Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (68)

34.

През октомври 1896 година група цигани пътуваха през горите на Унгария. Те имаха три покрити пътнически коли, в които бяха впрегнати силни коне. Главатарят на циганите яздеше красив кон. Той беше почернял от слънцето, но въпреки това имаше интелигентен вид. Дрехите, в които беше облечен, и късо подстриганата черна брада го правеха да изглежда добре.

Този циганин беше познат в цяла Чехия и Унгария. Наричаха го Аладар Форкаш. Едни прославяха енергията и смелостта му, други разказваха чудеса за свиренето му на цигулка, с която завладявал сърцата на много красавици по света.

Аладар приближаваше от време на време една от колите и говореше с някого. Подаваше се главата на красива циганка, която спокойно поглеждаше главатаря и отговаряше на въпросите му гордо и кратко.

Мръкна се и скоро тъмнината забули цялата местност. Циганите бяха стигнали до една рътлина. Тук реката пролетно време залива цялата местност, но сега беше съвсем сухо и растеше буйна трева.

Аладар свирна със сребърната си свирка и даде знак за спиране. Каруците спряха. След няколко минути рътлината се оживи от чудновати фигури. Пуснаха конете да пасат, приближиха каруците една до друга и построиха палатките в лагер, в който щеше да нощува целият катун.

Запалиха огън и скоро една стара, грозна циганка готвеше вечеря за всички. Около огъня се грееха две жени. Едната от тях беше Мелиора, красивата, прелестна циганка, която малко преди това говореше с Аладар. Седящата до Мелиора беше не по малко хубава, но по лицето й се четяха минали страдания и имаше печален вид. Нейното лице се оживяваше само когато погледнеше момченцето, което играеше пред нея. Облеклото им беше както на останалите цигани, но все пак личеше, че те не са отдавна между тях. Тези две същества, които говореха помежду си на френски, бяха любовницата на Драйфус — Клаудина, и детето му Андре.

Нещастната Клаудина, след като спаси детето от пъкления план на Помпадура и черния майор, дълго време бяга с него, докато стигна до огъня на циганския лагер. От Франция Аладар начело на катуна отпътува за Германия, откъдето полицията скоро го прогони и след като мина през Бавария, Моравия и Чехия, беше вече край бреговете на река Дунав, като мислеше да навлезе навътре в Унгария.

Те взеха Клаудина със себе си заради детето, което всички обичаха и гледаха. Особено бе луда по него красивата Мелиора. Може би то й напомняше за собственото й дете, което беше родила преди пет години, когато циганите отседнаха за една година в Унгария. Тогава тя преживя романа си на млада и красива циганка. За любовта на Мелиора знаеха всички, но никога не й напомняха за това. Знаеха и кой беше баща му, но не споменаваха името му. Аладар Форкаш беше забранил на всички да оскърбяват Мелиора с този спомен, а белокосата, дяволита жена, Мелиорината баба, бе казала, че ще прободе гърдите на този, който се осмели да изговори това име.

Циганите знаеха какво значи думата на старата Муша, затова се пазеха да не пристъпят заповедта й. Никой не говореше за детето, което преди пет години Мелиора беше родила. То беше умряло и костите му гниеха в Русия, където го бяха погребали по цигански обичай. Затова и Мелиора обичаше малкия Андре. Затова пък Клаудина мразеше красивата циганка. Бившата любовница на капитан Драйфус пазеше сина си с грижовността на майка. Тя смяташе детето за своя собственост и много се ядосваше, когато някой го милваше.

И защото Мелиора настояваше детето да я нарича мамо, и защото едва беше го научила малко на цигански език, затова Клаудина я смяташе за своя съперница. Разбира се, тя не можеше да й направи нищо, тъй като Мелиора беше нещо като кралица на циганите, пред която отстъпваше даже самият Аладар. Той, когото никой не можеше да укроти, от гнева на когото всички цигани се страхуваха, се смиряваше само от един поглед на Мелиора.

Аладар Форкаш пренебрегна имоти, къща и ниви, отказа да стане ханджия или стражар, остави всичко, само и само да бъде при нея. Той свиреше заради нея на цигулка, продаваше коне, помади и други вещи. Преди няколко години щеше да извърши убийство. По заповед на един влиятелен мъж бяха прогонили Мелиора и детето й през унгарската граница. Тогава го моли на колене да пощади оногова, който я направи нещастна, и той я послуша.

Аладар я обичаше още от времето, когато беше малко момиче. Той тъгуваше за нея, когато я бяха измамили. Сега я обичаше още по-силно, отколкото по-рано. Въпреки това циганите никога не бяха видели Мелиора да му позволи да я целуне. Тя много рядко му се усмихваше или му казваше по някоя приятелска дума.

