Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (80)

8.

Привечер през гората на Красногорка вървеше мъж, облечен в зелена униформа, украсена с бляскави пагони, на главата с шапка, закичена с черно перо. На рамо носеше двуцевна пушка, в блестящите цеви на която се отразяваше залязващото слънце.

Когато селянин срещнеше този човек, покорно му казваше „Добър ден, господин стражар“, но щом го отминеше, плюеше и бърбореше:

— Подъл циганин! Човек трябва да мълчи и да му се покланя. Той и неговата тайфа цяла година крадоха всичко, а сега е станал началник. Аладар Форкаш е станал чиновник, на когото всеки трябва да се кланя.

Красивият стражар не беше никой друг, освен циганският главатар Аладар Форкаш. Стъпваше гордо, облечен в красивата униформа, сякаш всеки миг искаше да извика „Аладар Форкаш сега е силен мъж, кой може да го закачи!“

Стражарят се обърна и тръгна по една пътека, която водеше към храсталаците в гората. Тук пътеката беше равна и тръните, които можеха да разкъсат дрехите на човека, бяха изрязани или изкоренени, та беше лесно да се върви. Не след дълго се забеляза дим, от който личеше, че тук, в най-гъстите храсталаци на гората, имаше колиба.

— Старата Муша пак приготвя магиите си — измърмори Аладар Форкаш. — Дано е сготвила нещо, че съм много гладен.

Стражарят побърза и не след дълго стигна полусрутената колиба. Вратата беше отворена, миризми от разни билки и мас се разнасяше из въздуха. Форкаш се канеше да прекрачи прага, но в същата минута зверче с червеникава козина се спусна към него, залая и показа зъбите си. Стражарят ритна животното, то заквича, сви опашка и избяга в колибата.

— Стара вещице, по-добре пази лисицата си — извика той — и я научи да различава добрите хора от злите.

Старата Муша се показа. Тя беше станала още по-грозна от самотата в гората и изглеждаше още по-страшна, отколкото миналата година.

— Каква чест за жилището ми — вдигна тя костеливата си ръка. — Стражарят Аладар Форкаш ми иде на гости. Кога съм сънувала, че ще ми направите такава чест.

— Както изглежда, пак приготвяш някоя от дяволските си магии. Обаче не бива да го правиш пред мен. Махни котела от огъня и ако можеш, приготви ми нещо вкусно за ядене. Ти знаеш какво!

— Добре, синко — каза вещицата. — Влез вътре. Стопих малко змийска мас. Простите селяни я купуват, като мислят, че е лек против главоболие.

Аладар Форкаш влезе в колибата, а лисицата избяга в един ъгъл и се скри в дупката си.

Жилището на старата Муша приличаше на дупка. Вятърът вееше през дъсчените стени, а през пукнатините на дъските се виждаха храсталаците. През пролуките на покрива пък надничаше небето, нямаше никакъв под, а земята бе обрасла с треви и бурени.

В това неприветливо обиталище имаше тухлена пещ, която едва се крепеше. Навсякъде из колибата висяха големи снопове сушени бурени и билки, а кожите на убити животни бяха разпръснати наоколо. Лисицата, която беше вързана с дълъг синджир, спеше в кожите. На една страна скачаше саката врана, в ъгъла дремеше дебела котка. Змия се подаваше от дупката си.

Като циганин, Аладар Форкаш беше свикнал с тази обстановка. Той седна на пейката, извади лулата, напълни я с тютюн и запуши, а Муша започна да приготвя яденето.

— Кажи ми сега, какво те е довело при мене? — заинтересува се старицата. — Не си дошъл без Причина.

— Исках да те попитам дали не си я виждала скоро?

— Мелиора ли?

— Да.

— Че преди няколко нощи беше при мене.

— Пита ли за мен? — попита циганинът с любопитство. — Кажи, спомена ли моето име, Мушо?

Старата поклати глава.

— Каза, че искала още веднъж да те чуе да свириш, така както си свирил онази нощ, когато си влязъл в кулата.

Циганинът въздъхна.

— През онази нощ — каза той — извадих душата от тялото й. Всеки стон беше сълза, всеки акорд въздишка и вопъл, плаках за Мелиора, която повторно искаше да бъде опозорена от благородника. Дявол го взел, не мога да разбера как може да търпи този каменен гроб. Тя, царицата на горите, която е научена на свобода.

