Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (56)

22.

Балонът, с който забулената дама отвлече малкия Андре, летеше на височина от шестстотин метра над Париж. Мишонет, верният стар подофицер, висеше на въжето, което беше прикрепено към балона, и с ръце и крака се държеше за него. Забулената дама хвана стареца за гърлото, като искаше да удуши неканения свидетел на злодеянието.

— Оставете ме в коша — изхърка верният слуга. — За Бога, искате да ме удушите, а не мислите, че сама трябва да се приготвите за смъртта. Кой знае как ще свърши това летене за вас.

Помпадура махна воала и обезобразеното й отвратително лице се показа.

— Долу — извика тя на стареца.

Жената протегна ръцете си, за да го тласне в страшната бездна. В същия миг момченцето скочи от мястото си, заплака и се улови с две ръце за похитителката си.

— Пуснете обичния ми подофицер да дойде при мене — извика детето през плач. — Ти си лоша жена, не смей да му сториш нищо зло.

Като чу гласа на любимеца си, Мишонет почувства, че силите му се връщат, той се покатери по въжето и въпреки съпротивата на Помпадура, се качи на края на коша, който се наведе на една страна и пътниците бяха застрашени да паднат от него.

— Ето ме — извика Мишонет, — още миг и ще бъда при тебе. Тогава ще видим кой ще може да ни раздели във въздуха или на земята.

— Гаспар — подвикна Помпадура ядосано на авиатора, — хвърли този човек в бездната, пет хиляди франка ще ти дам, ако го сториш.

Гаспар поклати глава.

— Аз не съм убиец — извика той. — Въпреки че съм лош и съм готов да убия човек за пет хиляди, не бих го направил на този стар войник.

— Защо не?

— Защото Бог е помогнал на този човек — отговори авиаторът, — иначе щеше отдавна да лежи мъртъв на земята. Но той със свръхчовешка сила се държа за въжето и се бори като герой за живота си. Наш дълг е да вземем стареца в коша на балона.

И Гаспар протегна ръцете си, за да помогне на Мишонет да влезе в коша.

Обезобразената извика гневно:

— Назад! Гаспар, ти си ми дал балона под наем, затова аз съм господарка тук и имам право да заповядвам.

— Вярно е, Помпадура, че си наела балона ми — каза авиаторът развълнуван, — обаче не и моята съвест.

— Твоята съвест? Комедиантът има ли съвест? Гаспар скочи разгневен.

— Вярно е, че съм комедиант и принадлежа към онази презряна класа, която скита от град на град и от село на село да печели хляба си, обаче не съм толкова пропаднал, че да стана убиец.

Помпадура се разтрепера. Дали този човек щеше да разруши целия й план, който беше скроила с Естерхази за отвличането на детето. Не, тя не трябваше да позволи на Мишонет да влезе в коша. Как можеше да отведе детето, докато старият войник го пазеше?

— Давам ти десет хиляди франка, Гаспар — предложи нова цена тя. — Кълна ти се, че щом стъпя на земята, ще получиш десет хиляди, ако ме послушаш.

— Назад! — извика авиаторът. — Напразно ме изкушаваш. Дай си ръката, старче, а с другата се дръж здраво за края на коша. Ще ти помогна да влезеш!

Детето извика, а Обезобразената седна на пейката, намираща се в ъгъла и стана бледа като тебешир.

След минута Мишонет се озова в коша на балона. Но сега силите му го напуснаха. Той въздъхна и припадна. Малчуганът се настани до стария си верен приятел. Той милваше лицето на стареца с малките си ръчички, като го назоваваше с различни нежни имена и много се зарадва когато той се свести.

— Подофицер, идете си на мястото — заповяда момченцето, както често правеше при игрите.

— Слушам — отговори старецът и стана. Балонът продължаваше да се издига все по-високо.

Гаспар отчете на аерометьра, че са на деветстотин метра над земята. Мишонет погледна надолу. Под тях беше големият Париж със своите къщи, камбанарии, паметници и укрепления, ала всичко изглеждаше като мравуняк, изграден от неуморимите трудолюбиви същества.

— Не съм и сънувал даже, че някога ще летя като птица над Париж — измърмори старият войник. — Заради момчето искам да стъпя на твърда почва.

