Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (81)

9.

Оставихме граф Естерхази в момента, когато се отправи със сто испански конници, за да преследва Диего Гомес и да му отнеме плячката. Черният майор мислеше, че наследството на майка му е попаднало в ръцете на прочутия разбойник. Той се нуждаеше от тези шестдесет хиляди франка. Четиридесет хиляди трябваше да заплати на стария Соломон Дулсети, а десет хиляди — на доктор Дюбоа. И двамата бяха много опасни за него. Старият евреин го заплашваше с военния министър, а Дюбоа със съдилището. Братовчед му Христиан също искаше от него тридесет и осем хиляди франка и му бе казал, че ако не получи след четири дни парите си, ще разкаже всичко на Матийо Драйфус.

Положението на графа беше безизходно и застрашено от всички страни.

Естерхази яздеше мълчалив до испанския полковник и си мислеше как ще се оправя с кредиторите си. Той кипеше от злоба, че подлият разбойник бе ограбил парите, с които можеше да спаси поне малко положението си. Времето беше лошо и още повече подейства на отвратителното му настроение. Валеше дъжд, смесен със сняг, и разкалваше непроходимите планински пътища. Конете едва вървяха и понякога затъвахадо колене из калта. Измокрените конници бяха стигнали най-после до планината без да намерят и следа от разбойниците. Към обяд Естерхази внезапно чу човешки викове от стръмните скали. Черният майор трепна, смръщеното му лице се проясни и той почувства инстинктивно, че е намерил неприятеля си. Даде заповед на испанските войници. Двадесет конници скочиха от конете и се качиха на скалата, а другите се разпръснаха на малки групи, напредвайки по различни пътеки към неприятеля. Естерхази командваше войниците, които трябваше да се изкачат по стръмната скала и оттам да нападнат разбойниците. Това беше опасна работа, но графът даваше на войниците добър пример, като се качваше с решителност и опитност по стръмните и опасни стени на скалата. Той пръв стигна до върха. Оттам можеше да види ясно какво става под краката му.

Жалка и мрачна картина се разкри пред него. Долината беше изпълнена с брадясали мъже от разбойническата банда на Диего Гомес, заобиколили беловлас старец и млада жена. Навярно ги бяха нападнали по пътя, снели ги от конете им и ги бяха отвлекли в падината.

Но нападнатите се бореха и не искаха да дадат тъй лесно живота и свободата си. Старият господин с бръснато лице и крив нос въртеше като бесен дебелия си бастун над главите на разбойниците и викаше храбро:

— Отвратителни крадци, всички ще увиснете на въжето. Аз съм нотариусът Пиер Натузиус от Париж и ако само един косъм падне от главата ми, френската армия ще влезе в Испания и ще ви изтреби като насекоми.

Дъщерята на този бъбрив адвокат говореше по-малко от баща си, но пък се държеше геройски. С малък револвер в ръка, тя стреляше срещу разбойниците и двама от тях вече бяха улучени от нейните,куршуми.

— По дяволите — извика Диего Гомес на нотариуса. — Вие сте луд. Защищавате се, когато срещу вас са тридесет въоръжени разбойници. Мислите ли, че можете да се спасите? Глупости! Достатъчно е само да дам знак на юнаците си и след минута ще лежите мъртви в краката ми. Но не искаме да ви убиваме, а да ни броите петдесет хиляди франка. Вие сте богат човек и за вас е много лесно да заплатите такава сума.

— Петдесет хиляди франка — извика Пиер Натузиус, — петдесет сантима не ще видите от мене, мизернико!

Диего Гомес изръмжа от гняв и като вълк се нахвърли върху нещастния нотариус. В този миг граф Естерхази се спусна с хората си към падината. Като хала налетяха те към застрашените. Естерхази застана пред Диего Гомес. Разбойникът се уплаши от нападението на войниците толкова, че остана като слисан почти цяла минута. Тази минута обаче беше достатъчна на Естерхази. Сабята блесна, разбойникът отстъпи, а Естерхази я заби в него така, че острието й излезе през гърба му.

Диего Гомес изстена и се сгромоляса на земята. В това време войниците се бяха нахвърлили върху уплашените разбойници. Разярените войници нямаха милост — косяха ги като косачи със сабите си. Не се чуваше нищо друго освен дрънкането на шашките, гърмежите на пушките и предсмъртните стонове на падналите.

Когато хората на Диего Гомес разбраха, че техният главатар е загинал, изгубиха предишната си смелост и започнаха да бягат. Останалите живи разбойници се покатериха на срещуположната скала, като мислеха, че оттам ще могат да се спасят. Войниците стреляха залпово подир бягащите разбойници и ги избиха като псета. Бандата на Диего Гомес беше унищожена до последния човек.

Естерхази остана при тежко ранения водач на разбойниците, наведе се над него и просъска:

— Дай шестдесетте хиляди, които открадна от абат Силван, и аз ще направя всичко, за да те спася.

