Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (65)

31.

Младият хетман тази нощ спа сам в палатката си. След неприятната случка, Питу реши да легне в общата палатка до стария подофицер. Тук той се измъчваше от тютюневата миризма, от казашките лули, но слугата на Ла Бриер се утешаваше с това, че тази бе последната му нощ. На другия ден трябваше да стигнат в Тоболск и тогава щеше да си почине в топло легло. После щеше да наеме каруца и колкото може по-скоро щеше да се завърне в уюта на Петербург.

Както Питу не беше доволен от промяната на леглото си, така и хетманът не беше доволен от това. Като видя, че гърбавият не беше в палатката, той тръсна разгневено глава:

— Трябваше да помисля за това. Много лесно беше досега да го наблюдавам, тъй като през деня яздеше редом, а нощем спеше до мен.

Той извади малка сребърна свирка, изсвири и подофицерът дойде. Хетманът му пошепна нещо на ухото.

— Не се безпокойте, хетмане — кимна белобрадият казак. — Няма да спя тази нощ и утре заедно с него ще стигнем в Тоболск.

Най-после офицерът легна. Той дълго не можа да заспи. Облегна глава на ръката си и се размечта. По мъжественото му лице се настани онази меланхолия, която обзема синовете на степите, когато се влюбят или когато престанат да обичат. Най-после сънят го надви и той заспа. Всички спяха, освен стария подофицер и един млад казак на пост.

Младият офицер беше спал само два часа, когато някой го разтърси за рамото. Пред него стоеше старият подофицер.

— Хетмане — докладва той, — един свещеник желае да говори с вас.

— Свещеник ли? — запита офицерът учуден. — Как е дошъл в степта? Какво иска от мене?

— Не знам, може би ще ви помоли да пренощува при нас.

— Запали свещта и го доведи. След малко влезе млад калугер.

— Добър вечер, синко — каза той.

— Добър вечер — отвърна офицерът. Калугерът се огледа предпазливо в палатката, за да види дали е сам.

— Вие ли сте хетманът Михаил Михайлович? — запита с кротък глас.

— Да, отче!

— Изпратен съм при вас. Идвам от Тоболск, за да изпълня една заповед на митрополита.

— Говорете тогава.

— Това, което ще ви кажа, е волята на едно по-високопоставено лице — продължи калугерът. — Самият патриарх на Петербург изпрати тази заповед до митрополита.— Кажете ми, Михаил Михайлович, на кого се подчинявате най-много?

— На царя, докато Бог или неговият земен наместник — патриархът, не ми заповяда нещо друго — отвърна офицерът, без да мисли.

Калугерът кимна с глава.

— Михаил Михайлович, вие сте верен син на църквата. Патриархът ще ви възнагради на земята, а Бог — на небето. Чуйте ме.

Калугерът седна на походния стол.

— В Иркутск ли ще отведете заточениците? — запита той.

— Да, отче, в живачните рудници, намиращи се около езерото Вайкал.

— Между пленниците има едно младо момиче, което се казва Павловна Мирович.

Михаил Михайлович изгледа учуден калугера.

— Момичето се намира тук — каза той. — Доколкото знам, парижката полиция го е предала като нихилистка, която искала да убие царя. Според мен, обаче, момичето е невинно.

— Може би се мамите. Момичето е под покровителството на патриарха и всички чеда на църквата трябва да го защищават.

Истинското име на клетницата е Павловна, княгиня Панин. Майка й също е от благороден произход — казваше се баронеса Катерина фон Острау.

— Веднага схванах, че е от благороден род — промълви зачуден хетманът.

— Патриархът е бил приятел на стария Панин — дядото на Павловна — който юнашки се е борил за свободата на Полша и сложил главата си на ешафода. Бог да успокои душата му. Що се отнася до момичето, вие хетмане, сте длъжен да го пазите от всякакви злини и да му осигурявате всички улеснения по пътя до Иркутск.

— Наистина ли ще я отведем в мината? — разтревожи се хетманът. — Тази нежна девойка не би изтраяла и година в рудниците край Байкалското езеро. Щом патриархът ми заповяда, ще я кача на коня и ще я отведа на сигурно място. Не искам и да зная за службата си, а за греха, който ще направя, като престъпя войнишката си клетва, ще бъда ли опростен от патриарха?

