Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (46)

12.

Драйфус се събуди. Той възкръсна от метежния сън на треската. Пак е нещастен пленник, заточен на една скала в океана. Бедният беше сънувал най-сладките мигове на своя живот.

— Тъй, бедни мой приятелю — чу гласа на лекаря. — Кризата мина благополучно — треската е победена. Вие сте спасен.

— Спасен?…!

Действително ли е спасен, за да се възвърне към живота, който е много по-ужасен, отколкото самата смърт?

За да усили страданията ли, изпраща Бог тази ужасна треска върху клетите затворници, или това са неговите ангели, които слизат от небето по скалистите пустини на морето, в преизподнята на мъките и страданията, за да отнесат нещастниците чрез сладки сънища в безкрайното царство на бога?!

И треската беше едно средство на провидението. Тя освобождава, избавя, счупва оковите, с които хората оковават близките си!

Драйфус, обаче, щеше да страда и занапред!

Най-голямата болница в Париж е болница „Дом божий“. Тази внушителна сграда се намира в центъра на града, до общината и катедралата „Нотр Дам“. Тя събира няколко хиляди болни. В тази болница се намират най-прочутите лекари и всички необходими инструменти за трудните операции, които се правят.

Професорите от Медицинския факултет водят там студентите си и нагледно им показват това, което им предават.

Болните не плащат нищо, въпреки че са лекувани от най-прочутите лекари. Но много често трябва да заплатят с нещо по-скъпо от парите. И това се отнася най-вече до болните жени. Те трябва да показват телата си на учениците.

Много често страдат повече от срам, отколкото от самата болест. Случвало се е понякога някои момичета да са умирали по време на научен преглед. Но това не се случва само в голямата парижка болница „Дом божий“, но и във всички европейски болници.

В стая номер дванадесет лежаха само двама болни, въпреки че имаше около двадесет легла. Болните бяха две жени. Както изглеждаше, те бяха тежко болни и имаха нужда от внимателна прислуга, затова навярно ги бяха отделили от останалите пациенти. Милосърдна сестра седеше между двете легла и наглеждаше ту едната, ту другата, като ги утешаваше с благи и набожни думи.

Над всяко легло имаше по една металическа табличка с номер. Над едното легло номерът беше седемдесет и осем, а над другото — четирдесет.

Болната с номер седемдесет и осем беше много обезобразена и имаше ужасен вид. Изглежда, че нещастницата някога е била много красива. Виждаше се, че доскоро е имала всички женски прелести, с които е могла да плени мъжкото сърце. По обезобразеното й лице се виждаше, че неочаквано ужасно нещастие е разрушило някогашната й красота. На главата й имаше голяма, почти два пръста широка бразда от страшна, едва зараснала рана.

Лицето й беше обезобразено и от друго. Веждите и миглите й липсваха. От лявата страна липсваше голямо парче кожа, а косите й бяха съвсем опърлени. Виждаха се следи от големи рани по ръцете, гърдите и краката й. Цялото тяло на нещастната беше покрито с грозни белези.

Когато преди няколко седмици донесоха тази жена в болницата, лекарите се съмняваха дали ще оживее. Четиридесет дни лежа на гумено легло като пребита и никой не предполагаше, че ще остане жива. Освен това я тресеше силно и непрестанно бълнуваше. Лекарите мислеха, че жената е полудяла, тъй като им казваше, че се нарича Помпадура. Това беше името, с което я знаеха парижките престъпници.

Помпадура вече се чувстваше добре и можеше да се разхожда свободно из стаята. Скоро щяха да я изпишат и тя очакваше с безпокойство часа, когато ще излезе от болницата и ще отиде между хората.

Защо не й даваха огледало? Беше ли се изменила. Защо сестрата винаги отбягваше да й отговори когато я питаше дали са й останали белези по лицето? Може би широката бразда на лицето я загрозяваше. Дали този белег намаляваше красотата й?

Помпадура нямаше понятие, колко страшно беше лицето й и колко грозна изглеждаше. Но тя все пак завиждаше на болна номер четиридесет, която беше в същата стая.

