Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (57)

23.

— Емил, Емил, спаси ме, очите на змията, загубена съм!

Херманса се събуди с този вик от вцепенението, което приличаше на хипноза. Погледът на змията има хипнотична сила, която действа върху всички животни, даже и върху човека.

Херманса се огледа разтреперана и не можеше да мръдне от мястото си. Тя се намираше в пещера, но не в пещерата, в която живееше с Емил фон Пикардин, единствен от другарите й, който остана жив. Тази беше много по-голяма от тяхната и както изглежда, имаше много входове. Помещението беше чудесно наредено. Стените бяха украсени с мидени черупки, в много от които блестяха бисерни зрънца с нежен блясък. Подът беше покрит с кожи от разни зверове и килими от влакна на кокосов орех. Всичко това правеше мястото удобно за живеене.

Едно кандило висеше на тавана и осветяваше пещерата. То беше направено от издълбана кратуна, а от влакната на памук беше усукан фитил. Маста от тюлен заместваше дървеното масло. Не липсваха и мебели в пещерата. Имаше маси, столове, даже и легло, на което Херманса лежеше. Мебелите бяха изработени от бамбук, който изобилстваше на острова.

Младата жена едва забеляза всичко това. Тя втренчи поглед в едно непознато същество и изпита неописуем страх. Това беше мъж, облечен в кожи, който стоеше прав със скръстени ръце и гледаше Херманса. Имаше вид на статуя, а не на човек.

— Боже мой — извика съпругата на капитан Драйфус, като се надигна от леглото, — къде се намирам? Сън ли е това? Змията… Да сега разбирам — намирам се в ръцете на убиеца на моите приятели.

Изненадата й беше още по-голяма, когато този дивак й заговори на френски, макар и не много чисто. По чертите на лицето му се виждаше, че е интелигентен мъж.

— Не се страхувай, красавице — каза мъжът с шестте пръста. — Никакво зло не ще ти сторя, макар че убих другарите ти. Никога не ще посегна на жена. Донесох те в моето жилище, като се надявах, че в тебе ще намеря жена за любов.

Херманса се разтрепера. Думите на човека с шестте пръста бяха много по-страшни от смъртта. Страхът от това, което предстоеше, възвърна силите на Херманса. Тя се свлече от леглото на колене пред непознатия мъж.

— Който и да си, странни човече, навярно си нещастен. По думите ти познавам, че по-рано си живял в друго общество, обаче сега си самотник като мен. Затова имай милост към хората с подобна участ. Аз съм жена на друг мъж, когото съдбата тласна в най-дълбоката пропаст и който вече няма нищо, освен верността на Съпругата си, голямата й любов и неопетнената й чест.

— Този, с когото живееш в пещерата ли е мъжът ти? — запита сърдито шестопръстият.

— Не, не — извика Херманса, — нямам нищо общо с този мъж, освен страшната съдба, която ни изхвърли на този остров. Съдбата ни направи добри приятели — брат и сестра. Не му причинявай зло — не го убивай, както стори с другите мои другари. Моля ти се, присъедини се към нас и ние тримата по-лесно ще преживяваме страшната участ, която ни изпраща небето.

Облеченият в кожи мъж поклати глава, заобиколена от руси къдри, а очите му светнаха от гняв.

— Твоят другар е мъж — каза той студено. — и затова трябва да умре.

— Но защо? Той не ти прави нищо лошо.

— Все едно. Аз съм князът на този остров и който стъпи на него без мое позволение, трябва да бъде убит от стрелите ми.

— Убий и мене тогава — молеше го Херманса, — забий една стрела в гърдите ми и ще ти бъда благодарна.

Подивелият мъж поглъщаше с поглед Херманса. Той протегна ръцете си към нея. Херманса се изплаши и се отдръпна настрана. Очите й се напълниха със сълзи и тръпки побиха младото й тяло.

Мъжът издаваше викове, изразяващи страст и желание. Той хвана нежно ръцете на Херманса, но неочаквано се отдръпна и избяга в пещерата.

— Не, не — извика той разчувстван. — Никаква сила не ще ме накара да повторя престъплението, което ме доведе на този остров. Тук аз станах по-добър, по-благороден в самотата си. Ти стоиш помежду ни, тя, която аз… Не се плаши, ще чакам докато някога сама ме повикаш при себе си.

Херманса стана. Разбра, че се бе избавила от ужасната опасност.

