Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (6)

7.

Беше шест часът. Богато украсеният дворец на княз Григорий Мирович бе осветен от електрически лампи и полилеи. Притежателят на този великолепен дворец, един руснак, стана от разкошната маса, където бе вечерял с обичната си седемнадесетгодишна дъщеря Павловна и нейната приятелка Ева Рихтер.

Князът — един аристократичен екземпляр, с подстригани коси, орлов нос и дълга побеляла брада, която достигаше до половината му гърди — запали цигара и се излегна на канапето.

Павловна сложи една копринена възглавница под главата му и лукаво дръпна брадата му.

— Ще излезеш ли пак тази вечер, татко? — запита тя.

— Нали знаеш, че всяка вечер от девет до дванадесет отивам в руския клуб? И днес ме очакват там. Защо ме питаш, Павловна? Ако желаеш да отидеш на опера или на друго представление, госпожица Рихтер ще те придружи на драго сърце, знам, че тя ти е приятна събеседница.

— Имаш право — каза весело момичето, като изтича и прегърна обичливо Ева. — Не можеш да си представиш, татко, колко обикнах госпожицата за това късо време. Тя е добра и умна…само че често е тъжна.

Ева погледна печално младото момиче.

— Княгиня Павловна — каза тя, — вие сте много добра.

Павловна тропна с крак по мекия килим.

— Не ме наричай княгиня — помъчи се да придаде тя сърдит вид на хубавото си лице, заобиколено от кестеняви къдри. — Ще ме наричаш Павловна и ще ми говориш на ти, както аз на тебе. Нали ми обеща, че ще бъдем верни приятелки?

Веселото момиче прегърна бледата Ева и я целуна.

— Много се радвам, госпожице Рихтер, че толкова скоро спечелихте любовта на моята дъщеря. Трябва да благодаря на граф Естерхази, че бе така любезен да ви доведе у нас.

При изговарянето на името на Естерхази, Ева Рихтер трепна: тя се обърна и отиде бързо към прозореца, за да не видят червенината по лицето й.

.Слугата влезе, постави сребърен самовар на масата и запали спиртната лампа под него. По всичко личеше, че този човек не бе руснак. Бръснатото му лице носеше черти английски тип. Една подла бръчка се забелязваше около устата му.

Като свърши работата си, той се обърна и погледът му срещна погледа на княза. След това се запъти бавно към вратата, като че очакваше да го повикат.

— Почакай малко Франк — извика Григорий Мирович, — искам да ти кажа нещо.

Слугата се спря на вратата.

— Павловна, милото ми дете — каза Мирович на дъщеря си, — искам да подремна, затова моля те отидете с госпожица Рихтер за малко в стаята ти. Не забравяй да дойдеш после да пием заедно чай.

— Спи спокойно, татко, и сънувай твоята Павловна!

Момичето излезе от стаята, Ева Рихтер я последва.

Слугата отвори вратата и я заключи след тях. Щом свърши това, той се промени неузнаваемо. Пъхна ръце в джобовете и се доближи до княза, който чакаше с нетърпение приближаването му.

— Жаксон, ти ми даде знак, че искаше да говориш с мене насаме — каза тихо князът. — Важни новини ли ми носиш?

— Доста важни — отвърна англичанинът. — Могат да затворят и двама ни за десет години.

При думата „затвор“ Григорий Мирович трепна и се огледа из стаята.

— Не говори такива работи, човече — извика той, — ако ни чуе Павловна или някой друг?

— За всичко е виновна Павловна — измърмори Жаксон. — С това момиче ще опропастиш себе си и мене. По дяволите, човек не може да поговори с тебе по работа, откакто сме в Париж. Ти се представяш за княз, а аз трябва да се задоволя да бъда твой слуга. Това не ми пречи, тъй като не мечтая да бъда аристократ. Моите развлечения са други. Лошото е, че ти от лакомия за слава и величие изгуби охота за работа, а си изгубил и много от способностите си.

