Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (75)

3.

В Пиренейските планини вече бе паднал сняг. По тия места зимата идва по-рано, отколкото във Франция. И малкият градец Андора беше покрит с бяла покривка. Цялата околност приличаше на безутешна ледена пустиня. Навред цареше глуха тишина. Нарушаваше я само тракът на враните и свраките.

Градецът Андора е разположен в полите на планината Маладета, на границата между Франция и Испания. Планината стърчи над него като великан със снежнобяла грива и му придава мрачен изглед.

Беше нощ. Почтените андорски граждани бяха заключили вратите на къщите си и седяха край топлите огнища. Те знаят защо правят това. Градецът им е прочут, ала не с красотата си, а с множеството контрабандисти, разбойници и крадци, които намират убежище в него.

И през 1895 градецът Андора беше заплашен от някой си Диего Гомец. Този мъж преди беше контрабандист, но от няколко години се беше издигнал по обществената стълба и се бе провъзгласил за началник на една добре организирана разбойническа шайка — бе станал началство на „планинските социалисти“, които всяваха страх у мирните андорски граждани и пътниците.

Диего Гомес, както разправяха хората,,бил ужасен кръвопиец и безподобен разбойник и убиец. Този звяр с човешко лице беше жесток и алчен и не приличаше на онези разбойнически главатари, които твърдят, че ограбват само богатите и помагат на бедните. Дори и в самия град Андора, макар и да се пазеше от един взвод испанска конница, се бояха от него. Малцина бяха тези, които не беше ограбвал и мъчил. Той не щадеше нито богати, нито бедни, нито старци, нито жени. Ограбваше и изтезаваше всички, които попаднеха в ръцете му.

За дон Гомес си мислеше с натежало сърце тази нощ един мъж, който дори в полунощ стоеше на писалищната маса и подпираше побелялата си глава.

Този човек беше абат Силван, свещеникът на община Андора, седемдесетгодишен старец, но още държелив и здрав. Наистина косата му беше бяла като сняг, ала чертите на лицето му показваха енергия и смелост, а движенията му — пъргавина.

Андорският свещеник въздъхна дълбоко. Блуждаещият му поглед показваше душевно безпокойство и грижа. На писалището пред него се намираше жалка желязна касичка, чийто капак беше отворен и французинът гледаше неспокойно ценните френски книжа. До касичката имаше писмо с пет печата; надписано от женска ръка. То имаше следното съдържание:

„След смъртта ми да се предаде на моя син граф Естерхази, майор от генералния щаб в Париж, и след прочитането да се унищожи веднага.“

Тези два предмета бяха причината за безпокойството на стария свещеник.

— Трябва да взема някакво решение — каза си абат Силван и стана от стола. — Не бива да оставям наследството на графинята в дома си. Нямам сигурно място, където бих могъл да го скрия. В нашия град има много лоши хора и те ще се опитат да откраднат повереното ми съкровище. Косите ми настръхват, като си помисля за това. Заклех се пред покойната графиня, че ще предам парите и писмото на сина й лично. Телеграфирах му и го помолих да дойде веднага, обаче досега нямам никакъв отговор. Навярно като военен не може да напусне веднага службата си. А пък докато дойде, може да минат още няколко дни. Какво да правя тогава с наследството му? Внуши ми, Боже, някоя добра идея. Не мога да държа дотогава у дома си шестдесет хиляди франка. Трябва да ги скрия на сигурно място, където лошите хора не биха могли да ги намерят.

Свещеникът се отправи към прозореца, вдигна пердето и погледна навън.

Ужасна картина се откри пред очите му. До самата му къща се простираха андорските гробища. Тъмни надгробни камъни и черни кръстове, осветени от бледите лъчи на луната, стърчаха над гробовете, покрити със снежен саван.

При тази тъжна картина на вечен покой, в главата на абат Силван се роди превъзходна мисъл.

— Няма ли да бъде по-добре, ако поверя съкровището на мъртвата, докато синът й дойде да го вземе?

