Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (44)

10.

Оттогава бяха изминали девет седмици. Херманса, Емил, принц Наполеон и Менард не можеха да напуснат самотния остров и да се върнат между хората. Те не посмяха да тръгнат с малката си лодка, тъй като бяха още пресни мъките и страданията, които изтърпяха по време на четиринадесетдневното си скитане из океана. А край острова не минаваше никакъв параход, който да ги вземе и спаси.

За да привлекат вниманието върху себе си, те поддържаха на една височина голям огън, а през деня поставяха флаг, направен от ветрилата на лодката.

Макар неизказани страдания да свиваха сърцето на Херманса, тя насърчаваше отчаяните си другари. Нещастницата безкрайно тъгуваше за клетия си мъж и любимото си дете, но скриваше скръбта си от сломените мъже. Херманса беше добрият ангел на страдащите на самотния остров; тя ги утешаваше и насърчаваше, говореше им, че човек трябва да има търпение и да се надява на Бога.

Иначе на острова имаше изобилие от храна. Бог беше благословил този къс от земята с цялата си щедрост и понеже тримата мъже през целия ден ловуваха и диреха плодове, набавяха толкова храна, че можеха да живеят почти охолно.

Бегълците подредиха жилището на Херманса и го превърнаха в малка крепост, недостъпна за неканени гости, а самите те живееха в твърде просторна пещера на около сто крачки от жилището на Херманса.

Барон Емил фон Пикардин беше образован човек и предупреди другарите си, че хубавото време няма да трае дълго. Дъждовните дни наближаваха.

— Като направих сравнение между коритото на потока с бреговете му, разбрах, че тук има много дъждовни дни. Ще трябва да се приготвим за това време и да се запасим достатъчно храна и дърва, за да не бъдем изложени на страдания. Ще има дни, а може би и седмици, когато не ще можем да излезем от пещерата. По тропическите места дъждовният период трае месеци.

Бегълците започнаха упорито да събират храна. Менард и принц Наполеон сечаха дърва и ги носеха в пещерата, а Пикардин ловеше дивеч и риба, които Херманса осоляваше и запазваше в зимник, който мъжете бяха изкопали на дъното на пещерата.

Един ден, когато Менард и принц Наполеон сечаха дърва пред пещерата, а Пикардин и Херманса правеха мрежа от ликото на кокосовия орех, Менард нададе радостен вик, захвърли брадвата и показа към морето.

— Параход, параход — извика той силно. — Да умра, ако там няма параход.

Всички се втурнаха към височината, където се развяваше знамето.

Наистина, Менард не се бе излъгал. На няколко мили далеч от острова, на хоризонта се виждаше малко облаче дим. Бегълците викаха от радост, макар да знаеха, че хората от парахода не могат да съзрат малкия им флаг от такова далечно разстояние.

— Нашият остров навярно не е отбелязан в морските карти — каза баронът, — и затова не можем да се надяваме, че някой параход ще спре на този бряг, ако знаците ни не бъдат забелязани от моряците. За щастие скоро ще се мръкне и може би тогава ще забележат нашия огън.

Щом се смрачи, бегълците запалиха огъня на височината, насядаха край него и молеха Бога да им изпрати помощ и спасение. Ала напразно.

— Идете да си легнете — каза Менард, — достатъчно е един да остане, за да поддържа огъня през нощта. Аз ще остана.

Другарите му не искаха и да чуят за това, но старият моряк държеше на своето.

Слънцето бе изгряло на лазурното небе, когато баронът и принцът станаха от леглата си и се упътиха към поточето, за да се окъпят. Връщайки се от морския бряг, Херманса ги срещна. Тя беше печална и бледа.

— Ходих на брега да видя парахода, но няма нищо — каза тя. — Остава ни да се уповаваме на Бога, който не ще ни остави и забрави.

— Но къде е Менард?

— Не съм го виждала — озадачи се Херманса. — Не се ли върна в жилището, за да спи?

— Не — отвърнаха и двамата.

— Странно — измърмори баронът. — Вече два часа откакто е съмнало. Значи не е нужно да се поддържа огънят. Тогава защо Менард не се връща? Ще се кача на височината и ще повикам стареца на закуска.

