Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (43)

9.

Марсел беше сам, когато дойде на себе си. Матийо и Алиса бяха излезли. Той стана от канапето, потри очи и чело. Мислеше, че беше сънувал, но не, изкъртената врата и строшеният прозорец показваха ясно, че това не беше сън, а горчива действителност. Марсел изстена глухо, после отиде до прозореца и погледна на улицата. Там се виждаше голяма локва кръв.

Марсел отново разтри челото си и се извърна от тази страшна картина. Значи, това не беше сън, а неоспорима истина! Развратникът Марсел стана убиец на едно благородно, невинно момиче. Най-лошото беше, че престъплението не остана в тайна. Имаше двама свидетели на злодеянието му. Матийо Драйфус и една непозната дама знаеха тайната му. Матийо Драйфус, този сериозен и смел човек, му беше казал, че ще го предаде на властта, за да бъде наказан. Този човек ще изпълни думите си.

— Ще ме арестуват — промълви глухо Марсел, — ще заведат срещу мене скандално дело, което ще съсипе мене и хубавото име на фирмата ни. Банкрутът става неизбежен и ние ще се опропастим. Неопетнената ни къща ще бъде посрамена и опозорена. Ала това не ще бъде най-лошото. Ще бъда осъден на строг затвор и ще трябва да лежа години в тъмница. Да чакам ли да ме хванат и да ме завлекат в затвора? — Марсел сновеше като луд из стаята.

Пулсът му биеше ускорено, а очите му светеха страшно.

— Не, не — рече си той. — Марсел Бернард не е тъй глупав, за да чака да му сложат въжето на врата. Той ще смогне да се откопчи от тази опасност. Ще избягам в Америка, там ще бъде моето убежище. Там ще започна нов живот — нов, свободен и честен. Но какво ще стане с жена ми? — запита се той. — Да я взема ли с мене? Но тя само ще бъде бреме, ще ми пречи. Баща й е богат, нека се грижи за нея. Така се пада на този скъперник. Помолих го преди няколко седмици да ми заеме стотина хиляди франка, а той какво ми отговори? Сега нека се грижи за дъщеря си. Но аз без пари не мога да замина за Америка! Трябва да си намеря пари, защото ще ме хванат. Колко имам у себе си?

Марсел извади портмонето от джоба си и преброи парите.

— Петстотин и осемдесет франка. Та те ще ми стигнат за два дни. Имам нужда поне от двадесет хиляди, за да се заловя с някаква работа в Америка. Надявам се, че ще мога да събера толкова пари. Ще отида в магазина на улица „Опера“, ще взема оттам брилянтите и ще ги занеса на Соломон Дулсети, който ще ми даде за тях сигурно петдесет хиляди и тогава ще мога да замина.

Той погледна часовника си.

— Четири часът е — избъбри той тихо. — След два часа всичко може да свърши. Ще отплавам за Хавър, а оттам за Лондон, където ще остана два-три дни и след това ще замина за Америка.

Марсел реши своята съдба. Оставаше му да осъществи намерението си, ала имаше нужда от енергия и смелост. Той отиде при огледалото, среса разрошената си коса, поправи яката и изкривената си връзка. После сложи шапката си, взе бастуна и излезе от стаята, като запя оперетна мелодийка. На стълбите неочаквано се сепна. Мадам Легуве бе застанала пред него и злобно го гледаше. Жената приличаше на фурия, очите й диво блестяха, лицето й бе посиняло от злоба, а зъбите й тракаха като на хиена.

— Нещастнико — извика тя, — ти ме хвърляш в блатото, но аз не знаех какво правиш горе в стаята. Мога да се закълна. Ще стоваря всичката вина върху тебе, защото не искам да лежа заради теб в затвора.

— Госпожо Легуве — каза Марсел кротко, — успокойте се. Всичко ще уредя и работата ще се размине. Знаете много добре, че съм богат, а с пари всичко може да се уреди. — Ще пусна цяла шепа наполеони на полицейския пристав и полицията ще си мълчи.

