Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (58)

24.

Младата жена се беше хвърлила до простреляния мъж и се опитваше да превърже с края на дрехата си раната, от която бликаше кръв. Херманса се огледа учудена. Изведнъж я заобиколиха четирима, после шестима и най-после осем моряци. Тя видя Емил, придружен от дама и едър мъж, които бързаха към нея.

— Спасена сте, Херманса — извика Емил фон Пикардин отдалеч, като въртеше пушката си над главата.

— Моята ръка не потрепера, когато вдигнах оръжието си за да отмъстя за нашите двама приятели. Вижте, Херманса, тази дама и всички тези храбри мъже кръстосаха океана заради нас и са дошли да ни избавят от този пуст остров.

Херманса не мръдна. Тя не стана да поздрави избавителите си. Жената на капитан Драйфус гледаше с неописуем страх изкривения образ на Патрик, по чието лице вече се виждаха първите признаци на смъртта.

— Какво направихте, Емил? — разплака се тя. — Убихте един благороден мъж!

Умиращият улови ръката на младата жена и я стисна сърдечно. Устата на Патрик се отвориха и той прошепна:

— Не му се сърди, сестро. Аз му прощавам. Това е отмъщение. Живот за живот… Ти ме дари с последното щастие на моя живот, благодаря ти… Моята жена… Аз съм при моята жена…

Главата му клюмна настрана. Умиращият въздъхна дълбоко. Блажена усмивка се показа на устните му. Херманса се наведе и целуна челото на мъжа, когото до снощи мразеше. После затвори очите му. Младата жена, дълбоко трогната, стана и подаде ръка на Алиса и на Емил.

— Вие ще разберете, колко ми е жал за този човек — каза тя, — когато ви разкажа историята на живота му и колко благородно постъпи той с мене.

В същия миг Херманса прегърна Алиса.

— Моето дете? Как е моето дете?

— Андре е добре, здрав е и ви поздравява.

— А бедният ми мъж? — извика Херманса.

— Ние ще го освободим — пошепна й Алиса на ухото.

— А Матийо?

— Надявам се, че и той е добре — отвърна американката. — Той нае този параход и ме изпрати да ви освободя.

Херманса беше много развълнувана и целуваше непрестанно Алиса.

— Как да ви благодаря? — извика тя.

— Не аз, а Матийо заслужава благодарност. Лицето на американката се зачерви и като изговори името на Матийо погледна в земята.

— Тук с нас се намира още един храбър мъж, комуто дължите благодарност — продължи Алиса. — Това е Клаус Гърт, капитанът на нашия параход. Той ми донесе известието, което бяхте вързали за врата на патицата и храбро се бори досега с бурите, мъглата и с другите опасности на морето.

Херманса стисна ръката на Клаус Грот. Русият немски великан приятелски се усмихна и рече:

— Откакто се запознах с вас, радостта ми е двойно по-голяма. Би било жалко, ако такава млада жена като вас загине на този самотен остров.

След това Херманса се ръкува с всички моряци. Ала тя се сепна, когато подаде ръка на един мъж с червена коса, чието лице бе обсипано със следи от сипаница. Не знаеше защо чувства отвращение към него, но докосването до този човек й напомняше ужасната минута, в която вчера змията падна в скута й.

Човекът, от когото тъй силно се стресна Херманса, беше Равелак.

Херманса, Емил, Алиса, Клаус Грот и другите моряци привечер стояха пред пресен гроб, който беше изкопан под сянката на високите палми, близо до гробовете на стария Менард и принц Наполеон, недалеч от морето. Херманса и Алиса бяха набрали най-красивите цветя, каквито се намираха на острова, и украсиха с тях гроба на нещастния Патрик Пърсифъл, княза на острова.

На гроба на този клетник, който цели осемнадесет години беше загубен за света и за когото дълго— никой не си е спомнял, се проляха повече сълзи, отколкото на гроба на много други хора. Емил фон Пикардин най-много скърбеше за покойния. Историята на този човек вече беше известна и той се разкайваше, че е постъпил безразсъдно.