Това момиче беше красиво и неговата красота пленяваше всеки, който я погледнеше. Това мило същество беше дошло по особен начин в болницата. Самият главен лекар го беше завел там. Старият господин минаваше със своя файтон по улица „Наполеон“, гледаше през отвореното прозорче и се радваше на хубавия пролетен ден. Неочаквано чу силен трясък и дрънчене на стъкла и видя, че от горния етаж от отсрещната къща една жена падна на тротоара.

Докато кочияшът спре конете, файтонът беше подминал няколко къщи. Старият господин скочи пъргаво и забърза към пострадалата. Като видя момичето обляно в кръв; старецът се уплаши. Въпреки това, то не беше загубило съзнание.

— Махнете ме по-скоро оттук, за Бога — помоли тя главния лекар. — Господине, моля ви, отведете ме от тази страшна къща.

С помощта на кочияша старият лекар занесе ранената във файтона и побърза към болницата „Дом божий“. Там прегледа красивото момиче и намери, че беше ранено в главата и беше счупило лявата си ръка. Имаше и голяма рана на бедрото си.

Вярвам, че уважаемите читатели ще се сетят, че това бе Павловна, дъщерята на нещастния княз Мирович.

Тя също беше по-добре. Раните по главата и ръката й бяха зараснали и тя можеше вече да напусне болницата, ако раната на бедрото й се беше оправила.

— Моля ви се, сестро, дайте ми огледало — изплака Помпадура. — Не мога да живея повече в неизвестност. Искам да видя дали съм се изменила по време на боледуването. — Нямам в себе си огледало — отговори сестрата. — Не мислете, дъще, за това, а за неща, които се отнасят: до вашата душа. Аз искам да бъда красива както по-рано, креди, да ме сполети нещастието — отговори Помпадура. После махна на сестрата да се доближи до леглото й.

— Сестро — пошепна Помпадура, — изпратихте ли писмото, което ви дадох преди три дни? Мисля, че знаете кое писмо.

— Писмото за граф Естерхази ли? — запита сестрата.

— Да — отвърна Помпадура. — Още същия ден.

Набожната сестра отговори много тихо, но въпреки това Павловна чу името Естерхази. Какво общо имаше обезобразената с граф Естерхази, когото Павловна ненавиждаше повече от дявола? При мисълта, че може някога да срещне този мерзавец, момичето потрепера. Помпадура и сестрата не забелязаха безпокойството на Павловна. Двете жени продължиха разговора си.

— Не е ли дошъл отговорът? — запита обезобразената жена.

— Не, ако имаше, щях веднага да ви го донеса…

— О, злобен мъж — изстена Помпадура,;— той нито веднъж не ме посети в болницата. Изглежда, че, желае да умра. Сигурно е харесал друга — онова невинно селско момиче, което срещна в онази проклета къща в Белмари. — Като видя, че сестрата се занимава с Павловна, тя сви юмруците си и продължи да си говори сама.

— Граф Естерхази, ти си въобразяваш, че можеш да ме захвърлиш; мислиш, че ще можеш да ме от ритнеш като някаква пачавра. Не, лъжеш се. Ще видиш с кого имаш работа. Бях твоя вярна приятелка, робиня, обичах те и те обичам и сега, ала ще стана демон и твоя най-върла неприятелка.

Сестрата съзря, че днес и двете пациентки бяха,необикновено развълнувани и разстроени. За да ги утеши гя взе библията, седна между двете легла и задочна да чете на болните.

Но сестрата не чете дори четвърт час и на вратата се похлопа. В залата дойдоха четирима болнични служители. Един от тях показа записка и каза:

— В големия салон чака професорът, около Четиридесет студенти. Имаме заповед да заведем горе номер четиридесет.

Милосърдната сестра трепна и страните й се зачервиха.

Сетне хвърли съжалителен поглед към Павловна и дълбоко въздъхна.

— Дете мое, професорът желае днес за последен път да те прегледа, затова трябва да ви занесат в големия салон. Не се страхувайте и помнете, че нечист е само този, който окайва душата си.

— Ще се подчиня на неизбежното — отговори Павловна. — Професорът е стар и винаги се отнася с бащинска любов към мене. От него не се боя.