Кой можеше да помисли, че в гроба на графинята се намират шестдесет хиляди франка — никой, тъй като погребението й бе минало съвсем скромно и без никакви церемонии.

Погребението на майката на Естерхази бе наистина много скромно и печално — никакъв приятел, нито роднина, даже родният й син не я придружаваше до вечното й жилище; никой не скърбеше, никой не плачеше за нещастната жена.

— Тъй трябва да стане — каза си абат Силван и се отдръпна от прозореца. — Гробът на графинята още не е затрупан. Това е добре. Ще заровя касичката с парите и писмото върху ковчега на мъртвата.

Изведнъж чертите на лицето му приеха строг вид, а устните му трепнаха болезнено.

— Душата на покаяната се намира сега пред Божия съд — пошепна старецът. — Нещастната е прегрешила много и ще трябва да отговаря за това. Тя е посяла ужасна омраза в сърцата на две семейства. С тази омраза умря нейният съпруг граф Естерхази, като я предаде и на сина си. Тази жена е много грешна и затова трябваше цял живот да страда и да тегли. В това писмо — свещеникът сложи треперещата си ръка на плика — тя признава пред мен и сина си в последната си изповед, че омразата на Естерхази срещу Драйфусовци е неоснователна и че безбожно е излъгала мъжа си. Да й прости небесният съдия и да я прибере в своето царство. Амин! Ала сега аз трябва да изпълня дълга си.

Като каза това, белобрадият старец се обърна към желязната касетка, провери още веднъж ценните книжа, образуващи капитала от шестдесет хиляди, захлупи капака и го заключи с ключа, който сложи в джоба на черното си палто. После сложи на побелялата си глава черна шапка и обви пет-шест пъти шала около врата си.

Запазен донякъде от студа, абат Силван отиде с касетката най-напред в готварницата. После стъпи тихо на стълбата, която водеше от готварницата в една малка стая. Там спеше икономката на свещеника.

Старецът ясно чу хъркането на жената, която спеше блажен сън, и кимна доволно с глава.

— Не, тя не трябва да узнае къде ще бъдат скрити парите до пристигането на истинския наследник.

Старата жена беше много добра и цели четиридесет години бе делила скръбта и радостта си със свещеника, но обичаше много да приказва.

— Тя няма да ме чуе — бъбреше абат Силван. — Никой освен мене няма да знае тайната.

Той запали едно фенерче и излезе през вратата на готварницата, водеща към градината.

Времето беше бурно и студено. Силен вятър вееше откъм планината и дърветата в градината се огъваха и пращяха под напора му. Беше тъмно и вятърът почти загасяше фенера, но въпреки това свещеникът вървеше напред. В старото му тяло биеше мъжко сърце.

Колко млади мъже биха взели решение точно в полунощ — времето на духовете — да отидат на гробищата и да изровят полузасипан гроб! Ала абат Силван, поради душевната си чистота и набожността, която пазеше в сърцето си, не вярваше в призраци. Без да му мигне окото, той вървеше между надгробните плочи и скоро се намери пред гроба на майката на Естерхази.

Както си и мислеше, до него още стоеше лопатата на гробаря. Свещеникът сложи фенерчето и касата до близката височинка, взе лопатата и започна да рие замръзналата пръст. Копаейки, той чу глух звук. Беше ударил върху простия дървен сандък. Старецът спря веднага работа, захвърли лопатата и донесе касата и фенера.

— Бедна покойнице, не се страхувай — пошепна той с кротък глас, като погледна ковчега, — не дойдох да наруша покоя ти, а да скрия твоето свято завещание от хорската лакомия — затова открих гроба ти. Приеми още веднъж наследството, което принадлежи на сина ти. Ти най-добре ще го съхраняваш, докато синът ти дойде на гроба и го вземе.

