Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (66)

32.

Граф Естерхази седеше на канапето в стаята и пушеше ароматни египетски цигари една след друга, като се опитваше да чете един новоизлязъл роман, но все не успяваше. Мислите му бяха заети с други неща, а не с влюбените, които играеха главната роля в романа. Най-после майорът захвърли книгата и стана.

— Просто да полудееш — мърмореше той, докато се разхождаше разтревожено по мекия килим. — От известно време насам ме сполетяват само нещастия. Като че изворът на щастието ми е пресъхнал или пък е залязла добрата ми звезда. Не успях да изиграя комедията на Матийо Драйфус, като наредих да му откраднат детето. От думите на Помпадура не мога да разбера нищо. Тя каза, че й отнели детето в някаква мелница при Белмари. Това ми се вижда чудно. Помпадура не е такава жена, на която лесно може да се отнеме това, което веднъж притежава. Ако не знаех, че ми е толкова предана, щях да мисля, че ме е измамила и че държи детето за свои цели.

Слугата влезе и прекъсна мислите на графа.

— Господин доктор Дюбоа моли да го приемете — каза той.

Естерхази трепна, но изведнъж се опомни.

— Доктор Дюбоа ли? Въведете го. — И след като остана за миг сам, заразсъждава трескаво. — Доктор Дюбоа, собственикът на лудницата, в която съм настанил Клаудина Лорет. Какво иска от мен? Да, аз му дължа десет хиляди, които му обещах, но трябва да си отиде както е дошъл, тъй като в момента нямам нито част от тази сума.

Вратата се отвори и доктор Дюбоа влезе. Той поздрави граф Естерхази. После сам заключи зад себе си и запита шеннешком:

— При вас ли е?

— Кой? — стресна се черният майор.

— Клаудина Лорет, лудата!

Графът побледня и се изсмя иронично.

— Господин докторе, аз ви предадох лудата, за да бъде добре пазена, а сега идвате и ме питате дали не е при мен. Къде ще е, ако не е във вашата лудница?

— Избягала.

Естерхази скочи, като че искаше да се нахвърли върху доктора.

— Нещастнико! — кресна му зло. — Оставили сте лудата да избяга?

Мъжът със златните очила вдигна смутено рамене.

— Навярно е много неприятно за вас — каза той, — много неприятно, но не мога да го променя. Една нощ жената пробила тавана на стаята си, отишла на покрива, оттам се спуснала по водостоците. Чудно ми е, как не е паднала.

— За двама ни щеше да бъде по-добре, ако се беше убила — продума черният майор, — но кога стана това?

— Преди четири дена.

— Едва сега ли ми го съобщавате?

— Преди това направих всичко, за да я заловя, претърсвайки всяка местност от Париж до Версай, но напразно.

Естерхази се хвана с две ръце за главата.

— Докторе — каза той на Дюбоа, — знаете ли, че невнимателното гледане на тази жена може да стане причина за моето опропастяване?

— Не, графе, мога да ви утеша.

Дюбоа сложи доверчиво ръката си на рамото на граф Естерхази и остро го изгледа през очилата си.

— Слушайте, майоре. Клаудина Лорет не беше луда, когато ми я предадохте. Не ме прекъсвайте, защото аз като лекар познавам хората и никога не ще повярвам това, което ще ми кажете. Клаудина беше душевно здрава. Но сега вече е болна.

— Значи, тя е…

— Луда — добави тихо Дюбоа.

На черния майор му стана по-леко.

— Следователно, аз съм изпълнил всичко, каквото искахте — продължи докторът. — Жената полудя в моето заведение и то благодарение на лошото отношение. От няколко седмици тя постоянно говореше неразбрано и даваше сигурни признаци, че е луда. Ако някой сега говори с нея, веднага ще познае, че е болна. Затова, граф Естерхази, вие няма от какво да се боите.

— Но кой ви каза, че се боя от нея? — извика високо черният майор. — Аз смятах Клаудина Лорет за луда, още когато ви я предадох.

Доктор Дюбоа го изгледа изненадан. Зениците на очите му се разшириха.

— Тъй ли се отнасяте с мен? — изкрещя той. — На мене ли искате да припишете престъплението, което извършихте? Вие обаче се лъжете. Искам възнаграждението си — десет хиляди франка, които ми обещахте. Ако до три дни не ми броите сумата — тогава знам как да постъпя.

Дюбоа взе шапката си, която бе оставил на един стол, и тръгна към вратата.

