Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (51)

17.

Съборът, който ставаше в Боа дьо Булон, където спря екипажът на Драйфус, можеше да възхити само младите и невинни натури. Сред парк, приличащ почти на гора, имаше голямо пространство, което не беше обрасло с дървета, но по което имаше трева и пътеки, насипани с пясък, за да бъдат удобни за ходене, когато вали.

Кой парижанин, стар или млад, не познаваше това място? Кой не го обичаше и кой не идваше тук поне веднъж; в годината? За няколко сантима човек можеше да види каквото пожелае.

От всички страни се разнасяше музика. Италианският орган свиреше непрекъснато и йод неговите звуци се въртяха люлките. Тук имаше всичко: комедианти, гимнастици, дресьори на змии и животни, великанът Ли Фу от Китай, испанска танцьорка, силният човек от Германия и други. Народът се чуди на тези неща, а продавачи на разни сладки, печено месо, лимонада и други лакомства обикалят минувачите.

Малкият Андре отначало не знаеше къде да гледа. Жоржина и Мишонет го водеха при всички павилиони, а детето непрестанно ги разпитваше за това или онова.

Подофицерът бе извънредно щастлив, че неговият любимец се радва.

— Ще те заведа сега на панорамата, за да видиш сражението при Солферино — реши старият войник. — Уверен съм, че тази картина ще ти хареса най-много, защото в жилите ти тече войнишка кръв, а баща ти бе храбър войник.

Мишонет прехапа устни. Детето чу напомнянето за баща си.

— Мишонет, защо татко не е при мене? Жоржина, кажете ми, защо всяко дете има баща, а аз нямам?

Мишонет и Жоржина се спогледаха смутени.

— Драги Андре, татко ти замина — каза Мишонет, без да може да измисли нещо друго.

— Къде замина?

— О, далеч, много далеч.

— А не може ли да се върне при мен? — питаше момченцето с любопитство, което показва всяко дете, когато пита нещо.

— Може ли да се върне при теб? — повтори подофицерът, бършейки сълзата, която се появи в окото му. — Е, да, но той се намира много далече.

— О, аз зная вече къде е отишъл — извика момченцето.

— Как, ти знаеш? — уплашено запита Жоржина. Андре се спря и с малките си ръчички показа към ясното небе.

— Моят татко е навярно там горе — каза той уверено. — Казаха ми, че всички добри хора отиват на небето, а моят татко беше добър.

Дълбоко развълнувани, Мишонет и Жоржина поведоха нататък момченцето. Андре скоро забрави тайнствената тема и почна да гледа интересните неща, които го заобикаляха. Ненадейно той се откопчи от ръцете на придружителите си, втурна се няколко крачки напред и разтвори ръце.

— Вижте, вижте — извика детето и очите му светнаха от вълнение. — Колко голяма топка! Тя виси във въздуха, вижте! — Това беше балон. Детето за пръв път виждаше такова чудо. Балонът беше вързан. Той бе пълен с водород, имаше и привързана много красива лодка, но още не го пускаха да се издигне свободно. Издигаха го само на стотина метра над земята, докато постепенно балонът опънеше дебелото въже, с което бе вързан.

Когато Мишонет, Андре и Жоржина отидоха при балона, голямо множество се бе събрало вече около него. Сух, висок господин с обръснато лице, облечен в не особено чисти дрехи, подканяше публиката да направи разходка с балон. До този човек стоеше една изящно облечена жена, с лице, забулено със син воал. Около желязната халка, за която беше завързан балонът, се въртеше едно момче, което подреждаше намиращите се в кошничката му теменуги. Никой не обръщаше внимание на това момче. Собственикът на балона извика с висок глас:

— Осмелявам се, да се представя на почитаемата публика. Аз съм прочутият въздухоплавател Гаспар. Моят балон е направен солидно и скоро ще предприема пътуване по цяла Франция. Господа и госпожи, само за петдесет сантима ще ви издигна сто метра високо над другите хора. Ще видите извънредно красива гледка. Качвайте се, докато има още време. След три минути балонът ще започне да се издига.