— Мелиора сега е свободна. Казвам ти, Аладар Форкаш, че я държат като графиня в Красногорка. Слугите веднага се отзовават само като мигне, яде и пие от златни съдове.

— Но князът — поклати глава Форкаш — бяга от нея като от чума. Научих от един слуга, че не може да я понася.

Той млъкна и стана.

— Не чу ли нещо, Мушо? — сепна се мъжът. Глухо стенание се разнесе в нощната тишина.

— Тя е — извика старата и излезе бързо.

Ала стражарят Аладар я изпревари. Като куче след дивеч се спусна той, помитайки всичко отпреде си. Неочаквано извика. Пред него беше Мелиора, вързана и със запушена уста.

— Виж, Мушо — каза той на приближаващата вещица. — Виж на какво щастие се радва внучката ти в кулата. Вързана като животно са ти я довели. Зная кой го е направил.

Той извади кърпата от устата на хубавата циганка, развърза ръцете й и я заведе в колибата на вещицата. Мелиора се опомни. Щом я отбодяха малко крайниците, тя коленичи пред Аладар и проплака:

— Отмъсти заради мене, Аладар, аз съм твоя! После разказа накратко какво й се бе случило в Красногорка, как се отърва князът от нея.

Аладар хвана ръцете й. Погледна я в черните очи и се усмихна.

— Не плачи, Мелиора — рече й циганинът, — за всичко ще платим. Изпъдил те е като бясно куче от къщи, но ще види как хапят тези кучета. Ще разкъсат туй, което князът най-много обича на света.

Старата, която беше сложила на огъня голям котел, се обърна.

— Какво искате от мене? — запита тя глухо. — Да разкъсам сърцето на неверния княз ли? Да отровя добитъка му ли? Кажете, какво искате да му направя?

— Мушо — процеди циганинът, — помниш ли, че застрелях преди няколко месеца едно бясно куче, което правеше пакости в околността?

— Да, куршумът ти добре улучи, животното умря на място.

— Тогава — продължи Аладар Форкаш — ти неочаквано се изпречи пред мене и ме помоли да ти дам трупа му. Спомняш ли си?

Муша кимна с глава.

— Какво направи с него?

Очите на вещицата блеснаха. Тя отиде в един ъгъл и отмести голям камък. Откри се дупка, която беше пълна със стъкла и кутии.

— Бабо, това складът ли е? — надигна се стражарят.

— Това е моята аптека — отговори старата, — скривалището за моите отрови.

Тя извади едно шише от дупката. Беше пълно с червено-кафява течност.

— Какво е това? — прошепна Мелиора.

— Кръвта на бясното куче — отговори вещицата. — Най-ужасната отрова. Тежко на тогова, в чието тяло влеят няколко капки от тази течност. Той побеснява и умира от ужасна смърт.

— Знаех си — промърмори Аладар Форкаш, — че си взела трупа на кучето за тази цел. Знаех, че от кръвта ще направиш ужасна отрова и това ще бъде в основата на плана ми за отмъщение.

Беше мръкнало. Всички спяха блажен сън, а в тъмнината злодействата и отмъщенията виреят най-добре. Циганите седяха около запаления огън. Гъст тютюнев дим ги забулваше. Лисицата и смокът бяха до тях. Гаргата беше кацнала на рамото на старата Муша, а котката се топлеше до огъня. Тримата си шепнеха — бяха се сгушили, сякаш се бояха, да не ги разберат и чуят дори животните. Замисляше се ужасно злодейство.

Към полунощ Аладар Форкаш стана, съблече красивата си униформа, уви едно въже около кръста си и затъкна в колана си остра кама. Той стисна ръката на Мелиора и излезе.

Жените не си легнаха, те останаха будни край огъня и си говореха за отмъщението.

Часът беше три след полунощ. Зората започваше да се пука, в гората се виждаха сенки. Настъпваше денят. Внезапно лисицата скочи от мястото си, заръмжа страшно, наежи козина и започна силно да тегли синджира, с който беше вързана.

— Аладар иде — каза Мелиора. — Носи ни обещаното.

Жените отидоха пред вратата.

