Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (72)

38.

Едва сега бегълците можаха да си починат няколко часа.

Младият Антонио изпя няколко песни на майчиния си език и гласът му, както и говорът му, плени всички.

След като свърши, всички му подадоха ръце в знак на благодарност, а Одета каза:

— Наистина, Антонио, ако не знаех, че сте юноша и, както днес се уверих, сте много храбър младеж, и ако ви слушах със затворени очи, щях да бъда готова да се закълна, че чувам песента на девойка. Антонио не отговори — нежна руменина обагри лицето му. Обиди ли се, задето Одета намираше в него някаква момичешка нежност?

— Е, Антонио — намеси се Ервин и сложи ръка на рамото му, — ако желаете, можете да започнете историята на живота си. Знаете, че дадохме обещание да си разкажем всичко.

— Ако искате, ще изпълня обещанието си — отговори Антонио. Понеже беше вече хладно, той седна пред мачтата, другите се наредиха покрай него и след като погледа няколко мига в синьото море, започна:

— Сега не искам да говоря за себе си, а ще ви разкажа една история. При това, обаче, трябва да си представя, че не я разказвам, а я чета от вестник. Желая да получите представа за чутото, без да обръщате внимание на моята личност… В Рим живееше известен благородник, който беше наследил голям имот от своите родители. Но разкошният живот, виното, картите и другите страсти разпиляха богатството му — остана само с едно имение, разположено край живописния бряг на Тибър, близо до столицата.

Благородникът се казваше Луиджи Бертучио и имаше една дъщеря на име Антонина. Антонина бе петнадесетгодишна и бе най-хубавото момиче в Рим. В южните страни плодовете узряват много по-рано, отколкото в северните. Същото е и с жените. Женската красота и любов се развиват на юг много по-рано, отколкото на север. Мнозина благородници, даже и князе поглеждаха красивата Антонина Бертучио с желание да целунат хубавите й розови страни. Но тя беше от онези момичета, които дават целувки само на този, който сложи венчалния пръстен на ръката й. Това обаче не беше добро както за благородниците, така и за самата Антонина, и за нейния баща.

Луиджи Бертучио не можеше да даде нищо на бъдещия си зет, освен куп неплатени сметки, протестирани полици и безценния си княжески герб.

Красивата Антонина не скърбеше много от това. Тя живееше с баща си в малко имение, мечтаеше под дърветата, играеше с пъстрите козички, които пасяха из градината, и наблюдаваше весело техните смешни и буйни игри. Момичето ядеше с апетит макарони, пиеше студена вода и се радваше на красивия божи свят. Трябваше сама да готви, понеже майка й бе починала отдавна, а старата слугиня вършеше по-тежката работа. Луиджи Бертучио обикновено оставаше два дни в седмицата у дома. Останалото време прекарваше в Рим, посещаваше клубовете и игралните заведения, опитваше щастието си на зелените маси. Неговото благородство беше известно във всички игрални заведения, тъй че не му позволяваха да играе, докато не внесе най-напред залога за играта.

Повечето време Антонина беше сама. През свободните си часове тя се занимаваше с философски въпроси: кое е истинското щастие на света.

Един ден, когато девойката беше в гората и размишляваше върху това, до нея се приближи истинското щастие и я поздрави учтиво.

Известно ни е, че щастието се явява на всекиго различно. Щастието на Антонина се яви във вид на пътуващ художник. Най-важното беше, че то й се беше явило като млад хубав младеж с прекрасно лице, обкръжено от руси къдри, наметнал къса пелерина и с тояга в ръка. Младежът седна до момичето на тревата, като взе предварително разрешение от нея за това, разказа й, че бил талантлив, но беден скулптор и се казвал Емилио Цезаре. Отивал в Рим, за да предаде на министъра на обществените сгради чертежите на чешма, която щяла да бъде украсена с голям каменен образ на Виктор Емануил и за чиято напрада град Рим е определил твърде голяма награда. Ваятелят Емилио Цезаре разправил на хубавата Антонина и много други неща.

