Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (63)

29.

Драйфус беше ужасно развълнуван. И другите заточеници от Дяволския остров, които бяха направили плана за бягството, бяха в същото положение. Колко Пъти те се колебаеха между страха и надеждата! Много пъти се излагаха на опасността планът им за бягство да бъде разкрит и да се разруши всичко, което бяха направили през многото безсънни нощи и за което бяха изтощили и последните си сили. Но Бог ги покровителстваше.

Надзирателите, дори и самият Мурильо, който беше станал много по-предпазлив, отколкото по-рано, не подозираха нищо за това, което ставаше зад гърба им. В едно заливче, скрито от канара, се намираше най-голямото богатство на пленниците — салът. Всяка нощ те работеха над него, докато го довършат. Природата и случаят им бяха на помощ, защото се намериха дървета на Дяволския остров, подходящи за употреба. Салът бе направен по план на Драйфус, който разбираше от корабостроене. Дължината му беше петнадесет стъпки, а широчината — осем. Долната част на плота бе направена от здрави дървета, наредени едно до друго, а втората част — от напречно поставени по-тънки стъбла. Салът бе с кормило и мачта. За ветрила използваха чаршафите от леглата на заточениците. На сала имаше и кабина от тънки върлини, а празното място между плетените стени запълваха с палмови листа. Кабината беше голяма и можеше да побере шест души, както и провизиите. Плавателният съд беше снабден и с гребла.

Трудно бе да се каже кой от заточениците беше най-трудолюбив. Всеки работеше, колкото му стигаха силите, всеки правеше каквото смяташе за най-добро. Драйфус, Ервин фон дер Халде, мълчаливият Легуве, младият Антонио — всички работеха. Дори клетият хром Мирович изпълняваше своя дълг. Макар и недъгав, той донесе прясната вода, нужна за пътуването. Беше приготвил и черга от палмово лико, с която, бе застлана колибата на сала. А Одета беше надминала мъжете по прилежност и трудолюбие. Всяка нощ в продължение на няколко седмици отиваше с пъна на острова и пренасяше всичко, което ми бе нужно. Благодарение на нейните грижи освен две бъчвички с прясна вода, в кабината на сала имаше още и две пушки с триста патрона, два револвера, три ками, една брадва и кутии кибрит, въдици, хинин, инструменти, бандажи, няколко тигана, гърнета, чинии и лъжици, една голяма мрежа, с която можеха да се пазят от комари, далекоглед, хартия и молив, игли и конци, фенер, свещи и дори една библия.

— Трябва да имаме тази книга на борда — каза Одета на Ервин и Драйфус, — защото ако изгубим всякаква надежда, от нея ще черпим мъжество.

Нетърпеливо очакваният час наближаваше. Нощта се бе спуснала над острова, но горещината не намаляваше. В десет часа всички заточеници бяха събрани в пещерата и за последен път се съвещаваха.

Липсваше само Одета.

Тя трябваше да пристигне всеки миг, защото беше обещала да дойде в десет час. Ервин помоли Легуве, Антонио и Мирович да останат в пещерата, а той искаше заедно с Драйфус да излезе на брега, за да види не иде ли Одета и да й даде знак с кърпа, натрита с фосфор, за да свети. Ала в мига, когато Ервин и Драйфус искаха да тръгнат, забелязаха, че един мъж мина край тях.

Двамата разбраха, че не е никой от надзирателите.

Значи не можеше да бъде друг освен убиецът Холмс. Подлецът се движеше тихо, сякаш се боеше да не го види някой. Те тръгнаха подире му и стигнаха до пещерата.

— Някой от вас има ли въже? — запита Ервин намиращите се близо негови другари.

Младият Антонио му подаде.

— Нека го настигнем бързо, знам къде се е запътил. Младият германец дръпна Драйфус и даде знак на останалите да го последват. Ервин и Драйфус тръгнаха след Холмс. Той отиваше към къщата на надзирателите.

— Знаете ли какво мисли да стори този подлец? — запита Ервин капитана.

— Не знам!

— Иска да ни предаде!

— Боже мой, мислите, че знае всичко?

— Да!

— Но той не ще изпълни намерението си! — каза сърдито Драйфус.

— Ще му попречим! Аз ще го хвана отзад и ще му стисна гърлото, а вие ще му вържете ръцете и краката, а после ще му запушите и устата.

Двамата приятели ускориха стъпките си, те вървяха толкова тихо, че предателят не ги чуваше.

Изведнъж Холмс забеляза, че зад него вървят хора и се обърна бързо. В същия миг Ервин се хвърли върху него и му стисна толкова силно, гърлото, че не можеше да извика. Драйфус халоса Холмс с юмрук в главата. Убиецът падна на земята. Капитанът завърза ръцете и краката на подлеца и после му запуши с кърпа устата.

След това двамата приятели обърнаха пленника си с лице към земята. Мислеха, че така неприятелят им не може да им напакости. Неочаквано се разнесе гръм, светкавици прорязаха небето. Морето се развълнува и вълните заудряха по скалите на острова.