Набожната сестра затвори очи и бързо се обърна настрана. Тя знаеше, че Павловна все още вярва, че ще я прегледа беловласият професор, без да присъства някой друг. Клетото момиче не знаеше, че в тази болница има и други лекари.

Служителите сложиха две върлини под леглото, повдигнаха с тях болната и я изнесоха навън. След минута Павловна се намери в светъл салон. Неочаквано тя нададе силен стон. В това помещение имаше много млади мъже-студенти.

В средата на залата до катедра, стоеше висок брадат снажен господин. Умните му сини очи бяха отправени към леглото, което служителите поставиха до катедрата.

— Това ли е номер четиридесет? — запита господинът с русата брада.

— Да, господин професоре.

— Добре, сега излезте и чакайте, докато ви повикам. А вие, господа студенти, моля доближете се до леглото.

Младите хора се струпаха около леглото на красивото момиче и го гледаха с любопитство, което беше твърде подозрително и никак не приличаше на научен интерес.

Павловна бе поруменяла от срам. Клетото момиче затвори очи, за да не вижда погледите на мъжете. Ту студени, ту горещи тръпки я побиваха, а кръвта й силно се вълнуваше.

Русият професор се наведе над засрамената девойка. Той погледна в дневника, за да узнае от каква болест страда Павловна, и после се обърна към нея.

— Вие бяхте паднала от прозореца и си бяхте наранила главата, лявата ръка и дясното бедро, нали?

— Да, господин професоре — отвърна момичето.

— Господа — каза професорът и се обърна към студентите. — Сега ще видите как лесно зараства здравата, млада тъкан и при най-лошите рани.

Той улови покривката, с която беше покрито младото момиче, като искаше да я махне. Но Павловна хвана здраво завивката с две ръце и я задържа. Тя се разтрепера и погледна професора с насълзени очи.

— Милост — изхлипа тя. — Оставете ме, не ме унижавайте, ще умра, ако извършите този позор над мен!

— Не се плашете — разсърди се професорът. — Тези господа не се интересуват ни най-малко от вас, а от вашите рани. Разбирате ме, нали? Бъдете разумна и пуснете завивката!

Професорът отново дръпна покривката. Последва къса борба между двамата. Павловна почувства, че силите я напускат и извика за помощ. Между студентите се забеляза оживление. Един висок, симпатичен мъж се изправи до леглото. Той бе асистент на главния лекар, който всеки ден наглеждаше болната Павловна. Младият мъж беше от Елзас, казваше се доктор Хайнрих Бургер и беше от немски произход.

Докторът сложи ръката си върху главата на изплашеното и отпаднало момиче и се обърна към професора.

— Господин колега — каза той, — моля ви, отложете прегледа. Нали чухте, че момичето настоятелно протестира. Професорът погледна сърдито младия лекар.

— Господин колега, забранявам ви да се бъркате в моите работи!

— Уставът на нашата болница, господин професоре, ми дава право да се бъркам във вашите работи. Изрично е казано в член шестнадесети, че никоя болна не може да бъде заставена публично да бъде прегледана, ако не желае. Още повече, аз съм лекувал тази болна и знам, че тя е с много изострени нерви. Вярвам, че ще се откажете от желанието си.

Без да чака отговор, доктор Бургер се качи на катедрата и натисна електрическия звънец. Дойдоха прислужниците и той заповяда да отнесат болната в стая номер дванадесет.

— Ще се оплача в дирекцията против неколегиалната ви постъпка — каза професорът разгневен, като гледаше младия лекар.

Доктор Бургер се усмихна и вдигна рамене.

— Господин професоре — отвърна той. — лесно ще се оправдая и ще докажа, че науката не трябва да се обогатява за сметка на здравето и морала на хората.

— Браво, господин докторе — извикаха няколко студенти и запляскаха с ръце.

Доктор Бургер не отвърна нищо, а последва Павловна.

Когато излязоха в коридора, момичето улови нежно ръката му и я стисна сърдечно.

— Господин докторе — промълви то тихо, — сърдечно ви благодаря за добрината. Вие спасихте не само моята чест, но и моя живот.