Тази вечер момичето, като легнало в скромното си легло, вече не мислело какво е истинското щастие — то вече го познавало.

Емилио й казал, че след четири седмици ще се знае дали ще получи наградата от двадесет хиляди, и в случай, че това стане, ще се върне, ще я вземе за жена и винаги ще се обичат сърдечно, макар да доживеят и до деветдесет години.

Чудно ли беше, че момичето сънуваше тази нощ такива красиви неща?

Четири седмици! Двадесет хиляди, вярна любов до деветдесет години! Наистина, чудни неща! Но това не бе всичко. Антонина сънува, че младият скулптор стои до нейното легло, навежда се над нея и я целува. Първо я целува четири пъти, после двадесет и най-сетне деветдесет пъти.

Числата четири, двадесет и деветдесет играеха тази нощ в нейния сън особена роля.

Антонина беше наивна девойка и на следното утро разправи на старата си слугиня всички тайни на сърцето си и чудните сънища.

— О, сладко и мило мое дете, това е божие знамение. Иди веднага в Рим, в лотарийната агенция „Фортуна“, купи си билет първи клас, но недей забравя — само първи клас и с номерата четири, двадесет и деветдесет, и ще видиш, че ще спечелиш. Златно мое дете, послушай вярната си приятелка и тръгни възможно най-скоро.

Точно двадесет дни преди това Антонина беше получила от баща си двадесет лири за издръжка на къщата, но благородникът й бе казал, че с тия пари трябва да поддържа къщата четири седмици.

Антонина беше добра домакиня и умееше да води домакинството пестеливо, а при това беше скромна и се задоволяваше с малко. И понеже знаеше, че десет лири ще бъдат достатъчни за разноските вкъщи, реши да опита щастието си в лотарията. Облече най-хубавата си рокля и тръгна за Рим. Тя купи един билет за десет лири с номера четири, двадесет и деветдесет.

Тегленето на лотарията беше същия ден, в четири часа следобед. Антонина реши да присъства лично на тегленето. През това време посети някои музеи, изпи една чаша лимонада, изяде няколко сладки и се запъти към салона, където щеше да стане тегленето на лотарията. Имаше много хора, които с нетърпение очакваха събитието.

Тегленето започна. Колелото на щастието или поточно на нещастието, се завъртя и от кутията излязоха поред числата четири, двадесет и деветдесет. Билетът на Антонина спечели най-голямата сума. Момичето нададе радостен вик и спомена името на Емилио.

Неочаквано една ръка легна на рамото й. Тя се вгледа и съзря баща си. Антонина го прегърна със своите нежни ръце и каза:

— Тате, обични ми тате, сега не сме вече бедни, спечелих най-голямата сума. Вече сме богати. Няма да има нужда повече да докоснеш карти и зарове. Ние имаме пари, нари, пари!

На благородника това хареса много, той целуна нежно дъщеря си, наричайки я захарна кукла и ангел божи, взе спечелените сто и петдесет хиляди и се завърна с дъщеря си в малкото запустяло имение. Добрият и грижлив баща прибра парите на дъщеря си. Такова невинно, добро и неопитно дете не можеше да се разпорежда с такава голяма сума!

Скоро Антонина забрави за голямата печалба, но често мислеше за скулптора Емилио Цезаре, който й донесе щастието. След три седмици трябваше да се върне. Девойката чакаше с нетърпение. Тя щеше да бъде щастлива, ако той се върне и без двадесет хиляди. Важното бе да дойде. Момичето щеше да го поздрави с добре дошъл и с отворени обятия. Тя беше вече твърде богата и нямаше нужда от пари. Но от ден на ден старият благородник ставаше все по-замислен.

— Сто и петдесет хиляди — каза той — са действително хубави пари. Ала все пак, мило дете, те не са достатъчни, за да живеем царски. На няколко дни път от Рим има едно прекрасно място, което се нарича Моите Карло, където ще мога да наредя добър имот за тебе. Приготви се, мило дете, за да тръгнем още днес.