— Дано стигнем благополучно на земята. Тогава ще моля за един сериозен разговор с тебе. Жестоката жена щеше без малко да ме изпрати на оня свят, но, кълна се в спомена за Солфарино и Мажента, ще разбера защо иска да ни отнеме детето.

Изглежда Обезобразената не обръщаше внимание на стария войник. Тя седеше на мястото си мълчаливо със затворени очи, сякаш не искаше да знае какво става около нея. Главата й обаче работеше усилено и тя кроеше много злобен и разрушителен план.

Мишонет извади луличката си и я запали. В същия миг авиаторът извика от ужас:

— Искра! Край мене прелетя искра — потръпна той.

После се обърна и пребледня. Гаспар видя Мишонет, който спокойно си пушеше лулата и приятелски му кимна с глава. В миг той сграбчи лулата от устата му и я захвърли в бездната.

— Господине, вие ме лишихте от лулата ми, най-любимия ми спомен. Как ще си намеря лулата в огромния Париж? Не зная даже над коя улица се намираме…

Авиаторът не знаеше да се смее ли, или да се сърди на стареца.

— Щастливи сме — каза той. — че не полетяхме всички по пътя, но който пое лулата. Не знаете ли, че когато човек се намира в балон, е забранено да се пуши?

— Ах, какво говорите?

— Една искра само стига, за да експлодира газът, с който е пълен балонът.

Но по-голяма опасност надвисна над Гаспар. Притъмня и черни облаци се появиха на небето.

— Ще има гръмотевици — промълви въздухоплавателят, — и понеже сме под облаците, заплашва ни голяма опасност.

Облаци обвиха балона, но след малко се разтвориха и зелено-жълтеникави мълнии се спуснаха над земята, докато по обвивката на балона забарабани едър град. Въздушните стихии се бяха разбеснели.

Детето заплака и се притисна до Мишонет, който предпочиташе да противостои на австрийските оръжия, отколкото на тези зеленикави светкавици, които като гърчещи се змии преминаваха край балона.

— Ако някоя от тези електрически искри се докосне до балона — загубени сме! — изпъшка през бурята Гаспар.

За щастие имаха късмет. Скоро балонът беше извън района на гръмотевиците и се носеше из чистия, ясен въздух.

Пътниците разбраха, че Париж е останал зад тях, а Гаспар се увери, че отиват към Версай.

— Това е хубаво — промърмори той. — Слизането в Париж би било трудно, защото има опасност балонът да се удари в някоя къща, а там, където отиваме, ще намерим и удобно място за спане.

Започна да се свечерява. Милиони звезди обсипаха небосклона. Бледожълтата светлина на луната пробиваше тънките облаци и осветяваше земята.

— О, колко е хубаво — извика детето и запляска с ръце. — Добри господине, закарай ни още по-високо, за да мога да взема няколко звездички и да ги занеса на обичния си татко. Ще отидем ли скоро при него, Мишонет?

— Скоро, скоро — избъбра старият войник. — Но по-добре би било, ако по-скоро стигнем у дома, на улица „Фуршамбол“, при чичо Матийо, който ще полудее от тревога и уплаха.

Въздухоплавателят хвърляше баласта.

— Падаме, не забелязвате ли колко бързо се приближаваме към земята?

— А къде ще се приземим? — попита Мишонет. Гаспар повдигна рамене:

— Някъде между Версай и Париж.

Макар и да беше тъмно, можаха да разпознаят мястото си на приземяване. То граничеше от едната страна с гора, а от друга — с бърз поток. Наоколо се издигаше височина, на която се намираше една полусъборена вятърна мелница. Наблизо нямаше никакъв човек. Въздухоплавателят беше отворил всички клапи, за да излезе газът от балона.

— Ще спрем ли тук? — попита Помпадура.

Това бяха първите думи, които изговори след като мълча часове.

— Вярвам, че ще успеем — отвърна Гаспар, — вятърът иска да ни отнесе на друго място, но аз ще чакам сгоден миг и ще хвърля котвата. Подофицер, вие елате от тази страна, детето и госпожата да останат на другата, а аз ще бъда в средата.

— Но защо? — запита Мишонет, защото му беше неприятно да остави Андре до жената.

— В коша трябва да има равновесие — обясни въздухоплавателят, — иначе, когато приближим до земята, всички ще паднем.

Мишонет не можеше да се противи и макар и неохотно, изпълни заповедта.

