Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (69)

35.

Красивата Мелиора вървеше бързо. Луната осветяваше самотния път по брега на реката. В случай че не е придошла, което се случва често пролетно време, когато снегът се топи, тогава има много места засипани с пясък, откъдето може без никаква опасност да се премине. Мелиора познаваше един такъв брод и лесно го намери. Като държеше детето в ръце, тя стъпваше по камъните и стигна бързо на срещуположния бряг. Като сърна се изкачи по височините, обрасли с върби. След това стигна и до гората на Красногорка. Там познаваше почти всяко дърво. Колко пъти през горещите летни нощи се е разхождала под ръка с любимия си из тъмните гъсталаци. Всеки храст й говореше, а всяко дърво й напяваше любовна песен. Всичко това бе обрасло с красива зеленина, а сега е есен и природата угасваше. Под краката й милиони пожълтели листа образуваха килими, по които тя стъпваше. Пред нея прелитаха изплашени нощни птици, чуваше се и далечен вой на вълк. Мелиора не се страхуваше. Тя знаеше, че тия животни са опасни само зимно време, когато не могат да намерят храна през големите снегове. Освен това знаеше, че вълците и циганите са добри приятели…

Циганката броди около час из гъсталаците. Най-сетне между дърветата се видя светлина и скоро излезе на скалиста равнина, на която се издигаше замъкът Красногорка, стар и с дълга история. По време на въстанията на маджарите за независимостта им, Красногорка е играл важна роля. Там, в големите прекрасни салони на двореца, са ставали съзаклятия и от дебелите стени на кулите маджарите са нанасяли не едно и две поражения на императорската армия.

Днес прозорците бяха осветени и както беше казал Аладар Форкаш — чуваха се музиката и виковете на Сватбари. Мелиора стисна устни, а ръцете й се разтрепераха. Той наистина беше се оженил.

Княз Стефан Дубиски, който беше й се клел, че никога не ще я остави, днес беше с друга жена.

Дали Мелиора не идваше късно? Тя не знаеше дали свещеникът ги е благословил, дали е съединил младата двойка пред бога и хората. Какво значи свещеникът пред любовта? — мислеше си тя. Един любовен дъх може да разруши връзката, която свещеникът е благословил.

Мелиора се вмъкна в замъка с твърдото решение да отнеме любовника си от законната му съпруга. Тя не мислеше, че с това ще разруши щастието на съперницата си, идваше да изпълни замисленото. Знаеше добре пътя и внимаваше само да не я види някой.

Мелиора обиколи кулата и отиде до канарите. Намери гъсталаците и влезе сред тях. Оттам започваше каменен канал, доста широк и висок, по който можеше лесно да се върви. Този канал минаваше под целия замък, служил някога по време на обсади за водопровод.

Като стигна до края му, тя отвори една желязна врата и се изкачи по стълба, която водеше в самостоятелна стая. Това беше спалнята на княз Стефан, от чиито осем прозореца се откриваше прекрасна гледка към околностите на Комарно.

Мелиора знаеше, че Стефан предпочита тази стая пред другите и че той все пак, след като гостите се разотидат, ще доведе тук младата си красива съпруга. У нея беше ключът от вратата: Мелиора го извади от пазвата си и го пъхна в ключалката. Тя се страхуваше да не са сменили бравата с нова, но страхът й се разсея, когато отключи. Погледна предпазливо към стълбата, за да види дали някой слуга не е наблизо.

Всичко наоколо бе спокойно. Тя се усмихна иронично, отвори вратата и влезе в брачната стая на младоженците.

В това време младоженците, заобиколени от гости, седяха на великолепно украсена трапеза. Младата княгиня Дубиска блестеше със своята красота и младост. Прелестта, чистосърдечието, което се четеше по лицето на това мило създание, бяха неописуеми. Тя с неизказана любов гледаше младия си съпруг. А княз Стефан Дубиски беше красив, елегантен мъж. Маджарски аристократ, който се различаваше от роднините си по златистожълтия цвят на косите. Той също гледаше влюбено младата си съпруга, но от време на време челото му се намръщваше.

— Драги ми Стефане, какво ти е? — прошепна младата жена. — Да не би да си болен или пък скръб да притиска сърцето ти? Или може би се разкайваш, че си ми подарил свободата си?