Мадам Легуве се умири и спря да вика, а още повече се успокои, когато Марсел пусна пет наполеона в ръката й. Тя се усмихна, сложи златните пари в джоба си и избъбри някаква благодарност.

Марсел Бернард не чу какво каза тя. Той дори не я попита какво е станало с Павловна. Цялата му мисъл и действия бяха насочени само към това, как да се сдобие с нужните пари, за да пристигне в щастливата Америка с пълни джобове.

Когато остави зад себе си къщата на мадам Легуве, той взе файтон и се отправи към улица „Опера“. Марсел смяташе да прибере най-скъпите и красиви диаманти, намиращи се в магазина, и да ги занесе на Соломон Дулсети. Лекомисленият човек вече беше направил сметка колко ще трябва да получи от стария евреин за всеки диамант. С радостно и засмяно лице Марсел Бернард влезе в магазина си.

Но щом затвори вратата след себе си се стресна, сякаш го бе поразил гръм. Пред него бе застанал старият му баща. Симон Юлий Бернард го гледаше в очите и не отговори на сърдечния му поздрав. По лицето на стария човек се четеше смесено чувство. Болка, яд, тъга, съжаление или презрение беше то? Мъчно бе да се каже кое от тях вълнуваше стареца — сякаш презрението вземаше надмощие.

— Ти тука ли си, тате? — попита учуден Марсел. — Не мислех, че днес ще дойдеш в магазина.

Старецът не отговори нищо.

— Върви след мен! — нареди строго бащата. — Трябва да говоря с тебе.

Симон се запъти към своята кантора, а Марсел печално го следваше, вървейки като пиян. Лекомисленият млад човек бе блед като стена, краката му трепереха, а погледът му бе мътен и плах. Той добре знаеше какво ще говори баща му, който беше същевременно и негов съдружник.

— Това само липсваше — измърмори той глухо. — Сякаш небето иска днес да стовари всичкия си гняв върху моята глава. Струва ми се, че ще ме карат на бесилка!

Старият Бернард отвори вратата на кантората и когато влязоха, внимателно я затвори. После застана пред Марсел, изгледа го ядно и презрително и каза само една дума:

— Крадец!

Марсел се сепна, сякаш някой го бе ударил с камшик, ала не посмя да погледне баща си в очите и да му възрази. Той не поиска даже обяснение за обидата, която му бе нанесена, а стоеше слисан и разтреперан. В този миг приличаше на злосторник, хванат на местопрестъплението.

Симон Юлий Бернард сложи ръка между палтото и жилетката си и с бавен, почти равнодушен глас каза:

— Ти системно ме ограбваш! Мене, твоят баща и съдружник. Ти фалшифицираш търговските книги, за да прикриеш кражбата си. Значи си не само крадец, но и фалшификатор.

Марсел продължаваше да мълчи. Старецът продължи:

— Нашата фирма е съсипана. Фалитът е неизбежен. Срокът на големите плащания е наближил, а касата ни е празна. Утре ще свикам кредиторите и ще им обясня положението. Нека правят каквото искат… Ще те попитам още нещо: Ще чакаш ли, докато кредиторите те хвърлят в затвора? Не желаеш ли да направиш това, което щеше да направи всеки престъпник, ако у него има искра чест?

Изговаряйки тези думи, гласът на стареца потрепера.

Лъч на надежда блесна в лицето на Марсел.

— Татко, аз те разбирам — извика глухо той, — от все сърце ти благодаря, задето ми каза какво да сторя. Искам да избягам в Америка, обаче джобовете ми са празни. Трябва да ми разрешиш да взема от касата поне толкова пари, колкото ми са необходими, за да се установя там.

