Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (70)

36.

Най-напред дойде на себе си Юлиана.

— Погледни детето — рече тя, — то е твое, твоят син.

— Възможно ли е това — извика той, — как е стигнало тук? Дали Мелиора не е наоколо?

Той погледна плахо към портрета, на Венера. Страшна мисъл се появи в главата му, мисъл, която го накара да пребледнее като мъртвец.

Той хвана Юлиана, сякаш се страхуваше, че любимата му жена се намира в опасност и я отдръпна от портрета на Венера.

Юлиана се освободи бавно от прегръдките му.

— От какво се страхуваш? — запита тя. — Да не е от това дете? Гледай какъв ангел ни изпрати бог тази нощ.

Като че небето отговори: Стефане, всичко ще ти бъде простено, ако бъдеш добър баща на това дете и не го криеш от света, а с гордост му дадеш твоето име и титла, които се полагат на твоя син.

Княз Дубиски беше толкова развълнуван, че не можеше да проговори. Младата му жена го хвана за ръка и го дръпна към леглото.

— Колко е хубаво това дете — каза тя. — Как сладко спи! То прилича на теб, Стефане. Никаква следа няма от онзи скитнически род, това са твоите руси къдри, твоето бяло чело и твоите червени устни. Ангелът божи не може да бъде по-красив.

Хубавата невеста се наведе и целуна детето.

И мъжът почувства обич в сърцето си. Всичко бе забравено, страшните спомени, предчувствието за близката опасност, всичко се изпари пред бащинската любов. Той се спусна към леглото.

— Дете мое — проговори той, — дете мое, мое бедно любимо дете!

— Нашето дете — се чу нежен глас до него. Князът почувства ръката на Юлиана на главата си.

Той прегърна коленете на жена си и извика:

— Юлиана, мила Юлиана, разбрах те. Ти желаеш да станеш майка на моя син, на това намерено дете. Ти искаш да увенчаеш любовта ни и да прегърнеш този мой син, който ми е родила друга жена. Казват, че бог давал на някои ангели човешки образ и ги пращал между хората, за да ги направят по-щастливи и да ги поправят. Ти, моя мила, си такъв ангел, изпратен от небето.

Юлиана вдигна нежно детето.

— Не, мили Стефане, аз съм слабо човешко същество и имам чувствително сърце. Как мога да не бъда трогната от това дете, как да не се вълнувам от щастието, че твоят син ще бъде около мен? Да, кълна се в щастието, което бог ни дарява, че от този час нататък — гласът й звучеше тържествено — ще стана майка на това дете и ако бог благослови и мене с деца, те ще бъдат негови братя и сестри. Ще пазя този първи потомък на рода Дубиски. Нека това дете ни свърже завинаги, до смъртта.

— Хубава Юлиана, ти няма да изпълниш вричането си — проеча силен глас в стаята.

Младата стопанка се вледени от ужас, хвърли се в обятията на мъжа си, като го избута към средата на стаята.

Портретът на Венера бе изчезнал. В широката златна рамка стоеше неподвижно циганката, сякаш беше нарисувана. Луната осветяваше бледото й лице — изглеждаше като мъртва. Ала двете й светещи очи показваха, че хубавата жена е жива и в жилите й тече гореща кръв.

— Мелиора!

Не можеше да се опише ужасът, страхът и голямото вълнение, които бушуваха в тази единствена дума, изтръгнала се от устата на младия княз.

Още един път в стаята се чу:

— Мелиора!

— Да, Мелиора, циганката, която твоят баща би и позорно изгони зад граница, но която пак е твоя съпруга и майка на твоето дете.

Циганката излезе иззад рамката. Тя се приближи до княза и до разтрепераната му съпруга. Но Юлиана се вълнуваше не заради себе си, а за своя обичан съпруг.

— Назад! — извика князът. — Ти се промъкваш като враг, влязъл тайно в, моя замък. Заповядвам ти да стоиш далече от тази жена и да не я докосваш.

Циганката се изсмя подигравателно.

— Боиш се да не я омагьосам, а? — запита тя сериозно. — Или мислиш, че тази неопетнена жена ще се опетни, ако я докосна? Ако се е бояла от това, нека не стои тъй доверчиво в прегръдките ти. Моята чест пострада точно от това.