Но какво знаеше невинната Антонина за игралните домове в Монте Карло? Не беше и чувала, че е имало хора, които са падали в адска пропаст от няколко милиона и след това са били принудени да се самоубият.

Нищо, съвсем нищо не знаеше младата девойка за всичко това. Антонина се радваше на красивите тоалети, които баща й купи от Рим. Тя щеше да съпроводи с голяма радост добрия си баща в Монте Карло и отсега, предварително се възхищаваше на пътуването. Ала изведнъж момичето стана тъжно и замислено.

— Тате — каза тя, — най-късно след три седмици трябва да се върнем у дома.

— Успокой се, дъще — отговори нежно Луиджи Бертучио, — дотогава ще имам в джоба милион и ние ще бъдем отдавна вече в нашия дом.

Невинната Антонина беше просто заслепена от Монте Карло, от този земен рай, където под лавровите и кипарисовите дървета и благоуханните цветя адът преследва човека. Красивият парк, чудесните дървета и цветя, блясъкът, великолепието и богатството на отбраната публика, която се събираше тук — всичко това правеше силно впечатление на младото й сърце. Въпреки това щастие тя непрестанно мислеше за любимия си и мечтаеше колко хубаво ще бъде, ако е тук, в този земен рай с Емилио. Баща й не забелязваше редките дървета и цветя в парка, неговите мисли бяха заети със съвсем други проблеми. Антонина прекарваше по цели дни край красивия бряг и се наслаждаваше на природните красоти, а Луиджи Бертучио киснеше по цели нощи в игралната зала и се наслаждаваше на въртенето на рулетката. Блясъкът на златото, зелените маси, рулетката, отчаяните лица на играчите — това бяха прелестите, на които се възхищаваше старият Бертучио. Той играеше и не губеше. Отначало се бореше с банката и борбата му трая две седмици, но както винаги банката победи — това е стара песен, позната на всеки.

Благородникът губеше на черно, а един слаб французин с посивяла остра брада и проницателни очи всякога печелеше на червено. Двамата мъже играеха мълчаливо и водеха ожесточен бой помежду си. Те не си продумваха, само се поздравяваха с кимване на глава когато седяха до рулетката и когато напускаха играта, а французинът прибираше богатата си печалба. Когато Антонина стоеше до баща си, което се случваше често, погледите на французина биваха постоянно обърнати към нея.

Дойде най-после денят, когато Луиджи Бертучио изгуби и последната си банкнота. Червеното беше убило черното. Бертучио стана без да продума, напусна залата и се запъти в тихия, осветен от луната парк. Французинът го последва, той сложи ръка на рамото му и дълго говори с него. Резултатът от този разговор беше следния: Бертучио не се върна в квартирата, която бе наел в Монте Карло. Там отиде събеседникът му.

Антонина се уплаши, като видя чужд мъж в стаята си. Французинът се поклони учтиво и погледът му се обърна към младото момиче.

— Госпожице — каза той тихо с благ глас, — имам да ви съобщя една скръбна вест. Вашият баща е изгубил всичко, но не се плашете — нищо не му липсва. Той се намира сега в хотел „Дьо Франс“ и пие най-хубавото шампанско.

Антонина трепна и изгледа въпросително французина.

— Госпожице Антонина — продължи той, — вашият баща не ще стане по-беден, отколкото беше преди да играе с мене, ако вие се съгласите да изпълните договора, който сключихме преди малко с господин Луиджи Бертучио в парка на игралния дом.

— Договор ли? Не се интересувам от вашия договор.

— Трябва да се интересувате, красива госпожице, понеже вашият баща преди малко ви продаде на мен за сто и петдесет хиляди!

— Подлец! Ето ти наградата за обидата, която нанесе на едно честно и невинно момиче.

Чу се револверен гръм и французинът падна на земята. Антонина беше простреляла гърдите на оскърбителя си. Тя бе постъпила като истинска италианка, в чиито жили тече горещата кръв на южните народи и за които честта е по-важна, отколкото живота им. Този револвер, с който Антонина беше застреляла французина, беше на баща й, тя го бе взела от него, защото се страхуваше да не се самоубие в отчаянието си.