После старецът спусна касата в разровения гроб. Глух шум се разнесе, когато тежката желязна каса падна върху ковчега и свещеникът без да иска потрепера в този миг, сякаш бе нарушил покоя на мъртвата. Той бързо закопа изровеното трапче и скоро гробът на графиня Естерхази бе покрит със сняг както по-рано.

Абат Силван махна шапчицата си и пошепна една молитва. После взе фенерчето и се запъти бързо към къщата си. Старецът стигна благополучно до нея и влезе в кабинета си. Там зад пъстрите завеси се намираше леглото му.

Олекна му като си помисли, че е скрил съкровището на сигурно място. Той коленичи, прочете молитвата си, угаси лампата и си легна. Скоро след това заспа сладък сън и по лицето му отново се виждаше онази доброта, която му бе присъща в будно състояние.

Снегът падаше тихо по усамотената къща, глуха тишина бе заляла всичко, а тъмната нощ скриваше околността и гроба, в който почиваше майката на Естерхази.

По пътя, водещ от планините към Андора, вървяха шестима души, от които не можеше да се очаква нищо добро. Те бяха облечени в черни наметки, имаха широки шапки и високи обувки за сняг. По брадясалите им лица имаше белези, а когато разгънеха наметките си, се виждаха револвери и ножове, затъкнати на поясите им. В подутите си ръце носеха овчарски геги, а на раменете си — двуцевни пушки. Мъжете бяха стигнали на стотина крачки от дома на свещеника, когато единият от тях се спря. Явно беше, че е предводителят им, защото облеклото му беше по-чисто и около шапката си имаше сърмена наплитка. Чертите на обраслото му с черна брада лице показваха злоба и жестокост.

— Ей, Пиетро, имам нещо да ти казвам — прошепна той на един от другарите си.

— Какво желаеш, капитане? — отговори повиканият.

— Още един път ми кажи — рече чернобрадият мъж, облягайки се на гегата си, — уверен ли си, че в дома на кюрето ще намерим шестдесет хиляди франка, оставени от графиня Естерхази? По дяволите, никак не желая идването ми в Андора да е напусто, защото испанските кавалеристи търсят Диего Гомес като скъпоценност, и го преследват.

Пиетро, който беше още млад, сложи ръце на гърдите си и каза:

— Капитане, заклевам се в Свети Христофор, че ти казах самата истина. Когато ти ме изпрати преоблечен като козар в Андора, за да узная дали се очакват някакви пощенски пратки от Франция, в телеграфо-пощенската станция видях абат Силван, когато говореше с чиновника. Приближих се до него, целунах му ръка и го помолих за благословия. В това време зърнах телеграмата, която щеше да изпраща в Париж. Кълна ви се в Светата Дева, капитане, че много се зарадвах, задето баща ми(с бой ме е научил да чета и пиша.)

— По-накратко, Пиетро — пресече го Диего Гомес ядно, — прочете ли телеграмата?

— Да, прочетох я и разбрах от нея, че старата графиня, за която мислех, че няма пукната пара, оставила шестдесет хиляди франка. Тези пари са на съхранение у свещеника докато ги подири синът на графинята.

— Дявол го взел, той не ще ги намери — изсмя се Диего Гомес подигравателно. — Напред, другари, ще заставим свещеника да ни каже къде са парите, ала преди това ще трябва да отслужим литургия — по хайдушки начин.

Разбойниците тихо се движеха напред. Скоро стигнаха до къщата, без да им попречи нищо. Набожният свещеник нямаше куче, за да го пази вечер, макар че приятелите му го съветваха да си вземе.

— Нашите хора не вярват, че един беден свещеник може да има и земни съкровища — казваше той на най-добрите си приятели, — и ако Бог е пожелал моята кръв да бъде пролята от разбойник, тогава и кучешкият лай не ще ме спаси.

— Свещеникът спи като човек, който няма какво да загуби — избъбра Диего Гомес. — Веднага ще разберем, дали е тука.

Пиетро заобиколи къщата, за да узнае откъде най-лесно може да се влезе. Върна се и съобщи, че вратата на готварницата не е заключена. И действително, във вълнението си старецът беше забравил да я заключи.