Мирович се разсърди, очите му светнаха. Жаксон го бе улучил в слабото място.

— Как дръзваш да говориш такива работи, Франк Жаксон — каза той тихо, — аз да съм изгубил способностите си… Не съм ли те прехранвал цели петнадесет години в Русия?

— Прехранвал? — уточни Франк, като се смееше. — Тази дума не е уместна. И аз като тебе съм работил, даже моята работа беше по-опасна. Ти произвеждаше стоката, а аз я разпространявах. Всичко беше добре, докато можехме да живеем в Русия, обаче почвата под краката ни стана гореща и трябваше да опитаме щастието си другаде. Дойдохме в Париж, но тука не успяхме много. Ето банкнотата, Григорий Мирович, която ми дадохте вчера. Тя не струва нищо, хвърлете я в огъня!

Казвайки това, той извади от джоба на жилетката си една банкнота и я хвърли пред краката на лъжливия княз.

Мирович я взе и я разгледа печално.

— Колко труд съм вложил в нея, нима не е добра? — измънка той. — Руските книжни рубли можех да ги работя лесно, тъй като познавах всяка точка, всяка сянка по тях, обаче при френските трябва още да се упражнявам. При все това, мисля, че банкнотата е добре изработена.

— Мамиш се, Григорий — каза англичанинът. — Ако се бях опитал да я разменя, щях да се погубя. Така или иначе джобовете ни пак са празни, а по някакъв начин трябва да се снабдим с пари.

Мирович въздъхна.

— Ножът е допрял до гърлото ми — каза той. — Въпреки положението си, в тази минута нямам никакви пари и при това мебелите и покъщнината на тази къща не са платени. Разправи какво се случи с нашата банкнота!

— Много за разправяне няма — отговори Жаксон. — Отидох с банкнотата към италианския булевард, влязох в един голям магазин, представих се за богат американец, купих ризи, ръкавици, вратовръзки и други неща, необходими за двама ни. Всичко струваше около седемдесет франка. Аз я хвърлих небрежно на касата. Касиерът я гледа внимателно няколко минути, после повика един от помощниците си и му пошепна нещо. На мене каза, че е изпратил банкнотата в близката банка, за да я развалят, понеже нямали достатъчно пари да ми върнат. След малко изпратеният се върна с банкнотата. В банката му казали, че била изкусно фалшифицирана. За щастие имах у себе си толкова пари, за да платя покупките, обаче, хората ме изгледаха накриво, когато излизах от магазина. Какво ще кажеш за това, Григорий Мирович?

— След три дена ще имаш една усъвършенствана банкнота — каза решително бащата на Павловна и прибра съмнителната банкнота в джоба си. — Само цветът на мастилото не е сполучлив, иначе перото си владея отлично. Знаеш, че фалшификацията е изкуство.

— Зная, приятелю, че си майстор и художник в занаята си — изрече Жаксон неспокойно. — Само че не живей така разкошно!

— И това ще бъде, щом намеря някой богат мъж на Павловна — каза Мирович.

— Нима си решил вече да я жениш? Князът наведе глава.

— Мога да избирам между двама кандидати — каза той. — Единият е барон Емил фон Пикардин, той е още млад, но интелигентен човек, самостоятелен и много богат. Другият е граф Естерхази, майор от френския генерален щаб, комуто предстои голяма кариера в бъдеще. Изглежда, че и двамата обичат Павловна и всеки ден очаквам да й направят предложение.

— А ти обещаваш ли им богата зестра?

— Ако ме запитат за това, трябва да им обещая — въздъхна руснакът.

— Това може лесно да стане примка за нашата бесилка! Ти Мирович, жертваш себе си заради това момиче. Тя мисли, че наистина е дъщеря на княз. Вече е голяма и може да узнае тайната. Ще ми се да й кажа всичко!

Мирович стисна юмруците си и стана, очите му светнаха и той искаше да се нахвърли на по-слабия от него Жаксон.