След като се нахраниха, циганите се оттеглиха в палатките и си легнаха.

Пред огъня седяха старата, Мелиора, Клаудина и детето, а по-настрана — Аладар Форкаш. Той беше взел цигулката си и от нея излизаха нежни, мечтателни звуци.

Уморен, малкият Андре легна в полата на Клаудина.

Тихите вълни на реката шумоляха, сякаш пееха песента, която Аладар свиреше. Старата Муша се взираше в горящия огън, като че искаше да прочете тайна в искрите, а очите й понякога светваха и усмивка заиграваше по увяхналите й устни. Мелиора също беше навела глава.

От време на време тя поглеждаше към Аладар, но това не бяха любовни погледи, а просто искаше да го накара да спре да свири.

Всеки друг би се трогнал от красивите звуци на цигулката. Като че цял живот се разкриваше в тях, един живот, пълен с болка и тъга, малко радост и щастие, което се отдалечава.

Цигуларят като че усети желанието на Мелиора и спря да свири с един фалшив акорд в завършек. Старата и Мелиора се спогледаха. Клаудина стана и притискайки момченцето до гърдите си, каза на циганите:

— Имам да ви съобщя нещо. Вие се грижихте за мене и моето дете, вие ме гледахте, когато бях болна и скитах с вас от едно място на друго. За всичко това съм длъжна да ви благодаря. Ала утре, щом слънцето изгрее, ние с детето ще ви оставим.

Мелиора се огледа учудено, но старата циганка й даде знак с очи да бъде спокойна.

— Чувствам се вече здрава — продължи Клаудина, — аз бях душевноболна и макар булото на разкаянието за непоправимото зло, което сторих, да забулва съвестта ми, аз пак мога да мисля и не се боя, че призракът на лудостта ще ме споходи.

— Защо искаш да ни напуснеш, Клаудина? — запита Аладар Форкаш, виждайки, че Мелиора е тъй учудена. — Не сме ли те смятали за сестра, не деляхме ли честно всичко, което имахме с тебе и не знаеш ли колко обичаме детето? — То е фарът по нашите тъмни пътища. Защо искаш да ни лишиш от този фар?

— Защото трябва да го сторя, Аладар. Това е дете на почтени родители, а сега искате да стане циганин. Ако истински го обичате, не трябва да искате това.

— Тя е права — каза старата Муша и изчисти лулата си. — Не трябва да задържаме момченцето, защото не сме от циганите, които крадат деца. Ние го взехме с нас, защото видяхме, че е бездомно, но понеже сега вече знаем, че има родители, трябва да отиде при тях.

Мелиора поклати одобрително глава.

— Добре — съгласи се циганският главатар, — щом умната Муша и хубавата Мелиора са на това мнение — аз няма да им противореча. Утре сам ще те съпроводя до Комарно и оттам — с влака до Париж. Ще ви дам пари за билет. Искам да си спомняш за мен с благодарност.

— Така ще бъде — кимна Клаудина,— — и ще науча и детето да се моли на Бога за тебе. Лека нощ.

Тя взе момченцето и отиде в шатрата, в която спеше с Мелиора и старата.

— Ще ти дам от това питие, което винаги ти е помагало — подвикна старата зад Клаудина.

После стана, извади от пазвата си едно шишенце и отиде в шатрата. Аладар и Мелиора останаха сами. Циганският водач отиде при обичаната от него жена и се хвърли в краката й.

— Мелиора — каза й той печално, — минаха пет години от тогава, когато през една нощ, на това същото място, стоях пред тебе. Ти бе нещастна тъй като този, когото обичаше, те беше изоставил. Въпреки това аз те молех да ми станеш жена. Ти тогава ми каза, че след пет години на същото място и на същия ден ще ми отговориш на въпроса. Времето измина и ние сме на същото място. Ей там, зад планината, се намира замъкът Красногорка. Този човек, който тогава те направи нещастна, е господар на този замък. Напразно си чакала пет години похитителят, бащата на детето ти да поправи злото, което е сторил. Той ти се беше заклел, че ще му станеш жена — княгиня Дубиска. Искаш ли да чуеш как е удържал думата си? Мелиора трепна.

— Чуваш ли гласа на флейтите, плача на цигулките и зова на тръбите? — продължи Аладар развълнуван. — Ако се вслушаш, ще чуеш виковете на гостите и дрънкането на чашите, вятърът донася дотук глъчката на веселието. Твоят любовник празнува свободата си. Старият княз, неговият баща е умрял и нищо не му пречи да те вземе за жена. Обаче той предпочете да вземе друга, по-богата и по-почтена — младата графиня Най-хоф стана негова съпруга.