Князът на острова, както се наричаше той сам, даде знак на Херманса да остане на леглото, а той изчезна в един от входовете. Скоро се върна с храна и вода. Постави една от бамбуковите маси пред жената, нареди грижливо на трапезата печено месо, печени яйца от костенурка, плодове и прясно козе мляко. Херманса изпи млякото, което бещев една черупка от кокосов орех, и изяде няколко яйца от костенурка, които й се сториха много вкусни. Дивакът гледаше жената с такъв поглед, с какъвто само подсъдимият гледа съдията, когато иска да познае по лицето му присъдата си. Този ням изпит излезе резултатен за княза на острова. Херманса откри по лицето на русия, полудив мъж, следи от меланхолия и дълбока скръб. Тя не можа да удържи на любопитството си и запита:

— Колко години си живял на този самотен остров?

— Точно не мога да ти кажа — отговори шестопръстият, — защото земетресението разруши моя календар, но трябва да има осемнадесет години.

— Осемнадесет години? — извика Херманса. — И си бил все сам, толкова време?

— Да, все сам. Отначало копнеех за хора, а после реших да ги убивам, щом се осмелят да ми отнемат острова.

— Как си попаднал тук, корабокрушенец ли си?

— Да, корабокрушенец съм.

Херманса замълча, тя не желаеше да го разпитва повече. Без съмнение край този човек имаше някаква тайна. Но тя се учуди много, когато князът на острова след къса пауза каза:

— Ще ти разкажа историята си. Не е минал нито ден през тези осемнадесет години, в който да не съм я разказвал наум. Днес за пръв път човешко същество ще я чуе. Ти ще станеш моя жена и затова трябва да знаеш на кого ще принадлежиш!

Мъжът наведе глава и се заразхожда из пещерата, после започна да говори повече на себе си, отколкото на Херманса:

— Колко ли годишен съм бил, когато се случи това? Осемнадесет, деветнадесет, може би на двадесет, точно не знам. Бях единственият син на лорд Пърсифьл, който имаше грамадно имение в Шотландия. Баща ми и майка ми ме глезеха много и знаех, че съм техен любимец. Бях свикнал още от младини да заповядвам и да заставям хората да ми се подчиняват. Не търпях никакви възражения и на шестнадесет години без малко щях да убия един слуга, който се осмели да ми възрази. Обичах родителите си много, особено майка си. Тя беше бледа, красива жена и живееше скромно в замъка ни, който се намираше на чудно място в шотландските планини. Майка ми често плачеше, особено когато останеше сама.

Когато баща ми, лордът, я виждаше да плаче, ставаше тъжен и се затваряше по цели седмици в стаята си. Бях на двадесет години, когато един ден запитах майка си коя е причината за постоянната й тъга. Тя поклати глава, после ме прегърна нежно, помилва русите ми къдри и запита:

— Искаш ли да имаш сестра, Патрик?

— Не — отговорих аз. Видях, че майка ми се стресна.

— Защо не желаеш? — запита ме тя, като се успокои.

— Защото тогава не ще обичаш само мене, а ще разделям любовта ти с нея.

— Лъжеш се, синко — отговори тя, — майчиното сърце може еднакво да обича няколко деца и тази любов е по-искрена, отколкото тази, която едно дете чувства към майка си.

Чак когато се случи нещо ужасно, си спомних думите й.

Патрик млъкна за миг, изглеждаше, че събира сили, за да продължи по-нататък.-

— Петнадесетгодишен, аз вече бях силен, висок младеж — изкусен ловец и фехтовач, с една дума момък, който приличаше повече на мъж, отколкото на юноша. Неочаквано в живота, който водехме в усамотената кула, настъпи промяна.

— Майка ти се чувства много самотна — каза един ден, баща ми, — има нужда от жена, с която да убива времето. Иска да си вземе събеседница. Ще се помъча да й намеря някоя подходяща жена.

Нищо не отговорих, но ми стана неприятно, защото се боях, че някоя непозната ще се промъкне в семейния кръг на взаимно доверие, в който живеехме аз и родителите ми. Представях си събеседницата, на майка ми като по-стара, побеляла вече, малко строга и късогледа.

Баща ми замина и аз прекарах насаме с майка си няколко седмици, които смятах за най-щастливите през моя живот. Никога майка ми не бе така весела като тогава.

Пътуването на баща ми трая дълго. Изглежда, че търсенето на събеседница не беше тъй лесно. Получавахме писма от Лондон, Париж и най-сетне от Брюксел. След шест седмици той си дойде. След него пристигна и една дама. Страшно се учудих, като я видях първия път. Тя не беше стара, нямаше бели коси, не беше строга. Беше едно от най-привлекателните руси момичета и който я видеше, оставаше запленен от красотата й. Името на момичето беше Маджи и се виждаше, че е от Англия, макар че баща ми беше я взел от един прочут възпитателен дом в Брюксел.