Аладар си проправяше път между гъсталаците и се приближаваше до усамотената колиба, пъхтейки под тежкия товар, който носеше на гръб. Десният ръкав на вълнената му антерия беше скъсана, от ръката му течеше кръв. Той захвърли тъмен предмет в краката на жените.

— Ето го отмъстителя — рече циганинът. — Страшно се измъчих докато го хвана и вържа, но заради тебе, Мелиора, го направих.

Аладар Форкаш беше донесъл голям вълк. Краката на животното бяха вързани, а около устата имаше намордник, за да не хапе. Вълкът стоеше неподвижен пред прага на колибата и злобно гледаше жените. От време на време само издаваше ядовити звуци.

. — Този звяр сега е само полуотмъстител. Вълкът е опасно животно, но храбър мъж може да го надвие. Но бесен вълк… Ей, Мушо, донеси онова, дето…

Старата се изгуби в колибата и като се върна, в едната си ръка държеше шишето с кръвта на бясното куче, а в другата — остра кука.

Циганинът натопи върха на куката в червеникавата течност от шишето, наведе се над вълка и го бодна с нея по главата. Вълкът изръмжа зловещо. След това Муша донесе каиш и дебело въже. Аладар уви ремъка около врата на звяра, отвърза му краката, завлече го зад колибата и го върза за най-близкото дърво.

— Жени, пазете се — предупреди той, — не се приближавайте към вълка! Всеки ден ще идвам и сам ще храня животното.

След това Аладар помоли Мелиора да го превърже. Красивата циганка донесе вода и чиста бяла кърпа. Изми раната му, превърза я и целуна голото му рамо.

— Когато свършим работата — пошепна тя и го погледна страстно, — тогава ще избягаме заедно. Аладар Форкаш, ти ще станеш по-важен от стражар, ще станеш богат. Ти си добър цигулар и изкуството ще ти донесе слава.

Циганинът идваше всеки ден в колибата на Муша, както беше обещал. Той хранеше вълка със сурово месо и всеки ден го заразяваше с отровата на бясното куче. На деветия ден звярът вече показваше признаци на бяс. Той виеше ужасно, скачаше, търкаляше се на земята и от устата му течеше кървава пяна.

Като видя това, Аладар се зарадва и се обърна усмихнат към жените.

— Сега липсва само жертвата.

Пролетното слънце грееше над Красногорка. Въздухът беше толкова топъл, че болната княгиня вече можеше да излиза навън. Юлиана се разхождаше с малчугана из големия парк и слушаше разказите на Андре. Тя се опитваше да открие миналото на малкото момче.

— Защо говориш, синко, винаги за някой си Драйфус? — питаше Юлиана. — Кажи ми, как изглежда този Драйфус?

— Драйфус е моят баща — каза момченцето засмяно. — Ти искаш да ти кажа как изглежда татко ми? Той е капитан от генералния щаб и носи красиви дрехи със златни пагони и дълга сабя.

— Добре, мило дете. Кажи ми имаше ли по-рано майка?

— Да, разбира се, добра и обична майка като тебе.

— Твоята майка има черна коса?

— Не, ти мислиш, че циганката ми е майка. Не, моята майка има руса коса, бяло лице и красиви, сини очи, като твоите. Ние живеехме в голяма хубава къща, но когато баща ми замина за Каена, тогава ме пренесоха при вуйчо ми Матийо. И той също беше добър към мене и ми позволяваше да си играя със стария Мишонет, Жоржина и добрата леля Ерика и…

Момченцето започна да плаче. Юлиана го дръпна нежно до себе си.

— Не плачи, мило дете — каза тя, — не си ли доволен от втория си баща и втората си майка?

— Доволен съм, но искам да се върна при истинските си родители. Защо ли се качих на онзи ужасен балон и летях с него?

— Как, с балон ли си летял във въздуха?

— Да, но в него имаше една зла жена, която ме отведе в една запустяла мелница. После, после дойде някакъв страшен мъж, който изглеждаше като чудовище: нямаше нито уши, нито очи. Той ме отведе в една тъмна гора и искаше да ме убие.

Юлиана поклати глава със съмнение.

— Бедно мое дете — промълви тя, — ти си чуло някоя приказка. Но ето го и татко — и на него разкажи това, което сега ми разказа.