— Прости, прости.-ми, клето същество — прошепна баронът и хвърли шепа пръст върху гроба му.

— Той ти е простил — рече му Херманса отчетливо. — Куршумът ти му е донесъл желания мир, към който се стремеше душата му.: Той никога нямаше да бъде щастлив. Тялото се обръща на прах, а душата живее и се съединява с душите, които е обичала на земята. Патрик л Маджи, вие сте заедно…Сълзи задушиха нейния глас. Немските моряци запяха тъжна песен. След края на песента моряците се обърнаха към морето и дадоха три залпа.

Алиса Тери помоли всички да я слушат:

— Княже на острова, Патрик Пърсифъл, ние те погребахме на този остров, който принадлежеше на тебе. В името на кралското географско дружество в Лондон, чиято членка съм и което ме е упълномощило, да назовавам всяка непозната земя, която случайно откривам през пътешествието си, аз наричам този остров, намиращ се на четиридесет градуса източна дължина и на тридесет и шест градуса южна ширина, на твое име. Да се именува „Остров Пърсифъл“.!

На другата сутрин всички се събраха на борда на „Бригита“. Параходът бе готов да отплава. Закусили бяха на остров Пърсифъл, Херманса и Емил се бяха погрижили закуската да бъде само от храна, която се намира на острова. После двамата се простиха с този рай. Хванати за ръце, те още веднъж се качиха на височината, където падна убит старият Менард и хвърлиха поглед на целия залутан в океана остров.

— Емил, знаеш ли какво желая? — запита младата жена печално. — Желая да живея с мъжа си и детето си тук на този самотен остров, далеч от хората, който ни направиха толкова нещастни.

В тази минута параходът изсвири, време беше да се качат на лодката, която ги чакаше на брега.

Двамата седнаха в лодката, която се отдалечаваше все повече от острова, който ги спаси от глад, и който въпреки многото опасности им стана второ отечество.

След четвърт час „Бригита“ пореше вълните на океана. Херманса и Емил останаха на палубата, докато малкото късче земя се загуби от погледа им. Последното нещо, което видяха, бе върхът на огромната палма, издигаща се над трите гроба, дала на времето знак на нещастниците, че тук има суша. Най-сетне и тя се загуби. Остров Пърсифъл беше потънал в морето.

— Да отидем в салона — предложи Алиса, — имам нещо да ви кажа.

„Салона“ комендантката на „Бригита“ наричаше собствената си каюта, която благодарение на Матийо беше направена просторна.

Преди Алиса. Херманса, Емил и Клаус Грот да влязат в каютата, там вече имаше един мъж, който предпазливо я оглеждаше. Това беше Равелак. Както му бе поръчал граф Естерхази, той всеки ден без никой да го забележи, отиваше в каютата на Алиса, като се мъчеше да намери важно писмо или съобщение и да го обсеби. С хитрост и покорност Равелак успя да спечели доверието на капитана и моряците и дори успя да прикрие подлия си характер от бдителния взор на Алиса. По този начин бе назначен за камериер и се отърва от тежката работа на огняр. Тази длъжност даваше възможност на подлия Равелак да обхожда и претърсва всички ъгли на парахода, без някой да му попречи. Престъпникът трепна като чу, че хора слизат по трапа, водещ към каютата. Лицето му се изопна. Разбра, че ще говорят за важни работи.

Можеше ли наетият шпионин да не присъства на разговора? Разбира се, че не. Равелак припълзя като змия под малкото канапе до едната стена на каютата.

Влязоха Алиса, Херманса, Емил и Клаус Грот. Американката даде знак на капитана и той заключи вратата.

— Нека седнем — каза тя.

Детективката и Херманса седнаха на канапето, а Емил и Клаус Грот — на столове от двете страни на масата.

— В какво направление пътуваме — запита Алиса.