— Драга ми Юлиана — й отговори той нежно, — благословен е денят, в който мога да ти подаря името и златната си свобода. Обичам те и зная, че ще бъда щастлив с тебе. Но тъкмо днес…

Той замълча и мрачно обърна поглед към чашата си.

— Стефане, ти криеш някаква тайна — погледна го младата жена загрижено. — Открий ми всичко, аз съм твоя съпруга и трябва да споделям не само радостите ти…

— О, ангел мой, ще ти разправя всичко искрено и зная, че ще ми простиш…

— Доверието, с което ти ще се отнесеш към мене, още повече ще ме привърже и ние ще бъдем като истински съпрузи — едно тяло и една душа!

— Да избягаме от гостите, да отидем в стаята си, драга моя Юлиана.

— Да отидем — отвърна тя свенливо.

Гостите пиеха за здравето на младата двойка. Слугите поднасяха закуски, плодове, торти, сладкиши.

Но докато другите пируваха, младоженците изчезнаха. Стефан развеждаше младата си съпруга по стаите, докато стигнаха до една желязна врата. Той я отвори и двамата тръгнаха по тесен железен мост, водещ към кулата. Князът хвана младата си съпруга през кръста, защото тя се разтрепера, като погледна в страшната бездна.

— Мила, знам, че свят ти се завива, като погледнеш в тази пропаст — каза Стефан. — Оттук са били хвърляни преди няколко века много пленници, но благодарение богу, тези варварства принадлежат вече на миналото.

— Защо ме доведе в такава отдалечена стая, Стефане? — попита Юлиана.

— У нас има стар обичай, според който всеки владетел на замъка трябва да прекара в тази стая брачната си нощ. Не мога да наруша този обичай.

Разговаряйки, те стигнаха до кулата и спряха пред вратата на осмоъгълната стая.

— Тази врата има два ключа — единият е у мене, а другият…

— А другият? — попита Юлиана, като забеляза, че съпругът й млъкна и се изчерви.

— Другия ключ — каза князът — трябваше да предам на тебе, както е старият обичай, ала той е изгубен. Да влезем.

Той отвори вратата.

Изведнъж Юлиана спря като вкаменена на прага. Стефан я хвана през кръста и я заведе в стаята. Вратата се затвори зад тях. Те бяха вече в храма на своята любов. Дебели завеси покриваха всички прозорци, а стаята бе осветена от три светилника, прикрепени на стените. Приглушена червена светлина изпълваше стаята, която имаше осем прозореца, отдалечени на еднакво разстояние, а между всеки от тях висеше портрет в златна рамка. Това бяха портрети на красиви жени, ала по дрехите им се виждаше, че не са живели по едно и също време.

— Виждаш тук портретите на седем красиви жени. Това са последните княгини Дубиски, които са прекарали брачната си нощ в тази стая, а картината отдясно изобразява Венера — богинята на красотата. В нова рамка някога ще стои твоят портрет.

Юлиана не отвърна нищо, а само стисна сърдечно ръката на Стефан.

В стаята, постлана със скъпи източни килими, имаше малко мебели. Най-много място заемаше широко легло от розово дърво, над което се намираше гербът на княз Дубиски и балдахинът на графовете Найхоф. Цялото легло и златните подложки, на които бе поставен балдахинът, бяха украсени с рози и митри, а от двете му страни бяха постлани бели мечи кожи. Възглавниците бяха покрити с червени обвивки от коприна и злато.

Стефан прегърна младата си съпруга, целуна я и смъкна венеца и булото от главата й. Меката й копринена коса се разстла по красивата й снага.

— Днес трябва да бъда и камериерка — каза засмяно князът, — и ти ще ме извиниш, че съм малко несръчен. Ръцете ми треперят, когато се докосна до тебе.

Младата съпруга се изчерви и притвори очи. Стефан вдигна любимата си и я отнесе на канапето, намиращо се до леглото. Той коленичи до нея. Развърза връзките на обувките й, събу копринените й чорапи — като целуваше всеки пръст на краката й.

— Стига, Стефане, не, не — молеше младата невяста, — не така.

— Да, ти си права — каза русият мъж и наведе глава. — Устни до устни, гърди до гърди, така ще почиваме. Аз ще ти кажа на ухо моята изповед, която и в този свят час ме преследва като призрак.