Княз Стефан Дубиски идеше от терасата на замъка. Облечен бе в ловджийски костюм и носеше в ръка красива двуцевна пушка. От джоба на горната му дреха се подаваше вестник. Князът отиде при жена си и я прегърна.

— Много съм щастлив, Юлиана, че те виждам да се разхождаш из парка. Свежият пролетен въздух ще възвърне пак красивите рози на бузите ти.

— На лов ли ще ходиш?

— Да, мила моя. Ала още преди мръкване ще се върна. Дадох обещание на приятеля си Карпонай да отида с него на лов. Искам да убия няколко яребици за вечеря.

— Обични мой, пази се да не те връхлети нещастие. Няма да се успокоя, докато се върнеш. Страхувам се от отмъщението на циганката.

— Не трябва да се боиш от нея — отговори Стефан уверено. — Тази сутрин узнах, че Мелиора не е вече наоколо.

— Кой ти каза това?

— Стражарят Аладар Форкаш. Идва днес при мене и ми донесе тази вест, за която го възнаградих богато. Едно време беше тартор на циганите, с които скиташе Мелиора.

— Вярваш ли на този човек?

— Категорично. Когато един циганин стане чиновник, той става най-големият противник на своя род и безжалостно преследва сънародниците си. Особено когато чрез това може да спечели нещо.

— Това показва, че циганите са безхарактерни хора — каза Юлиана. — На твое място аз не бих вярвала на такъв човек.

В тази минута детето дойде при Стефан, показа вестника, който се подаваше от джоба му, и попита:

— Има ли във вестника картинки?

— Мисля, че има, Андре. Искаш ли да ги разгледаш?

Князът извади вестника от джоба си и го подаде на момченцето.

— Стефан, ще те съпроводя до гората — каза Юлиана. — Или вече си поръчал колата?

— Не, ще вървя до замъка на Карпонай. Утрото е прекрасно и сякаш определено за разходка.

Младият княз подаде ръка на жена си и нежно я прегърна. Двамата тръгнаха хванати под ръка през парка до близката горичка.

Неочаквано чуха след себе си гласа на Андре. Момченцето тичаше с разгънат в ръце вестник.

— — Вижте, вижте, тук е портретът на моя баща — извика то задъхано, но радостно. — Нали ви казах, че татко има златни пагони на дрехите си!

Стефан и Юлиана се спряха като ударени от гръм. Момченцето им подаде будапещенския вестник „Херолд“. На първа страница имаше портрет на френски капитан, а отдолу бе написано:

„Капитан Алфред Драйфус, осъден на доживотно заточение на Дяволския остров. Говори се, че полковник Пикар има сигурни доказателства, че капитан Драйфус е невинно осъден“.

Стефан пребледня, а Юлиана разбра, че е много развълнуван.

— Значи, този е капитан Драйфус, за когото детето говори постоянно. Ей Богу, циганката ме е измамила. Донесла е откраднато дете. Провидението, обаче, ще покаже на света самата истина и аз ще направя всичко възможно, за да разкъсам тази мрежа на измамата.

После той прегърна момчето, повдигна го и нежно го притисна до гърдите си.

— Бедно мое дете! — каза Стефан. — Ти скоро ще отидеш при истинските си родители. Вярвах, че си моя плът и кръв, мой наследник и продължител на рода на Дубиските. Сега ще се прекъсне нашият род — аз ще бъда последният от него. Мили ми Андре, обещавам ти, че ще бъда твой доброжелател и приятел до края на живота си. Ето, приеми тази целувка като неизличим знак, че ще изпълня обещанието си.

След това той доведе момченцето до Юлиана и я помоли да го целуне. А когато бледата княгиня се наведе над Андре и допря устни до нежните му детински страни, от очите й потекоха сълзи.

— Любима моя Юлиана — рече князът, — няма да ходя на лов, а ще телеграфирам на братовчед си, граф Естерхази, да попита съпругата на клетия капитан Драйфус, откраднато ли е нейното дете.

Стефан беше от ония редки хора, които не отлагат никога работата си за следния ден, а я свършват веднага. Той сърдечно стисна ръката на Юлиана и бързо закрачи към замъка.

