Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (40)

6.

Домът на наемателя Кестнер в село Белмари видя тази нощ неща, които стените му никога не са нито виждали, нито чували.

В стаичката Жоржина решеше красивата си руса коса. Прекрасното момиче запя песента на Лорелай. Бе стигнала до третия куплет, когато й се счу, че някой полека се изкачва по стълбите.

Може би само така й се бе сторило. Вън бе тихо.

— Колко съм глупава — промърмори Жоржина, — кой може да дойде? Все пак ми е неприятно, че тази стая не може да се заключва.

Чудно! Девойката мислеше за чужденеца, гостенин на техния дом, и най-вече за страстните погледи, отправяни към нея. Никой друг мъж не я бе съзерцавал така. Дори любовникът й Леон не я беше поглеждал с такъв пламтящ поглед.

Жоржина се сепна — хладни тръпки побиха тялото й. Този бледен граф всяваше страх у нея. Но момичето се успокои и отново започна да тананика песента на Лорелай.

Неочаквано млъкна. Вдигна глава и се ослуша. Девойката се сепна и издаде тих писък. Вратата зад нея бе полуотворена.

— Навярно вятърът — каза си тихо. Уж се успокои, но намери смелост да се обърне.

— Жоржино, девойко!

Като чу тези думи. Жоржина изтърва гребена от ръката си и се втурна към прозорчето, което беше толкова малко, че човек не би могъл да мине през него, но при нужда можеше да се повика за помощ.

Бавно, но здраво една ръка хвана младите й рамена. Девойката се почувства като уловена в примка. Тя се уплаши и толкова се изненада, че нямаше сила да се противи. Жоржина извърна глава и боязливо погледна бледото лице на мъжа с черната брада, който в този миг изглеждаше като призрак. Очите му светеха като въглени в тъмнината на стаята.

Черният майор гледаше мълчаливо момичето, надявайки се да я хипнотизира с погледа си. Но не успяваше с Жоржина, както, правеше това с Марион Форцинети. Здравите селски момичета не се поддаваха така лесно на хипнозата, както слабите истерични парижанки.

Дъщерята на наемателя се освободи от ръцете му и го изгледа сърдито.

— Какво искате от мен, какво търсите тук? — запита тя строго. — Да не би да сте сбъркали стаята. Моля ви, излезте веднага оттук. Нали виждате, че ще си лягам? — Тя взе една вълнена покривка и покри засрамена голите си гърди.

Черният майор не помръдна от мястото си.

— Ако не напуснете стаята ми доброволно — продължи Жоржина решително. — ще бъда принудена да викам за помощ. Желаете ли да стане скандал.

— Чуйте ме — започна Естерхази със спокоен глас, — искам да ви кажа няколко думи.

— Не, не тука — каза Жоржина.

— Да, тука — отвърна той със заповеднически тон, — искам тук да ме изслушате!

Силата на този мъж бе изключителна. Той омайваше с присъствието си. И Жоржина не намери смелост да му възрази. Естерхази се доближи до нея и прошепна:

— Жоржина, вие пленихте сърцето ми, аз ви обичам горещо, неизказано. Елате с мене в Париж, ще ви направя щастлива.

Като не получи никакъв отговор, той продължи:

— Ще ви дам всичко, Жоржина, което ще ви направи щастлива. Вие още не сте живели. Кълна ви се, че ще благославяте часа, в който съм ви извел в шумния свят. Вие сте тъй пленителна, Жоржина, че е жалко за вас, ако не изпиете чашата на удоволствието до дъно.

Жоржина вдигна ръка и прекъсна думите му.

— Господин графе — каза тя, — вие ми разправяте за живот, който ми е известен. Знам, че има много момичета, които живеят така в Париж. Моят баща ми е разказвал, че този бурен живот започвал с шампанско и свършвал със сълзи. Тези момичета се разхождат с богати екипажи, облечени са красиво, ходят на опера, на балове, но накрая загиват в болниците, лудниците и затворите за пропаднали жени. Естерхази улови ръката й.