Естерхази разбра, че беше сгрешил. Лекарят се обърна и добави:

— Граф Естерхази, има долни хора, които не държат на думата си, и те приличат на вас. Всеки подлец се старае да угоди на другаря си, когато се отнася за някаква търговия, но вие сте от ония коварни мъже, които лъжат и съмишлениците, и помощниците си.

— Подлец! Какво дрънкате?

— Много повече ще дрънкам, ако до три дни не ми изплатите десетте хиляди. Ще съобщя всичко, ако ще и да бъда опропастен.

Той си отиде. Естерхази уплашено гледаше след него.

— Нищо друго не ми остава освен да му броя парите. Но откъде да ги взема? — засмя се тъжно той. — Кредитът ми е изчерпан и никой няма да ми даде назаем и пет пари. Сега бих искал да владея изкуството на бившия си тъст Мирович. Той можеше да се снабди с милиони, когато пожелае, макар и фалшиви.

— Нещастие ще се случи, ако не ме пуснете да вляза — чу се един познат на Естерхази глас. — Аз съм Соломон Дулсети и ако поискам, утре няма да прислужвате на графа, защото ще бъде заставен сам да си прислужва.

— Друг демон иде, за да ме терзае — прошепна черният майор и скръцна със зъби.

Влезе Соломон Дулсети.

— Пари ли искате? Сега нямам! — посрещна го Естерхази.

— Не мога да чакам вече — отвърна Дулсети. После измъкна от джоба си пакет книжа и ги вдигна над главата си.

— Неизплатените полици са неудържана честна дума. Бащата на красивата годеница се оказа фалшификатор, но защо трябва да фалирам аз? Господин графе, дължите ми четиридесет хиляди франка заедно с лихвите и лихви на лихвите. Вие ме излъгахте.

— Мълчи, или ще опиташ камшика ми! Соломон Дулсети се изкикоти. Графът взе камшика си.

— Когато имате нужда, съм добър, но щом поискам парите си — тогава искате да ме биете.

Страшно разгневен Естерхази се приближи до стария евреин и вдигна ръка да го удари. Но Соломон Дулсети не се боеше.

— Удряйте — извика той! — Поне ще изтърсите праха от вехтото ми палто, защото трябва да бъда чист, когато отида при военния министър.

— При военния министър ли? — стресна се Естерхази. — Какво сте намислил?

— Казвам ви, че веднага ще отида при Негово превъзходителство военния министър и ще му съобщя, че не сте изплатили полиците си.

— Какво ще спечелите, ако направите това, Соломон Дулсети?

— Поне ще си отмъстя.

— Не ще ли е по-добре, ако си получите четиридесетте хиляди франка?

— Да, но откъде да ги получа?

— Ако ми дадете три дни срок, ще ви ги изплатя. Евреинът се усукваше като змиорка.

— Искате пак отсрочка? — пъшкаше той.

— За последен път. След три дни ще имам парите.

— Не може, заклел съм се, че ще отида при военния министър. Ще отида в дома му и ще се върна, все едно, че съм бил при него.

— О, мъдри Соломоне — извика граф Естерхази, — вие сте изпълнил клетвата си, нали ще ме почакате три дни?

— Да, господин графе, но нито час повече.

— Добре.

— Ще ви помоля, като дойде срокът, изплатете ми четиридесет хиляди и останете в бъдеще мой клиент. Засега сбогом.

Лихварят излезе. Черният майор отиде към вратата, през която беше излязъл евреинът, и я заключи. После застана в средата на стаята. Очите му светеха, а лицето му бе бледо.

— Съдбата го искаше — каза той. — Тя сама ме тласна в бездната. Още веднъж трябва да сторя това, от което се страхувам. Престъплението, за което наклеветих Драйфус и което сам извърших, предателството, което ме спаси веднъж, трябва да го повторя! Но ако направя това, значи да нося сто крачки бомба, чийто фитил е запален. Може би не е толкова опасно. Веднъж вече успях да скрия вината си, но този път… Никой не се съмнява в мен в Генералния щаб. Ха-ха, граф Естерхази, бъди мъжествен, светът иска да бъде мамен и черният майор знае как да го прави!

На сатанинското му лице беше изписано твърдо решение. Майорът отиде в съседната стая, която му служеше за спалня. В нея имаше разни препарирани животни, между които и бяла птица — рибар.

Естерхази я взе и натисна дясното й око. Гърдите й се отвориха. Черният майор извади оттам няколко навити документа. Това бяха същите документи, които беше откраднал от бедния капитан Драйфус. Подлецът държеше в ръката си тези документи, които бяха погубили живота на един мъж, щастието и честта на една цяла фамилия!