— Само да посмееш ти, английско куче, да споменеш една дума и ще те удуша! Спокойствието на това дете не трябва никога да се нарушава. Нека Павловна бъде щастлива и никога не разбере… а ето, че идват. Тихо, Жаксон, отвори бързо вратата, а колкото за пари, бъди спокоен. Ако е необходимо, ще работя денем и нощем, само и само да имаме достатъчно.

Англичанинът се упъти към вратата и я отвори. Той стана изведнъж услужлив и учтив. Павловна влезе, Ева я следваше.

— Нещо си разтревожен, татко — каза тя, — болен ли си?

— Не, мое дете, сънувах лош сън и затова се разтревожих. Щом си при мен, всичко ми мина.

— Разкажи ми съня, аз ще го изтълкувам.

— Добре — каза Мирович и я погледна строго и изпитателно в красивите сини очи. — Сънувах, че сме станали много бедни.

— Сънят ти лесно се тълкува — каза Павловна. — Ако обеднеем, ще наемеш една малка стаичка и аз ще работя за тебе. Мога да плета и да бродирам, ще шия и ще мога да изкарвам достатъчно, за да преживяваме.

— Ти, мило дете, имаш благородно сърце — измърмори Мирович и се обърна, за да скрие сълзите си.

— Майор граф Естерхази — доложи слугата Франк. Черният майор влезе. Той беше облечен в блестяща униформа, по бледото му лице беше избила червенина. Графът поздрави любезно княза. Павловна му подаде ръката си, която той горещо целуна. Когато поздрави с очи Ева, тя погледна пода и се разтрепера.

Графът изпи заедно с Мирович един чай и много интересно забавляваше всички. Той винаги говореше с Павловна и я изпиваше с поглед. Княз Мирович гледаше това доволен.

— Господин барон фон Пикардин — доложи пак Франк, като се усмихна.

Един висок, красив, млад мъж влезе в стаята. Очите му излъчваха младост и свежест. Нежните черти на лицето му показваха благородната кръв, която течеше в жилище му.

Павловна се изчерви.

Мирович поздрави и него така любезно, както и графа. Но Пикардин и Естерхази размениха помежду си хладна любезност — знаеха, че са съперници.

Разговорът се промени, защото черният майор се отнасяше пренебрежително към барона и му отговаряше предизвикателно.

— Обещах ви миналия път, господин барон, че ще ви изпея няколко руски песни — намеси се Павловна, за да отклони неприятния разговор. — Искате ли да ме придружите до музикалната стая?

— Много съм щастлив — каза Емил фон Пикардин и стана, за да изпълни любезната покана.

Когато Павловна излезе, придружена от барона и Ева, Естерхази разбра, че богатото и красиво момиче предпочита френския аристократ пред него. Той искаше да използва уединението за разговор с княза. Бащата бе по-важен за него, отколкото дъщерята.

— Искате ли да поиграем, господин графе — каза Мирович, за да промени неразположението на гостенина, което личеше по лицето му. Известни му бяха тънкостите на комарджийството и затова не се страхуваше, че ще загуби.

Черният майор се съгласи, Франк донесе картите, погледна неодобрително княза и излезе.

Играеха на „Къде е попът“. Князът държеше банката. Обаче бе намерил майстора си с Естерхази, който го гледаше непрестанно в ръцете и затова не посмя да направи и най-малък опит, за да помогне на щастието си. По-точно казано, за да намали нещастието си, тъй като Мирович губеше безспирно и то големи суми.

Той трябваше да употреби всичките си душевни сили, за да не издаде вълнението си, обаче лицето му бе бледо и гласът му дрезгав.

От музикалната стая се чуваха минорните тонове на народните руски песни. Изведнъж музиката утихна.

Само три свещи осветяваха стаята, украсена с картини и бюстове, където беше голямото концертно пиано. Слабата светлина осветяваше две млади фигури, които се бяха прегърнали нежно. Това бяха младият барон и младата княгиня.