Херманса и Наполеон придружиха Пикардин. И тримата се упътиха към височината, но когато доближиха и завикаха по име Менард, той не се обади. Те се изплашиха и изтичаха до възвишението. Пикардин пръв стигна до мястото на огъня.

— Менард, мили приятелю, къде си? — огледа се той.

Принц Наполеон и Херманса се втурнаха към него. Емил показа мъртвото тяло, което бе проснато край угасналия огън.

Това бе Менард. Очите му бяха изцъклени, устата отворена, сякаш иска да говори, а по лицето му бе застинала изненада. Старият моряк беше мъртъв и причината за смъртта беше ясна. На гърдите му, близо до сърцето, стърчеше стрела.

— Всемогъщи Боже — изстена Херманса, — ние не сме сами на този остров!

Всички бяха обхванати от страх.

— На острова има диваци — промълви принцът дрезгаво. — Загубени сме! Както са убили Менард, тъй ще убият и нас…

Пикардин поклати замислен глава.

— Струва ми се, че е невероятно бедният Менард да е загинал от ръцете на дивак. Погледнете там — продължи той, сочейки към полуизгорелите дърва, — и ще се убедите, че убиецът, след като е извършил престъплението, е загасил огъня с вода. А ето и още едно доказателство. Диваците могат ли да пишат?

Емил се наведе над мъртвеца и откъсна листче от долния край на стрелата, която се подаваше от смъртоносната рана на Менард.

Този лист беше направен от рибен мехур, а написаното бе с червено мастило, чийто произход баронът не можеше да си обясни.

На хартиеноподобния лист бяха написани на английски следните думи:

„Първата жертва. Всички ще загинете по същия начин, по който загина вашият другар. Бъдете готови за смъртта.

Князът на острова“

— Боже мой — простена Херманса. — Попаднали сме в ръцете на жесток човек, който иска да ни погуби. Не е ли по-добре да се качим на лодката и да избягаме от този ужасен остров?

Пикардин поклати глава.

— Трябва да останем на острова — каза той с убедителен глас. — Да се лутаме безцелно из океана, значи сами да се погубим. Ние сме виновни за смъртта на Менард. Бедна Херманса, на нас вече ни беше известно, че не сме сами на този бряг. Убиецът на острова не е никой друг, освен човекът с шестте пръста на единия крак.

Същия ден вечерта Емил фон Пикардин и принц Наполеон погребаха Менард. Те спуснаха стария моряк в гроб близо до морския бряг. Вълните му пееха вечната приспивна песен; вълните, с които покойният беше прекарал почти целия си живот. Приятелите му направиха дървен кръст и го поставиха на гроба, а Херманса го окичи с най-красивите цветя, които можа да намери.

Това нещастие застави корабокрушенците да променят досегашните си навици. Решиха никой от тях да не напуска сам жилището си. Бегълците ходеха винаги заедно. Мъжете носеха пушки, а Херманса — зареден револвер.

Колкото и да скърбяха за Менард, неговата смърт им донесе полза, важността на която знаеше сега само Емил фон Пикардин.

Те получиха хартия и мастило.

Емил непрестанно разглеждаше хартиенообразния лист и дойде до заключение, че е приготвен от мехур на тюлен. Баронът уби едно от тези животни, които живееха на стада край морския бряг, изсуши мехура му и така получи нещо като пергаментова хартия. След време Пикардин откри и червеното мастило.

Един ден тримата бегълци бяха се запътили на лов. Неочаквано Емил се спря пред голям храст, който беше отрупан с червени цветове. Те приличаха на лалета, бяха разцъфнали и започваха да увяхват. В чашките им имаше малки насекоми с бледочервени, дълги прозрачни крила и алени тела.

— Това е едно от най-ценните неща на земята — каза баронът на другарите си. — Ние се намираме пред тъй наречения тунален храст, който е от фамилията на кактусите, а насекомите са известни под името „кошениха“.

— Доколкото зная — обади се равнодушно Херманса, — кошенихата се употребява за боядисване, обаче ние нямаме нужда от боя.

— Но можем да пишем с кошениха — отговори Емил. — Като се размеси с лимонов сок, тази боя дава хубаво червено мастило.

— Какво искате да пишете? — запита го принцът.