— Ще бъде взето под внимание вашето предложение — кимна калугерът. — Ще кажа на митрополита, а нека той да съобщи на патриарха. Пазете и защитавайте младата княгиня, за да не й се случи някакво зло. Аз свърших моята мисия.

Той стана и благослови младия офицер.

— Нощем ли искате да пътувате за Тоболск? — попита офицерът.

— Чакат ме в манастира. Вашият подофицер е нахранил коня ми, а от разбойници няма какво да се боя — те не нападат духовно лице и ще е по-добре, ако никой не види, че съм бил при вас.

— Тръгвайте тогава. Ако имате нужда от нещо, винаги съм на разположение.

Калугерът излезе от палатката, възседна коня и замина.

С изгрева на слънцето заточениците продължиха пътя си. Всичко си беше така, както бе по-рано. Само. Питу не яздеше до хетмана, а ту отиваше напред, ту оставаше назад, но където и да беше, старият подофицер биваше все с него.

След нощния разговор младият хетман се отнасяше с голямо уважение към Павловна. Той даде заповед да махнат тежките й окови, които носеше до вчера, и я окова в по-леки, а когато тя се оплака, че е уморена, разрешиха почивка.

— Това псе я харесва — избъбра Питу, забелязвайки всичко, — но ще му разваля плана, като стигнем в Тоболск.

Къщите на Тоболск все по-ясно се очертаваха и при залез слънце заточениците стигнаха вратите на големия сибирски град. Настаниха заточениците в болницата, изградена от дъски. Две години преди това в града бе върлувала шарка. В течение на три месеца в това дъсчено помещение умряха много повече хора, отколкото по-рано за пет години. За клетите пленници, обаче, които бяха осъдени на бавна смърт, помещението бе твърде хубаво, макар че то не беше дори дезинфекцирано.

При пристигането на Михаил Михайлович със заточениците, в болницата на Тоболск бяха настанени вече седем затворнически транспорта. Само една малка стая беше свободна. В нея имаше седем-осем легла, поставени близо едно до друго. На тях трябваше да се сместят деветнадесет заточеници. Павловна беше двадесетата.

— Тя е болна — обясни хетманът на инспектора на болницата. — Нека спи в стаята, определена за мене.

Сложете малко слама пред вратата, ще легна на нея и ще се завия с вълнената си наметка.

Така Павловна не беше заставена да диша заразения въздух, с който бе изпълнено помещението и от който умряха четирима нейни спътници.

В това време Питу помоли един казак да отнесе вещите му в градоначалството, защото, узнавайки каква е болницата, отказа да спи в нея. Той реши да отиде при градоначалника и да се оплаче от хетмана. Но той не се запъти направо там, а реши първо да разгледа града. По време на разходката си неочаквано забеляза, че старият подофицер върви на десетина крачки зад него и го следи.

— Защо вървите подир мен? — запита усмихнато Питу.

— Правя това, което правите и вие — разглеждам града.

Гърбавият комисар избъбра някаква ругатня и продължи пътя си.

— Чини ми се, че хетманът е изпратил този стар подлец, за да види ще отида ли при градоначалника да се оплача. Нека разбере, че съм го сторил.

Питу стигна до градоначалството, а след него неотклонно вървеше казакът.

— Гръм да те убие, нямаш работа тук — смръщи се Питу.

— Нямам — отвърна казакът и влезе заедно с него в кабинета.

Гърбавият се приближи с достойнство до градоначалника:

— Казвам се Питу и съм комисар от Парижката криминална полиция.

Старият казак на свой ред застана пред градоначалника, извади от джоба си писмо и му го подаде.

— Извинете господине — обърна се градоначалникът към Питу, — писмото е от важен служебен характер и трябва веднага да го прочета.

Чиновникът разпечата плика, прочете текста и се усмихна.

— Как се казвате? — запита той гърбавия.

— Питу, комисар от френската полиция. Руското правителство трябва да ми благодари, че успях да открия и предам една нихилистка. За да се уверя дали наистина ще я изпратят в Сибир, дойдох да я придружа дотук.

