Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (84)

12.

Когато Помпадура се запъти към дома на Естерхази, Казота имаше посетител, който никак не я радваше. Тайната полиция беше неин гост. Не за пръв път „Червената воденица“ привличаше вниманието на полицията, тъй като домът на старата жена беше скривалище за парижките злодеи.

На горния етаж на къщата Казота държеше хотел, където пируваха хора от особена категория. Те бяха издирвани от полицията. Всеки, който искаше да остане известно време невидим в Париж, и всеки, който беше преследван за нещо, търсеше покровителството на Казота, като наемаше една от стаите в къщата й, които имаха тайни входове.

Външният вид на това свърталище беше добре познат на полицията, която имаше агенти навсякъде. Майка Казота от време на време предаваше по някой от своите гости и така си осигуряваше спокойствието. Обаче тези услуги, които старата правеше на силите на реда, бяха само трохи, които хвърляше от трапезата на престъпниците. Казота беше много хитра и жертваше триците, за да прибере брашното. Който плащаше добре на алчната жена, можеше да бъде сигурен в „Червената воденица“.

Беше изминала половин година, откакто не беше претърсвана къщата на Казота. Затова дебелата отвратителна жена остана учудена, когато видя Гилберт, директора на тайната полиция, да влиза в дома й. След мистериозното изчезване на съперника му Питу, Гилберт беше станал директор и зависеше само от градоначалника господин Ла Бриер. Обаче завистта на Гилберт не беше се стопила от бързото му повишение. Неговото славолюбие го накара да употреби всички сили, за да докаже, че Париж още никога не е имал такъв достоен директор на тайната полиция. Той преследваше престъпниците и беше станал плашило за злодеите.

Когато влезе в стаята на Казота, я завари да пие кафе. Старата се уплаши, но успя да прикрие страха си, навеждайки топчестото си лице над чашата.

— Да, господин Гилберт — погледна го тя иронично изпод вежди, — каква чест ми правите с вашето посещение!

Тя не искаше да го назовава директор, защото го познаваше още от времето, когато беше прост агент на полицейски комисар, който му плащаше по пет франка за всяко сведение. Гилберт, обаче, не желаеше да си спомня за това старо познанство, а си гледаше работата и говореше с Казота не особено любезно.

— Слушайте, Казота — започна той натъртено, приближавайки се до масата, — мисля, че е време да свършим с вас.

— С мене ли? Не съм ли добра приятелка на полицията и не й ли правя полезни услуги?

— Не се хвалете с въображаемите услуги, които не съществуват. Онова, което полицията случайно не може да открие у вас. вие не й го съобщавате. Точно обратното, където можете, ни заблуждавате.

— Не, господин Гилберт, това не е заблуда. Ще ви кажа истината. Вече не съм млада. Боже мой, когато човек остарее, вече не е на мода…

— Казота, това са празни приказки. Ние знаем, че твоята къща прилича на голям гълъбарник, в който има всякакви гълъби, които полицията иска да хване.

— Лъжете се, господин Гилберт — рече тя с привидно спокойствие. — Моите стаи са празни, не приемам гости, защото няма сметка. Ако не вярвате, елате, моля, прегледайте етажа. Преди това, обаче искам да ви предложа чаша кафе с мляко. Какво ще кажете, не за първи път ме удостоявате с честта да пиете кафе с мляко.

— По дяволите, оставете това! — извика директорът на тайната полиция. — Не съм дошъл да пия кафе у вас, ада ви арестувам, в случай че сте укрила престъпниците, които търсим.

— Добре, както желаете — изсъска старата. Гилберт не подозираше, че в този миг позорно го мамят. Дръжката на мелничката беше прост лост с телеграфно приспособление, чиито жици водеха във всички стаи на хотела на Казота. Когато старата започнеше да мели кафе, тя даваше знак на посетителите, че полицията е в къщата. Нататък те вече знаеха как да постъпят.

— Казота, повтарям ви, не си играйте с нас — заплаши я Гилберт. — Предайте престъпниците, които криете. Става дума за един мъж и една жена. Знаем със сигурност, че са тук.

— Тогава знаете повече от мен!

— Казота, вие отговаряте нагло, но ако претърся къщата, ще станете по-кротка. Дванадесет полицаи са оградили свърталището ви и муха не може да изхвръкне от него.

— Я виж ти, какви големи приготовления — подсмихваше се Казота, — трябва да са опасни престъпници.