362

Силният гръм и стенанията на тежко ранения французин събудиха всички в къщата и Антонина беше арестувана и откарана в затвора. По желание на умиращия нещастното момиче беше заведено същата нощ при смъртното му легло, тъй като искаше да го види още веднъж.

— Какво стори, нещастнице — каза французинът задавено, — ти сгреши много. Аз съм граф Леон Грамон и произхождам от царски род. Бях възхитен от твоята красота, твоята добродетел и привързаността към недостойния ти баща. Реших да те откупя от този нещастник, който рано или късно щеше да те тласне в пропастта.

Умиращият млъкна за момент, после вдигна треперещата си ръка и каза тържествено:

— Кълна се пред Бога, че не те купих за себе си, а те избрах за жена на добрия ми и обичан син, за жена на един достоен и способен художник, който се казва Емилио Цезаре. Той преди два дена получи първата награда в Рим за проекта, който направи на чешмата „Виктор Емануел“.

Антонина падна пред леглото на тежко ранения. Тя едва чу как умиращият прошепва:

— Поръчах да телеграфират на сина ми Емилио, той ще бъде тук утре, ще…

Граф Грамон не можа да довърши последните си думи. Смъртта ги задуши и той издъхна.

Вече прочутият скулптор Емилио Цезаре пристигна на другия ден в Монте Карло и научи за ужасното убийство на баща си.

Той се хвърли върху трупа и заплака горчиво. Емилио дълго стоя така. После стана, избърса сълзите си и помоли полицейския комисар да го заведе в затвора, където беше нещастницата, убила безжалостно баща му. Той искаше да я види и да я прокълне. Пристигна след малко в тъмницата и видя там Антонина, убийцата на неговия баща. Така се срещнаха влюбените, които само преди седмица мечтаеха да се видят.

Емилио гледаше нямо любимата си, не каза нито дума и само две големи сълзи потекоха по страните му.

Младежът погледна още веднъж нещастницата и излезе от тъмницата. На другия ден го намериха мъртъв в парка на Монте Карло.

Той беше първият, който доброволно се бе лишил от живота си в онзи земен рай, без да е проиграл богатството си…

… Разказвачът млъкна и тежко въздъхна. По лицето му се забелязваше, че ужасни страдания измъчват душата му. Антонио седеше с болезнено свити устни, бледен като мъртвец, неподвижен и с насълзени очи.

Няколко минути изминаха без някой от приятелите му да продума. Най-после Одета със съжаление го запита:

— А какво е станало с Антонина?

От гърдите на младия италианец се изтръгна тежка въздишка.

— Желаете да узнаете по-нататъшната съдба на нещастната девойка ли? Е, добре, ще ви я разкажа. Понеже е убила виден французин, предадоха я на френските власти. Срещу нея се заведе углавно дело и след присъдата я изпратиха…

— Там, там се вижда лодка.

Тези думи бяха казани от Ервин, който бързо стана от мястото си. Като ги чуха, страх обзе бегълците, те помислиха, че ги е срещнал правителствен параход. Ала когато погледнаха към показваната от Ервин посока, видяха една малка лодка, която като орехова черупка плаваше по безбрежния океан. Виждаше се, че никой не управлява лодката, защото вълните я блъскаха нагоре-надолу по вълните. Тя имаше ветрила, но те бяха окъсани и висяха на парцали по мачтата. Лодката беше и с кормило, но никой не седеше зад него.

— Един Бог знае как тази лодка е достигнала в открито море. Макар и никой да не се забелязва, трябва да се уверим дали в нея няма някой клетник, който има нужда от помощ.

Драйфус даде знак на Ервин и той насочи сала към лодката. Когато доближиха на стотина метра от нея, неочаквано от дъното й се надигна фигура на мъж, който, както изглежда беше полудял. Дългите му бели коси бяха разрошени и се вееха, очите му бяха изпъкнали и устремено гледаха в пространството, а страните му бяха хлътнали. Клетникът отчаяно вдигаше ръце към небето и от гърдите му се откъртваха ужасни звуци. Той пееше погребална песен над водната пустиня.