— Добре сте дошли, господин Питу — усмихна се пак градоначалникът дружелюбно. — Това писмо, което сега получих, се отнася за вас.

— За мене ли? — запита французинът учудено.

— Да, задължават ме да ви приема като гост в градоначалството. Докато сте в Тоболск ще имате тук стая на разположение.

— Благодаря ви най-учтиво — поклони се гърбавият. — Виждам, че и русите знаят как да се отплащат, когато им се прави услуга.

— Мисля, че сте уморен, господин Питу. Желаете ли да отидете в стаята си?

— Да, разбира се, уморен съм от дългия път, но преди това искам да ви се оплача.

— Да се оплачете ли? От кого?

— От хетмана Михаил Михайлович. Той е офицерът, който предвождаше транспорта на заточениците.

— Какво е направил?

— Той наскърби онази красива нихилистка, която аз предадох на петербургската полиция. Миналата нощ се опита да извърши насилие над нея. Аз я отървах. Този човек беше толкова безсрамен, той ме ритна толкова силно, че паднах.

— Това е голямо обвинение, господин Питу — заяви градоначалникът, като поклати глава. — Утре заран ще се запозная със случая. Ще му заповядам да се яви при мен в девет часа.

Чиновникът написа няколко реда на една хартия, сгъна я и я даде на подофицера, който беше още в стаята.

— Предай това на хетмана и му кажи да бъде точен!

Казакът излезе.

— Благодаря ви, господин началник — каза Питу учтиво. — Смятам, че този младеж, който не може да обуздае низката си страст, трябва да бъде изпратен на заточение в Сибир.

— Бъдете уверен, господин Питу — отвърна градоначалникът, — че утре по това време виновникът ще бъде осъден на тежка работа в някой сибирски рудник.

Французинът тържествуваше.

— Тежка работа в някой сибирски рудник! — повтори Питу, който не се надяваше, че толкова скоро ще накажат хетмана. — Ха, ха; ритането ще излезе скъпо на този защитник на невинността!

Белобрадият руснак позвъни и един пъргав, добре облечен слуга влезе в стаята.

— Иване — заповяда чиновникът, — заведи господина в най-добрата ни стая и се погрижи да му се приготви добра вечеря!

След като се поразговори с градоначалника, Питу последва пъргавия, висок Иван, който отключи една желязна врата и го покани да влезе в не много висока стая, на чийто прозорец имаше решетка.

— Тук прилича на затвор — обърна се Питу към слугата.

— В градоначалството всякога сме готови за гости — гласеше отговорът.

После излезе и затвори тихо вратата. Питу се разположи в новото си жилище. Той намери багажа си в единия ъгъл на стаята. Гърбавият събу обущата си и обу домашните си пантофи. Имаше чисто легло, маса, няколко стола и един умивалник.

— В тази варварска страна човек се научава да бъде скромен — каза си той. — Колко ще се радвам, като я напусна! Прелестен Париж, ти си единствен на света. Сега ще бъда директор на парижката полиция! Как ще пребледнее добрият Гилберт, когато му се представя като негов началник. Господин Ла Бриер трябва да изпълни всичко, което ми е обещал. Той даже трябва да направи повече, тъй като тайната му е в моите ръце. С една дума — гърбавият син на лихваря Соломон Дулсети е напреднал доста!

Високият Иван влезе. Той носеше на поднос няколко чинии, хляб и бутилка с вино. Беше се погрижил вечерята да бъде прилична. Канеше се да излезе, когато французинът го извика.

— Господин Иван — каза той и му даде една рубла, — това е за вас, а ако изпълните нещо, което ще ви поръчам, утре ще получите три пъти по толкова. Градоначалникът е наредил в девет часа да се разгледа делото на хетмана. Навярно то ще трае два часа. Погрижете се в единадесет часа да дойде каруца пред градоначалството, която ще ме откара в Петербург. Гледайте да се спазарите евтино.

— Добре, ще се погрижа — кимна Иван и излезе. Като изпи половината бутилка вино, очите на Питу помътняха. Беше така уморен, че едва успя да се съблече и легна в леглото. Заспа веднага, но цяла нощ го безпокояха кошмари.