— Но ако пожелая да се оженя за тебе, хубаво момиче, ако те направя моя жена и ти дам титлата графиня — тогава?

Жоржина изтегли решително ръката си.

— И тогава бих ви отказала, господин графе, защото не ви обичам.

— Ти ще се научиш да ме обичаш!

— Никога, сърцето ми принадлежи на другиго!

Глас, пълен със злоба се изтръгна от гърдите на черния майор. Той прегърна Жоржина и я притисна страстно до гърдите си.

— Ти не ще принадлежиш на другиго — каза той, — ти ще бъдеш моя, ако ще и насила.

Това нападение стана тъй неочаквано, че Жоржина не успя да извика. Графът целуваше челото и страните й с жар, устните му търсеха жадно нейните. Жоржина искаше да извика — тя беше отворила устата си, но черният майор запуши устата й с горещи целувки.

Последва ожесточена борба между двамата. Естерхази беше силен мъж, но не можа да надвие това здраво, буйно селско момиче, което бе расло под открито небе на чист въздух.

Жоржина натисна лактите си на гърдите му и се помъчи да се освободи. Естерхази я улови за раменете и я повали на пода. Момичето се бранеше отчаяно, то се бореше за своята чест и това й даваше сила.

Черният майор се наведе над нея с протегнати ръце. Жоржина го отблъсна с всичка сила. Тя сви ръката си в юмрук, удари го силно и той падна на земята. След малко се облегна на стената.

Момичето стана.

— Това заслужаваш — каза тя, — остава сега и баща ми да те изхвърли оттук, тъй като ти злоупотреби с нашето гостоприемство.

— Жоржина — извика черният майор, — аз те обича искрено.

Момичето беше вече при вратата и я отвори. Страшен вик излезе от гърдите й. Гъст дим изпълни малката стаичка. Пламъците се извиваха като бурно море из коридора.

— Пожар, пожар! Къщата гори! — викаше момичето.

Естерхази затвори вратата.

— Загубени сме — изпищя Жоржина. — Ще загинем в пламъците.

— Няма ли друг изход? — извика черният майор уплашен.

— Няма, не виждате ли, че стълбите горят!

— Да скочим през прозореца!

— Това е невъзможно, прозорецът е толкова малък, че човек не може да се пъхне през него.

— Пожар, пожар! Спасете се! — се чуваше из горящата къща.

Виковете се заглушаваха от шума на пламъците. Изведнъж лицето на Жоржина се изкриви ужасно, коленете й се разтрепериха.

— Всемогъщи боже — разплака се тя, — моят баща ще стане просяк, той не само че ще загуби детето си, но и всичко, каквото има до последната стотинка — къщата, двора, нищо не е застраховано.

Тази страшна мисъл уплаши нещастната Жоржина, смъртна бледост покри лицето й и тя падна в несвяст в ръцете на Естерхази.

Черният майор забрави цялата опасност, която го грозеше, като почувства, че красивото момиче се намира в прегръдките му. Човекът беше глух, той не чуваше нито риданията, нито виковете, нито пък шума на пламъците, нито бученето на огъня, а все по-силно притискаше Жоржина до гърдите си и я целуваше страстно.

В същия миг, когато Помпадура отвори вратата, за да я прегърне милият черен майор, една костелива ръка я улови за шията. Не успя да се защити и непознатият я блъсна в стаята, а след това заключи вратата.

Гореше свещ.

Отвратителната грозотия се бе изправила пред Помпадура — един добре известен й звяр в човешко лице стоеше до нея. Отначало помисли, че сънува страшен, невероятно страшен сън. Да не би пък да е изгубила ума си. Този слепец без уши и нос, това страшилище, този изрод, този гигант, превърнат в скелет и облечен в дрипи, беше Мъртвешката глава!