Бояха ли се парижани, че балонът не е сигурен, или не искаха да заплатят петдесет сантима? Само един се отзова на поканата. Това бе дамата със синия воал. Но скоро желание изяви и друг — Андре Драйфус.

— Може ли топката да издигне човека до небето?

— запита той въздухоплавателя Гаспар.

— Разбира се.

— И аз искам да се издигна с балона — каза той на Мишонет, — така ще отида при татко, който е на небето.

Мишонет и Жоржина молеха момчето да се откаже от това желание, но нищо не помагаше. Той започна да плаче, тропаше с краче и непрекъснато викаше:

— Не е добре от ваша страна, че не ме пускате да ида при татко. Но аз искам да отида, искам, искам, искам.

— Искам — повтори Мишонет, повдигайки рамене.

— Какъв генерал ще е той, когато сам ще стои пред крепостта и ще вика: „Превземете я, храбреци, аз искам това“.

— Оставете, господине, войнствените си фантазии — молеше се Жоржина, — аз зная вече какво да правя с това непослушно и упорито дете.

Ала жената със синия воал се намеси.

— Направете това удоволствие на малкия — каза тя, — аз също ще се разходя, а ако седите и вие до него, тогава ще можем да наблюдаваме всяко негово движение.

— Но ако се случи някакво нещастие, ако се пукне балонът?

— Това е невъзможно — каза жената с воала, — пък и да се случи, тук има достатъчно хора, които ще хванат падащия кош. /

— Здраво ли е въжето?

— Сама виждате, то е два-три пъти усукано.

— Господин Мишонет, да задоволя ли желанието на този малък немирник? — попита Жоржина.

— Нищо друго не ни остава. Не виждате ли, че плаче?

. Вьздухоплавателят вече бе седнал в коша. Дамата с воала също се качи. Тя подаде двете си ръце, за да поеме момчето. Настани детето до себе си и грижливо го хвана за едната ръка. И Жоржина се канеше да се качи. За целта тя трябваше да мине по малка стълбичка. Мишонет поиска да й помогне.

В този миг стана нещо ужасно. Преди още Жоржина да е успяла да се хване за края на коша, балонът полетя като стрела.

Разнесоха се писъци от стотици гърла. Балонът, който се издигаше, не беше вързан и се движеше свободно във въздуха. След минути той бе на двеста метра над земята. Жоржина плачеше горчиво. Тя издигна ръце, сякаш искаше да хване и задържи полетелите.

— Върнете се — извика тя със страшен глас. — Детето, Андре, върнете се. Мишонет, помощ. Мишонет, нашето дете…

Но къде беше Мишонет? Какво стори подофицерът в критичния момент? Остави ли той да отнесат любимеца си?

Силно изплашеното множество гледаше летящия балон. То мислеше, че намиращите се в балона не са изложени на никаква опасност, понеже той трябваше да се приземи.

— Гледайте, на въжето виси човек. Това беше подофицерът Мишонет.

В мига, когато видя, че балонът се издига преждевременно, той се хвана за висящото въже, вързано на балона, и се издигна заедно с него. Мишонет започна да се качва по въжето към коша, без да обръща внимание на това, че балонът се издига много високо и че, ако се изтърве, смъртта му е неизбежна.

— При тебе съм, дете мое — извика той на момченцето, щом достигна до коша. — Не се бой, при тебе съм!

Балонът беше на шестстотин метра от земята.

Ала една ръка се подаде към подофицера и стисна силно врата му. Жената с воала беше открила лицето си, на което имаше голям белег. Очите й блестяха като горящи въглени и с всичка сила стискаше врата на човека.

— Госпожо — изхриптя Мишонет, — искате да ме удушите между земята и небето ли?

— Да, искам — отговори тя сурово и безмилостно.

— А детето?

— Детето на капитан Драйфус ли? — смееше се демонски жената. — То не ще бъде по-щастливо от своя баща-предател.

Свят се зави на стария подофицер. Той чувстваше, че въжето се изплъзва от ръцете му, а под него се откриваше ужасната бездна.