— Подлец! Мерзавец! — извика яростно бащата. — За бягство ли мислиш? Разбира се, Америка е последното спасение за хора като тебе. Но ти се лъжеш! И там има полиция, и там има бесилка за злодеи като тебе! Искаш от мене пари за бягството си. Толкова си подъл! Искаш да ограбя кредиторите. Това, което има в касата, не е мое, а на тези, с чието доверие си злоупотребил. Вие се мамите, господин Марсел. Вашият съдружник е честен човек! Не си ме разбрал добре. Аз не те съветвах да избягаш в Америка. Съветвах те да заминеш в далечна, незнайна страна, от която никой не се е върнал още.

— Но какво искаш от мене, татко?

— Нищо не искам. Очаквах, че ще имаш смелостта да пронижеш с куршум подлата си глава и така да свършиш престъпния си живот. Ужасно е, когато един баща е принуден да препоръчва такова средство на сина си. Но по-добре е човек да жали един мъртвец, отколкото да го презира жив!

— Татко, за Бога, това не може да бъде твоето желание! Моля ти се, дай ми пари, искам…

— Значи, ти си и страхливец — прекъсна го старият с ненавист. — Върви си, свършихме разговора.

Бащата се отстрани от сина си.

След малко, когато Марсел още стоеше неподвижен, Симон Юлий Бернард извика сърдито:

— Искаш ли да повикам полиция, за да откара крадеца и фалшификатора на заслужено място? Вън! Ти си взел десет пъти повече, отколкото ти се пада. Няма вече какво да търсиш тук. Вън!

Марсел излезе на улицата. Лута се повече от час безцелно из града. Главата му беше толкова объркана, че не можеше да предприеме нищо. Най-после се сети, че трябва да потърси отнякъде пари. Качи се в кабриолета и се отправи към приятелите си, за да вземе заем. Човек в нужда няма приятели. Марсел не знаеше това, обаче днес разбра тази горчива истина.

Всички му отказаха. Струваше му се, че хората предчувстваха неговото бягство. Те се извиняваха и го препращаха от един към друг.

— Колко съжалявам, добри ми приятелю, че не дойдохте по-рано. До вчера имах доста пари, но преди един час ги заех. Не се сърдете, не съм виновен…

— Любезни Марсел, не мога да ви помогна, имам големи загуби и сам съм в нужда.

А третият го потупа по рамото и се засмя:

— Драги приятелю, аз знам, че сте въжеиграч. Желаете ли и мене да забъркате в кашата? Опитайте си щастието при някой друг.

Лекомисленият млад мъж обиколи всичките си познати и навсякъде чуваше все същата песен. Всеки го посрещаше с ласкателни думи, но никой не му даде и франк.

Часът беше вече седем. В седем и четиридесет тръгваше влакът за Хавър, с който искаше да избяга. Марсел не можеше да се бави повече в Париж, ако не желаеше да попадне в ръцете на полицията. Престъпникът се запъти към най-близкия магазин, купи си няколко бели ризи и една чанта и се отправи към гарата „Св. Лазар“.

Когато влезе в чакалнята, преброи повторно парите си. В портмонето имаше четиристотин и тридесет франка. Това беше много малко за големия богаташ Марсел Бернард, който за една нощ изхарчваше няколко хиляди с проститутките. Но беше принуден да се примири със съдбата си. Лекомисленият му нрав го утешаваше — може би щастието ще му се усмихне.

На другата заран нашият герой беше вече в Лондон, града на волността и гнездото на най-големите престъпници. Марсел се чувстваше свободен. Обширно море го делеше от престъпленията му и парижката полиция. Той беше свободен и чакаше добър случай, за да избяга в Америка. Въпреки паричните си затруднения, мерзавецът се настани в хотел „Роял“ — един от най-добрите хотели в Лондон. Беше добре познат тук, понеже често пътуваше по търговските работи и винаги отсядаше в този хотел. Съдържателят посрещна любезно и учтиво щедрия парижанин и го настани в най-хубавата си стая. Марсел се изми, облече чиста риза и слезе в ресторанта. В същия миг той чу:

— Господин келнер, моля, забележете, че утре заран ще замина с парахода „Кампания“ за Ню Йорк. След обяд ще изпратя човек в хотела, за да прибере багажа ми и да го занесе на парахода. Предайте му го, моля, щом покаже визитната ми картичка.