Неговата ръка стискаше шията й. Човекът, над когото бе извършила нечувано, нечовешко престъпление, човекът, от когото най-много се боеше на този свят, близостта на когото бе за нея по-опасна от най-свирепия звяр, я беше намерил. От тигър, мечка и отровна змия можеше да се защитава, но от този човек, от този слепец, който е дошъл да си отмъсти за отнетото зрение, не можеше да се брани или да избяга.

Никой престъпник, който трябва да сложи главата си под ножа на гилотината или да се качи на бесилката, не чувстваше такъв страх, какъвто изпитваше Помпадура. Тази жена, която преди малко беше хубава и привлекателна, погрозня и остаря през тези няколко минути.

Тялото й бе увиснало на леглото. Слепецът се нахвърли върху нея. Той сложи дясното си коляно на гърдите й. С лявата ръка пипаше лицето й, а с дясната държеше над нея ножа.

Клетата жена мълчеше. Тя не посмя да издаде никакъв звук.

— Познаваш ли ме, сладка гълъбице — попита слепецът с глух подигравателен глас, — или не ме познаваш вече, защото съм без очи? Почакай, хубава Помпадура, искам и ти да останеш без очи, да отрежа красивия ти носи да разсека лицето ти. Ах, да, желая да притежавам и твоите малки уши и сърцето ти, което сега тъй силно тупти. Ти едно време беше моя съпруга и затова е неприлично жената да има нещо повече от своя мъж, затова трябва да станеш като мене, също като мене — без никаква разлика.

— Смили се, съжали ме — проплака с пресипнал глас Помпадура, — не ме обезобразявай!

— Да, но аз точно това най-много искам — отвърна Мъртвешката глава. — Спомняш ли си, когато измами глупавия Равелак да ме тикне в клетката и да ми изгори очите? О, аз всичко зная! Ти го продаде, за да няма никой, който да знае за твоето страшно престъпление. Да, ти си лукава и всякога си била такава, хитра и хубава — онова, което аз обичах в тебе… Равелак ще бъде след няколко дни на гилотината, а пък ти ще бъдеш подложена на моята гилотина и тогава ще бъде отмъстено и за двамата. Дай си ухото, ела, дай си… ухото! За какво са ти на главата такива хубави уши?

— Но послушай ме, чуй, моля те — започна треперещата жена. — Една минута само, половин минута, десет секунди поне искам да ти кажа нещо.

Тя хвана ръката, с която той се канеше да отреже ухото й и по този начин отложи за няколко секунди операцията.

— Искам да те любя, искам да те любя, желая пак да бъда твоя, ще сторя всичко, което пожелаеш — шепнеше му тя, — само ме остави.

Като се отдалечи малко от нея, Мъртвешката глава се позамисли. Възползвала се от положението, тя с всичка сила го блъсна и се втурна към вратата.

— Помощ, помощ — изпищя Помпадура.

Ала слепецът като котка скочи на крака, втурна се след нея и напипа ръката, с която тя понечи да отвори вратата. Мъртвешката глава я хвана за косата и я по-тътри назад. Острият нож светна над главата на Помпадура. Голяма рана се образува на лицето й — тя започваше от края на челото и стигаше до брадата й.

От раната потече силна струя кръв.

— Безобразнице, ще промуша невярното ти сърце! — И като каза това, той замахна с ножа, за да го забие в гърдите й.

Измъчвана от ужасни болки и раздирана от страх, Помпадура още веднъж се отърва от ръцете му. Тя отвори вратата и се втурна към коридора. Дим и пламъци я обкръжиха. Тя писна от ужас, ала дори не помисли да се върне. По-добре да бъде опърлена от пламъците, отколкото да остане без нос, очи и уши. Закривайки лице с ръце, тя се втурна през огъня. Горяха и стълбите, по които трябваше да мине, ала въпреки това тя се втурна като обезумяла през тях. Пламъците обхванаха облеклото й. Тя нито виждаше, нито чувстваше нещо и сама не знаеше как стигна до вратата. Единствено страхът от смъртта пазеше живота й и я подкрепяше да се бори срещу пламъците.