Жоржина беше като луда. Тя крещеше, плачеше, чупеше ръце, молеше Бога за помощ. Ала всичко беше напразно. Балонът, който отнесе повереното й дете, летеше високо и вече се виждаше като малка черна точка. Полицаи и други служебни лица прегледаха желязната халка, за която беше завързан балонът.

Неочаквано множеството се раздвижи. Един мъж извика със силен глас:

— Тук е извършено злодеяние! Балонът не се е отвързал сам, а въжето е прерязано с нож.

Страшни викове се разнесоха след това откритие. Жоржина се втурна към колата като луда.

— У дома — извика тя на кочияша, сядайки в екипажа, — по-бързо у дома… Откраднаха детето ни.

В това време Матийо преживя по-добри часове. Но във файтона, в който пътуваше, терзанията бяха ужасни.

— Алиса е загубена, завинаги е загубена и никога вече няма да я видя.

Тази мисъл се загнезди в главата му и му се струваше, че някакво тайнствено ехо я носи отвсякъде.

Но това не може да бъде! Възможно ли е здравият параход „Бригита“ с толкова голям екипаж да потъне, без да остави следа в океана? Но пък нали един от най-големите парижки вестници съобщи за ужасното нещастие! Но не беше ли възможно дописникът от Тунхал да е сбъркал? Сбъркал! Тук не се говори за мнение, а за някакво писмено съобщение, намерено от рибари. Може и моряк от „Бригита“ да си е позволил тази шега. Но моряците са суеверни и никога не си правят шеги с потъването на своя параход. Съмнения, грижи, болка и безпокойство мъчеха душата на Матийо, докато файтонът спря пред грамадното здание на вестник „Фигаро“.

С биещо от страх сърце Матийо се изкачи по постланото с килим стълбище. Той поиска да говори с главния редактор. Братът на капитан Драйфус прати картичката си и бе веднага приет.

— С какво мога да ви услужа, господин Драйфус?

— попита главният редактор. — Идвате, струва ми се, във връзка с нещастната афера на вашия брат…

— Не, господине — отвърна Матийо. — Днес не ида по тази работа.

— Ще ми е приятно, ако мога да ви услужа.

— Добре, кажете ми тогава, дописникът ви от Азорските острови заслужава ли доверие?

— Господин Драйфус, всички наши дописници са извънредно точни и заслужават пълно доверие. Но защо питате?

— Интересува ме загиването на парахода „Бригита“, потънал в Атлантическия океан.

— Така ли? Някакъв параход на име „Бригита“ е потънал?

Матийо се изненада. Тонът, с който главният редактор каза това, беше особен.

— Това е ужасно нещастие — продължи Матийо, — но да не би вашият дописник да ви е заблудил.

— Нашият дописник ли? Та какво общо има той с потъването на „Бригита“?

— Нали той е съобщил това?

— На кого го е съобщил?

— На вашия вестник „Фигаро“. Нали в тазвечершния брой поместихте телеграмата?

Главният редактор поклати глава.

— Лъжете се, господин Драйфус — каза той неспокойно. — Навярно сте чели това съобщение в някой друг вестник. „Фигаро“ не е споменал нито дума за потъването на „Бригита“.

Вместо да отговори, Матийо извади от джоба си вестника и го сложи на масата.

— Това тазвечершният брой на „Фигаро“ ли е? — попита той.

. — Да, господин Драйфус.

— Ето вижте, тук е напечатано печалното известие. Редакторът внимателно прочете дописката.

— Откъде купихте този вестник? — запита той с привидно равнодушие.

— От едно момче в Боа дьо Булон.

— Хм. Момчето настояваше ли да купите вестника?

— Разбира се, то тичаше до екипажа ми и едва, когато ми каза за потъването на „Бригита“, едва тогава купих вестника.

Челото на редактора се набръчка.

— С това известие са ви подлъгали да купите вестника.

— Да, вярно е.

— Господин Драйфус, тогава са ви измамили.

— Измамили?

— Да, защото са ви продали днешен „Фигаро“, който единствен между стотина хиляди екземпляра съдържа новината за потъването на „Бригита“.