— Ще го направя, милостиви господине. Келнерът се отстрани от вратата, като очакваше понататъшни разпореждания.

Като чу този глас, Марсел се сепна. Изненадата му беше толкова голяма, че се подпря на стената. Той позна гласа на брат си. Какво да стори? Минутата беше важна за него. Да избегне срещата? Не е ли по-добре да поговори с Леон. На брат му сигурно не бе известно нищо. Това бе щастлив случай. Как лесно можеше да откопчи малко пари от него.

— Леон — извика той и се хвърли с разтворени ръце към човека, който стоеше пред вратата на срещуположната стая.

— Марсел! Марсел, ти тук?

Леон радостно прегърна брат си и после го повика в своята стая.

— Скъпи Марсел, колко се радвам, че тъй неочаквано се срещнахме! Никога не съм сънувал дори, че някога ще се видим в Лондон. Оня ден бях у дома ти, но те нямаше. Вярвам, снаха ми ти е казала, че реших да направя околосветско пътуване.

— Разбира се — каза Марсел, — моята Елена всичко ми разправи. Ала кажи ми, братко, какво те накара да предприемеш това пътуване?

— Причини, за които не искам да говоря — отвърна набързо Леон и после се обърна.

Той искаше да скрие дълбокото вълнение, което в този миг се изписваше по лицето му.

— По работа ли си тук, Марсел? — обърна се към брат си Леон.

— Разбира се — отговори Марсел. — Бях заставен да напусна бързо Париж, така че нямах време да си взема пари.

— Мога ли да ти услужа с петстотин франка?

— Мили Леон, много ти благодаря за добрината. Бих взел парите, ако ме увериш, че имаш достатъчно за път. Не желая да страдаш заради мен.

— Какво говориш, братко? Имам в портфейла си двадесет хиляди в банкноти и един чек от сто хиляди, платим в Нюйоркската или друга някоя банка.

— За това ще ти са нужни ли легитимационни документи? — запита Марсел.

— И тях притежавам. В тази чанта са паспортът и другите ми документи, — Добре си сторил, че си взел нужните документи. Човек не знае какво може да му се случи по пътя.

Леон даде на брат си петстотинте франка. Той не забеляза погледа, който Марсел хвърли на пълния портфейл. После двамата тръгнаха към ресторанта, за да обядват заедно. Яденето и пиенето бяха превъзходни и двамата похапнаха добре. Още не бяха свършили обяда и в залата дойде служител, който носеше телеграма. Марсел стана от мястото си и тръгна към служителя.

— Има ли телеграма за Бернард? — попита той.

— Да, за господин Леон Бернард.

— Дайте я. Служителят му даде телеграмата и се отдалечи.

— Получи телеграма ли? — попита Леон, когато Марсел се върна на масата.

— Да, още тази сутрин я очаквах, касае се до работата ми.

Той отвори телеграмата и я прочете, без да я покаже на брат си.

Телеграмата гласеше:

„Леон,

Моля те, веднага тръгни за Париж. Марсел ни е ограбил и разорил. Утре кредиторите се събират, за да решат положението на фирмата. Загубени са и парите,

които си заел на подлеца. Той е избягал.

Съсипаният ти баща.“

— Добри ли са известията? — попита Леон.

— О, много добри! Марсел сгъна телеграмата и я сложи в джоба си, после взе хаванска пура и запуши.

Двамата братя останаха още около час на масата, като разговаряха, а после се разделиха с уговорка да се срещнат на вечеря в ресторант „Париж“.

