Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (54)

20.

Виковете за помощ се усилваха и гласът изглежда беше на жена. Питу започна ясно да го различава. Ала все още не можеше да разбере откъде точно идва. Струваше му се, че се чува ту зад дъсчената стена, ту откъм пода.

— Има ли под нас изба?

— Да — отвърна Дулсети, — но от дълго време не съм слагал нищо в нея. Влажна е, пък и стените са с няколко сантиметра плесен. В помещенията, които са пред къщата ми, има достатъчно място за стоките.

— Откъде се влиза в избата?

— Стълбата е зад онази дъсчена стена. Входът заковах, понеже не исках никой да влиза в това помещение.

— Дай брадва и фенер.

Старият евреин ги донесе след малко. Питу удари с брадвата по стената. От удара прогнилите дъски се счупиха. Входът на зимника се отвори. Блъсна ги непоносима воня.

— Смърди на леш — стисна носа си Дулсети. — Сигурно долу има трупове.

— Но и жив човек — отговори Питу, като взе фенера от баща си.

Гърбавият комисар влезе в избата. Той вдигна фенера, който съвсем слабо осветяваше помещението. Видя, че се намира в подземна пещера, пълна с мръсотии, всякакви гадини и смет. Тук бе немислимо да се живее. Комисарят се натъкна на трупове. В избата имаше седем мъртви деца. Всички бяха червясали. Плъхове и всякакви гадни насекоми се бяха струпали по телата им, но шумът ги подгони към дупките им. В дъното на избата имаше малко прозорче. До него Питу забеляза човек. Клетото същество беше жена. Тя бе толкова отслабнала, че не можеше да мърда и се бореше за живота си, като притискаше лицето си до прозорчето, за да диша чист въздух. Питу се приближи до нещастницата.

— Идеш ли най-после, Емил?

Това бе всичко, което затворената можа да каже с едва доловим глас. После падна в ръцете на Питу. Той я изнесе с помощта на баща си в двора, а после я отнесе в дъсчената постройка, намираща се зад магазина на лихваря.

— Млада жена — каза Дулсети.

— Тя е много красива — добави Питу, — и дявол да ме вземе, ако не я познавам.

— Чудно, същото исках да кажа и аз!

Те поставиха нещастницата на скъсаното канапе, намиращо се в тъй наречената частна кантора на евреина. После й дадоха малко бульон и вино и момичето отвори очи. В този миг двамата мъже възкликнаха едновременно.

— Това е дъщерята на фалшификатора Мирович. После старият прошепна на сина си:

— Тя заложи преди няколко месеца при мене една скъпоценна брошка.

Синът добави:

— Видях това момиче преди няколко месеца в църквата „Нотр Дам“, обкръжена от блясък, като невеста на граф Естерхази.

Какво ли биха казали Емил фон Пикардин и заточеникът на Дяволския остров — недъгавият Мирович, ако биха видели лицето на любимото момиче. Те биха познали Павловна, защото любящото око не се мами, ала те биха били и поразени, ако видеха какво са направили от красивата девойка тези престъпници.

Красотата й не бе загубена, от очите й пак светеше невинност, но преживените мъки и страдания бяха сложили отпечатък по красивото й лице.

— Къде се намирам? — бяха първите думи, които Павловна произнесе, след като се огледа. — Ако още съм в ръцете на ония ужасни хора, имайте милост и ме убийте.

— Успокойте се, госпожице — каза Питу, опитвайки се да говори окуражаващо. — Вие сте спасена от вашите врагове и се намирате под закрилата на парижката криминална полиция, чийто представител съм,аз.

— Вие сте чиновник! — извика радостна Павловна и се опита да стане.

Тя беше толкова слаба, че не можа да се вдигне.

— Пазете се, госпожице — молеше я Питу, — и ако мижете, отговорете на въпросите ми.

— Как е вашето име?

— Павловна Мирович.