Балонът приближаваше бързо към земята. Неочаквано той се разтърси. Кошът беше се ударил в колелото на вятърната воденица. В следния миг балонът започна отново да се издига много бързо. Силният вятър го отклони за няколко минути на около миля на юг. Когато Гаспар и Мишонет дойдоха на себе си от сътресението, те видяха, че Андре и Обезобразената бяха изчезнали.

Когато балонът се сблъска с воденицата, Помпадура бързо затвори главния вентил. Преди да започнат да се издигат, тя хвана момченцето и скочи с него от коша, който не бе много нависоко, а и почвата беше песъчлива.

Като разбра каква е работата, Мишонет изпадна в ужас, а Гаспар едва задържа стареца да не скочи от балона. Той бе вече на деветдесет — сто метра и подофицерът непременно щеше да се убие.

— Спрете — извика Мишонет и толкова силно затропа с крака, че щеше да издъни коша. — Слушайте, господин Гаспар, заповядвам ви да спрете.

— Аз искам да изпълня желанието ви, но вятърът тласка балона все по-нагоре.

— Отворете главния вентил. Ако не изпълните желанието ми, ще запаля праханта с кремъка си и ще предизвикам експлозия.

— Вие луд ли сте, господин Мишонет?

— Разбира се, че съм луд — извика войникът и очите му се насълзиха. — Аз имам право да бъда такъв. Откраднаха ми детето. На мене ми го повериха и ще ме мислят за подлец, ако се върна вкъщи без момченцето.

— Нека Бог ни помогне — реши Гаспар и отвори вентила. — Не е добре да спре човек в такава буря на непознато място, но ще ви докажа, че комедиантът Гаспар не изоставя един храбър мъж.

Балонът падаше, като се въртеше спиралообразно из въздуха. Тъмнината беше вече толкова непроницаема, че двамата мъже не виждаха колко близо са до повърхността. Те почувстваха, че се намират на земята едва когато се удариха о нещо твърдо. Авиаторът хвърли котвата, която беше закрепена за желязната верига, като мислеше, че ще се захване за нещо. Напразно! Балонът повлече котвата и коша с двамата мъже към железопътната линия. Това ставаше толкова бързо, че беше немислимо да слязат от коша. Двамата легнаха на дъното и се хванаха за въжетата. Изминаха няколко минути, които им се сториха цяла вечност. Неочаквано силно изсвирване процепи въздуха. В тъмнината се показаха две жълти точки, които приличаха на блестящи очи на чудовище.

Гаспар хвана подофицера за рамото.

— Нека Бог се смили над нас — извика той дрезгаво, — намираме се на железопътните релси, а там е локомотивът!

Двамата мъже се надигнаха. Искаха да се хвърлят от коша, но беше вече късно. Чу се още едно изсвирване, пищенето на парата и после… Едно тяло прелетя надолу по линията, а другото заедно с коша изчезна под колелата на локомотива. Влакът спря. Железничарите с фенери в ръце и пътниците, които разбраха, че се е случило нещастие, се приближиха плахо. След малко извадиха изпод колелата голямо парче копринен плат.

— Минали сме през балон — обясни машинистът. Скоро намериха и обезобразения труп на човек.

Главата, краката и дясната ръка бяха откъснати. Познаваше се, че мъртвият е бил облечен в кафяво кадифено палто. Събраха останките на Гаспар в един кош. Не след дълго намериха и втори човек, който лежеше в канавката до самата железопътна линия.

— Това е стар войник — каза кондукторът съчувствено, докато го вдигаха.

Оказа се, че този мъж все още е жив. От несвързаните думи, които изговаряше, не се разбираше почти нищо:

— Слушам, малки ми полковниче, те не ще те отвлекат, аз съм при тебе. Да живее Мажента. Почетният ми медал принадлежи на капитана.

Служещите от железопътния кантон, които бяха пристигнали, направиха носилка и занесоха пострадалия, както и останките на Гаспар в близкото село, което се оказа Белмари.

Бързият влак продължи пътя си с двадесет минути закъснение. Останките от балона лежаха до сутринта на релсите и шумоляха на вятъра. По тях и по релсите се виждаха капки кръв, които напомняха за трагедията, която се бе разиграла тук.