Ала едва стигнал до терасата, един сърцераздирателен вик процепи въздуха. Този вик беше толкова страшен, толкова пронизителен и ужасен, че замая и вцепени младия мъж. Когато Стефан се обърна, видя картина, която надминаваше най-ужасните му предположения и опасения.

Стефан видя съпругата си, своята любима обожавана съпруга да бяга от гората към парка. Тя носеше на ръце малкия Андре и страшно викаше. Смъртнобледото й лице изразяваше неописуем страх и ужас. Княгинята бягаше като луда. След нея тичаше някакво страшно животно. Куче ли бе? Не, вълк, и то ужасен, кръвожаден вълк, от чиято уста излизаше кървава пяна. Животното бе само на няколко крачки от бягащата княгиня. Стефан бързо сне пушката от рамото си и в лудешки бяг се втурна към застрашената си съпруга. Той се приближи, спря и се прицели. Князът натисна спусъка, пушката изгърмя, но късно… Звярът беше стигнал до жена му. В смъртния си страх Юлиана беше хвърлила детето на земята и инстинктивно беше протегнала дясната си ръка към звяра, а с лявата беше скрила очите си. Острите зъби на звяра се забиха в нежната бяла ръка на княгинята. Куршумът на Дубиски изпищя и проби черепа на вълка. Той пусна жертвата си, подскочи няколко пъти и падна мъртъв на земята. В следния миг князът дойде до любимата си жена.

Той взе Юлиана в ръцете си.

— Отмъщението на Мелиора! — извика ранената, после очите й се затвориха и тя изгуби съзнание.

Слугите на княза бяха чули гърмежа и помислиха, че се е случило нещастие, затова побързаха към парка. За миг дойдоха и заобиколиха любимата си господарка. Жените занесоха Юлиана в замъка, а мъжете останаха на мястото, като гледаха учудени убития вълк.

Стефан разпореди един от слугите веднага да замине в Комарно и да повика лекар. После отиде до разтреперания Андре, хвана го за ръката и тръгна с него към замъка. Но изведнъж чу гласа на своя управител.

— Ваша светлост — извика чиновникът. — Ваша светлост, погледнете там, открих нещо подозрително. Този звяр не е дошъл случайно в парка, а е пуснат нарочно да нападне милостивата ни господарка. Погледнете, животното има каиш около врата си, като куче, а на каиша е вързано късо здраво въже, което е прерязано с нож.

Дубиски погледна мъртвото животно и пребледня. Той се увери, че управителят му казва истината и че това бе умишлено направено.

— Циганката! — извика глухо той. После ръката му хвана пушката и той се озърна гневно наоколо, като че търсеше жертвата за втория куршум.

— Последвайте ме, хора! — заповяда той. — Искам да открия следите на злодеянието, преди още да се загубят!

След минута Стефан и неговите хора намериха кървави дири, които водеха от парка към близката гора. Те вървяха по тях и дойдоха до едно дърво, където видяха ужасна картина. Старата Муша лежеше близо до него, потънала в кръв,с разкъсани крайници.

Беше още жива. Стефан разбра от пръв поглед, че никой не може да й помогне вече и че животът й е загубен. Около дървото беше вързано дебело въже, чийто край лежеше до старата циганка. Това показваше, че вълкът е бил вързан, преди да го пуснат срещу княгинята.

Изглежда, че старата Муша е прерязала въжето с нож, и е пуснала звяра, щом е видяла Юлиана в гората. Ножът беше близо до циганката. Навярно старата е паднала при бягането, звярът се е нахвърлил върху нея ия е разкъсал. Старата циганка трябваше да заплати за ужасното си дело с живота си. Така се възнаграждават всички, които целят да пакостят на хората. Отвратителните им дела се струпват върху техните глави.

— Бабо. Бог те е наказал със собственото ти оръжие — извика Стефан, — а моята жена бе запазена. Тя се отърва с незначителна рана. Вашето отмъщение не успя!

Вещицата от Красногорка вдигна немощно глава и изохка. Хриплив смях излетя от гърдите й, а очите й светнаха от злоба.