— Одета е на път — прошепна Ервин побледнял. Двамата отидоха към брега. Кърпата, която Ервин беше закрепил, светеше като фар през бурната нощ. Ервин тичаше като луд и се мъчеше да види в тъмнината пъна на Одета.

Драйфус също беше развълнуван, той се страхуваше за момичето, а и разбираше, че не могат да избягат в такава нощ. Салът не можеше да противостои на силните вълни и на вятъра.

— Тя иде, ето я — извика напрегнато Ервин и посочи осветения от светкавиците пън на Одета.

След десет минути момичето беше в прегръдките на Ервин. Тя беше бледа, а лицето й мрачно.

Драйфус се бе завърнал в пещерата да повика Легуве и Антонио, за да му помогнат в пренасянето на донесените от Одета провизии.

Влюбените бяха останали сами.

— Какво има? — запита Ервин. ¦— Много си бледа, някакво нещастие ли се случи?

Момичето положи главата си на гърдите му и заплака.

— Ужасно е онова, което преживях сега — каза тя с разтреперан глас. — Не зная, Ервин, дали след като видях това, мога да стана твоя жена.

— Какво има, Боже мой, говори, кажи ми всичко.

— Моят баща е убиец — изплака момичето, — ти ще дадеш ли името си, Ервин, на дъщерята на един убиец?

Тя разказа набързо какво бе видяла. Като свърши разказа си, Ервин още по-нежно я притисна към гърдите си.

— Нека Бог прости този голям грях на баща ти — промълви той, — а нас никой не може да ни раздели. Нищо на този свят, Одета, даже и смъртта не може да ни раздели; ние ще успеем заедно.

Сълзите на момичето пресъхнаха, тя целуна горещо Ервин и го прегърна:

— Да, с тебе ще умра и с тебе ще бъда свободна! Драйфус, Легуве и Антонио се върнаха. Те скоро пренесоха нещата от Одетиния пън.

Салът беше готов за тръгване. Бурята заглъхваше, а гръмотевиците се чуваха все по-тихи в далечината.

— Да благодарим на Бога за тази буря — погледна към небето капитан Драйфус. — Утре ще имаме чудесен ден. Да се помолим на Бог да ни помага да се върнем свободни при близките си и да ни пази по пътя. Прощаваме на нашите мъчители. Бъди, Боже, милостив към нас! Амин!

— Амин — повториха бегълците, които бяха коленичили в пещерата.

— Да вървим! — надигна се Драйфус.

— Почакайте малко! — помоли сакатият Мирович. — Приятели — продължи той, като застана пред тях, — реших да остана тук.

Всички го изгледаха учудени.

— Да, приятели — каза нещастният. — Аз ви помогнах, колкото можах, на драго сърце. Желая ви успех по пътя и дано постигнете златната свобода, която е най-скъпото нещо за всеки човек. Аз съм слаб и недъгав. За начинанието са нужни силни и здрави хора. Ще ви бъда само товар и може би ще ви попреча да избягате. Затова по-добре да остана!

— Не, хиляди пъти не — възпротиви се капитан Драйфус. — По-скоро аз ще се откажа от свободата, отколкото да оставя стария си приятел Мирович в този земен ад.

— Ще дойдеш с нас, Мирович! — извикаха и останалите.

— Ако не можеш да вървиш, ние ще те носим — добави Легуве.

— Ще се борим вместо тебе, ако ти не можеш — намеси се и Антонио.

— Аз ще те наглеждам като мой баща — Одета целуна ръцете на немощния човек.

От очите на сакатия потекоха сълзи. Той разтреперан вдигна болната си ръка:

— Приятели, братя, вашата добрина, вашата привързаност ме принуждават да ви кажа защо не мога да ви придружа в бягството. Аз не съм достоен да бъда с вас.

Силите напуснаха стареца и той се строполи на земята с глух вик. Настана тишина. Драйфус сложи ръка върху рамото на нещастника:

— Григорий Мирович, въпреки че си съгрешил някога, ти много си страдал и твоята душа се е пречистила. Ела с нас и бъди наш другар.

Легуве и Антонио вдигнаха стареца. Те повече го носеха, отколкото го водеха към малкото заливче, където се намираше салът, който трябваше да ги отнесе през морето. Ервин отиде на кормилото, а първата грижа на Драйфус, Легуве и Антонио беше да вдигнат ветрилата. През това време Одета влезе в кабината и приготви легло за сакатия Мирович. Всички работеха и говореха само толкова, колкото беше необходимо. Най-после Ервин запита тържествено:

— Готови ли сте, братя?

— Готови сме — отвърна капитанът.

— Тогава, Драйфус, прережи въжето, за да тръгнем! Одета подаде брадвата на Драйфус.

— Ако ни помогне Бог, ще станем свободни хора — извика капитанът.