— Нашата любов, Стефане, ще прогони призрака. Юлиана прегърна обичния си мъж.

— Слушай, моя мила Юлиана, едва сега узнах, какво е истинска любов. Сега, когато съм с тебе. Любовта е пратеник на Бога, тя слиза, за да направи хората подобри и по-благородни. Аз не знаех това допреди няколко години. Тогава любовта за мене беше само наслада от страстта, на която се отдавах. Аз обичах, трябва да кажа тази свята дума, една циганка.

Юлиана се сепна, ала в следния миг притисна още по-силно Стефан до гърдите си.

— Циганката Мелиора беше много красива — продължи Стефан — и тя употребяваше всички средства, с които си служат момичетата от нейния род, за да оплетат в мрежата си мъжа и да го докарат до лудост. Обичаше ли ме искрено, от сърце, не зная, ала тя ми дари всичко онова, което жена може да даде на мъж, и което кара всеки да поеме тежки задължения, дори и към една циганка. Един ден тя ми каза, че ще става майка и поиска да й се закълна, че ще призная детето, което ще се роди, и ще му позволя да носи гордото име на князете Дубиски. Тази клетва, Юлиана, аз не удържах!

Младият княз се изчерви и облегна глава върху гърдите на любимата си.

Зад портрета на Венера се чу слабо проплакване. Котка ли беше се промъкнала.

— По-нататък — прошепна тя, — какво се случи с нещастната и с детето?

— Мелиора роди момченце. В деня, когато тя идеше през гората, за да ми донесе детето и да реши неговото бъдеще, попаднала в ръцете на баща ми и неговите хора. Навярно някой му е казал за Мелиора и той без да ме предизвести, всеки ден я следял с хората си. В този ден я били с камшици, докато скъсали корсета и дрехите й. Ала Мелиора, това ми разказа един очевидец, не издала вик, а само притискала до гърдите си новороденото, като го пазела с тялото си. Тя стояла до стръмния бряг на реката. Отзад били слугите на баща ми, готови да я убият с камшиците си, а пред нея — бързо-течащата, смъртоносна вода. Обърнала се към баща ми с проклятие, което изрекла на цигански език и после се хвърлила с детето във вълните.

— Ужас! — извика Юлиана. — О, варварство човешко, докъде стигаш ти!

— Мелиора не загина — продължи князът, — тя знаеше да плува и всички се учудили, като я видели на другия бряг. Разправяха, че тя така е пазила детето, че то даже не се е намокрило. Изсмяла се демонски, тръгнала по брега и се върнала в лагера на циганите. Там я чакала полицията, която баща ми беше повикал и целият цигански лагер беше пропъден зад граница. Оттогава нищо не съм чувал за нея, вече пет години. Тя изчезна заедно с детето ми. Баща ми се разболя. Суеверните разправяха, че това е от проклятието на циганите. Той страдаше от сърце и лекарите го посъветваха да иде на бани в Тренчик, където те срещнах, драга ми Юлиано! Дотогава не бях обичал истински.

— Стефане, заклеваш ли се, че не си обичал циганката така горещо, както обичаш мене?

— Заклевам ти се — промълви княз Дубиски тържествено. — Желаех я, но не я обичах.

Юлиана прегърна радостно съпруга си.

— Ще ти простя всичко — отрони тя, — а ти забрави тия спомени, забрави ги щом си близо до моето сърце.

Горещи, искрени целувки съединиха за няколко минути влюбените.

Стефан скочи, очите му блестяха, лицето му гореше. Той изгаси всички лампи и вдигна копринените завеси на прозорците. Сребристата светлина на луната освети сватбената стая.

— Юлиано — прошепна той, — ти знаеш обичая на маджарите. През първата нощ невестата трябва да застеле леглото.

Юлиана, почервеняла от срам, стана и колебаейки се, се отправи към леглото.

— Обичам те — продума тя. — Обичам те неизказано много.

Тя хвана покривката и в стаята се разнесе силен вик. Бледа като стена, тя се олюля, а князът едва успя да я задържи.

— Какво ти е, драга ми Юлиано?

— Виж там — продума жената и посочи към леглото.

Младият княз видя вцепенен, осветено от бледите лъчи на луната, спящо малко дете — циганче.