Нещастният капитан би дал живота си, ако можеше да намери тези документи! На драго сърце щеше да умре, само и само да спаси честта си. Но кой можеше да помисли, че са скрити в тялото на една препарирана птица? Кой можеше да помисли, че този подлец, който се представяше за приятел на Алфред Драйфус, ги е откраднал, за да ги използва срещу капитана?

Беше дошло времето, когато трябваше да си помогне с тях. Черният майор може би не желаеше да извърши предателство, но обстоятелствата го заставиха да го стори. Дюбоа имаше да взема от него десет хиляди, евреинът четиридесет, а и останалите кредитори очакваха с нетърпение да им плати. Майорът трябваше да се снабди с пари. Водата беше дошла до устата му. Беше загубен, ако не предаде Франция.

Естерхази гледаше с трескави очи документите.

— Този, който има нужда от тези книжа, сигурно ще ми брои триста хиляди — каза си той. — Тези планове показват на враговете на Франция пътя, по който могат да навлязат в сърцето на страната! Сега на работа!

Той седна на масата и написа бележка, с която съобщаваше на началството си, че иска отпуск за четиридесет и осем часа, тъй като майка му лежи на смъртно легло. После извика слугата си Баптист, даде му писмото и обясни, че ще пътува. Графът облече шинела си, скри документите във вътрешния си джоб и излезе. Но едва бе изминал пет крачки и го спря един телеграфен раздавач.

— Вие ли сте господин Естерхази?

— Да.

— Има телеграма за вас.

Естерхази взе телеграмата, върна се у дома и я отвори. Студени тръпки побиха тялото му. Той остана толкова изненадан, че без малко щеше да припадне. Бързо прочете още веднъж телеграмата на глас:

„До граф Естерхази, майор от Генералния щаб — Париж

Майка ви е на смъртно легло и ви моли веднага да дойдете. Иска да ви съобщи някаква тайна. Побързайте, лекарят каза, че ще живее само още два дни. Абат Силван свещеник на общината Монтперди (Пиренеите).“

— Майко — помисли си Естерхази, — ти напразно ме викаш, не мога да чуя тайната ти! Ако изпълня молбата ти, ще пропадна. Не мога! Не мога!

Ужасна борба бушуваше в гърдите му. Единственото същество, което обичаше, майка му, го викаше в смъртния си час. Струваше му се, че чува нейния глас, че вижда как простира ръцете си към него. Не, не, не смееше да се остави на това благородно чувство, което владееше сърцето му. Мъчителите му бяха дали тридневен срок и той трябваше да се възползва от тези три дни! Майорът сложи телеграмата в джоба си, извади часовника и го погледна. Беше пет след обяд. В седем трябваше да хване бързия влак за Брюксел. С него трябваше да замине, ако искаше да види още жива майка си. Имаше два часа на разположение да се приготви за път. Беше твърде малко, а той имаше да свърши още много работа.

— Майко, ще умреш, без да ме видиш — пошепна черният майор. — Ще умреш, без да си ми поверила тайната си и без да си успокоила разбитото си сърце. Но ако знаеш каква опасност ме застрашава, сама щеше да ми кажеш, иди и се избави, тъй като животът е за живите!

Естерхази излезе бързо. Той тръгна към къщата на Казота. Знаеше, че там ще срещне Помпадура. Съобщи на любовницата и шпионката си, че трябва да замине, но не и за къде и за какво.

— Помпадура, преобрази ме така, че никой да не ме познае! — помоли я той.

Обезобразената беше свикнала да се подчинява безропотно на този мъж и да изпълнява всяко негово желание. Тя боядиса черната му брада с бяла боя, после му сложи сива перука и постави широка шапка на главата му.

— Всеки, който те види, ще помисли, че си италиански художник — огледа го критично тя.

— Чудесна идея! — зарадва се Естерхази. — Ще успея, защото зная добре италиански.

Казота донесе хубава пътна чанта. Тя беше ушита със сърма и имаше монограм „А.Ф.“

— Ще се казвам Алесандро Фраскети — реши черният майор. — Алесандро Фраскети, художник от Неапол.

Най-после той се погледна в голямото стенно огледало и остана доволен от промяната си. Хубавата пелерина, широката шапка, кадифеният жакет и широките панталони от същия плат му стояха много добре. Черният майор изглеждаше на застаряващ, но доста интересен и привлекателен мъж.