— Не мога да ви кажа. Може би ще напиша нещо, което ще ни донесе помощ, ще ни избави от това окаяно положение.

Предсказанието на барона, че времето ще се развали, скоро се сбъдна. Осем дни след смъртта на Менард небето се покри с черни облаци, въздухът стана хладен и привечер заваля силен дъжд. Ужасни бури бучаха над острова и събаряха най-яките дървета. Падаха гръмотевици, а понякога по обяд ставаше тъмно като нощ.

Жилището на Херманса се оказа неудобно и недостатъчно здраво, за да устои на бурите. Младата жена се пресели в подземието, където спяха мъжете. За нейно щастие, природата беше разделила пещерата на две отделения, между които имаше висока стена с тесен проход. Съпругата на Драйфус се настани в задната част, Пикардин и принца — в предната. Двамата мъже пренесоха вещите на Херманса в новото й жилище. Бяха изтеглили лодката до брега и я вързаха с двойно въже за дебело дърво. Имаха складирана храна и дърва в изобилие. Едно нещо само им създаваше затруднения — доставянето на прясна вода за пиене и готвене.

Така изминаха три седмици. Бурята беше започнала да утихва и от време на време през тежките облаци проникваше слънцето и осветяваше тримата нещастници.

Една сутрин Пикардин се бе заловил да си прави обувки от тюленова кожа, защото ботушите му се бяха съвсем изпокъсали, и затова принц Наполеон Ътиде сам на рекичката. Негово Величество френският престолонаследник взе двата съда и спокойно се отправи за вода.

— Надявам се — каза баронът, оставайки сам с Херманса в пещерата, — че след три дни пак ще можем да излезем от жилището си. Вятърът тази сутрин се промени и вярвам, че ще ни донесе хубаво време.

— Дано даде Бог да се сбъднат думите ви, господин барон — усмихна се с надежда Херманса. — Храната ни вече се свърши и ако не искаме да гладуваме, трябва да се погрижим за друга.

— Веднага след спирането на дъжда ще тръгна на лов — каза Емил. — Съжалявам, че не съм станал обущар. Този занаят щеше да ми бъде сега много по-полезен, отколкото всички рицарски изкуства, в които съм се упражнявал през младите си години.

В този миг полуготовата обувка падна от ръцете му. Емил стана от мястото си и изгледа въпросително Херманса.

— За Бога, не чухте ли нещо? — попита я той бързо.

— Не — отговори тя, — чувам само плющенето на дъжда и бученето на вълните.

— Не, не — извика Емил отчаян, — имаше и друг глас. Ето, чуйте, ето пак…

Баронът грабна пушката и се завтече към изхода на пещерата. Херманса тръгна след него, нежната й ръка несъзнателно стисна дръжката на револвера. Дъждът продължаваше да вали като из ведро. Беше тъмно, нищо не се виждаше. Дочу се пак силен отчаян вик.

— Всемогъщи Боже, принцът е в опасност — извика баронът.

Пикардин прикри с ръка цевта на пушката си, за да не се намокри, и бързо напусна пещерата. Не измина и десет крачки и пред него се изправи мрачна фигура, която го хвана за ръката и го завлече в пещерата.

Блед като мъртвец и треперещ като лист, клетникът седна на камък до огъня. По челото му имаше кръв, но друга рана не се виждаше.

— За Бога, принце, какво се е случило? — запита го Емил с треперещ глас.

— Видях го — изстена Наполеон. — Нарани ме със стрела в челото, но като видя, че не ме улучи, излезе от скривалището, втурна се към мен, вдигна голямата си тояга и посегна да ме убие. Аз избягах, но той се спусна подире ми. За щастие стигнах пещерата, преди да успее да ме хване.

— Принце, благодарете Богу — каза Херманса, — че сте се отървали с такова малко нараняване. Боли ли ви раната?

— Не — отвърна принцът. — Стрелата му одраска само челото ми. Ако имах пушка, щях да го застрелям като куче.

Баронът разбра, че раната на клетника не е тъй безопасна, както си мислеше. Емил я изми внимателно, изсмука кръвта от нея и я изплю.

— Мислите ли, че стрелата е отровна? — изплаши се принцът.

— Не, но по-добре е да вземем мерки.