Леон още веднъж повтори на брат си, че ще му бъде безкрайно приятно да прекара последната нощ в Европа с него. Под предлог, че има да свърши важни търговски работи, Марсел се сбогува с него. Той, обаче го излъга. След като се разделиха, тръгна бавно към старата част на Лондон — „Сити“ и се вмъкна в един магазин, в който продаваха разни оръжия. Забави се доста там, а после нае една двуколка, за да се разходи из „Хайд парк“, голямата градина, намираща се в покрайнините на Лондон.

Наближи време да се върне в ресторант „Париж.“ Леон беше вече в ресторанта, когато Марсел дойде. След малко двамата братя вечеряха богато, като Леон направи всичко, за да угоди на Марсел. После се чуваше шумът от тапите на шампанското и скъпото френско вино се лееше в чашите на братята. Ала това не бе весела раздяла.

Леон ставаше все по-мълчалив и сериозен. Образът на красивата Жоржина изпълваше все повече и повече неговата душа и се явяваше пред очите му. Най-после сърцето му се препълни и той разказа тайната на брат си.

— Марсел — пошепна той и хвана ръката на брат си, — кажи ми, може ли в най-красивото тяло да живее лоша, фалшива и подла душа?

— Какво те е грижа за женската душа, брате? С неща, които очите не могат да видят, умният човек не се занимава. Обръщам повече внимание на тялото, щом е хубаво. Жените обичат само мъжете, които обожават телата им, а смятат за глупак и идиот този, който се интересува от тяхната душа.

— За глупак ли? — поклати печално глава Леон. — Да, ти си прав. Глупак бях, като вярвах, че у жената има вяра. Голям глупак бях! О, Жоржина, ти ме лиши от вярата в хората.

Очите му се просълзиха и две едри сълзи набраздиха лицето му. Той още я обичаше. Клетият не знаеше, че само едно нещастно недоразумение стана причина да се раздели с тази мила, скромна и благородна девойка.

В полунощ братята Бернард напуснаха ресторанта и излязоха на улицата. Нощта бе мрачна, но топла и хубава. Английската столица не бе обвита както обикновено по това време от гъста мъгла.

— Кола няма ли да вземем? — попита Леон.

— Не, ще се върнем пеша в хотела — отвърна Марсел.

— Не познавам пътя.

— Толкова по-добре, остави на мене, аз ще те заведа.

Леон хвана Марсел под ръка и продължиха пътя си.

Марсел ставаше някак весел и разправяше на брат си смешни неща. Така измина час, без да стигнат хотела, но се озоваха до пристанището.

Неочаквано Леон спря.

— Мисля, че сме сбъркали пътя — каза той. — Тази улица е тъмна и пуста и тук не вярвам да се намира хотелът ни.

Марсел се върна няколко стъпки назад, като че търсеше някого, за да попита за пътя. На улицата нямаше никого.

— Трябва да отидем ей там, долу — каза той.

Марсел протегна ръка към посоченото място и свали уж случайно шапката от главата на брат си. Леон се наведе, за да вдигне шапката, преди да я отнесе вятърът. Марсел бръкна в палтото си и извади железен бокс. Вдигна го високо и в мига, когато Леон искаше да се изправи, Марсел му нанесе силен удар по главата. Той извика и падна на земята.

Като хищно животно Марсел се нахвърли върху него и изпразни джобовете му, също като професионален крадец. Убиецът взе от Леон всичко, което можеше да даде сведения за личността на жертвата му. Най-много го интересуваше портмонето, в което бяха двадесет и петте хиляди и чекът от сто хиляди, платими в Нюйоркската банка, както и легитимационните документи.

Марсел взе портмонето и го мушна в джоба на жилетката си. Той беше коленичил до жертвата си и я претърсваше. В същия миг Леон отвори очи и погледна озверелия си брат.

— Братоубиец!. Да си проклет през целия си живот — извика той със замиращ глас.

После бледите му устни се затвориха и всичко се свърши.

Убиецът стана и се втурна да бяга. Думите на умиращия го бяха поразили като мълния.