— Това е невъзможно! — извика Драйфус зарадван.

— Значи това известие е било приготвено за вас — каза редакторът. — Мисля, че някой подлец е успял да подкупи някой от словослагателите на нашата печатница, за да помести тази невярна новина. Това е много лесно, тъй като е трябвало да, извади само известията за сметките между Япония и Китай и да постави фалшивата телеграма и после да отпечата листа.

— Това е ужасна измама! — извика Драйфус, въпреки че му се искаше да прегърне редактора, тъй като знаеше, че любимата му Алиса и „Бригита“ се намират невредими в Атлантическия океан.

Но той се възмути, като си помисли, че по такъв подъл начин са го измамили.

— С каква цел? — запита се той сам.

— Господин Драйфус — попита главният редактор, — кой се намираше с вас във файтона, когато купихте вестника?

— Синът на брат ми, гувернантката и слугата ми.

— Какво направихте, като прочетохте известието?

— Веднага слязох, взех друг файтон и дойдох дотук.

— Навярно лицата, които са приготвили това лъжливо известие са преследвали тъкмо това — констатира редакторът. — Тези мерзавци са имали намерение да ви отстранят от файтона и да ви отдалечат от детето.

Матийо се стресна:

— Боже мой — изхлипа той. — Навярно сте прав. Това обяснява много неща.

Матийо стисна ръцете на редактора и рече:

— Благодаря ви за услугата, която ми направихте. Трябва бързо да отида вкъщи. Предчувствам нещо ужасно, навярно искат да сторят някакво зло на детето. Сбогом, сбогом!

Той се втурна по стълбите, седна в първия файтон, който срещна, и се отправи към дома си. Леля Ерика го посрещна и, като го видя сам, запита уплашена:

— Къде е детето? Къде са другите?

— Не са ли дошли още? — запита Матийо.

— Не, ти не беше ли с тях?

Матийо желаеше да успокои старата и додаде:

— Сетих се из пътя, че имам да уреждам важна търговска работа, затова не продължих разходката. Мишонет и Жоржина пазят Андре.

— Да, разбира се. Няма по-предани слуги от тях.

Тези думи успокоиха малко Матийо. Той се облегна на прозореца, измъчван от страшни предчувствия, и се загледа към улицата. Изведнъж направи някакво движение, като че искаше да се хвърли през прозореца. За щастие старата Ерика беше в средата на стаята и не можеше да види лицето му. Той беше много разтревожен.

Файтонът се зададе по улица „Фуршамбол“. Кочияшът биеше немилостиво потъналите в пот коне. Матийо позна своя екипаж. Полудял ли беше Франсоа, та биеше толкова силно конете? После, о, Боже — какво беше това Във файтона беше само Жоржина. Къде бяха детето и Мишонет? Блед като мъртвец, Матийо се дръпна от прозореца. Екипажът спря пред вратата на жилището му. Жоржина слезе бързо. Братът на капитана отиде до стълбите, за да я посрещне. Той хвана момичето за ръка и го отведе в стаята. Тя приличаше на душевноболна. Заплака и падна на колене пред Матийо.

— Съвземете се — помоли Матийо, — кажете, говорете! Къде е Андре?

— Милост, господин Драйфус, милост — викаше бедното момиче. — Кълна ви се, че не съм виновна.

— Нещастие ли се случи? — запита Матийо.

— Да, и то голямо!

— Андре! Жив ли е?

— Да, да, жив е?

— Какво се случи?

— Откраднаха го! — изплака Жоржина, Матийо изпадна в ужас.

— Казвате откраднат! — извика той. — Кой, кой стори това?

Преди още да отговори Жоржина, той продължи гневно:

— Все ми е едно кой го е направил! Аз зная кой разбива щастието на нашето семейство. Трябва да се намери детето. Дори да обиколя земята, пак ще го намеря!

Жоржина беше покрила лицето си с ръце и плачеше.

— И тогава не ще го намерите, защото, господин Драйфус, нашият любим Андре не се намира на земята…

— Не е на земята!

— Отвлякоха го във въздуха!…