Циганката извика и сложи ръце на гърдите си.

Аладар Форкаш, който не беше споменал нищо за живота й през тези пет години, днес безжалостно забиваше ножа в раната.

— Моите шпиони ми казаха всичко — продължи той, — знам, че графиня Найхоф или, както се казва от няколко часа, княгиня Дубиска е млада, красива, невинна и въпреки че е сираче, е собственица на седем чифлика, за които се говори, че са най-доходните в цяла Унгария. Какво е циганката Мелиора в сравнение с нея? Ти си била само играчка на този почтен господин, на която той се е радвал и после е захвърлил, без да иска да знае дали при падането си не ще се счупи… За мене ти, Мелиора, си всичко. С такава искреност те обичам, която може да съществува само в душата на един циганин, и с такъв плам, който може да направи един човек много щастлив или пък да го погуби. Бъди моя звезда, Мелиора, душа на моята душа!

Циганинът започна да целува краката на хубавата циганка, после притисна лицето си в полата й.

— Отговори ми, любима моя — стенеше той. — Отговори на въпроса ми, който цели пет години притискаше гърдите ми.

— Ще ти отговоря — каза тихо циганката. — Кълна ти се, че щом изгрее слънцето, ще знаеш на какво може да се надяваш. Нека тази нощ бъде моя, не желая през тези часове да бъда обвързана с някакво обещание. Не напразно съм те молила да ме доведеш на това място, искам да се възползвам от тази нощ, разбираш ли ме, Аладар, имам да разчистя една стара сметка.

— Да, разбирам, ти искаш да си отмъстиш?

— Може би — отрони Мелиора тихо и очите й светнаха.

— Ще почакам тогава. Донеси ми нещо да пия и ще те оставя сама.

Мелиора отиде в палатката и се върна със сребърна чаша.

— За любов или за отмъщение да пия? — запита циганският главатар, като допря чашата до устните си.

— Пий за двете — отвърна Мелиора. — Много често любовта и отмъщението биват под един покрив.

Аладар изпразни чашата.

— Днес виното ми изглежда горчиво — каза той, — навярно съм пил за отмъщение.

После се наведе и целуна края на Мелиорината дреха.

Циганинът едва стигна до леглото си. Изведнъж се почувства много уморен. Заспа бързо, защото Мелиора беше сложила във виното му приспивателно. Той току-що се бе отдалечил и старата подаде главата си пред завесата на шатрата.

— Отиде ли си? — пошепна тя.

— Няма вече от какво да се боим до утре — отвърна Мелиора.

— А Клаудина?

— Погрижих се за нея. Тя спи толкова дълбоко, че никой не може да я събуди.

Циганката се вмъкна в шатрата. Малка лампа осветяваше вътрешността. Клаудина лежеше на вълнено одеяло със затворени очи и дишаше равномерно. Тя държеше в ръцете си малкия Андре. Неговата глава беше опряна на гърдите й, а дългите му руси къдри висяха над рамото й.

Мелиора се наведе тихо и вдигна заспалото дете. Клаудина изохка, сякаш някакъв лош сън я измъчваше. Може би тя усещаше, че й вземат детето, но не можеше да се събуди.

Мелиора уви момченцето в топла завивка и излезе от шатрата. Старата тръгна след нея.

— Всичко е вече готово — прошепна тя на Мелиора, — затова не губи време. Знаеш брода на реката, а познаваш и пътя за замъка Красногорка. Колко пъти си го изминавала, откакто проклетото сладко чувство изпълни гърдите ти. Върви още един път по него, сега аз те изпращам. Бори се за своето право — имаш у себе си най-силното оръжие — детето му. Ха-ха, неговото дете! Той не знае, че отдавна го погребахме в Русия.

— Добре, бабо — прошепна Мелиора нетърпеливо, — зная какво трябва да върша. Тази нощ ще се реши, ще стане ли княгиня Дубиска владетелка на замъка Красногорка или ще бъде враг на този род. Сбогом, тази нощ ще се реши моята съдба.

Тя притисна детето до гърдите си и пое към реката. Старата циганка гледаше в огъня. Черни облаци дим се вдигнаха около него.

— Искрите светят — избъбра старата като безумна, — седем искри, седем зъбеца на княжеската корона — тя ще успее. Дявол те взел, гръм да те удари.

Всичките искри неочаквано изгаснаха.

— Ха-ха-ха, циганска любов, ти приличаш на този огън. Пламваш буйно и после изгасваш, за да настане мрак в душата.

С краката си тя размести тлеещите дървета, а смехът й продължаваше да звучи злокобно в тихата нощ.