— Дайте ми далекогледа — помоли Одета.

Ала преди още Драйфус да успее да й го даде, тя изстена.

— Няма нужда от него, познах този човек. О, Боже милостиви, колко скоро и строго наказваш грешниците. Ервин, приятели, полуделият в лодката е моят баща.

Ервин прегърна любимата си и нежно я притисна до гърдите си. Никой от бегълците не посмя да наруши настъпилата тишина.

В това време Драйфус опита да се приближат до лодката на клетника. Бегълците я привързаха за сала, а капитанът хвана през кръста полуделия и понечи да го пренесе в сала. Но това беше много трудна и опасна работа. Панталон биеше с ръце и крака наоколо като бесен и се мъчеше да тласне избавителя си в морето, като непрекъснато крещеше прегракнало:

— Не се оставям да ме хванете. Часовникарят е паднал в морето и се е удавил, аз не съм го убил. Това не е истина, макар дъщеря ми да се закле сто пъти, не, това не е истина. Аз съм богатият Панталон.

Богатият Панталон! Немилостивата съдба го беше наказала, след като той закла жестоко гърбавия часовникар Жером. Тя откъсна този тлъст скъперник от всичките му съкровища и го остави без троха хляб и без капка вода в открито море. От всичките му имоти не остана нищо. Даже и разумът го напусна — отчаянието и страхът от наказание му го отнеха.

За Драйфус беше щастие, че Легуве му се притече на помощ в тази опасна минута. Полуделият Панталон беше сграбчил капитана за гушата и се мъчеше да го удуши. Легуве го прихвана отзад за яката и го дръпна. Двамата го стиснаха здраво за ръцете и краката, пренесоха го на сала и го сложиха на леглото в каютата на Одета. Дъщерята коленичи до нещастния си баща и го загледа с просълзени очи. Тя надви ужаса си от убиеца и го погали нежно по ръката. При вида на нещастния болен старец беше забравила всичко. Даде му малко мляко и го помоли да пие. Полуделият изгледа учудено дъщеря си и после каза:

— Одета, свари ми малко черно кафе, ти ще се омъжиш за Мурильо. Часовникарят е прочел шифрованата записка. Работата е почти готова — аз съм богатият Панталон.

Нещастникът постоянно редеше несвързани думи и Одета се увери в лудостта на баща си. Заплака горчиво.

— Не плачи, миличко мое сърце — Ервин се наведе над нея. — Това е от силно нервно сътресение, което ще премине и баща ти скоро ще оздравее.

— Не зная дали да се моля на Бога за баща ми да оздравее, или пък по-скоро да го прибере при себе си, преди да се е опомнил и разбрал какво престъпление е извършил.

Останалите бегълци работеха. Те кърпеха ветрилата на намерената лодка. След като ги поправиха, ги закрепиха на мачтата на Панталоновата лодка, вързаха я пред сала и продължиха плаването. Втората нощ от бягството им от Дяволския остров настъпваше. Тъй като до този момент бегълците не бяха съзрели френски параход, вярваха, че ще могат да прекарат нощта спокойно. Старият Мирович беше приготвил вечерята и всички ядоха с апетит. След това Драйфус чете молитва и мореплавателите се упътиха към леглата си.

Първите три часа на вахта беше Легуве, а след това Антонио и най-после Драйфус. Лодката и салът пореха гладката повърхност на морето и бяха вече доста далече — пет мили от брега.

Тъй като каютата на Одета беше заета от лудия Панталон и сакатия Мирович, Драйфус и Антонио трябваше да отидат в лодката.

Легуве стоеше на кормилото и слушаше монотонния плисък на водата. Той едва надвиваше съня. Нощта беше задушна, но от време на време подухваше хладен ветрец и надуваше ветрилата. Небето беше мрачно, нямаше нито една звезда и облаците приличаха на гигантски планини.