— Аз изпълних само моя дълг — отговори лекарят. Въпреки това той хвърли пламенен поглед към хубавото момиче и въздъхна дълбоко.

Павловна трябваше да остане още десет дни в болницата. Младият лекар я посещаваше всеки ден и стоеше по няколко минути край леглото й.

Най-после й съобщиха, че е здрава и че до два дни може да напусне болницата. Попитаха я също дали желае да съобщи на някое лице да дойде да я вземе.

Едва сега Павловна писа на приятелката си Ева къде се намира и какво се е случило. До тази минута тя не беше й писала, защото се срамуваше да й разкаже за случилото се в къщата на госпожа Легуве. Павловна драсна само няколко реда на Ева и я помоли да дойде утре към четири часа след обяд в болницата „Дом божий“ и да запита за болна номер четиридесет.

Още едно писмо беше изпратено същия ден. То беше адресирано до граф Естерхази. Помпадура го канеше да дойде утре към четири часа след обяд в болницата и да пита за болна номер седемдесет и осем.

„Ако не дойдеш — така свършваше писмото, — ще те смятам за мой неприятел и ще кажа на всички, че капитан Драйфус е невинен и че ти трябва да бъдеш изпратен на Дяволския остров вместо него. Надявам се, че не ще бъдеш неблагоразумен, за да си напакостиш сам.“

На следния ден двете пациентки получиха нови дрехи от болницата, понеже собствените им не ставаха за носене.

След като се облякоха, Помпадура се обърна към сестрата и й каза: — Желая да си оправя косите, дайте ми моля огледало. Набожната сестра донесе от съседната стая огледало и го подаде с въздишка на обезобразената жена.

Вдигайки огледалото, ръката на Помпадура се разтрепера. Бедната едва погледна отражението. Щом кристалът отрази лицето й, дъщерята на Казота извика сърцераздирателно. Хвърли огледалото на леглото и се свлече на пода.

— Това не е моят образ, това не съм аз — виеше като луда. — Това е образът на някаква отвратителна вещица. Да е проклет часът, в който лекарите ме отърваха от смъртта. Аз не искам да живея с такова отвратително лице. Аз бях красивата Помпадура, желая, и занапред да бъда такава. Хората ще бягат от мене; а той;.ще ме изрита. Искам си хубостта, искам си красотата, без нея не мога да живея!

Помпадура вика така цял час. Като проклинаше себе си, граф Естерхази, Жоржина, баща и, неговата къща. Мъртвешката глава, село Белмари, целия свят и Бога.

Сестрата стоеше разтреперана в един ъгъл на стаята и се молеше тихо Бог да се смили над грешната и душа. Павловна се приближи до молещата се, хвана я за ръката и я целуна горещо.

— Благочестива сестро — каза тя, — от все сърце ви благодаря за любовта и добрините, които ми оказахте през време на боледуването ми. Никога не ще ви забравя.

Благородната жена сложи ръката си на главата на Павловна и промълви:

— Нека Бог бъде с теб. Ти си добро, честно и невинно дете. И занапред пази чистотата си. Всеки ден се моли на Бога и той ще те изведе от тъмницата. Сбогом, дъще моя.

В същия миг един служещ влезе в стаята и каза на сестрата, че две лица в приемната на болницата желаят да видят номер седемдесет и осем и номер четиридесет.

Помпадура и Павловна напуснаха салона и мълчаливо тръгнаха след служещия. Той ги отведе в канцеларията, където се изпълняваха последните формалности за изписването им, след което можеха да си отидат. Тази функция изпълняваше един беловлас чиновник. Този старец, чиято памет не беше особено силна, без да иска обърка номерата седемдесет и осем и четиридесет.

В канцеларията, преди идването на Павловна и Помпадура, бе дошъл висок мъж с черна брада, облечен изящно в цивилно облекло и му каза следното:

— Дошъл съм да взема номер седемдесет и осем. Моля, имайте добрината, кажете на дамата, че я чакам в закрит файтон пред вратата.

— Добре, ще й съобщя — отговори старият чиновник.

После господинът с черната брада се отдалечи мълчаливо от бюрото.

След няколко минути в канцеларията се яви младо, скромно облечено момиче.

— Получих съобщение от болна номер четиридесет да я взема от болницата.