— Помпадура — обърна се той към любовницата си, — вярвам, че ще се намери още някоя и друга жена, която ще се влюби в мене, въпреки че съм с бяла коса и бяла брада.

Лекомислените думи събудиха неочаквано ревност в сърцето на Помпадура.

— Ти отиваш при жена! — проплака тя горчиво. Ужасната мисъл, че друга жена ще притежава любовника й още повече засили любовта й към него.

Естерхази се изсмя.

— Щях ли да дойда при тебе да ме преобличаш, ако имах намерение да се срещам с друга жена?

Обезобразената не беше доволна от този отговор.

— Кажи ми, защо напускаш Париж?

— Ще ме оставиш ли спокоен, ако ти кажа истинската причина за заминаването си?

— Да, ако ми кажеш истината.

— Вярно е, че отивам при друга жена. Обезобразената се разгневи.

— Коя е тя?

Лицемерният мъж й подаде телеграмата, която бе получил от болната си майка.

— Прости, мили мой — погледна го Обезобразената, — ти не знаеш, колко те обичам. Кажи ми защо се маскираш, щом ще отиваш при болната си майка?

— Защото имам неприятности в провинцията Гаскон.

Обезобразената малко се успокои. Черният майор се прости с нея, притисна я нежно до гърдите си и излезе. Току-що бе напуснал къщата, и Помпадура се втурна към двора и извика високо:

— Бижу, Бижу!

Джуджето изтича при господарката си.

— Ей сега излезе Естерхази. Изтичай бързо след него без той да те види. Навярно ще отиде към гарата. Върви подир него като сянка и виж накъде ще замине. Той навярно ще си купи билет и ти трябва да видиш името на града, за който ще замине.

— Не ще мога да запомня името на града — погледна с молба джуджето господарката си. — Знаете, че имам слаба памет и забравям всичко.

— Глупак тогава напиши името на града. Имаш ли молив и хартия?

— Имам една малка плоча.

— Достатъчно е, но гледай да не се изтрие името на града. Нали познаваш Естерхази?

— Да, познавам го, често съм го виждал тук, но той не ме знае.

— Толкова по-добре. Сега тичай, колкото можеш по-бързо… Графът е преоблечен, има бяла брада и бели коси и е облечен в дълга пелерина и широкопола шапка. Внимавай да не се излъжеш. Ако свършиш добре работата, ще получиш от мене една целувка и пет франка. Ако пък не успееш, Казота страшно ще те бие. Сега бързай!

Малкият Бижу затича бързо като вятър.

Черният майор беше се отдалечил на няколко крачки от „Червената воденица“, тъй като Казота го бе спряла да му разправя за грижите си. Джуджето настигна графа на улицата и спокойно тръгна след него. Той се криеше изкусно зад ъглите и къщите така, че Естерхази не можеше да разбере, че някой го следи.

Черният майор вървя пеша до Понт Ньоф. Там взе файтон и нареди да го откарат до Северната гара. Джуджето се покачи незабелязано отзад на файтона и седна спокойно на задната ос.

Като пристигнаха, Бижу напусна скривалището си и се примъкна зад Естерхази към гишето за билети. Графът поиска един билет от втора класа за Брюксел.

— Брюксел — пошепна тихо Бижу, — Брюксел, това е дяволска дума, но трябва да си я отбележа.

Щом човекът с пелерината получи билета за Брюксел, отиде на гишето, където приемаха телеграми, написа телеграма до Абат Силван в Андора. Съобщаваше му, че не можел да тръгне веднага, но след осем дни щял да пристигне, като се надявал, че ще има щастието да прегърне майка си още жива.

Малкият Бижу се промъкна незабелязано и започна да разглежда изпратената телеграма.

— Как се казва градът, за който е предназначена тази телеграма? — запита чиновникът.

— Андора — отговори графът, — един малък град в Пиренеите.

— Благодаря, господине.

Граф Естерхази влезе в ресторанта, седна на една маса и погледна часовника си. Часът беше шест и половина. Имаше още половин час до тръгването на брюкселския влак. Поръча си бифтек, омлет и бутилка бордо.