Легуве се замисли и зашепна името на скъпото си дете:

— Долора, дете мое — мълвеше белокосият мъж. — Аз се надявам, че някога ще те прегърна пак и ще върнем щастливите дни, които прекарахме някога в Куба.

Към един часа Антонио го смени и застана на кормилото. Младият италианец още триеше очите си от съня и едва побеждаваше умората.

— Бедни момко — каза му Легуве и то погали нежно по тъмнорусите коси. — Ти си още дете, а отсега трябва да делиш с нас, старите мъже, опасностите и мъчнотиите.

— Добри ми приятелю Легуве, тъкмо това ме прави горд — отговори Антонио. — Иди сега, легни си и сънувай нещо хубаво!

— Капитан Драйфус и Ервин спят ли! Нека Бог благослови съня и почивката им. Те са много уморени и трябва да почиват. Аз също едва издържам. Клепачите ми се затварят. Лека нощ, Антонио, и бъди внимателен.

Антонио седна на кормилото. Момъкът притискаше с ръка горещото си чело.

— О, този спомен така развълнува душата ми — шепнеше той, — всичко оживя пред мен. Видях го, видях благородната му красива фигура, видях го как седеше до мене в онзи единствено щастлив ден! О, аз съм най-нещастния между тези нещастници. Те имат отечество и се въодушевяват от надеждата, че ще намерят там близките си, ще ги прегърнат и притиснат до сърцето си. Но аз ще бъда сам, сам и сред милата и желаната свобода; сърцето, към което се стремя, не тупти вече, устните, които искам да целувам, са неми и студени, а отечеството ми е неговият гроб, над който ще мога само да плача, да плача безнадеждно!

Очите му се напълниха със сълзи, той закри лицето си с ръце и остана неподвижен на мястото си. Скоро заспа. На този самотен сал сред океана нямаше нито стража, нито буден човек.

Но какво е това, което пълзи там като хитро животно? Това е човек! Да, това е луд и злобен човек, който се изправи безшумно. Очите му се обърнаха към спящия Антонио и лудият нямаше защо да се страхува от него.

Коварна и злобна усмивка се появи на устните на Панталон. После извади кутийка кибрит от джоба си и я отвори с разтреперани ръце. Лудият събу обувките си и се върна тихо в каютата.

— Ще запаля лодката — говореше си той, — всичко ще запаля. Пламъците ще унищожат часовникаря, хи-хи и тогава не ще има доказателства, тогава Панталон ще бъде пак богатият Панталон, тогава всичко ще бъде добре, хи-хи, Панталон е умен човек.

Той запали целия кибрит и го хвърли към стената на каютата. После отиде до Антонио и клекна до него.

След малко каютата се запали тъй като стените й бяха от кокосови лика. Големи облаци дим се издигаха от сала, сред които се дочуха викове.

Одета изскочи с разрошени коси от каютата.

— Огън — извика тя. — Огън! Салът гори, каю… Думите й застинаха на устата, а полуделият й баща се хвърли върху нея като звяр; ръцете му сграбчиха шията й, нещастникът буташе немилостиво детето си в горящата каюта.

Одета се бореше с баща си.

Антонио и другите бегълци вече се бяха събудили.

Страхотна, ужасна, невероятна, приличаща на страшен сън беше картината, която видяха. Тяхната каюта, единственото място, запазено от силните дъждове и тропическото слънце, единственото им убежище, техният склад, в който се намираше храната, оръжието и припасите, съдовете и прясната вода, всичко беше в пламъци. А на няколко крачки от там Одета се бореше с баща си, който ревеше като кръвожадно животно.

— Спасете! Помогнете! — извика Драйфус силно. — Спасете първо живота на Одета. Спасете сала, от който зависи животът на всички ни.

Бегълците се втурнаха към горящата каюта. Огънят пращеше силно, а пламъците се издигаха все по-високо и по-високо към небето. Техният кървавочервен блясък осветяваше водата на голямо разстояние.

Бегълците плаваха по безбрежния океан върху горящия сал.