Помпадура скочи от балона върху мекия пясък и въпреки че лежа няколко минути в безсъзнание, скоро дойде на себе си. Малкият Андре също беше здрав и читав, но плачеше и искаше веднага да го заведат вкъщи при Мишонет и леля Ерика. Отдавна беше минало времето, когато можеха да го лъжат. Обезобразената видя, че не може да върви повече с детето, а и тя беше уморена, затова не можеше да се върне в Париж, или даже да отиде в някое близко село.

Около нея в полето цареше непрогледен мрак. Можеше да се различи само гората, намираща се от едната й страна, и рекичката. Пред тях тайнствено се изправяше старата воденица. Помпадура зъзнеше, защото след дъжда захладня. Предполагаше, че нощта ще бъде още по-студена, нещо, което не рядко се случваше през май. На драго сърце би взела файтон, или каква да е друга кола, за да се прибере в Париж, като беше готова да плати скъпо за това. Но колкото и да се ослушваше, никакъв шум не достигаше до ушите й. Никъде не се виждаше и светлина. Жената знаеше, че селяните лягат и стават с кокошките. По това време в Париж животът започва, а тук в село, всички вече спят.

Вятърната мелница беше стара и почти съборена, но може би някой живее в нея и тогава тя би помолила обитателите да я приютят. Срещу добро възнаграждение навярно щяха да се отзоват на молбата й.

— Ела, дете мое — каза тя любезно на Андре, — ти си уморен, скоро ще легнем в топло легло, а преди това ще похапнем мляко и хляб.

Макар че момченцето чувстваше отвращение към тази жена, все пак й подаде ръка.

— Леля Ерика или Жоржина ще ни постелят — каза то.

Жената го повлече след себе си. Тя се отправи към мелницата, в която се влизаше по дървени стълби. Ако Помпадура знаеше какво значение отдаваха в околността на тази воденица и как я наричаха, тя би предпочела да спи под открито небе, отколкото да търси гостоприемство там.

„Тайнствената мелница“, така я наричаха от години и в самото село Белмари. През дългите зимни нощи в селото разправяха страшни истории, които са се разигравали на това място. Преди години тази мелница работеше отлично, ала мелничарят, който от година на година все повече забогатяваше, беше груб и безсърдечен човек, чиято душа бе обзета от завист и лакомия. Жената и тримата му синове бяха умрели. Той имаше само една дъщеря — красивата Лучия, която беше противоположност на баща си — девойката беше хубава, невинна и не можеше да гледа, когато някой страда. Един ден дойде пътник и почука на вратата. Той беше рус, красив момък, скромно облечен и измъчван от глад и жажда. Слънцето прежуряше силно през този ден, а пътникът беше без пара в джоба си. Той помоли за малко вода. Ала Лучия го покани да седне на пейката, донесе му шише хубаво вино, от което пиеше мелничарят и няколко филии хляб, намазани с масло.

— Яжте и пийте до насита — каза тя и седна до хубавия младеж.

Те говореха, гледаха се и младият пътник почти забрави, че е гладен.

Неочаквано пред тях застана мелничарят. Той ужасно се разгневи като видя, че Лучия гощава пътника, защото стиснатостта не му позволяваше да дава и най-малка помощ на когото и да било.

— Глупаво момиче, какво си направила? — изкрещя той и започна да удря дъщеря си с бастуна. — Ти прахосваш имота ми. Сега ще те науча така, че вече няма да повториш.

Той продължи да бие Лучия.

Младият пътник бързо взе бастуна, счупи го и го хвърли в краката му, но от челото на младото момиче потече кръв. Лучия заплака и се втурна към мелницата. Тя се срамуваше от грубостта на баща си пред чужденеца. Мелничарят и младият човек се скараха пред няколко мливари.

— Върви си, просяко — извика мелничарят и лицето му се изкриви от яд. — Работи и тогава няма да имаш нужда от милостиня.

Чужденецът изгледа подигравателно мелничаря и слушащите ги селяни и после процеди:

— Мелничарю, ти имаш право, пак ще започна работата си, но казвам ти и запомни думите ми — не ще мине и година и ти ще ми донесеш хубави пари, но ще се лишиш от главата си.

Мелничарят се изсмя подире му.

Оттогава той стана по-лош. На стареца се свидеше даже и яденето на дъщеря му. Хубавата Лучия ставаше все по-бледа и с всеки ден се приближаваше към гроба. Накрая тя не можеше да става от леглото си и всички в селото казваха, че ще умре.