— Ще ви кажа за кого се отнася. Вярвам, че ще схванете колко е нецелесъобразно да лъжете полицията… От Париж преди няколко дни е избягал някой си Марсел Бернард. Той измамил най-ужасно своите кредитори и е обвинен в изнасилване на едно момиче. После избягал в Лондон, срещнал се там с брат си и като разбрал, че има голяма сума пари в него, се опитал да го убие в една затънтена улица. Ала брат му Леон Бернард не е умрял от тежкото нараняване и в треска разказал цялата история. Човекът е благороден и искал да пощади брат си, но без да иска е назовал пред английските власти името на престъпника. После не му е останало нищо друго освен да потвърди това и пред съда. В това време Марсел Бернард се появил в Брюксел. Той живял в дома на певицата Нинон дьо Клер, която му е любовница. Певицата е от добро семейство, но е паднала жена. Тези двама престъпници извършили в Брюксел нечестна сделка, от която са взели не по-малко от четиристотин хиляди франка. Но Марсел Бернард бива заловен в Брюксел, самоличността му е била установена и той е арестуван в брюкселския затвор. Още същата нощ певицата избягала. Парижката полиция поиска да й се предаде престъпникът и двама от най-способните ни агенти заминаха за белгийската столица, за да доведат затворника. Довели окования престъпник през нощта на гарата и се качили с него в специално купе на влака. Когато влакът наближил Париж, един млад кондуктор влязъл в купето и казал на двамата агенти, че трябва да остане при тях, докато стигнат в Париж, понеже отстъпил служебното си купе на един тежко болен човек. Агентите повярвали и дали съгласие. Това е против инструкцията, но може да им се прости, тъй като не били спали цяла нощ. Когато се събудили, влакът отдавна бил пристигнал до парижката гара, но нито затворникът, нито кондукторът били в купето. Двамата агенти останали много изненадани, като видели, че птичето им е изхвръкнало. По силното си главоболие разбрали, че са упоени.

Казота се смееше толкова силно, че едва стоеше на краката си. Гилберт, ужасно ядосан, тропна по пода.

— Не се смейте! — извика той. — Ако Марсел Бернард и тази Нинон дьо Клер, която толкова добре е изиграла ролята на кондуктор, не бяха намерили прием във вашия дом, отдавна щяха да попаднат в ръцете ни. Аз ви предупредих, Казота, и сега ще приложа с най-голяма строгост закона, ако не ми предадете доброволно престъпниците.

— Казах ви, че в моя хотел няма посетители, но щом не вярвате, можете да го претърсите.

Гилберт отиде до прозореца и изсвири със свирката си. След малко в стаята влязоха шест полицаи.

— Претърсете цялата къща! — заповяда директорът. — Нищо не пропускайте и добре прегледайте стаите. Сигурен съм, че в това свърталище има тайни скривалища.

— Въпреки това ще си сваря прясно кафе — каза Казота иронично, като гледаше спокойно, как полицията обръща наопаки цялата й къща.

Още половин час трая претърсването, обаче не се намери и следа от гостите на Казота.

Като се убеди, че се е измамил, Гилберт помоли Казота за извинение и напусна недоволен къщата. Майката на Помпадура, като предпазлива жена, остана така още час, после се огледа и се качи на i орния етаж. Тя влезе в една добре наредена стая, в която, изглежда, не живееше никой. Старата отиде при едно голямо огледало, натисна едно копче и огледалото изчезна. То закриваше входа на скривалище, в което можеха да се укрият няколко души.

Един добре облечен млад мъж и млада красива жена излязоха от тъмнината и спряха до рамката на огледалото. Те се озърнаха предпазливо из стаята, като че искаха да се уверят, че са сами.

— Елате — каза Казота, като се усмихваше, — отървах се и този път, но трябва да благодарите само на мене.

— Ще ви възнаградим добре, Казота — обеща Нинон дьо Клер. — Помогнете ни и по-нататък и се погрижете да се откопчим от този проклет Париж. Искаме да напуснем Европа.

— Тъй е — добави Марсел Бернард, — по-добре е да се махаме още днес, отколкото утре. Веднъж кракът ни да стъпи на американска земя, тогава ще можем да се поуспокоим и да смятаме, че сме избавени.

— И тогава не — каза Казота, смъркайки емфие. — И тогава не ще бъдете сигурни, Марсел Бернард, тъй като Американските съединени щати не преследват само политически престъпници, но и убийци.

— Убийци ли? — зина певицата и изгледа плахо любовника си.

До този миг Нинон дьо Клер не знаеше нищо за престъпните дела на Марсел.

Свят се зави на младия човек.