Главатарят мрачно изгледа черния майор:

— Бъди проклет! — изстена той. — Не съм взел парите ти! Щом не си ги намерил в къщата на свещеника, трябва той да ги е взел. Земята да те погълне. Аз умирам!…

— Ще дам заповед да превържат раните ти — продължи Естерхази, — ще заплатя щедро на лекарите, за да те излекуват, само ми кажи, къде са парите.

— Куче такова, проклет да съм, ако съм взел парите ти. Старият свещеник не иска да ни каже къде е скрил проклетото наследство. Махни се от очите ми. Болките ми са ужасни и нетърпими, но ще им сложа край.

Разбойникът извади от пояса си револвер, допря го до челото си и гръмна. Диего Гомес издъхна.

Съкрушен, граф Естерхази стоеше до мъртвия разбойник. Какво постигна? Нищо! Диего Гомес и бандата му вече не съществуваха. Тя беше изтребена, ала и неговото наследство, последната надежда за избавлението му, беше пропаднало. Черният майор въздъхна тежко. Неочаквано нежна женска ръка докосна рамото му и звучен женски глас каза на френски:

— Господин майор, вие спасихте нашия живот. Как да ви благодарим за това?

Естерхази се обърна сепнат. Пред него бе застанала прелестна девойка, очите на която излъчваха благодарност и учудване.

За миг черния майор забрави даже грижите си, поклони се изящно на красивото момиче, целуна й ръка и отговори:

— Аз изпълних само моя дълг, госпожице, като кавалер и войник и съм много щастлив, че можах да ви окажа тази услуга.

В този миг пред него застана и беловласият господин, стисна му ръка и благодари сърдечно.

— Уверен съм, че тези клети подлеци биха ни убили — продължи старият, — защото не исках да им броя петдесет хиляди откуп за двама ни. Позволете ми да се представя. Аз съм нотариусът Пиер Натузиус от Париж. Моята единствена дъщеря Лучия се разболя и по съветите на лекаря трябваше да отпътуваме за Испания, където щяла, казват, да си поправи здравето. Лучия е романтична натура и настояваше да преминем Пиренеите не с железница, а на кон. Взехме от Андора един водач. Този подлец, види се, е бил съдружник на разбойниците, защото ни доведе в тази падина и после бандата ни нападна.

Естерхази много се зарадва като чу името на Пиер Натузиус. Това име му беше доста добре известно. Той знаеше, че нотариусът притежава няколко милиона. Значи Лучия беше безценен елмаз, с който той можеше да изплати всичките си дългове и да осигури положението си. Тя беше длъжна да му бъде благодарна, понеже е спасил нея и баща й от ужасна смърт.

Не беше ли това пръст на съдбата, която го срещна неочаквано и при такива обстоятелства с девойката? Не му ли изпращаше Бог този златен телец като хилядократна награда за загубеното наследство? Черният майор щеше да бъде или много щастлив с тази жена, или пък съвсем нещастен. Той разбра, че момичето притежава воля и голяма решителност.

Естерхази беше подъл човек и не откри тайните на душата си. Той хвана ръката на Лучия, целуна я горещо и погледна страстно момичето. И се зарадва, като видя, че погледът му подейства.

Лучия отпусна глава на гърдите му.

— Обичам те безгранично — пошепна тя, — и ще те обичам до последния си час. Но само не ме измамвай!

Естерхази я прегърна и я притисна горещо до гърдите си.

В същия момент Натузиус ги видя и остана като прикован на мястото си. Лучия нежно се отдръпна от прегръдките на графа, доближи се до баща си и се усмихна:

— Татко, аз се сгодих за граф майор Естерхази и искам да му стана съпруга. Ще те оставя сега сам с годеника ми, за да поговорите относно зестрата и сватбата ни.

Лучия погледна още веднъж горещо Естерхази и се отдалечи.

Натузиус скръсти ръце и се отправи към черния майор. Нито мускул не трепна по лицето на опитния адвокат. Той насочи острите си сиви очи към бъдещия зет.

— Господин графе, уверихте моята дъщеря, че я обичате?

— Да, господине!

— И я помолихте да стане ваша жена?

— Да, господине.

— Едно нещо трябва да ви кажа. Моята дъщеря Лучия и аз сме много отмъстителни хора и в случай, че ни измамите, ще ви накажем строго. Затова ви съветвам, ако не обичате искрено дъщеря ми, да се откажете, докато е рано.

— Господине, моето намерение е искрено, тъй като аз обичам вашата дъщеря.

— Толкова по-добре за вас — отговори Натузиус, — обаче вие сте аристократ, а ние сме обикновени граждани.

— Вашата дъщеря е достойна да носи графска титла.

— Много добре, аз съм богат и мога да дам на дъщеря си добра зестра, обаче трябва да ви призная, че не съм спечелил богатството си по много честен начин.

— Светът гледа днес само на успеха и не се интересува кой как е спечелил парите си.

— Моята майка беше перачка в Латинския квартал. Може би хората ще ви разправят за това и за много други неща.

— Това ви прави чест — че сте могли да се издигнете въпреки произхода си.