Скоро дойде до пристанището. Тъмните вълни на Темза бучаха в краката му. Извади бокса от джоба си и го хвърли във водата.

Изведнъж му се счу, че някой вика:

— Каине, Каине, къде е брат ти Авел? Марсел се обърна и се разтрепера като лист.

— Глупости — каза той тихо, — добре го ударих, а мъртвите не оживяват, за да свидетелствуват против живите. Никой на света не иска отчет за делото ми. А тук до гърдите ми се намира богатство, с което още мога да се настаня добре в Америка.

После той избърса потта от челото си и се помъчи да се успокои. Взе един файтон и се върна в хотел „Роял“. Каза на келнера, че брат му вече е на парахода и че го е натоварил да плати сметката и да прибере багажа му.

Келнерът знаеше, че Марсел е брат на Леон Бернард и изпълни желанието му.

На разсъмване Марсел Бернард отпътува за Ливърпул, където се намираше параходното трансатлантическо дружество „Кунард“. След два часа убиецът беше на борда на парахода „Кампания“. Марсел пътуваше под името Леон Бернард. Не след дълго той плаваше в открито море и когато и последните скали на Англия се изгубиха от погледа му, той се изсмя и каза:

— Каине, къде е брат ти Авел! Кой може да ми каже това? Сега вече съм спокоен, ако ще и светът да се срути. За нищо не се грижа вече! Аз отивам в страната на свободата.

Нещастникът не мислеше за Бога, чието око виждаше всичко и който и днес шепнеше на ухото на братоубийците: „Каине, къде е брат ти Авел!“

Курт Валберг Се връщаше от събранието на бедните докови работници, които бяха заставени да напуснат работата си и да обявят стачка.

Валберг бързаше из тъмните улици, за да се прибере по-скоро у дома си. Той вече беше на улицата, на няколко крачки от къщата си. Изведнъж кракът му се препъна в труп, проснат насред пътя.

Курт се наведе — беше човек в безсъзнание. Видя голяма рана върху главата на нещастника.

— Тук е станало убийство — извика той уплашен. — Като че още е жив. Ще се помъча да му помогна.

Курт плесна няколко пъти с ръце и после извика към прозореца на жилището си:

— Долора! Долора!

Прозорецът се отвори, дъщерята на госпожа Легуве се показа на него. Момичето чакаше Валберг, тя никога не си лягаше, докато не се върнеше любимият й.

— Слез долу, Долора — извика й Курт. — Тук на пътя лежи пребит човек, потънал в кръв. Помогни ми да занесем нещастника в стаята ни.

— Ида — извика тя от прозореца.

След малко Долора беше на улицата. Момичето се уплаши, като видя полумъртвия Леон, но тя хвана умиращия около кръста, вдигна го полека и с помощта на другаря си го занесе в стаята, върху леглото на Валберг.

Курт излезе и повика лекар. Той прегледа пострадалия и поклати съжалително глава.

— Положението е много опасно — констатира лекарят. — Човекът е ударен с железен предмет, навярно с бокс. Раната не е смъртоносна, но бедният ще загине от сътресение на мозъка. Господин Валберг, трябва да съобщите веднага в полицията, но трябва да ви кажа, че раненият не може да се занесе в болницата, защото ще умре по пътя. Клетникът временно трябва да остане у вас и не трябва никой да го мърда от мястото му.

— Но кой е клетникът? — попита Долора.

Курт претърси в присъствието на лекаря джобовете на ранения, но те се оказаха празни.

— Той е ограбен — каза тъжно Курт Валберг. — Не можем да разберем,кой е този нещастник, но това няма значение. Той може да се нарича както си ще, да бъде който и да е, но той е човек и има нужда от помощта ни и ние трябва да му я дадем.

— Ще наглеждаме пострадалия, докато оздравее. Нали Курт? Нали ти, добрият и благороден човек, ме научи да помагам на нуждаещите се! Нали ти ме научи, че това е най-святото и благородно, което човек може да направи на този свят…