Крадците влязоха в готварницата. Те запалиха фенера и отидоха в голямата стая, която служеше за трапезария. После погледнаха през отворената врата в спалнята на свещеника. Старата му икономка се показа на вратата, която водеше към готварницата. Тя бе чула нощните посетители.

Макар че никога не беше виждала Диего Гомес или някой от неговите сподвижници, възрастната жена веднага разбра, че пред нея стои страшният разбойник.

— Света Богородице, запази ни — изхлипа тя изплашена, — разбойници са ни нападнали.

Това бяха последните думи на нещастницата. Дон Гомес се нахвърли като лъв върху жертвата си. Ножът му светна и се заби в гърдите на клетата старица. Ударена право в сърцето, тя падна, без да проговори.

— Тя ни стори услуга, защото вместо нас събуди свещеника — каза един от разбойниците на капитана, — ето го и стария ментарджия.

Абат Силван се появи на прага на стаята си. Той бе в бяла риза, която стигаше до коленете му. Белите влакна на косата му висяха и му придаваха вид на светец, впечатление, което се усилваше и от слабата светлина на свещта в ръката му.

Викът на старата му икономка го бе събудил и той изплашен бе скочил от леглото. Ала старецът закъсня да попречи на убийството на старата си другарка, а дойде много рано, за да избегне страшната картина.

Свещеникът повдигна ръка ужасен.

— Клети заблудени хора, какво сте сторили? Убихте едно невинно божие създание и никога не ще можете да се измиете от този грях, а когато някога отидете пред Божия съд, тогава и Всемилостивият не ще има милост към вас.

Думите на свещеника не останаха без отзвук. Те силно подействаха на разбойниците. Само Диего Гомес не се трогна.

— Попе, това не е църква, за да проповядваш — изкрещя той и хвана стареца за гърдите, — насреща си имаш не калугери, а разбойници. Е, чувал ли си някога името Диего Гомес?

Абат Силван изтърпя пронизващия поглед на разбойника.

— Диего Гомес съм чувал вече много пъти — отговори той с глас, който ставаше все по-твърд — и когато съм го чувал, съм молил Бога да има милост към този разбойник.

— Куче такова, ти си се осмелил да се месиш в моите работи — изкрещя Гомес, — ето ти тогава благодарността ми!

И толкова силно удари набожния старец с юмрук, че той припадна.

После Диего Гомес се обърна към своите хора, които сърдито гледаха капитана си.

— Какво стоите и гледате? — извика им той гневно. — Претърсете къщата, счупете всеки заключен шкаф. — Тук има шестдесет хиляди, които трябва да се намерят, ако ще и да разпорим търбуха на попа, за да ги извадим оттам.

Абат Силван се сепна като чу тези думи. Той остана поразен, че разбойникът знае за наследството на Естерхази. После на устата му се яви ведра усмивка. Знаеше, че търсените шестдесет хиляди са добре скрити и не ще попаднат в ръцете на разбойника.

Пиетро и другите крадци претърсиха къщата. Те изпълниха точно заповедта на капитана си и цялата покъщнина на свещеника бе изпотрошена и изпокъсана. Дори и книгите, които абат Силван обичаше най-много от всичко, не бяха пощадени. Пред очите му бяха раздрани свещеническите одежди, които гой с толкова усърдие си бе набавил.

Белокосият старец въздъхна, гледайки всичко това.

След половин час, през който Диего Гомес стоеше на стола на свещеника и късаше на дребни късчета няколко икони, подчинените му се върнаха и Пиетро му съобщи, че въпреки най-щателното претърсване, не са могли да открият нищо.

Диего Гомес равнодушно поклати глава.

— Тъй си и мислех — каза той спокойно. — Свещеникът е много опитен и ги е скрил на такова място, че да не могат да бъдат намерени. Така че сам трябва да ни каже, къде ги е скрил. Доведете белобрадия подлец.