— Мелиора, напразно се мъчиш да ядосаш жена ми. Юлиана вече знае всичко — аз й признах онова, което съм имал с теб.

— Чух твоите признания, ала се уверих, че ти никога не си ме обичал и само слепотата на страстта те е хвърлила в моите прегръдки. Но не съм дошла да слушам от тебе всевъзможни любовни клетви, които никога не ще удържиш — вече не се нуждая от тях. Дойдох да търся своето право. Правото, което принадлежи на мен, а не на тази.

— Но за какво право говориш?

— За правото си да бъда твоя жена — извика циганката със светнал поглед. — Княжеската корона на Дубиски трябва да краси моята глава. Не онази там трябва да бъде в обятията ти, а аз — циганката Мелиора, защото съм майка на твоя син. Аз съм господарка на Красногорка.

Демонската жена стоеше гордо в стаята, сякаш наистина княжеската корона краси главата й и сякаш е дошла тук да й се поклонят, а не като жена, вмъкнала се крадешком през тайни входове.

— Мелиора — намеси се Юлиана, — ако не мислиш за друго, поне не разрушавай щастието на детето ти.

— На моето дете! — каза циганката строго. — Ха-ха, моето дете, моето дете!

Този смях толкова изплаши Стефан, че той отиде до леглото и простря ръцете си над детето, като че искаше да го защити от майка му.

Мелиора забеляза смущението му.

— Ако ти ме изпъдиш от дома си — каза тя, — поне ще ми позволиш да взема сина си.

— Не, не, той ще остане тук — извика Юлиана.

— Аз пет години съм се грижила за него — каза Мелиора строго. — Цели пет години съм се грижила за него и баща му нямаше да знае, ако бях умряла някъде в Русия. Възпитах Андре не като циганин, а като благородник.

— Мелиора — каза княз Стефан Дубиски тихо, — ти сама не вярваш в това, което каза сега. В обятията си държа моята жена, с която съм венчан пред Бога и пред хората. Аз я обичам и ще я обичам до смъртта си. А тебе, нещастна циганко, ще осигуря и обезщетя за всичко, което си претърпяла. Ще ти дам годишна заплата и ти ще живееш като графиня. Ще осиновя нашето дете и то ще стане пред целия свят княз Дубиски. Чула си всичко и знаеш, че моята благородна жена ще го гледа като свое.

— Значи — прекъсна го грубо Мелиора, — ти желаеш да ме заровиш жива под банкнотите си, да ме обсипеш със злато, за да не се покажа вече никога и да не те безпокоя. Аз нямам нужда, княз Стефан Дубиски, от твоите пари, а само от твоето име и моята чест, която ти ми отне. И циганката има чест. И аз съм от княжески род като тебе. Моят дядо беше избран за княз на всички цигани по света и ти си целувал малката синя звезда на гърдите ми, с която са белязани само потомците на циганския крал. Изгони тази, защото аз съм твоята жена!

— Ти си луда! Искаш ли да повикам слугите си, за да те изхвърлят.

Циганката се изсмя.

— Княз Дубиски, ти се показваш такъв, какъвто си. Достоен син на баща си. Повикай слугите си, нека още веднъж бият майката на твоя син. Заради него престоях дълго време във Франция и той говори по-добре френски, отколкото цигански. Запитайте го как се казва и той ще ви каже Андре Драйфус, защото така се казваше старият пенсионер-капитан, на когото бях дала детето да го възпитава за две години срещу добро възнаграждение, тъй като исках да бъде достоен за баща си, княз Дубиски, когато се върне при него.

— Добре си сторила, Мелиора — изрече с благодарност князът, — постъпила си благородно, като не си го оставила да израсне между дивите цигани. Бог ми е свидетел, че искам да ти се отплатя царски, но ти отблъскваш моята помощ.

Циганката размишляваше с наведена глава. Дали беше я трогнала ангелската добрина на Юлиана или благодарността на Стефан?

— Ще ти кажа последното си решение. Ако не се съгласиш, няма да чакам, докато дойдат слугите, а ще си отида и ние пак ще се видим, княз Дубиски.

— Кажи, какво желаеш?