После вдигна брадвата. Тя трябваше да пререже въжето и салът да заплава свободно към непознатото и вълнуващото. Но в същата минута се случи нещо ужасно. Драйфус още не беше успял да замахне, когато се дочу силен глас:

— Кучета, искате да избягате! Предайте се, вие сте открити!

Зад скалата се показа един човек. Той стъпи с единия крак на сала, а с другия остана на скалистия бряг. В ръката си имаше револвер. Това бе Мурильо. За няколко секунди панически страх овладя всички. Те мислеха, че и другите надзиратели са с него, макар че той беше сам, навярно попаднал тук случайно.

— Вие ме измамихте безсрамно, защото бях добър с вас. Не мислите ли, подлеци, че бързият параход на губернатора ще ви настигне! Слезте от сала, един по един…

Думата заседна на гърлото му и той втренчи поглед в Одета, която излезе от кабината.

— Одета Панталон — извика той злобно, — сега разбирам защо ми отказа ти, улично момиче. Любовница на затворник! Сега и ти ще дойдеш на Дяволския остров и ще попаднеш в моите ръце!

Той се втурна към Одета като се опита да я хване, но момичето го блъсна енергично. Намеси се и Ервин и тогава Мурильо насочи револвера към гърдите на немеца.

— Ти си, значи, любовникът на това улично момиче — извика той, — тогава приеми този куршум!

Но не можа да изпрати смъртоносното олово в сърцето на Ервин. Бог изпрати неочаквана помощ на бегълците. Тъмна сянка се спусна върху испанеца и го изтегли на канарите. Взе и захвърли револвера му в морето. После коленичи на гърдите му. Главата на тая сянка нямаше човешко лице. То бе подпухнало и приличаше на тиква. Очите, носът и устата се виждаха само като малки дупки.

— Прокаженият! — извика Ервин и треперейки притисна Одета до себе си.

Да, прокаженият се бе хвърлил върху Мурильо и галеше лицето му с изгниващите си ръце. При това викаше:

— Ти си ме измъчвал, ти си ме бил, давал си ми най-отвратителната храна и много пъти си стрелял върху мен, за да се любуваш на мъките ми. Ти не си имал милост към моя живот и неизмеримото мое нещастие. Стани и ти сега като мене! Нека проказата хване и тебе, Мурильо. Жив да окапеш, да станеш за погнуса на хората, за страх на животните и мъка за себе си.

— Милост, спасете, избавете ме!

Ала молбите на жестокия испанец останаха нечути.

— Заслужил си участта си, Мурильо — извика капитан Драйфус, прерязвайки с нож въжето, с което беше вързан салът.

Преди да се отдалечат от заливчето, видяха нещо ужасно. Прокаженият целуваше Мурильо.

— Виж ме, Мурильо, така ще изглеждаш и ти преди да измине и една година. Така, както аз сега изглеждам.

От гърдите на испанеца се откърти глух стон и после всичко утихна. Ужасът го хвърли в безсъзнание.

— Гребете, гребете — извика Драйфус на Легуве и Антонио.

И той хвана едно весло и започна да гребе. Салът вече излезе в открито море. Бегълците чуха, че някой плува подир тях. Неочаквано две протегнати ръце се хванаха за края на сала и една ужасна фигура се повдигна над водата, като се силеше да се покачи на сала.

— Вземете и мене, вземете ме! — стенеше той. — Не ме оставяйте в ада, няма да се приближавам до вас.

— Да потопим този, който ни спаси? — запита трогнат Драйфус. — Не, другари, не можем да го направим. Да имаме милост към този клетник и Бог ще има милост към нас.

Всички се съгласиха с това.

Капитан Драйфус извика на клетника:

— Ела, но ще стоиш далеч от нас. Помещението зад кабината е твое. Ще ти даваме всичко, което имаме.

— Добри хора — избъбра болният, покачи се на сала и се сви на края.

Стражата, която наблюдаваше с далекогледи морето и го осветяваше от време на време с електрически прожектори, не бе забелязала още бегълците. Но нямаше ли да забележат сала, когато той мине през протока между брега на Каена и островите, които се намират пред нея и през който трябваше да мине всеки кораб, който искаше да влезе в океана? Бегълците от Дяволския остров пътуваха мълчаливо към тази опасност. Сърцата им бяха изпълнени с надежди въпреки че ги мъчеше мисълта, че болният е при тях.

Вятърът наду ветрилата. Салът вече се намираше на половин миля от острова. Всичко утихна, никакъв вик, никакъв шум, никакъв гърмеж не се чуваше. Изглежда, че стражата не беше ги видяла. Беше щастие, че облаците забулваха луната и салът остана в тъмнината.

Драйфус гледаше внимателно към стените на крепостта. Внезапно той трепна.

— Свалете ветрилата — заповяда той с тих, разтреперан глас. — Ще осветят морето.

Току-що го бе казал и бегълците бяха изпълнили светкавично заповедта му, от крепостта блесна прожектор. Салът плаваше в река от светлина.