Всички скоро обикнаха Маджи. Майка ми и баща ми я обожаваха. Единствено аз мразех това красиво същество. Не беше ли то причина да изгубя любовта на родителите си? Да, не мога да крия — майка ми разделяше сърцето си между мен и онази чужденка, която нещастието доведе в замъка ни.

Много често заварвах майка си да прегръща събеседницата си с такава нежност, каквато никога не е показвала към мен. А аз бях нейният син, нейното дете, докато онази беше чужда, и не стоеше по-високо от една слугиня.

Никога не скривах възмущението си от Маджи. Когато тя влизаше в стаята, аз излизах. Когато седях на масата, гледах да не й окажа някакво внимание. Когато излизах на разходка с файтон или кон, или карах лодка в езерото, винаги намирах начин да не я взема със себе си. Ако бях груб или студен до неприличие, тя ме поглеждаше въпросително с големите си очи и на устата й се явяваше болезнена усмивка.

Така измина почти година. Между нашите съседи аристократи имаше млад барон, който притежаваше огромни имения и произхождаше от стар род, когото, обаче, отдавна не обичах, защото беше човек с порочни помисли. Казваше се Максуел.

Този барон зачести посещения си у нас и все повече проявяваше интерес и внимание към младото момиче. По-рано този човек ми беше противен, а сега направо го намразих.

Един ден баща ми и баронът дълго разговаряха в стаята, като заключиха вратата, а вечерта баща ми полу на шега, полу наистина каза:

— Скоро ще празнуваме прекрасна сватба. Нашата Маджи може би ще се омъжи за барон Максуел.

Стори ми се, че някой ме прободе с нож. Струваше ми се, че светът ще свърши за мен. Избягах от стаята и се втурнах към мрачния парк. Кръвта кипеше в жилите ми. Приличах повече на звяр, отколкото на човек. Ала от всичко, което премислих, дойдох само до едно заключение — че не мразех Маджи, а я обичах до полуда. Как ще допусна да се ожени за барона? О, не, не трябва да стане. Реших по-скоро да я убия, отколкото да се случи… Навлизах все по-навътре в парка, обрасъл с гъсталак, образуващ цял лабиринт.

Неочаквано спрях като закован. Дочух, че някой плаче. Маджи лежеше на една пейка, покрита с мъх. Лицето й бе обляно в сълзи, а тя тежко въздишаше. Коленичих пред нея.

— Не плачете, не бъдете тъжна — казах аз на хубавата девойка и хванах ръцете й. — Не мога да гледам как капят сълзи от очите ви.

— Патрик, оставете ме — изхълца тя. — Аз съм най-нещастното същество на този свят. Родителите ви желаят да се сгодя за барон Максуел, а пък аз…

Тя издърпа ръце от моите и закри лицето си.

— Не обичаш ли барона? — извиках зарадван. — Нали не го обичаш?

— Не, аз не мога да се противя на волята на вашите родители, които са толкова добри към мене.

Страшно се ядосах.

— Маджи, друг ли обичаш? — дръпнах аз ръцете от лицето й.

— Да, друг — отвърна прекрасното същество, — а този друг ме отбягва. Дори мисля, че ме мрази.

След като каза тези думи, тя стана бавно, понечи да си тръгне. И тъй мило ме изгледа, че никога не мога да забравя този поглед.

— Маджи — извиках аз толкова гръмко, че ехото ми отвърна. — Маджи, аз те обичам до полуда.

Прегърнах я горещо и я целунах.

Чувствах как и тя отговори на целувките ми. Бях почти обезумял от щастие. Стогодишните дъбове и габъри, прекрасната зеленина, която ни заобикаляше в тайнственото място, на което се намираше обраслата с мъх пейка — всичко това, струваше ми се, е било приготвено специално за нас, а звездите, които светеха — запалените свещи на олтара, от който се връщаме, съединени навеки като мъж и жена.

— Още тази нощ ще бъдеш моя жена и после никой не ще може да ни раздели, освен този, който ни събра.

Вдигнах я на ръце, занесох я на пейката и затворих устата й с горещи целувки.

Последва късо боричкане, тихи молби, няколко тежки въздишки и слабо стенание…

И ако знаех в тази минута, че ще стана нещастен за цял живот, което се и сбъдна, пак не бих се отказал от тази минута.