— Тази — циганката посочи към Юлиана, — е твоята законна жена, знам, че не искаш да се разделиш с нея. Обаче аз съм майка на твоето дете и искам да ми дадеш същите права, които има тя. Аз желая да живея в Красногорка като нея. Нека десет стаи ни разделят, за да не се виждаме и срещаме. Искам както и тя, да имам файтон и когато отивам на разходка да бъде впрегнат в шест коня. Да имам слуги, да се храня от златни и сребърни съдове, както и тя, а в определени дни да се срещам и да говоря с тебе.

— Това е невъзможно — извика отчаяно Стефан. — Това ще отрови живота на всички ни и хората ще ме сочат с пръст: този е мъжът с двете жени.

— Ти мислиш какво ще кажат хората — изсмя се Мелиора. — А помисли ли за това, Стефан Дубиски, когато отне моята чест? Добре, ти отблъсна и тази ми молба, аз исках само това, което е мое право. Не пожелавам никакво нещастие да ви сполети, но то ще стане без да го искам. Бракът, който започва с такава брачна нощ, бива проклет и свършва зле.

— Боже, света Богородице, закриляй ни! — изплака Юлиана побледняла.

Циганката оправи косата си и се запъти към вратата.

— Отвори — нареди тя на Стефан Дубиски, на когото поолекна. — Дойдох през тайния вход, но поне ще ми позволиш да си отида през главния. Не се страхувай, ако ме видят слугите ти.

Циганката, без да погледне похитителя си, излезе. Като стигна до моста, който съединяваше замъка с кулата, неочаквано се облегна на желязната ограда и закри лицето си с ръце.

— Моето дете — хълцаше тя, — оставете ме да го целуна още веднъж!

Юлиана чу тези тъжни думи. Тя съжаляваше нещастната майка. Младата невеста отиде бързо до леглото, взе детето и го занесе на циганката.

— Ето — каза тя, — целунете го и го благословете!

Мелиора взе с разтреперани ръце детето. Тя го притисна до гърдите си. В същата минута тази сатанинска жена изтича в средата на моста. Изсмя се адски и вдигна детето над ужасната пропаст. Държеше го за ръцете, а тялото му висеше над бездната.

— Не се опипвай да ме бутнеш! — извика тя на княза. — Щом твоята ръка се допре до мен, ще хвърля син ти в пропастта.

Юлиана извика от ужас. Тя се държеше с две ръце за Стефан.

— Сега решавай — извика циганката, — ще изпълниш ли желанието ми? Ако кажеш не, ще хвърля твоето дете.

Стефан трепереше с цялото си тяло. Гняв и страх задушиха гласа му.

— Обещай, закълни се, позволи й всичко — молеше го Юлиана.

Но и тя нямаше сили да повлияе на Стефан. Той скърцаше със зъби и мълчеше.

В това време Андре се беше събудил. Детето видя, че се намира над страшна пропаст. Както изглежда, то мислеше, че сънува лош сън и разплакано извика:

— Татко, татко, помогни на сина си!

— Дете мое, дете мое — стресна се Стефан. — Дайте ми детето. На всичко съм съгласен.

— Това не е достатъчно, закълни се!

— Заклевам се!

— Закълни се в живота на твоята Юлиана, в щастието ви, във вашата чест и в спомена за покойния ти баща!

— Заклевам се!

— Тогава вземи детето си!

В следната минута момченцето лежеше в прегръдките на Юлиана, която го взе и го занесе в стаята. Стефан изгледа презрително Мелиора.

— Ти го постигна — изрече глухо той. — Ти разруши нашето щастие. Аз ще удържа клетвата си и ти ще бъдеш доволна. Ще живееш като княгиня в разкош и блясък. Обаче едно не си поискала и за него не съм ти се заклел. Никога вече не ще те обичам, ще те презирам, ще те ненавиждам.

Мелиора не отговори. Тя се облегна на оградата и втренчи очите си в пропастта, докато стопанинът на замъка позвъни. Не след дълго на моста се озова управителят на двореца. Той трепна, като видя циганката, после я запита грубо какво търси тук.

Тя го погледна презрително и процеди:

— Попитай господаря си!

Тъмно предчувствие обзе управителя и той влезе бързо в стаята.