— Не бяхте ли невеста на граф Естерхази?

Като чу това име, девойката се сепна, но после отговори тихо: — Да.

— Имате ли роднини в Париж?

— Не, баща ми княз Мирович е умрял. Бащата и синът се спогледаха.

— Бихте ли могли да си припомните как се озовахте в тази изба?

— Жената ме хвърли в нея.

— Ах, Красцинска! Така и предполагахме. Но коя е причината, за да посегне тя на живота ви? Защото извън всякакво съмнение е, че вие щяхте да загинете в избата, ако случайно не бях ви намерил.

— Друг й заповяда да го направи.

— Но кой е той.

Павловна сложи ръце на очите си и замлъкна.

— Отговорете! В случай, че кажете истината, ние ще ви браним от вашите врагове — увери я Питу.

С големи усилия Павловна се привдигна.

— Не, не мога да ви кажа! Този човек има изключително влияние и само някоя извънредна сила може да ме спаси. Кажете ми, господине, ще ме заведете ли при началника си? Нему ще разправя всичко и кълна ви се, че ще ви похваля много, задето ме спасихте.

Гърбавият комисар замълча. Разговорът на девойката с Фон Ла Бриер можеше да бъде от полза за него, защото тя наистина, може да го похвали повече, отколкото ако сам разкаже за случая.

— Добре — реши той. — Веднага ще ви заведа. Чувствате ли се толкова добре, че да можете да дойдете с файтон до двореца на Фон Ла Бриер?

— Разбира се — заяви Павловна. Надеждата, че ще намери защита побеждаваше слабостта й. — Да вървим.

Двамата мъже отидоха в магазина и оставиха Павловна да поправи косата и тоалета си. После тя, подпирайки се на рамото на Питу, тръгна към колата. Файтонът ги отнесе към двореца на Фон Ла Бриер.

Питу и младата девойка влязоха в прекрасния дом. Комисарят отведе Павловна в стая, намираща се недалеч от кабинета на началника и заключи вратата. Веднага заповяда да съобщят, че е дошъл. Господин Фон Ла Бриер беше готов винаги да приема двамата си първи агенти — Гилберт и Питу; те бяха кажи-речи негови министри, с които управляваше полицейската си армия. Така че — той прие гърбавия Питу, но беше настроен зле.

— Любезни ми Питу — изгледа го иронично, — навярно сте дошли да ми съобщите, че най-после сте намерили онова момиче, за което се интересувам толкова. Нали знаете, че тази Наталка е петното в живота на моята съпруга?

Питу първо се изчерви, но после пребледня.

— Колкото и да се мъча да намеря това момиче, Ваше превъзходителство, не успявам. Може би колегата Гилберт е по-щастлив от мен…

— Нито той — отвърна началникът на парижката полиция, — нито вие успявате да направите нещо. Мисля, че причината е лошата ви воля.

— Осмелявам се да ви припомня услугите, които ви направих в Петербург — продума Питу покорно.

— Да, разбира се — кимна Фон Ла Бриер, — такива услуги не трябва да се забравят. Какви вести ми носите днес?

— Сполучих да уловя добра плячка.

— Да не сте хванали избягалия Равелак?

— Не, Ваше превъзходителство. Равелак е изчезнал от Париж и кой знае на кой край на земята се крие. Смятам, че избавих Париж от една по-низка твар.

— Правите ме любопитен!

— Ще си спомните ли, Ваше превъзходителство, че неотдавна получихте оплакване против делата на една акушерка, която живее в дома на Соломон Дулсети?

— Да, спомням си, че подписах заповед да арестуват евреина. Гилберт искаше да го арестува.

— Прощавайте, Ваше превъзходителство, забележката ми, но това щеше да бъде глупост от страна на Гилберт. Този евреин ми съобщи за делата на акушерката и се показа добър помощник на полицията.