— Сега, Маджи, ти си моя съпруга! — погалих я аз, а тя опря нежно глава на рамото ми и заплака горчиво…

Неочаквано полудивият мъж изгуби съзнание. За Херманса моментът бе много удобен, за да избяга. Но тя даже и не помисли за това. Младата жена знаеше, че никаква опасност не я застрашава при този човек. Покъртена и със сълзи на очи тя гледаше лежащия на земята и когато той стана, тя го помоли да продължи разказа си, ако споменът за това не му причинява болка.

— Тази болка ме измъчва цели осемнадесет години — отвърна Патрик. — За едни животът е пълен с радост, а за други — със скръб… Слушай по-нататък.

Четири месеца преживяхме щастливо. Това, което взех насила, сега ми се даваше с радост. Скоро успях да освободя съпругата си от ухажванията на барон Максуел.

Един ден, когато бяхме с него на лов за фазани, му казах, че само един подлец може да накара насила една жена да го обича. В същото време си играех с пушката. Баронът се поклони учтиво, подсвирна на кучето си и изчезна в гъсталака. Той не пристъпи вече прага ни. Моите родители бяха принудени да се откажат от женитбата на Маджи с барона, обаче те не знаеха, защо тя отказа ръката му.

Един ден родителите ми, които нищо не подозираха, седяха в читалнята, когато аз отидох при тях. Мислех, че щом узнаят истинската причина, ще се съгласят да се венчаем. Защо да не направят единствения си син щастлив? Въпреки че бях много млад, по външен вид и по ум приличах на мъж. В планините на Шотландия се женят млади. Затова аз смело им казах, какво искам.

— Обичам това момиче — заявих им аз, — тя вече е моя жена пред Бога. Оставете ме да я направя такава и пред света.

Родителите ми се спогледаха и останаха учудени, като че пред тях се яви страшно видение. Баща ми извика и припадна. Майка ми писна, хвана Маджи за ръката и я дръпна настрана. Видях, как любимата ми коленичи пред нея и знаех какъв въпрос й зададе, но тя не отговори.

Неочаквано майка ми ревна и аз чух думи, които като гръм достигнаха до ушите ми.

— Нещастнико, ти си прелъстил сестра си!

Като чух това, останах като треснат. Кръвта ми се вледени в жилите и аз започнах да дишам тежко и трудно. Това, което чух от родителите си, ми се стори като сън. Майка ми и баща ми заплакаха от скръб и отчаяние. Моят дядо не позволявал на баща ми да се ожени за майка ми, тъй като била от неподходящо семейство, но влюбените се виждали тайно и резултатът от тези срещи било едно дете — Маджи, която се родила в Брюксел и там била дадена и възпитана у едно благородно семейство. Най-после баща ми успял да убеди дядо ми да се съгласи да се венчаят. Но роденото преди брака дете трябвало да остане тайна. Моят дядо никога не прости постъпката на майка ми. Той умря една година преди нещастието. Едва след смъртта му моите родители прибрали Маджи при себе си, и за нещастие не ми казали, кое е това момиче, а само това, че е компаньонка на майка ми…

Разболях се от възпаление на мозъка и лежах болен шест месеца. Бог се показа милостив, оставяйки ме да оздравея. Когато излязох за пръв път от стаята, намерих само един изтощен старец и три ковчега. Старецът беше моят баща, който беше получил удар и който всеки момент можеше да напусне този свят.

Отидох при ковчезите, които се намираха в семейната ни гробница. Двата бяха големи, а единият малък. В големите почиваха майка ми и сестра ми, а в малкия — моето дете. Маджи починала при раждането.

Един стар слуга ми каза, че детето било момченце и че както всички от рода Пърсифъл имало шест пръстта на десния си крак.

Почаках, докато погребах и баща си. После завещах целия си имот на манастира „Св. Патрик“. Поръчах да ми построят парна яхта, която можех да управлявам сам, снабдих я с достатъчно припаси и тръгнах с нея по безкрайния океан.

— Защо сторихте това?

— Защото търсех смъртта си в бурното море. Приличах на Летящия холандец. С малкия си параход обикалях океана. Един ден видях този остров. Спрях и го разгледах. Островът беше необитаем рай. Тук на това усамотено място за пръв път се почувствах по-спокоен. Не виждах хора, които можеха само да усилят мъките ми. Реших да остана тук. Бях намерил място за покаяние и убежище.

На другия ден се завърнах на парахода си, който бях нарекъл „Маджи“. Седнах на палубата и плаках, докато слънцето залезе. Стори ми се, че плача над собствения гроб.

После отидох в машинното отделение, запалих огъня в котлите и затворих всички кранове, след което бързо излязох на брега, скрих се зад една канара и чаках да видя какво ще стане.