— Разправете ни сега, принце, как изглежда този тайнствен убиец, който иска да ни затрие?

— Едва ли бих могъл да го опиша — отговори Наполеон, — защото ужасът ми беше толкова голям, че нямах време да го гледам. Видях, че е едър мъж с руса брада и коса. Беше облечен в кожа от тюлен, а лицето му има почти животински израз.

— Може би този човек заслужава повече нашето съжаление, отколкото омразата ни — промълви Херманса. — Един бог знае, как е попаднал на този остров и какво е претърпял, та е изгубил ума си. Той, нещастният, трябва да е умопобъркан, щом се отнася така с нас.

— Както и да е — не се съгласи принцът. — Човекът може да е умопобъркан, но трябва да го смятаме за бясно куче и да го застреляме, когато ни се удаде… В пещерата стана студено, да сложим няколко дървета в огъня.

Тресеше го и като наметна шинела си, седна съвсем близо до огъня, без да може да се стопли.

След час принцът съобщи на Емил, че постоянно има студени тръпки и го боли главата. Крайниците му натежаха и жажда започна да го измъчва. Трябваше постоянно да пие вода.

— Вие сте се простудили, принце — каза загрижена Херманса, — но ето супата започна да ври, тя ще ви стопли.

Людвиг Наполеон гледаше с изцъклени очи в гърнето, което висеше над огъня.

— Защо сложихте главата ми в супата? — попита той със строг глас Херманса.

Младата жена се разсмя.

— Виждам, че сте добре разположен — погледна го тя — и това ме радва. Но все пак мисля, че от костенурката в гърнето ще имаме по-хубава супа, отколкото би ни дала вашата глава, ако я сварим.

Баронът остави работата си и изплашено изгледа принца. Стана от мястото си и се запъти към огъня. В това време принцът блъсна с крак гърнето и го захвърли заедно със супата в огъня.

— Нещастна сган — извика той с нетърпящ възражение глас, — искате да отровите императора си? Подкупени убийци! Аз ще избягам. Балонът ми е готов и за двадесет и четири часа ще ме отнесе в Париж. Чувате ли камбаните? Народът иска да ме провъзгласи за свой император. Ха, ха, ха! Републиката пада, да живее Наполеон Четвърти!

Като видяха лицето му, Херманса и Пикардин с ужас отстъпиха от клетия си състрадалец. То беше посиняло, едра пот покриваше челото му, а очите му блестяха като светещи въглени.

— О, всемогъщи Боже, имай милост към него — извика Херманса с треперещ глас. — Нещастникът е полудял.

— Клетият ще загине от отровата, която бушува в кръвта му — опечали се баронът.

После се отвърна от принца и добави:

— Предчувствах, че стрелата на тайнствения убиец е отровна.

— Пазете се, бароне, клетникът взе вашата пушка. Той иска да ни убие!

Обезумелият наистина беше взел пушката на барона и се канеше да стреля. Нещастникът се целеше право в сърцето на младата жена и докато треперещите му ръце търсеха спусъка, той викна с хрипкав глас:

— Животни, вие не искате да ме признаете. Ще заповядам да ви застрелят като бесни кучета. Господин поручик, дайте знак за стрелба. Огън!

Но преди да успее да гръмне, Емил фон Пикардин се хвърли върху полуделия и хвана пушката му.

Започна борба. Лудостта бе дала на принца неизмерима сила, но баронът бе решил да загине, преди да се случи нещастие с беззащитната жена.

— Херманса, бягайте в жилището си — извика й той. Но тя не беше от ония жени, която ще остави другаря си в опасност.

Трескаво се втурна към огъня, взе горяща цепеница и перна с нея ръцете на обезумелия. От болка нещастният изпусна пушката.

Баронът я избута с крак към другия край на пещерата, хвана принца през кръста и го сложи на леглото. Клетникът се тръшна с рев на смъртно ранен звяр. Жестоки болки го измъчваха. Картината бе страшна. От устата му течеше кървава пяна, а краката му се свиваха в силните гърчове.

— Няма ли някакво средство да се спаси нещастният? — плачеше Херманса.