— „Бригита“ държи курс на север. Ще поизлезем на пътя между Панама и Ливърпул и тогава, с курс на изток, ще стигнем благополучно в Хавър.

— Пътят ни не е прав — отбеляза американката спокойно.

— Казвате не е прав? Мисля, че…

— Вие сте взели това направление, като сте мислили, че се връщаме в Европа.

— Но не е ли така? — запита учуден Клаус Грот. — Няма ли да заведем спасените във Франция?

— Не още. Ще трябва да освободим още един човек.

— Още един човек ли? Но къде ще го търсим?

— В Южна Америка.

— Тогава трябва да вземем право на юг.

— На югоизток, капитане — нареди комендантката. — Заповядвам ви още тази вечер да поемем този курс.

— Готов съм да изпълня всички заповеди. Три месеца са изминали, откакто сме напуснали Хавър. Остават още девет месеца да се подчинявам на волята на господин Матийо Драйфус, който ви е поставил тук вместо себе си.

— Готов ли сте да изпълните всяко мое решение?

— Да, напълно, госпожице! И ако дори ми заповядате да отидем на Южния полюс, ще тръгна, без да се стресна.

Алиса Тери подаде ръка на храбрия мъж и добави:

— Вие сте верен като немец. Това прави чест на целия ваш народ!

— Аз държа на думата си — отвърна капитанът.

— Ще ви разкажа тогава каква благородна мисия ни предстои.

Всички замълчаха с любопитство.

— Ще спрем на южния бряг на Америка — каза тя, — и ще се доближим до Френска Гвиана, за да освободим един човек от робство. Той е станал жертва на фанатизма на французите, който те наричат патриотизъм. Лекомислените съдии и неговите неприятели са причината той да страда затворен на една скала сред морето.

— Ще освободим капитан Алфред Драйфус от Дяволския остров!

Неописуема радост изпълни каютата. Херманса прегърна Алиса, тя плачеше и се смееше от радост и целуваше американката, а Емил фон Пикардин и Клаус Грот си стискаха ръцете. После подадоха ръце и на двете жени. По лицата на тримата се виждаше, че са решили да изпълнят достойно това важно дело.

— Аз съм готов да дам живота си за капитан Драйфус — възкликна ентусиазирано Пикардин. — Вие, Клаус Грот, готов ли сте да изложите живота си на опасност и да рискувате хубавия си параход за тази цел?

— Аз обичам „Бригита“ като мое дете — погледна открито немският капитан. — Дано успеем да освободим невинно осъдения.

— Сигурен ли сте в хората си?

— Моите хора вършат това, което им заповядам. Те с радост ще бъдат против французите, тъй като в Германия са убедени, че капитан Драйфус е станал жертва на омразата, която Франция питае към Германия.

— Добре — произнесе Алиса Тери тържествено, — дайте си ръката. Нека се закълнем в името на правдата, че капитан Алфред Драйфус ще бъде освободен, ако смъртни хора могат да го сторят.

Всички повториха тържествено тези думи.

— Нека Бог чуе клетвата ни — молеше се Херманса — и да ни благослови.

Скоро след това четиримата напуснаха каютата и отидоха на палубата. Равелак излезе от скривалището. Изкривеното му лице приличаше на дявол. Той триеше ръце доволен, смеейки се подло.

— Плановете ви ще ударят на камък — избъбра шпионинът. — Никога „Бригита“ не ще стигне до бреговете на Южна Америка! Никога капитан Драйфус не ще напусне Дяволския остров. Ако ще и аз да загина с парахода и с всичко, което се намира на него, пак ще попреча на вашите планове. Бъди спокоен, граф Естерхази. Твоят неприятел, капитан Драйфус, никога не ще се върне между живите! Както ти, така и твоят слуга Равелак, мрази този човек и ще предпочете сам да загине с парахода, или да се удави с него отколкото да остави неприятелите ти да тържествуват.