— Благодаря ви за комплимента! Дъщеря ми ще получи два милиона зестра, а след смъртта ми още пет пъти по толкова, но, надявам се, ще живея още поне двадесет години.

— Господине, желая от сърце да живеете още много години!

— Благодаря ви — отговори Натузиус иронично и продължи.

— Говорих досега само за мен и за моята дъщеря, обаче сега искам да говорим и за вас, господин майор.

— За мен ли? Това може да се вмести само в няколко думи. Аз съм офицер от генералния щаб, а семейство Естерхази е познато на целия свят.

— Да, но вие сте незаконно дете на някоя си графиня Естерхази — отговори Натузиус грубо.

Черният майор не отговори нищо. Белите му зъби захапаха долната устна, а главата му увисна.

Това, което Натузиус каза на графа, беше истина.

— А що се касае до материалното ви положение — каза бащата на Лучия студено, — може да се каже, че то е безнадеждно.

— Вие ме оскърбявате, господине.

— Никак! Казах ви само истината. Вие сте разорен и кредиторите непрекъснато ви безпокоят. На Соломон Дулсети дължите четиридесет хиляди, също на братовчед си и на други хора.

Естерхази стана блед като стена.

— Откъде знаете всичко това? — изсъска той. — Едва се познаваме.

— Ха-ха — изсмя се старият нотариус, — та какъв адвокат ще бъда, ако не зная това-онова за по-известните хора в Париж. А от вас се интересувах специално. Имате няколко любовници, въобще водите развратен живот.

— Кой френски кавалер не го прави, докато е свободен и е господар на себе си?

— Не ви укорявам за това, господин графе. Обаче, щом се жените официално за моята дъщеря, ще трябва да прекъснете тези връзки.

— Господин Натузиус, давам ви честната си дума, че ще го направя. Отсега нататък ще се отдам само на жена си и на службата, която ми обещава бляскаво бъдеще.

— Бедни ми приятелю, не трябва да разчитате толкова на кариерата си. Тя не е много сигурна. Положението ви в генералния щаб е разклатено.

Като че змия ухапа Естерхази. Той помръкна и изгледа учудено стария нотариус, който му каза всички тези неприятни неща точно и хладнокръвно.

— Господине — процеди черният майор дрезгаво, — това, което казахте, не е вярно. Вашите приятели са ви измамили. Аз имам пълното доверие на началството си и на военния министър.

— Това е било някога, господин майор, но не и сега. Моята информация е вярна и аз зная повече, отколкото вие самият.

— Какво знаете още?

— Знам, че тайно ви следят и че сте изгубили доверието на началството си. В щаба имате смъртен враг. Той събира улики против вас и иска да докаже с факти, че капитан Драйфус е невинен и че вие сте извършил предателство спрямо Франция. Най-големият ви неприятел е полковник Пикар, началник на тайното бюро. Сигурно го познавате.

Естерхази трябваше да употреби големи усилия, за да прикрие тревогата си.

— Ха — наподоби той усмивка, — този подлец Пикар иска да ме опозори пред началството ми. Ще му отмъстя!

— Съветвам ви, граф Естерхази, да се откажете от това си намерение. Пазете силите си за отбрана. Скоро ще имате нужда от тях. Да оставим настрана това. Лучия заяви, че желае да стане ваша жена. Това е достатъчно за мене. Граф Естерхази, поздравявам ви като мой зет.

Нотариусът протегна кокалестата си ръка и черният майор я целуна учтиво.

— Между нас работата е свършена — каза Натузиус. — От днес нататък можете да разчитате на мене. Аз съм вещ юрист и вярвам, че мога да ви услужа. Докато сме добри приятели, нито Пикар нито Матийо Драйфус ще могат да ви сторят нещо, а невинно заточеният Драйфус на Дяволския остров ще остане и в бъдеще предател на Франция! За едно нещо обаче не сме говорили, любезни ми зетко. Вие имате дългове, които трябва бързо да изплатите, нали?

— Да, любезни ми тъсте, вярно е.

— На каква сума възлизат дълговете ви?

— На около шестдесет хиляди франка.

— Добре, зетко. Щом се върнем в Париж, веднага ще ви изпратя сто хиляди. Надявам се, че ще ви стигнат на първо време. Елате сега при Лучия и я прегърнете като ваша невеста!

Естерхази беше спасен и без наследството на майка си. И този път щастието му се усмихна. В дивите Пиренеи той намери спасение в лицето на едно красиво момиче. Натузиус удържа на думата си. Щом пристигна в Париж, той незабавно изпрати на Естерхази обещаните сто хиляди франка.

Още същия ден Естерхази повика Соломон Дулсети и Дюбоа в дома си и им заплати почтено дълговете си. Избави се от безжалостните си кредитори и беше спасен, обаче това костваше личната му свобода. Черният майор се бе продал на едно момиче, което не обичаше и при това беше дъщеря на опасен, алчен и не много почтен адвокат.

Когато Естерхази сложи в портфейла си останалите петдесет хиляди, внезапно чертите на лицето му се измениха и той извика задавено:

— Продадох се!