— Не тържествувай,Стефан Дубиски — каза тя и се изсмя злобно. — Аз съм изгубена. Проклетото животно разкъса старото ми тяло, но и твоята жена, заради която ти отритна и измами моята Мелиора, и тя също ще загине по най-ужасен начин. Въпреки че раната й в безопасна, тя пак ще умре от ужасна смърт. Горката господарка на Красногорка ще свърши още по-страшно от мен и нейният страшен образ ще те преследва, докато си жив… Вълкът, който ухапа твоята жена, беше бесен, аз сама го заразих с кръвта на бясно куче!

Стефан се разтрепера и извика.

— Лъжеш, вещице! Това са само думи, ти искаш да ме изплашиш. Това не е истина!

— Не вярваш — опита се пак да се засмее циганката. — Почакай само девет дена и ще се увериш дали старата Муша ти е разказала приказки. Отмъщението на циганите те е сполетяло, клетвопрестъпнико. Проклятието на Мелиора ще те следва до гроба, а жена ти ще загине като бясно куче!

Старата въздъхна тежко, костеливото й тяло се разтрепера и тя предаде грешната си душа на Бога. Изцъклените й очи останаха втренчени в княза, като го гледаха с ужасна омраза.

Стефан и малкият Андре се върнаха в замъка. Князът беше помолил слугите никому да не казват за откритието на старата Муша. Беше скрил и от Юлиана ужасната истина. Князът не желаеше да уплаши и разтревожи нещастната жена.

На вид раната на княгинята беше безопасна. Една от камериерките на съпругата му беше промила ръката с карбол и я беше превързала. Юлиана лежеше на канапето в стаята си. Страхът и ужасът я бяха изтощили. Стефан остана целия ден при нея. Той отиде до отворения прозорец да подиша чист въздух и забеляза, че втората има пожар. Гъсти облаци дим и големи пламъци се издигаха над дърветата. Князът повика един от слугите и му заповяда да отиде и види какво гори там. Изпратеният се върна след четвърт час и съобщи на господаря си, че някой е запалил колибата на старата Муша.

Към обяд дойде лекарят от Комарно. Той прегледа раната на Юлиана и каза, че не е опасна и че след няколко дена ще зарасне. После Стефан покани лекаря в кабинета си и му съобщи с голямо вълнение това, което му беше казала циганката.

Изведнъж лекарят стана сериозен.

— Ваша светлост, заровено ли е вече тялото на убития вълк? — запита той бързо.

— Не, заповядах да го оставят в парка, докато вие дойдете и го разгледате.

— Много добре сте направили, ваша светлост. Искам да видя животното.

Стефан отведе доктора в парка. Лекарят внимателно разгледа трупа и поклати глава. После преряза вратната жила на животното, извади от чантата си шишенце и го напълни с кръв.

— Веднага ще се върна в Комарно — каза той на княза, — и ще разгледам под микроскоп кръвта. Ще ви съобщя незабавно резултата.

Стефан прекара нощта при болната си съпруга, без да мигне. Ужасната мисъл, че в тялото на любимата му е присадена смъртоносна отрова, го докарваше до полуда. Той усърдно се молеше на Бога да запази нещастната му съпруга и да не се сбъдне страшната клетва на старата Муша.

Клетата Юлиана не подозираше каква ужасна участ я очаква. Княгинята беше спокойна и тиха. Един път само извика името на Мелиора и се събуди. Но Стефан нежно я целуна и тя щастливо се усмихна. После пак заспа.

На другата заран Стефан едва се бе вдигнал от креслото и колата с лекаря пристигна. Князът го посрещна с трескаво вълнение.

— Ваша светлост, циганката не ви е излъгала. Животното е било бясно!

Стефан политна и лекарят го прихвана да не падне.

— Понесете като мъж ужасната съдба. Има още една надежда, но ще трябва да действате много бързо.

— Кажете! Всичко, всичко ще направя, моя живот ще дам, само да спася милата си жена.

— Още днес заминете за Париж и настанете княгинята в института на прочутия професор Пастьор — откривателя на серума против бяса. Само той може да я спаси.

Още същата вечер Стефан и Юлиана отпътуваха за Париж. Андре ги придружаваше. Трябваше ли благородните му доброжелатели да бъдат сполетени от ужасна участ, за да отиде пак в отечеството си, в родния си град! Чудно се кръстосват понякога пътищата на съдбата.

Мелиора и Аладар Форкаш бяха изчезнали от околността на Красногорка.