— Не — отговори баронът. — Отровата сигурно е направена от менханиловата ябълка, която вирее по тези места. Плодовете на това дърво са жълти като злато, а листата му — червени. Но и листата са отровни. Птиците никога не кълват тези плодове и листа, които, хвърлени в реката, отравят рибите и жабите.

— Ще загубим нашия приятел — изхълца Херманса.

— Да, госпожо, клетникът скоро ще свърши, но въпреки това ще му сложа студен компрес на главата и ще му дам да пие лимонов сок. Може би поне ще се облекчат болките му.

Гласът на умиращия ставаше все по-слаб и по-неясен. Езикът му беше се подул и висеше навън от устата. Лицето му стана черно. Очите му се оцъклиха и гледаха неподвижно към естествения таван на пещерата.

Емил замоли Херманса да излезе от жилището — не искаше тя да стане свидетел на страшната смърт на принца. Устните на нещастника още един път се раздвижиха. Баронът се наведе и дочу последните думи на принц Людвиг Наполеон:

— Майко! Царю!

Тези две думи изразяваха всичко, което той обичаше и към което се стремеше през живота си. Умиращият се сепна още веднъж и сърцето му престана да бие. Френската република вече нямаше защо да се страхува от престолонаследника Наполеон.

Херманса се хвърли към мъртвото тяло на принца и горко и сърцераздирателно заплака… През скръбта по загиналия тя почувства цялата абсурдност на положението си. Млада, красива жена и млад мъж — сами на самотен остров, при това принудени по неволя да живеят в една пещера, застрашавани от тайнствен убиец. А ако са заставени години още да живеят заедно? Ще могат ли да устоят срещу похотта на плътта?

Младата жена обичаше силно нещастния си мъж и не можеше и да помисли за друг. Тя живееше к бълнуваше за Драйфус и често й се струваше, че се намира при него, въпреки че беше на хиляди мили далеч от него.

Херманса се страхуваше от барона. Дали може да обуздае младежката си кръв? Тя проливаше горещи сълзи и хълцания задавяха гърлото й.

Баронът разбра мъката й. Той хвана нежно ръката й и каза:

— Моля ви се, Херманса, погледнете ме, искам да ви кажа нещо. Знам какво мислите и чувствате в тази минута. Не се страхувайте, Херманса. Кълна ви се, че вашата чест ще бъде свята за мене, докато съм господар на душевните си сили. Вие сте хубава, Херманса, вие сте пленителна! Обаче сте жена на друг, жена на най-скъпия ми приятел. Ако аз отнема най-свидното му притежание, най-ценното му съкровище, щях да бъда мизерен крадец и разбойник и сам щях да се презирам. Херманса, аз съм кавалер и тача честта си повече, отколкото живота си. А дори да бяхте свободна, пак не бих могъл да ви поискам. Сърцето ми не е свободно, то принадлежи на друго същество — това, мисля, е най-добрата спирачка срещу всички нечисти щения на плътта ми. Аз обичам силно и сърдечно една девойка, на която ще остана верен до последния си дъх. Разбрахте ли сега защо не трябва да се боите от мене, макар и да съм млад, а вие да сте жена, която трябва да бъде обичана. Разбирате ли?…

— Разбирам ви — прошепна Херманса, — и зная, че мога да бъда спокойна.

Двамата стиснаха сърдечно ръцете си, като стари, добри и обичащи се другари.

През следните дни баронът взе няколко листа от направената хартия. После тръгна към морския бряг и хвана две патици, каквито имаше в изобилие и които прелитаха на изток.

Пикардин завърза по един лист за крака на всяка патица и ги пусна в присъствието на Херманса. Те хвръкнаха и се изгубиха по широкото, безкрайно море.

— Пътувайте щастливо, пратеници по въздуха — извика след тях баронът. — Кацнете на някой параход и съобщете на хората, че на този самотен остров се намират две същества, които очакват скорошно спасение. Пикардин беше изпратил по крилатите пратеници следните редове:

„Добри хора,

Една французойка при пътуване по море пострада и сега се намира на самотен необитаем остров между четиридесет градуса източна дължина и тридесет и един градуса двадесет и шест минути южна ширина. Побързайте да я спасите. Ако сами не можете да сторите това, съобщете на Матийо Драйфус в Париж:, улица «Фуршамбол» № 25.

Бог да благослови спасителите!

Херманса“