През една бурна зимна нощ някой събуди свещеника от Белмари и когато той излезе, за да види кой има нужда от него, видя млад мъж, увит в дълга, черна мантия. Близо до къщата на свещеника чакаше шейна, в която имаше човек, облечен в кожух. Младият мъж каза на свещеника, че една умираща иска да се причести. Свещеникът бързо седна в шейната, която скоро спря пред мелницата.

Мелничарят не искаше да ги пусне да влязат, но младежът изкърти вратата. Дъщерята на мелничаря беше на смъртно легло, но в пълно съзнание. С просълзени очи младежът се хвърли на леглото й.

— Бедна моя Лучия, получих писмото ти — изплака той, — и ако с човешка помощ можеш да бъдеш спасена, то ще бъде направено. Доведох един от най-прочутите парижки лекари, който ще се помъчи да излекува твоята болест. Но защо по-рано не ми съобщи за съмненията си?

— Не можех да повярвам — изстена умиращата слабо, — че баща ми…

Тя млъкна и се разплака. Прочутият парижки лекар не можеше да й помогне вече, но той установи от какво е умряло момичето толкова младо. Тя бавно беше отровена. Девойката издъхна в ръцете на младия мъж, а вън вилнееше буря и беше толкова силна, че старата мелница пращеше.

На другия ден парижкият лекар заповяда да се изровят труповете на жената и тримата синове на мелничаря. И в трите тела се намериха следи от растителна отрова. Мелничарят бе погубил Цялото си семейство.

— Те ми искаха парите — призна си подлецът пред съда. — Този, който ми взема парите, е мой враг. Нямам ли право да убивам враговете си?

Осъдиха го на смърт. Когато на другата утрин екзекуторът дойде в неговата килия, позна в него онзи чужденец, когото бе изпъдил от къщата си преди по-малко от година.

— Син съм на парижкия палач — каза младежът. — Когато дойдох при вас, бях тръгнал по света, за да търся по-добър занаят от бащиния си. Но ти, мелничарю, ме посъветва да печеля пари. Затова се върнах при баща си, станах негов помощник, а днес сам упражнявам занаята му. Твоят час е ударил. Ела.

Половин час след това главата на убиеца беше под ножа на гилотината. Но жителите на Белмари разправяте че убитият мелничар всяка нощ се връща в мелницата си, която отдавна вече не работи. Никой селянин не ходеше в нея. Закъснели пътници, които нощем минавали край зловещото място, казват, че чували въздишки и стонове, после дрънкане на пари и смях. Те разправяха, че мелничарят броял парите си нощно време.

А разни хора твърдяха, че виждали някаква сянка зад прозореца на мелницата, която щом се осветявала от луната, заприличвала на мъртвец.

Колко верни са тези истории, не се знае, но и Помпадура затрепера, когато похлопа на вратата. Никой не й отговори. Натисна леко с коляно и тя се отвори. Обезобразената видя тъмно, широко помещение.

— Има ли някой тук? — попита с тревожен глас.

Беше тихо. Помпадура победи страха и влезе с детето в мрачната мелница. Андре боязливо се притискаше към жената. Крачка по крачка те вървяха напред. С всеки изминат миг Обезобразената се уверяваше, че мелницата е пуста. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя можеше вече да различава и предметите, намиращи се в нея. Съзря, че една тясна стълба води към горния етаж, където се намираха камъните. Около тази стълба имаше слама. Жената реши да пренощува там.

Помпадура искаше да си почине и щом съмне, да отиде в близкото село, за да наеме файтон, който да я отведе в Париж.

Едва сложи детето на сламата, и то заспа. Ала и тя бе толкова изморена от преживените през деня приключения, че веднага се отпусна до Андре и заспа на минутата.

Бурята беше стихнала, бледата светлина на луната проникваше през счупения прозорец и осветяваше вътрешността на тайнствената воденица. Дълга сянка се показа от горния етаж. Дочуха се тежки стъпки. Страшната No сянка слизаше по стълбите и се приближаваше до заспалите.

Верни ли бяха разказите на хората? Дали умрелият воденичар, който бе отровил цялото си семейство, се явяваше нощно време в мелницата, в която бе живял и където бе извършил престъпленията си?

Едно същество, което приличаше на излязло от гроба, се наведе над спящата жена като скърцаше със зъби.

Дали наистина има призраци?