— Как се казва тази жена? — запита Фон Да Бриер и се замисли.

— Красцинска! Тя е рускиня или полякиня.

— Това име ми е познато — промърмори началникът. — не си ли спомняте да сте го чували някъде.

— Не мога да си спомня.

— Както и да е. Какво е сторила тази жена?

— Всичко лошо и подло, което може да върши една акушерка със занаята си. Между другото намерихме в избата на Красцинска труповете на седем деца.

— Значи е голяма престъпница. Къде е жената?

— В зимника на вашата къща. Предположих, че ще искате сам да я разпитате.

— Да, ще го сторя, Питу, добре сте направил. Нека доведат жената тук.

Зарадван, че началникът го похвали, Питу излезе и заповяда на един стражар да доведе акушерката при началника. В този момент на прага на отсрещната стая се показа висока, бледа жена в черно облекло. Това беше Катерина фон Да Бриер, жената на парижкия градоначалник. Катерина беше с шапка на главата и държеше в ръка копринен чадър, навярно се готвеше да излезе.

— Господине — каза тя на мъжа си, — отивам на църква. Откакто припаднах тогава, не съм ходила на това свято място.

— Добре, госпожо, но защо ми съобщавате това?

— За да не изпратите шпионите си, които ме следват даже и в храма Божи. Както виждате, желая да ви предпазя от този грях.

— По-добре ще бъде, госпожо, ако мислите за собствените си грехове — отговори господин Фон Ла Бриер, като погледна злобно жена си.

Катерина вдигна гордо глава.

— Това, което вие наричате грях — каза тя, — е моят единствен светъл лъч, който съдбата изпрати през живота ми.

Градоначалникът почервеня от гняв.

— Госпожо, според вас може и да е така, но хората мислят друго. Едно незаконородено дете не е слънчев лъч.

Жестоката дума нарани нещастната жена.

— Вие късате сърцето ми — извика тя със сълзи на очи. — Но Бог помага на всекиго, който има да изпълни велико дело.

— В какво се състои, госпожо, вашето велико дело?

— Да намеря дъщеря си и да й стана майка.

Като каза тези думи, госпожа Фон Ла Бриер тръгна към вратата. Внезапно се чуха гласове. Питу се връщаше с арестуваната. Брадатото лице на градоначалника прие по-благ вид.

— Госпожо, моля ви за минута. — Кажете, господине.

Катерина беше застанала на вратата и гледаше въпросително мъжа си. Дали съжаляваше и се каеше, че бе нагрубил толкова много жена си?

— Госпожо, искам да поговоря с вас още малко — продължи Фон Ла Бриер с по-благ глас. — Преди това трябва да проведа един разпит, който ще трае няколко минути. Имайте добрината да отидете дотогава зад онази завеса.

Без да подозира ни най-малко какво я очаква, Катерина се скри зад зелената завеса, която покриваше големия прозорец. Едва се бе настанила зад завесата, и Питу влезе, придружен от Красцинска. Рускинята не се страхуваше ни най-малко. Тя гледаше нахално и предизвикателно господин Фон Ла Бриер.

— Вие ли сте акушерката Красцинска? — запита градоначалникът. — Най-после попаднахте в ръцете на правосъдието. Открихме престъпните ви дела. Убивала сте невинни деца, чиито трупове намерихме.

— Намерихте? — попита Красцинска. — Кой може да докаже, че аз съм убила децата? Децата умират лесно.

— Аз ще ви докажа — каза Питу. — Щом вие не сте убила децата, тогава защо сте оставила труповете им в избата?

— Защото не ми платиха за погребването им, а нямах и време.

— Заплатили са ви — продължи Питу бързо — да държите онова момиче в онази ужасна и пълна с трупове изба, за да умре от глад.

Акушерката се стресна, като чу, че и това беше разкрито.

— Това е лъжа — тросна се тя грубо, — момичето беше мъртво, когато го занесох в избата.