Пиетро се приближи до свещеника, за да го вдигне, ала той беше вече станал. Все така без чужда помощ отиде до главатаря на разбойниците.

— Какво искаш от мене, Диего Гомес? — го попита.

Разбойникът показа трупа на убитата жена, плувнал в локва кръв пред прага на готварницата. — Виждаш ли тази тука?

— Виждам жертвата на кръвнишкото ти дело и сякаш слушам думите на покойницата, която те обвинява пред Бога.

— Мълчи, и тебе ще те сполети същата участ. Само едно може да те избави.

— Само Бог може да ме спаси, ако желае. При това от смъртта не се боя и с нея не можеш да ме уплашиш.

— Няма да те убия — изрече бързо Диего Гомес, — ако ни дадеш шестдесетте хиляди, които си получил от графиня Естерхази.

— Не съм ги получавал за себе си, а за другиго. Затова ще стана крадец, ако позволя да минат във вашите ръце.

Главатарят с усилие запази спокойствие, челото му се сбръчка от гняв.

— Добре — процеди той, — няма нужда да ни даваш парите, кажи ни само къде си ги скрил. А пък ако като свещеник не можеш да ни го кажеш, вземи тебешир и напиши на вратата къде е съкровището. Тогава ще можеш и съвестта си да успокоиш, и другите да увериш, че не си ни казал нищо.

Ала абат Силван се възмути.

. — Аз съм свещеник и никога не можеш да ме заставиш да стана твое оръдие. Коварно човече, още веднъж ти казвам: няма да издам къде се намира наследството на Естерхази, макар и да го зная. Ако искаш, убий ме!

Свещеникът стоеше прав пред разбойника, а в очите му се четеше младежка храброст.

Разбойническият главатар се изсмя подигравателно и скочи от мястото си.

— Приятелю, ти мислиш, че тъй леко ще се отървеш и че ще се задоволя само с това да ти. взема живота. Не, попе, Диего Гомес знае да накара и птичките да пеят, когато пожелае. И тебе също ще накарам да пееш, преди да отидеш на онзи свят.

Двама от разбойниците отидоха при водача си.

— Заковете попа на онази врата. Пробийте ръцете му със студени железа като начало на мъчението му.

Диего Гомес бързо се обърна и ритна толкова силно стария свещеник, че той падна до вратата, която водеше в стаята му. В следващия миг разбойниците хванаха абат Силван, вдигнаха ръцете му и го притиснаха към вратата. После извадиха камите си и ги забиха в ръцете на клетника — и то тъй силно, че влязоха дълбоко във вратата.

Силван изпищя и главата му увисна на гърдите. Беше загубил съзнание.

— Излейте една кофа вода на главата му! — заповяда главатарят.

Един от разбойниците излезе, донесе кофа вода и я изля на главата на свещеника. Свещеникът от Андора отвори очи, огледа се, но с поглед, който не изразяваше болка и гняв, а съжаление към хората, които от божие подобие се унижават да стигнат до най-ниското стъпало на живота.

Диего Гомес скръсти ръце и застана пред мъченика.

— Нямаш ли нещо да ми кажеш?

— Нищо, освен да не опорочаваш с погледа си смъртта ми.

— Добре, ще видя тогава дали ще останеш непоколебим, ако те превърна в жив факел. Ей, донесете газ, този дърт пес не иска да даде шестдесетте хиляди, затова ще го запалим.

Един от разбойниците донесе от готварницата тенекия с газ. Двамата намазаха до колене краката на нещастника. След това Диего Гомес заповяда да натрупат слама и книги около стареца, сви няколко хартии и ги запали. После се приближи до немощната си жертва с горящата хартия в ръка.

— Къде си скрил наследството на Естерхази?

— Господи, дай ми сила да остана непоколебим — молеше се свещеникът — и да не стана подлец поради болките.

— Попе — извика разбойникът, когото мъжеството на жертвата ядоса страшно, — за сетен път те питам къде скри парите. Погледни, ето вече пускам запалената хартия в сламата.