Князът го посрещна на прага.

— Видя ли циганката на моста?

— Да, ваша светлост, видях я.

— Дай й на разположение източната част на кулата. Най-малко десет стаи, и от каквото има нужда, утре да се поръча в Комарно.

Управителят изгледа учуден господаря си.

— Нека бъдат на разположението й слуги, една камериерка, файтон и кон. Трябва да я слушате както самата княгиня. Разбра ли ме?

— Да, ваша светлост, разбрах.

— Иди сега и я заведи в определените стаи. Управителят излезе, приближи се чинно до циганката и каза:

— Госпожо, имайте добрината да ме следвате. Веднага ще изпълня всички разпореждания и се надявам, че ще бъдете доволна от покорния ви слуга.

Иронична усмивка заигра край устните на Мелиора. После тя погледна презрително към вратата, зад която се намираше княжеската двойка, и последва слугата. Стефан Дубиски и Юлиана се бяха прегърнали и седяха до леглото, на което отново спеше Андре, синът на капитан Драйфус.

— В нашата къща се намира демонът — стенеше Стефан. — Нека Бог се смили над нас, за да не разруши щастието ни, както градушката опустошава пшеницата и студът убива първите цветове през нощта.

Юлиана целуна мъжа си и промълви:

— Любими мой Стефан, има средство, с което можем да попречим на демона, то е искрената любов.

— Да, мила моя, имаш право. На омразата ще противопоставим любовта, на лукавството — истината.

После всичко утихна, сякаш около устните на Венера, която беше пак на мястото си, се появи нежна усмивка.

На следната утрин в циганския лагер се разнесе вестта, че Мелиора и детето са изчезнали.

Тази вест се оказа лоша за няколко души.

Клаудина Лорет толкова се изплаши, че припадна. Тя остана още няколко часа в циганския лагер, като постоянно викаше, плачеше и се молеше, а после изчезна.

Аладар Форкаш не продума нито дума. От устата му не се изтръгна никакво оплакване. Той взе цигулката, преброди Вага и се упъти към Красногорка. Чака там, докато мръкна. Когато се появи луната, циганинът обиколи замъка като гледаше към осветените прозорци. През тях той видя една позната жена.

Аладар седна срещу този прозорец на една канара и започна да свири. Цигулката звучеше жаловито, молещо и тъжно през тихата нощ. Сякаш струните изразяваха и постоянно повтаряха вика на една измъчена душа: О, върни се, върни се!

Ала прозорецът остана затворен и скоро светлината изгасна. Аладар Форкаш продължаваше да свири. Цигулката вече звучеше ядно и застрашително — като някаква клетва за отмъщение, изразена с тонове. Струна след струна се късаха. Той свири, докато се скъса и последната.

Вече започна да се зазорява и циганинът се върна в лагера, възседна коня и се упъти за Комарно. Той спря пред градоначалството, завърза коня за стълба на един фенер и влезе в помещението. Излизайки, беше вече облечен в стражарски дрехи и градоначалникът много се зарадва, защото никой не познаваше тъй добре околността и не можеше да се справи с циганите, които се бяха заселили там, както Аладар Форкаш. Той беше отличен служещ, каквито са всички цигани, когато получат чин и достойнство.

В гората до замъка Красногорка имаше една колиба на въглищар. От дълги години тя беше необитаема и дъждът и ветровете я бяха силно повредили. Сега в нея живееше една бабичка. Това беше старата Муша; Тя събираше билки, правеше лекарства за хората и добитъка, гледаше на карти и правеше тъй, че жени, които нямат деца, даряваха съпруга си с рожба.

Суеверните селяни от околността й даваха по някоя и друга пара, масло и яйца, не за да опитат знанието й, а от страх да не би старата врачка да докара някое нещастие върху тях или добитъка им. В околността на Вага никой не се съмняваше, че Муша може да омагьосва. Всички мислеха, че благодарение на дяволското й изкуство княз Стефан Дубиски се опълчи срещу божиите заповеди и човешките закони и имаше в стария си замък две жени — едната руса, другата черноока, ала и двете големи хубавици, с които той разделяше честта и богатството си, а може би и сърцето си.

Княз Стефан Дубиски бе наречен „мъжът с двете жени“.