— Разбрах. Моля, идете в съседната стая и почакайте.

След минута, когато се появиха Помпадура и Павловна пред стария чиновник, числата седемдесет и осем и четиридесет се объркаха в неговата глава и той запита:

— Коя от двете дами беше номер четиридесет?

— Аз — отзова се Павловна.

— Добре, мило дете, вземете този билет и вървете пред вратата, където ви чакат в закрит файтон.

Старият чиновник подаде на Павловна синьо билетче, което трябваше да покаже на портиера.

Младата рускиня излезе на улицата. Действително там чакаше закрит файтон. След малко Павловна щеше да се озове в прегръдките на обичната Ева.

— Колко е добра моята приятелка — прошепна бедното момиче. — Взела е файтон. Ева знае, че още съм слаба и не мога да ходя дълго.

Тя се втурна към файтона, отвори вратата и се хвърли в него, за да прегърне вярната си приятелка.

Ала вместо Евините нежни ръце я обхванаха две мъжки ръце. Павловна се смрази от страх и ужас, като видя познатото брадато лице — лицето на Естерхази.

И черният майор също я позна. Естерхази извика от радост, след това обхвана треперещата девойка с дясната си ръка, а с лявата дръпна звънеца и даде знак на файтонджията да тръгва.

— О, красив мой гълъб — прошепна Естерхази със сатанинска радост. — Ти пак се хвана в мрежата ми. Сега ще ми заплатиш за обидата, която ми нанесе пред олтара на църквата „Нотр Дам“.

— Оставете ме — изплака Павловна. — Смилете се над мене. Оставете ме да си отида. Не виждате ли, че съм болна?!

— Да, виждам, ала болестта не ти отне хубостта — отговори черният майор с демонска усмивка. — Ти, гълъбче, искаш да те пусна — ха, ха! Колко си наивна? Да отритна щастието си ли искаш? Това не! Ще останеш при мен, сега ще отпразнуваме брачните си дни. Ще се веселим, ще пируваме! Но ти не ще ми станеш законна жена, както исках по-рано, а само моя държанка, разбираш ли, мое гълъбче?

Бедното момиче се разтрепера, тя искаше да се освободи от ръцете на демона, обаче напразно. Черният майор здраво държеше нещастната, тъй че тя не можеше да мръдне от мястото си.

Горката Павловна викаше за помощ, но никой не я чуваше. Файтонът бързаше из парижките улици и носеше жертвата на черния майор към дома му — към мястото на срама и позора!

В това време Ева Рихтер чакаше приятелката си в чакалнята. Сърцето й биеше силно, с нетърпение очакваше да прегърне обичната си приятелка, за чиято участ много скърбеше.

Вратата се отвори. Една жена влезе в стаята.

— Павловна — извика Ева Рихтер и протегна ръце към влязлата, — обична ми…

Думите й застинаха на гърлото. В същия миг се чу демоничен смях, излязъл от гърлото на Помпадура. Ева Рихтер стоеше пред омразната си мащеха.

— Вие лъжете? — извика момичето учудено и се отдръпна от мащехата си. — Какво ви е, за Бога, защо сте се променила така?

После момичето продължи с висок глас: Бях сигурна, че ще ви сполети рано или късно Божието наказание!

— За това трябва да благодаря на добрия ти баща той ми отне красотата, той ме обезобрази така ужасно!

— Моят баща ли? Къде е моят баща?

Страшно предчувствие се породи в душата на Ева и затова отправи този въпрос към обезобразената жена. Сатанинска усмивка се яви на лицето на Помпадура. — Ева ти ми каза, че съм обезобразена — отговори тя, но и баща ти също е обезобразен. Ти ще се изумиш; когато го видиш: Ще ти кажа къде да го намериш. В село Белмари. То се намира между Париж и Версай, там попитай за баща си. Не търси Мъртвешката глава или Едвал Рихтер хората там го знаят под името Слепият от Белмари.

Обезобразената се изсмя страшно и излезе от стаята.

— Слепият от Белмари! — Извика момичето печално. Така ли наричат моя баща? Страшни мисли ме безпокоят, но аз ще го потърся…