Стори му се, че се отвори вратата и двама мъже влязоха. Единият от тях му беше познат — беше градоначалникът, който го прие така любезно. Другият беше облечен в широко пътническо палто с вдигната яка, така че лицето му не можеше да се познае. Влезе и високият Иван с фенер. Той освети лицето на Питу, без да се съобразява, че спи.

— Този ли е? — запита градоначалникът. Облеченият в палто, който се бе навел над Питу, вдигна ръката си и каза:

— Кълна се в Света Богородица от Казан, че е той. Как да не познавам лицето на подлеца, който стана причина да изгубя високия си пост и да се превърна в дребен чиновник!

Питу се събуди. Той се огледа в стаята, но нищо не видя, ослуша се, но беше тихо.

— Слава Богу, че беше само сън — пошепна той и заспа отново.

Гърбавият се изсмя още веднъж на съня си, когато Иван му донесе чай на сутринта. Руснакът изглеждаше покорен и изпълняваше всичко, което му заповядаше Питу. Този човек ли беше идвал нощес при него? Какво ли не сънува човек!

— Иване, намери ли кола?

— Всичко е готово за отпътуването ви!

— Добре, ето ти трите рубли!

Питу погледна часовника: беше девет без пет, време бе да отиде вече в съдебната зала.

Той се приготви, излезе от стаята и слезе по стълбите.

Иван вървеше след него.

— Защо вървиш след мен? Нямам нужда от тебе. — Помислих, че можете да се изгубите в града ни.

По-добре е да ви придружа.

Градоначалникът седеше зад покрита със зелена покривка маса и пишеше. Той поздрави Питу с кимване на глава. Хетманьт Михаил Михайлович беше също в залата. Широка зелена завеса се намираше срещу пейката, на която седеше подсъдимият. Французинът си спомни, че вчера бе видял зад завесата куп книги.

— Господин Питу — каза градоначалникът, — елате по-близо, закълнете се, че ще говорите самата истина.

— Но за какво са нужни тия церемонии — подскочи разгневен Питу. — Аз съм френски чиновник и трябва да ми вярвате.

— Не, не, в Русия не е така, закълнете се. Комисарят се закле. В това време хетманьт и градоначалникът се спогледаха.

— А сега повторете обвинението.

Питу повтори лъжливото обвинение.

— Хетман, как можете да се оправдаете за това тежко обвинение? — обърна се към хетмана чиновникът.

— Моята защита ще поеме друг човек — заяви той.

Завесата, която закриваше регалите с книги, се отвори и се показа Павловна. Тя беше в затворническо облекло и също като по пътя беше окована. Гърбавият пребледня, като съзря важната свидетелка.

— Този беше! — посочи Павловна с ръка Питу. — Той ме нападна в степта и искаше да ме прегърне, но хетманът ме спаси от дяволските му помисли.

— Заточеницата лъже — почервеня Питу. — Тя иска да си отмъсти, понеже я предадох на руските власти. Още един път се заклевам, че не съм се докоснал до това момиче.

— Елате по-близо, господин Питу — нареди градоначалникът.

Питу изпълни заповедта и градоначалникът го изгледа изпитателно.

— Знаете ли, че липсват две копчета от палтото ви? Чудно ми е, че вие като французин не обръщате внимание на тоалета си.

— Извинете, господине — отвърна Питу, — копчетата трябва да са се откъснали оня ден. Помня, че бяха на палтото ми, защото бях закачил на тях камшика си.

— Копчетата са в моите ръце — съобщи Павловна. — Борейки се с този човек, аз, без да искам, ги откъснах от палтото му.

— Господин Питу, бихте ли потвърдил още веднъж, че не сте закачали заточеницата? — градоначалникът стана от мястото си. — Вие сте клетвопрестъпник!

Питу побледня и се дръпна назад.

— Искам още днес да телеграфирам в Петербург. Ще се оплача на френския посланик.

— Можете да го сторите, ако имате възможност. За това, че сте оскърбил един руски офицер и за клетвопрестъпничество ви осъждам да ви се ударят двадесет и пет камшика. Присъдата да се изпълни веднага!