Питу се изсмя.

— Нека мъртвата сама ви каже, госпожа Красцинска, какво престъпление сте искали да извършите над нея.

Гърбавия! комисар напусна стаята, като бързаше да изиграе последната си, най-голяма роля. Щом Питу излезе от стаята, акушерката отиде бавно при писалището на градоначалника. Тя се наведе над смутения началник.

— Води ли тази врата към коридора? — запита тя и показа към вратата, през която преди малко беше влязла госпожа Фон Ла Бриер.

— Вие луда ли сте? — извика градоначалникът.

— Заповядвам ви да отворите веднага вратата и да ме пуснете.

— Вие сте луда!

— Не, аз съм напълно с ума си — каза жената. — Не забравяйте, господине, че аз като акушерка зная много тайни, с които мога да си послужа при благоприятен случай. Да ви разкажа ли една такава тайна из моята практика?

Господин Ла Бриер побледня. Зелената завеса също потрепера, като че някой се държеше за нея. Акушерката се доближи още по-близо до него и му пошепна:

— Една нощ в Петербург акуширах на млада баронеса. Тя роди момиченце. Бащата на това дете беше прочутият разбойник Михаил Панин, а майката се казваше Катерина фон Острау, а сега се казва…

— Спрете!

— Желаете ли, Ваше превъзходителство, да знаете как се казва сега майката на онова незаконородено, разбойническо дете? — запита акушерката със сатанинска усмивка. — Искате ли парижкото общество да узнае, или мислите, че ще е по-добре, ако ме придружите навън, като ми обещаете, че ще ме оставите свободно да практикувам професията си?

Едри капки пот потекоха по челото на смаяния мъж. Той се намираше в отчаяно положение. Думите на тази жена щяха да унищожат общественото му положение. В случай че я освободи, той нарушаваше дълга си и трябваше в бъдеще да защитава голямата, престъпница.

Ла Бриер се бори за миг със съвестта си. Най-после егоизмът победи. Той се страхуваше от унижение пред обществото.

— Елате — каза той, — ще ви пусна. Само мълчете, мълчете.

— Нищо лошо не сте ми направили — каза жената.

Тя се упъти към вратата. В тази минута в стаята влезе Питу. Той водеше Павловна за ръка. Господин Фон Ла Бриер препречи пътя на Красцинска. Той не желаеше да се изложи пред чиновника си.

— Ето доказателството, което ни е нужно — процеди гърбавият като посочи Павловна. — Още ли ще лъжете, след като сама виждате, че мъртвите възкръсват, за да свидетелстват срещу вас.

Акушерката се стресна и хвърли зловещ поглед към хубавото момиче.

— Щеше да е по-добре да те бях убила — изсъска тя. — Ако зависеше от мене, нямаше да си жива вече, но оня влюбен до уши искаше да те държа в избата, докато се опитомиш и изпълниш желанията му.

Павловна не отговори нищо. Сълзите напълниха очите й, тя простря ръцете си към градоначалника и падна на колене пред него.

— Господин началник, аз съм едно нещастно момиче, което няма кой да защити на този жесток свят — изплака тя. — Имайте милост към мене и ме покровителствайте. Вие единствен можете да ме избавите, не оставяйте да попадна в ръцете на враговете си. Кълна ви се, работила съм почтено, макар и да не бях свикнала да работя. Не ми е останало, господине, нищо друго, освен девическата чест, която ще браня докато живея.

Дълбоко трогнат, Фон Ла Бриер гледаше красивото плачещо създание, което, изпълнено с отчаяние, го молеше за избавление.

— Невъзможно ли е, наистина — извика той, — честно и почтено момиче да не може в Париж да изкарва прехраната си, необезпокоявано от никого. Станете, дете мое, и не плачете. Във Франция има закон за закрила на честните момичета от похищенията на богати развратници. Кажете ми името на човека, който си е позволил да ви говори такива безсрамни работи и кълна ви се, че ще го накажа както изисква законът.