Чу се тътен и морето бе покрито с останките от кораба. Това бяха останките на моя живот, който сам разруших на късове. Оттогава живея самотен на този остров. Убих другарите ти, защото ми заприличаха на неприятели, които са дошли да смущават спокойствието и спомените ми. Но през първата нощ, когато, без ти да ме виждах, те наблюдавах, хубостта ти ми напомни за оная, която не можа да бъде моя жена. Затова те откраднах. Ще те държа тук и ще те гледам, но ще убия и последния ти приятел, тъй като той може да те вземе от пещерата ми.

— Патрик Пърсифъл, ти няма да сториш това!

Изговаряйки тези думи, Херманса сложи нежно ръка на рамото му.

— Не знаеш ли, че твоята жена Маджи и майка ти те виждат от небето и са постоянно с тебе? — продължи тя. — Колко ли са плакали, когато са видели, че си убил подло стария, храбър моряк и принца. О, Патрик, Бог ти е изпратил двама другари, за да се срещнеш пак с хора, които да те утешат. Човек трябва да живее с хора. Ти знаеш, че самотата събужда животински инстинкти в човека и го прави зъл и способен да върши лоши работи. Ела, бедни многострадални човече! Ще те заведа при моя приятел и той ще ти стане обичан брат.

Порой сълзи потекоха от очите на нещастника, когато Херманса заговори така нежно с него. След това той се наведе и целуна ръцете й.

Дивакът беше опитомен.

— Заведи ме при брат си — промълви той.

— Патрик, сега не мога, защото е вечер — отговори младата жена.

— Вярно ли? — извика той учудено. — Лъжеш се, сестро. Не е нито вечер, нито нощ, а светло утро.

Младата жена зачудено го погледна и той продължи.

— През време на безсъзнанието, в което те бе докарала змията, ти си лежала като мъртва половин ден и една нощ. Тук имаше ужасен ураган, но ти нищо не си чула. Ала аз бях до леглото и те гледах, струваше ми се, че виждах Маджи, когато лежи на обраслата с мъх пейка и само този спомен те опази от дивата ми страст.

Херманса се разтрепера. Свят й се зави, като си помисли в каква опасност е била, докато е спала.

— Да вървим! — каза тя. — По-скоро…

Патрик поклати глава. Той отиде в един ъгъл на пещерата, взе лъка, стрели и ножа си. Херманса го изгледа тревожно.

— Но за какво ти са тия оръжия, нали не те застрашава никаква опасност?

— Имаш право,-сестро!

Той захвърли ножа, лъка и стрелите.

— Готов съм — каза след това Патрик, — да вървим.

Той я поведе през проход, който за учудване на Херманса отиваше все по-надолу.

— Моята пещера — разправяше й, докато вървяха — се намира в един угаснал кратер. Този остров, както и всички други наоколо, има вулканичен произход. Той се е издигнал от морето след вулканично подводно изригване. В канарите направих стъпала и можем да се качим по тях, като по мраморните стълби на някоя вила или дворец…

Преди да стигнат до стълбите, те трябваше да вървят още десет минути. Понеже в този проход беше много тъмно, Патрик хвана съпругата на капитан Драйфус за ръка. Сега започнаха да се качват нагоре.

Наистина Патрик бе казал самата истина. Те се изкачваха по стъпалата, сякаш бяха направени от известен архитект. Херманса видя, че е ден и жадно дишаше свежия морски въздух. Неочаквано двамата се намериха в гъсталак, който мъжът с русата брада разтвори, след като излязоха на открито място. За свое голямо удивление Херманса видя, че се намира на върха на същата височина, където падна убит старият верен Менард.

Младата жена тъжно наведе глава.

— Не ми напомняй за това, сестро — молеше я Патрик. — Отсега нататък само вредните животни ще падат под стрелите ми.

После той поведе Херманса след себе си. Двамата заслизаха по кривата пътека.

— Сега островът ще стане същински рай — каза радостно Херманса. — Макар да ни е сполетяла такава съдба, ще живеем в мир.

— Да, в мир, в мир — повтори Патрик, поглеждайки тъжно в далечината. — Мир ще владее и в душата и в сърцето ми. О, дано дойде този мир!

Неочаквано във въздуха се разнесе гърмеж. Зад един гъсталак светна и куршумът мина край ухото на Патрик.

— Какво беше това, милостиви Боже? — стресна се Херманса. — Емил, Емил, не стреляй.

Разнесе се втори гърмеж и Патрик падна.

Той лежеше на зелената трева сякаш ударен от гръм.

— Печална грешка! — изплака Херманса. — О, Емиле, ти уби добър приятел.