— Луд ли сте, господине — изкрещя Питу. — Как смеете да заповядате да бият един висш френски чиновник, който е направил голяма услуга на руското правителство…

Градоначалникът позвъни. Веднага се появиха казаци.

— Отведете заточеницата.

Двамата казаци отведоха Павловна, която бе изпратена от любопитните погледи на хетмана.

— Ще видя кой ще ми попречи да напусна залата — изпъчи се Питу. Той се затича към близката врата, но го посрещнаха пет щика.

— Да дойдат двама казаци! Вържете този мъж и му ударете двадесет и пет камшика.

— Варвари, демони, азиатски разбойници — разкрещя се Питу.

Казаците го хванаха и го свалиха на пейката, на която неотдавна седеше хетманът. Те го съблякоха и го вързаха за пейката.

— Казаци, запомнете, че този клетвопрестъпник е обидил вашия хетман.

Двамата казаци, които бяха определени да изпълнят наказанието, си запретнаха ръкавите. После извадиха камшиците. На краищата на тесните ремъци имаше малки калаени топчета.

— Милост — извика синът на Соломон Дулсети, — ще искам прошка от хетмана, ще му целувам краката, ако поиска, само не ме бийте, не ме мъчете. Боже милостиви, ще умра в ръцете на тези варвари.

— Едно, две, три! — изкомандва градоначалникът.

Камшикът плющеше и там, където попадаха ударите, оставяха кървава диря. Питу ревеше като животно. Задните му части приличаха на поле, орано с кървав плуг. Бяха му ударени точно двадесет и пет камшика. Казаците облякоха комисаря, без да обръщат внимание на раните му.

— Занесете ме в колата — простена французинът като се опомни. — По-добре е да страдам, отколкото да остана тук. Ще се махна оттук, ще замина за Екатеринбург. Там ще се излекувам и после, драги градоначалнико, ще чуете нещо и от мене.

Питу се опита да стане, макар че по панталоните му потече кръв.

— Ще останете тук! — заповяда градоначалникът. — Ще чуете една присъда на Върховния съд в Петербург, която се отнася до вас.

— Присъда, присъда ли? — прошепна Питу сломено.:

Градоначалникът плесна с ръце. Зелената завеса се повдигна още веднъж и се яви друго лице.

Питу се ужаси и главата му увисна на гърдите. Комисарят позна чиновника, който го бе завел в библиотеката на петербургската тайна полиция, откъдето той, след като го напи, открадна „Хрониката на опетнените“.

— Този е подлецът — извика изпадналият в мизерия мъж. — Този е разбойникът, който открадна най-ценната книга от библиотеката на тайната петербургска полиция. А мене погуби — децата ми гладуват, моята жена непрестанно ми се кара, целият ми живот е съсипан. Ще те удуша, куче такова!

Нещастникът се нахвърли върху Питу и започна да го дращи по лицето и по врата с ноктите си. Казаците едва изтръгнаха гърбавия от ръцете му. Той вече не приличаше на онзи, който беше преди. Беше унизен, бит и за един час беше остарял с десет години.

— Питу — погледна го градоначалникът, като разтвори документ, на който се виждаше голям печат, — слушайте присъдата си: Вие сте откраднал важна книга от петербургската полиция и имате в ръцете си тайни, чрез обнародването на които можете да нанесете голям удар на руската аристокрация и с това тя да изгуби авторитета си в отечеството и в чужбина. Върховният съд в Петербург ви осъжда да работите доживот в живачните рудници край Иркутск. Негово Величество царят е подписал присъдата.

Изтощен, Питу падна на пейката и загуби съзнание. Казаците го оковаха и го изнесоха навън, където чакаше кола, в която беше впрегнато голямо куче. Откараха го в болницата при другите заточеници.

— Той ще пътува с каруцата си — каза високият Иван, който стоеше на вратата и наблюдаваше сцената. — Нали казах на господин Питу, че ще се погрижа за изпращането му — двадесет и пет камшика му дадох за из път. Да, ние, руснаците, сме гостоприемни хора!