Павловна стана. Очите й светеха и по лицето й се изписваше нещо, което досега бе непонятно за нея — чувство за мъст. Тя искаше да отмъсти на този, който се осмели да се докосне до нейната чест.

— Проклет да е този човек — каза тя. — Нищо не би ме спряло да кажа името му и да го изложа на срам и позор, за да се освободи целият женски свят от този демон и вампир. Човекът с животински инстинкти, от когото можах да се отърва само със силна воля, с която Бог ме е дарил, се нарича граф Ес…

Сърцераздирателен писък се разнесе откъм прозореца и Павловна не можа да доизкаже името. Зелените завеси се вдигнаха.

— Дете мое, мило и обично ми дете — извика Катерина фон Ла Бриер и се хвърли към Павловна, хълцайки и смеейки се като майка, която е намерила най-скъпото си на света.

Преди изненаданото момиче да проговори и преди началникът на парижката тайна полиция да се опомни, трогнатата жена беше вече притиснала в обятията си Павловна. Тя я целуваше по челото, устата и страните, мокреше лицето й със сълзите си, гладеше косата й и не снемаше втренчения си поглед от нея.

— Наталке, мое дете, пак те намерих — плачеше тя с безкрайна радост. — Бог е справедлив. Той наказва тежко създанията си, но ги и утешава със случаи, като този. Ела, дете мое, Наталке, да отидем на улицата, между хората. Нека всички узнаят. Ще им кажа с гордост: ето това е моята дъщеря, моето дете, детето на моята любов.

У Павловна се събуди чувство, непознато досега, което я накара да забрави всичко, което ставаше около нея. Тя гледаше само бледата, плачеща и възкликваща от радост жена.

— Мамо, мамо! — извика тя. — Мамо…

За пръв път откакто се бе родила, каза тази дума.

— О, Боже мой, не ме оставяй да полудея — извика изстрадалата жена. — Не сега, когато ме дари с такова неизмеримо щастие. Когато детето ми ме нарече мамо. О, пак го кажи, повтори го, мила моя Наталке.

Вместо сладката дума, Катерина фон Ла Бриер чу съвсем друго нещо.

— Вие сте полудяла, госпожо — изкрещя градоначалникът на жена си. — Можете ли да смятате това улично момиче за своя дъщеря, макар че нашият брак е лишен от деца. Тази болест ви е обхванала отдавна.

Ла Бриер, блед и треперейки от вълнение, се втурна към вратата. Хрипливо извика прислугата.

— Отведете госпожата в нейната стая и я пазете там, докато дойда. Отговаряте за нея. Тя е полудяла.

Слугата се приближи до жената на градоначалника. Питу също.

Двамата откъснаха нещастната майка от детето й.

— Оставете ме при детето ми — молеше се клетницата. — Не разкъсвайте сърцето ми, не ме докарвайте до полуда. О, хора, ще посмеете ли да разделите тези, които Бог е събрал?

Напразно!

В сърцето на нейния мъж бе заспала и последната искра човещина, защото молбите на нещастната майка никак не го трогнаха. А тя не искаше нищо друго, освен да бъде до детето си… Сърцето на този човек сигурно беше от камък. Той даде заповед на мъжете и те завлякоха през вратата клетата жена.

— Мамо, ще дойда с тебе — извика Павловна.

Треперейки от вълнение, момичето искаше да тръгне след майка си. Ала господин Ла Бриер й пресече пътя. Той хвана момичето и го блъсна в средата на стаята, така че Павловна падна на килима.

— Всеки в тази къща трябва да се подчинява на моята воля! — кресна коравосърдечният човек. — Ще премахна всеки, който би опетнил доброто име на рода ми.