Малкият Бижу също се занимаваше, но с друга работа. Той трябваше да запише това, което бе чул от Естерхази. Джуджето седна на една пейка в коридора на гарата и извади плочата си. То повтори двете думи: Брюксел, Андора — Андора — Брюксел. После написа на плочата си с доста хубав почерк следното: „Човекът с пелерината пътува за Брюксел. Той телеграфира за Андора.“

Като украси краищата на буквите, Бижу зави плочката си в шарената кърпа, тури я в пазвата си и тръгна гордо с ценния надпис като някой професор, който е успял да открие непознати йероглифи в гробницата на египетските фараони. Но бедният Бижу не отиде далеч със съкровището си. Джуджето тръгна весело, като си тананикаше. Бедното се радваше, че ще получи целувка и пет франка от Обезобразената. Стигна до светлата улица, но, уви, там му се случи нещо ужасно. Към него се приближиха двама мъже, които си говореха на висок глас. Бижу беше само на пет крачки от тях. Изведнъж единият се втурна към него. Той се нахвърли върху бедния Бижу, хвана го за яката и го вдигна нагоре. Джуджето увисна като риба на въдица.

— Хванах го, доктор Бургер — извика господинът високо. — Това е вестникарчето, което ми продаде фалшивия „Фигаро“, когато откраднаха Андре.

Неизказан страх обзе джуджето. Този страх събуди в него последна отчаяна мисъл за спасение. Бижу удари силно с крака гърдите на насилника си и той беше принуден да го пусне. Джуджето скочи бързо и хукна като невестулка в тъмнината. Господинът се втурна подир момчето, но напразно. То се изгуби между навалицата от коли и хора, които бързаха към гарата или се връщаха оттам. Бижу беше отървал кожата си, обаче не и ценното съкровище. Плочката беше паднала по време на боричкането с господина.

Нападателят на малкия Бижу беше Матийо Драйфус. Той придружаваше приятеля си доктор Бургер до Северната гара, където имаше работа.

— Защо не хванах малкия дявол по-здраво — изруга Матийо сърдито. — Случаят ми го докара в ръцете, а аз го изпуснах. Можех да науча от момчето кой го е накарал дами продаде фалшивия „Фигаро“. Това щеше да разкрие следите на изгубения Андре. Не можах да се възползвам от удобния момент!

Матийо беше ядосан заради проиграния шанс.

— Успокойте се, господин Драйфус — потупа доктор Бургер приятелски другаря си. — Това джудже е по-гъвкаво от змия. Значи, това беше вестникарчето, което ви продаде фалшивия „Фигаро“. Сега поне знаете как изглежда и при друг случай ще можете да го хванете. Я вижте, малкият дявол е изгубил нещо.

— Изгубил е кърпата, си — вгледа се Матийо с интерес.

— В нея има още нещо — разбра доктор Бургер и се наведе да вдигне предмета. — Плоча — извика той учуден и я показа на Драйфус. — На нея е написано нещо, прочетете го, не ви ли се вижда странно написаното?

Матийо гледаше смаян няколко минути плочата. Устните му мърдаха и той прочете следните думи: „Човекът с пелерината пътува за Брюксел. Той телеграфира за Андора.“

— За Андора ли? — запита доктор Бургер. — Къде се намира това място?

— В Пиренеите — отговори Матийо и добави. — Когато нещастният ми брат Алфред и аз бяхме още приятели с граф Естерхази, той често ни разправяше, че майка му живее в Андора! Знаете ли какво мисля за това?

— Не, приятелю!

— Човекът с пелерината, който пътува за Брюксел, не е никой друг освен Естерхази, който се е преоблякъл.

— Защо ли се е преоблякъл?

— И вие питате още! За да извърши някое ново престъпление. Може би иска да подпали някоя нова бомба и да хвърли щастието на Драйфусовия род във въздуха. Но този път не ще ми избяга?

— Смятате да го преследвате?

— Да, ще замина за Брюксел — отговори Матийо, — и то със същия влак, който тръгва след пет минути. Моля ви, господин докторе, съобщете на леля Ерика и на Жоржина, че бях принуден да отпътувам, но не им казвайте къде и с каква цел.

— Вие не сте готов, господин Матийо, за това пътуване. Трябва ви поне едно одеяло да си увиете краката.

— Нощите са топли, а до Брюксел са само шест часа път. Пари имам достатъчно, значи, нищо не ми пречи да замина.

Драйфус стисна сърдечно ръката на Бургер и замина. Влакът тръгна и граф Естерхази не предполагаше, че в същия вагон пътува и най-големият му неприятел. Той даже не помисляше за Матийо.

Черният майор често попипваше гърдите си, за да се увери, че ценните документи, които искаше да продаде в Брюксел, се намират в джоба на жакета му. Той не се интересуваше, че с продаването на тези тайни планове извършва най-мерзкото престъпление, което един офицер може да стори, най-подлото нещо, което можеше да извърши човек. Беше решил да продаде родината си за триста хиляди сребърника. А беше свободен, почитан и уважаван!