— Знаете ли? — запита той.

— Всичко — отговори Казота. — Директорът на тайната полиция ми разказа всичко. Ако ви хванат, вас, Марсел Бернард, ви очаква гилотината.

Макар и изплашена, певицата се хвърли на врата на любовника си. Нинон дьо Клер в никакъв случай не допускаше, че този човек е изцапал ръцете си с кръвта на своя брат. Тя го обичаше, обичаше го до лудост и ужасната участ, която го заплашваше, я изпълваше с двойна скръб. Женското сърце е загадка. Когато жената не обича някой мъж, тя се отвращава от него, без да има някакви сериозни причини за това, но когато женското сърце гори от любов към него, тя му целува ръцете, ако ще да са оцапани и с братска кръв.

— Казота, за Бога, спасете ни! — изплака певицата. — Помогнете ни да напуснем Париж още тази нощ! Не ще имам спокойна минута, когато зная, че ножът на гилотината заплашва главата на любимия ми Марсел.

— Наистина, тази мисъл не е никак приятна — кискаше се Казота. — И за мене е по-добре, ако не стоите повече в къщата ми, защото никак не желая да се намеря в затвора. Ще ви услужа, но работата ще бъде малко скъпичка. Когато човек отива на пазара да си продава кожата, естествено, той иска да бъде добре възнаграден.

— Добре — реши Марсел. — Ще спечелите пет хиляди франка, ако ни изведете незабавно оттук.

— Пет хиляди франка! — подигра се старата вещица. — Колко щедър е този господин… Когато палачът го заведе на бесилката, тогава ще бъде още по-щедър…

— Какво искате, кажете? — прекъсна я Нинон дьо Клер.

— Колко искам? Тука работата опира до големи разноски, освен това и аз искам да спечеля нещо, затова да говорим за двадесет и пет хиляди!

Марсел и Нинон се спогледаха учудени.

— Казота — каза смутено певицата, — вие предполагате, че сме по-богати, отколкото сме в действителност. Може би мислите, че сме откраднали много пари, но…

— Не мисля, а знам, че сте откраднали четиристотин хиляди франка — стрелна ги с поглед Казота разгневена. Тя искаше да изплаши гостите си докрай. — Четиристотин хиляди франка! Смятам, че заслужавам

поне една шестнадесета част от тях, ако ви укрия. Още повече, че не сте обвързани и можете да напуснете къщата ми и в такъв случай ще спестите много пари или пък ще загубите всичко.

Марсел дръпна Нинон в един ъгъл на стаята.

— В ръцете сме на тази дърта вещица и трябва да й се подчиним — пошепна той на любовницата си. — Ако не се съгласим, тя ще ни предаде на полицията.

— И двойно повече бих дала, Марсел, само да знам, че си спасен.

После се приближиха към Казота и й казаха, че са съгласни да платят двадесет и пет хиляди франка, ако ги изведе благополучно от Париж. После я помолиха да им каже своя план за бягството.

— Трябва да имате търпение още един час — обяви съдържателката на „Червената воденица“. — Ще поговоря с дъщеря си Помпадура. Тя е хитра и знае какво трябва да направим. Можете да бъдете спокойни. Утре заран ще бъдете далеч от Париж.

Казота излезе и остави влюбените насаме. И двамата бяха разстроени, тъй като бъдещето им беше забулено в гъста мъгла, а настоящето им не бе завидно в дома на Казота, където всяка минута можеха да бъдат арестувани.

Те съкращаваха времето с целувки и милувки, после брояха банкнотите, нещо, което бяха правили вече десетки пъти. Четиристотин хиляди франка, които бяха получили за откраднатите планове на черния майор, се намираха у тях. Нинон разпредели парите на осем равни пакета и ги криеше ту в пазвата си, ту в скрити джобове на долните си дрехи. Обаче никак не подозираха, че бяха наблюдавани през цялото време. Те не допускаха, че от коридора можеше да се стигне незабелязано в голямата печка, която беше в стаята им, и този, който беше скрит там, можеше да вижда всичко.

Откакто Марсел и Нинон бяха в тази стая, Помпадура често влизаше в печката и ги наблюдаваше. По този начин тя узна това, от което Естерхази бе толкова изненадан. Тя чу, че Нинон и Марсел бяха откраднали плановете на графа в Брюксел и ги бяха продали за четиристотин хиляди франка, че Нинон криеше тези пари в пазвата си и в долните си дрехи. Това бе достатъчно за Помпадура да начертае плана си, за чието изпълнение не трябваше да знае дори майка й.