Бяха сами. Ева се бе оттеглила в стаята си. Тя знаеше, че те се обичат, за което много се радваше, защото искаше по какъвто и да е начин да избави жертвата от ръцете на черния майор. Не биваше Естерхази да откъсне тази розова пъпка.

— Павловна, обичам те повече от живота си, който за мен е загубен, ако не мога да те нарека моя — шепнеше й Емил. — Кажи ми, скъпа моя, дали твоето сърце ми принадлежи?

Павловна облегна главата си на гърдите му и повтори тихо кроткия стих, който преди малко бе изпяла на пианото: „Не ме питай, о, Мазена, дали те любя от сърце, по-добре ме питай где розата цъфти без слънце. Както степите жадуват за дъжд, тъй и моите устни горят за първата ти целувка.“

Младият барон наведе къдравата си глава и целуна Павловна с гореща и искрена любов.

Мирович и Естерхази бяха свършили играта. Князът остави картите си с разтреперани ръце. Черният майор прегледа листа, където бяха отбелязани печалбите и загубите и го даде на княза.

— Длъжен съм ви хиляда франка — каза Мирович с хриплив глас. — Тъкмо хиляда — ето ги!

Той сгъна фалшивата банкнота и я тури небрежно в кесията си. После Естерхази се огледа из стаята и като се увери, че бяха сами с княза, каза:

— Княз Мирович, аз обичам вашата дъщеря Павловна и съм напълно уверен, че ще я направя щастлива. Желаете ли да поверите съдбата на дъщеря си в моите ръце?

— Граф Естерхази, бъдете мой добър зет — беше отговорът — и щом Павловна ви обича, аз на драго сърце ще ви благословя.

— Благодаря ви, княже — възкликна Естерхази и мрачното му лице засия. — Никога не ще се разкаете за избора си. Но извинете, всичко трябва да бъде ясно като между честни хора, затова искам да ви попитам нещо важно.

— Ако е за зестрата на дъщеря ми — прекъсна го Мирович, — тя има около четири милиона рубли, които ще се изплатят в деня на сватбата.

Графът сложи ръка пред очите си, за да скрие възторга си, когато чу думите на княза.

Мирович стана, отиде до музикалната стая извини се пред барона и извика Павловна. Момичето се доближи до баща си със зачервено лице и развълнувани гърди.

— Павловна, дете мое — каза Мирович с любезен глас, — преди няколко минути господин граф Естерхази поиска ръката ти. Надявам се, че ще приемеш да станеш негова жена!

— Не, татко, не мога — изохка момичето. — Аз обичам друг и преди малко се сгодих за него.

И преди изненаданите мъже да успеят да продумат, тя отиде в музикалната стая и се върна с Емил.

— Този е моят избраник. Обичам го и нему ще принадлежа. Естерхази побледня. Скръцна със зъби, поклони се, смотолеви няколко поздравителни думи и напусна стаята. Черният майор се спря още веднъж на стълбището и погледна злобно към къщата.

— Още не се намирате пред олтара — изрече тихо той, — и това никога не ще стане. Вие никога няма да се съедините. Черният майор не позволява на никого да взима това, което принадлежи на него. Павловна ще бъде моя, ако е необходимо и кръв ще пролея!

В същото време горе, в стаята, князът хвана ръцете на влюбените и ги съедини.

— Бароне, давам ви най-ценното си на света — промълви той, — моята дъщеря. Пазете я като очите си!

— Обещавам ви, заклевам ви се! Мирович погледна настрана.

— Колкото се отнася до зестрата на дъщеря ми…— продължи той, — то ще…

— Не говорете повече за това, княже — възпря го благородният младеж. — Не нарушавайте този свят час. Аз обичам Павловна даже и ако е в просешко облекло. Нейната любов за мене е по-скъпа, отколкото всичките богатства на света.