обвити в топли одеяла. Бяха още живи. Един полицай вече бе съобщил в болницата, за да изпратят кола и да откарат извадените от реката самоубийци.

Християн хвана ръката на любимата си и побледнявайки смъртно, прошепна:

— Мадлен, сигурен съм вече! Познавам тази жена, макар че не съм я виждал от пет години насам. Тази нещастна майка, която е търсила смъртта заедно с децата си в Сена, не е никоя друга, освен съпругата на моя братовчед!

— Съпругата на черния майор?

— Да, тя е графиня Естерхази! Моля ви се, господа, намерете ми час по-скоро файтон. Няма защо да карате бедните в болницата, аз ще ги отведа у дома!

Мадлен Готие гледаше с пламнали очи надолу и устните й промълвиха:

— Собствената си жена, собствените си деца си тласнал към смъртта, черни майоре. Това ще са, обаче, последните ти жертви. Часът на отмъщението все повече наближава!