— Спасителю, в твоите ръце предавам душата си.

— Иди в пъкъла! — изкрещя Диего Гомес. — Стани на пепел!

Подлецът хвърли запалената хартия върху полятата с газ слама и в следния миг пламъкът се издигна над тялото на нещастния.

Внезапно на предната врата на къщата се почука.

— Абат Силван, отворете, извика силен глас, аз съм майор граф Естерхази и множество видни андорчани ме придружиха дотук.

— Бягайте през градината — заповяда разбойническият главатар на своите хора, — не трябва да започваме никаква борба, понеже след няколко минути може да дойде войска, а сме само шестима.

Разбойниците бързо избягаха. Те минаха през готварницата и стигнаха до градината, но докато прескачаха оградата, хората на пътя ги видяха. Два револверни гърмежа се разнесоха над бегълците. Един от разбойниците скочи и после падна, явно мъртъв. Другарите му не се погрижиха за него, защото бързаха да стигнат до планината, за да се спасят от преследването. А всъщност никой не ги преследваше, защото хората на графа имаха по-важна работа.

Граф Естерхази, който стоеше с неколцина андорчани пред къщата на свещеника, строши с помощта на няколко силни мъже вратата и влезе пръв в къщата.

Посрещна го отвратителна миризма на изгоряло и дим. После се препъна в един женски труп и нагази в локва кръв.

Ала черният майор не обърна внимание на това, защото видя още по-страшна картина — старец, разпънат с ками и превърнат в огнен стълб. Естерхази извика и придружаващите го влязоха. Скоро угасиха огъня. Естерхази свали сам стареца, чието тяло бе покрито с рани, занесе го в съседната стая и внимателно го положи на леглото.

Скоро всички жители на Андора бяха пред дома на достойния си свещеник и всеки го оплакваше.

Двама лекари помагаха на мъченика. Ала изкуството им бе безсилно. Умиращият още един път отвори очи. Погледът му спря на майор Естерхази, който седеше до него. Черният майор искаше да се възползва от момента и се наведе към стареца.

— Ако можете да ме чуете, отче, отговорете ми. Аз съм граф Естерхази, наследник на онази дама, която ви е поверила имуществото. Къде са парите и документа?

Умиращият се повдигна.

Очите му изскочиха от орбитите и ясно се виждаше, че събира сили, за да каже няколко думи.

— Диего Гомес… искаше… да открадне парите… документът… майка ви… търсете разбойника!

Измъченият свещеник се разтрепера и падна на възглавницата.

Той бе издъхнал и причината за смъртта му бе наследството на Естерхази!

Черният майор остана като гръмнат. Парите, на които възлагаше толкова надежди, му бяха отнети.

Долният разбойник сигурно бе откраднал парите и избягал в планината. Така тълкуваше Естерхази думите на умиращия. Той веднага взе решение. Най-напред майорът отиде при гроба на майка си, който гробарят му посочи.

— Майко — извика той, — майко, защо не си жива, защо не можах да те видя! Щях да съобщя нещо, което щеше да ти донесе облекчение. Отмъщението на Драйфусовия род е започнало и няколко души от него вече станаха жертва на проклятието. Твоята чест, майко, ще бъде заплатена с нещастието на тия, които те погубиха. Спи спокойно, майко, твоят син живее само за отмъщението.

После черният майор отиде в един хотел в града и си почина няколко часа, тъй като беше уморен.

Събуди се в осем часа сутринта, закуси и отиде при испанския подполковник, който командваше полка в Андора. Испанецът прие любезно френския си колега.

Двамата офицери разговаряха около час, след това сто души кавалеристи получиха заповед да възседнат конете и тръгнаха под предводителството на подполковника и граф Естерхази срещу разбойника Диего Гомец. Черният майор мислеше, че ще може да намери загубеното си наследство. Беше се уловил за тази надежда, както потъващият се хваща за сламка.