Ала тази, за която се отнасяха думи му, не ги чу. Тя лежеше на килима със затворени очи. Благодатно безсъзнание я спаси от идващата опасност. Уморен, градоначалникът също седна. Неочаквано злобен гласа му прошепна на ухото.

— Това беше малка семейна драма. Не съжалявам, че присъствах на нея. Тайната за произхода на това момиче ми осигурява свобода, а освен това вярвам, че сцената, която се разигра тук, струва десет хиляди франка.

С тези думи Красцинска отново разгневи градоначалника.

— Какво? Да ви освободя и на това отгоре да ви дам пари?

— Виждам, че добре ме разбрахте — изгледа го равнодушно акушерката. — Десетте хиляди ще ми послужат добре. Те ще съставят капитала, с който ще подновя търговията си. И тя ще върви отлично, защото ще бъда под покровителството на парижкия градоначалник.

— Колкото се отнася до това, бъдете спокойна — каза Ла Бриер усмихнат. — А за парите, понеже съм уверен, че нямате време да чакате до утре, ще заповядам да ви ги дадат веднага.

Той натисна четири пъти електрическия звънец. След малко се чуха стъпките на четирима мъже, които вървяха в предната стая. Влязоха четирима стражари. Появи се Питу.

— Какво е това? — изкрещя Красцинска и пламна от възмущение и уплаха. — Какво искат тези стражари? Ще посмеете ли, господин началник.

Стражарите се втурнаха към жената. Акушерката се изплаши, после се изсмя и отиде до прозореца. Искаше да го отвори и да издаде тайната на господин Ла Бриер. Но Питу застана до нея. Той я дръпна, Красцинска се опита да му издере очите, но Питу я удари толкова силно по главата, че тя падна на пода.

— Вържете я и запушете устата й! — заповяда Ла Бриер.

Без да обръщат внимание на виковете й, стражарите изпълниха заповедта.

— Заведете я веднага в Бисетр, в затвора за развратни жени — продължи нарежданията си градоначалникът със строг глас. — Ще се погрижа да бъде изпратена със следващия транспорт във Френска Гвиана. Махнете тази престъпница от очите ми!

Стражарите изведоха жената, която още упорстваше. Питу посочи към Павловна.

— Какво ще стане с тази? — попита той господин Ла Бриер.

— И тя трябва да изчезне — просъска той. — Петното, което опозорява моя герб, трябва никога да не се появи.

— Смея да направя едно предложение на Ваше превъзходителство — продума колебливо гърбавият полицай.

— Кажете, Питу!

— Вашето нещастие е дошло от Русия и тя е длъжна да го приеме назад.

Ла Бриер се замисли.

— Обяснете по-добре — помоли той.

— Ще ме разберете веднага, Ваше превъзходителство. Знаете колко благодарни ще ни бъдат в Петербург, ако им предадем някой заподозрян, че е нихилист.

Със сатанинска усмивка гърбавият комисар показа към припадналото момиче.

— Тази Павловна е опасна нихилистка — каза той, — и ако заповядате, още тази вечер ще отпътувам с нея за Петербург, за да я предам на тамошната полиция.

— Нямаме никакви доказателства срещу нея…

— Ще си набавим всичко, което е необходимо. Освен това те ще повярват, че дъщерята на известния разбойник Михаил Панин е нихилистка.

— Бързо ли ще я осъдят?

— По етапен ред ще я изпратят в Сибир. Там е студено и такива рози скоро увяхват.

Господин Ла Бриер стоеше като вцепенен на мястото си. Той се бореше със съвестта си. Изкусителят го запита тихо:

— Ваше превъзходителство, да отпътувам ли довечера с момичето?

— Отпътувайте, Питу — изпъшка жестокият човек, — освободете ме от привидението на живота ми и се върнете щастлив, вече като шеф на парижката тайна полиция.

Синът на Соломон Дулсети, гърбавият Питу, скри радостта си и се поклони дълбоко. Той беше постигнал целта си.