Църковната камбана на село Белмари биеше силно и накара изплашените жители да станат от леглата си и да излязат от къщите си. Големи облаци дим, които вятърът носеше към небето, и безбройните искри, които хвърчаха във въздуха, показваха на селяните какво се е случило.

Цялата къща на Кестнер гореше. Беше нужна помощ, за да бъдат спасени хората.

Селяните се втурнаха към общината, извадиха новата пожарна машина, впрегнаха коне и се отправиха към пожара. Никой не остана в къщата си — дори и жените тичаха, за да помагат на пострадалите.

— Не бързайте толкова — извика стар пълен кръчмар на група селяни, които обкръжиха пожарната машина, — чифликът на Кестнер е застрахован, той ще получи пари и ще може да вземе под наем друг чифлик.

— Може да има хора, които чакат да бъдат спасени — отговори един младеж.

— Хора ли? Че те са избягали още с избухването на пожара.

Най-сетне пристигнаха до горящата къща. Всичко беше обхванато от пламъци, които докосваха съседните къщи.

Не можеше да се спаси нищо. Прислугата едва успя да избяга, без да може да спаси кравите, конете и другите животни. Те всички останаха в огъня.

Като обезумял, Кестнер тичаше около горящото здание. Скубейки дългата си брада, той викаше с пресипнал глас:

— Разорен съм! Срокът на застраховката изтече; този пожар ме докара до просия.

Клетникът не знаеше, че най-скъпото му същество — детето му, остана в пламъците.

Насъбралите се селяни видяха, че не може да се помогне с нищо — всичко беше унищожено. Те насочиха водата към пламъците, ала те ставаха още по-силни. Всичко бе напразно.

Множеството неочаквано се раздвижи и нададе вик. На една врата се показа почти гола жена и скочи от пламъците в двора. Малкото дрехи, които бяха останали по нея, горяха. Тя направи няколко крачки и се сгромоляса в безсъзнание. Това бе Помпадура.

Вдигнаха я и я отнесоха в съседната къща.

— Нещастната трябва да е паднала върху счупено стъкло и си е разрязала лицето — каза една селянка. — Не виждате ли каква ужасна рана има на лицето й? Ще остане голям белег за цял живот.

— За цял живот ли? — каза един селянин. — Не се грижете за това, съседке, защото клетата няма дълго да живее.

В същото време, когато отнесоха Помпадура, от първия етаж на горящата къща изпращя прозорец и счупените му стъкла се разпиляха по земята.

Всички погледнаха нагоре.

На прозореца се появи ужасна, страшна картина.

— Слепецът — викна един слуга, — всемогъщи Боже, той още бил в къщата!

Поставиха стълба до прозореца, покачиха се и спасиха Мъртвешката глава. Подпалвачът бе спасен от смъртта.

Повече никой не се занимаваше със слепия, защото погледите на събралите се бяха насочени другаде.

Няколко керемиди паднаха от покрива и оттам се показа тояга, на която бе вързана бяла кърпа.

— Вижте, вижте! — завикаха зяпачите.

— Това е знак! Знак! — отвръщаха други. Кестнер се сгромоляса от ужас и с всички сили извика:

— Жоржина, моята Жоржина! Детето ми било още там, а аз мислех, че е спасено вече. Помогнете, помогнете! Там е дъщеря ми.

Клетият баща се втурна, за да се хвърли в пламъците, ала другите го задържаха.

— Трябва някой да се качи на покрива, по друг начин не можем да я спасим — извика стар селянин.

Предложението се възприе от всички. Донесоха голяма стълба и я изправиха до стената на горящата къща, но се оказа, че това практично предложение не може да се приложи, защото бе съпроводено от опасности и трудности.

Нито един от множеството не прояви смелост да се качи на покрива и да спаси момичето. Покривът на горящата къща можеше да се събори всеки миг и тогава спасителят непременно щеше да намери своята смърт сред пламъците.

Кестнер на драго сърце би дал живота си за любимата дъщеря, ако можеше да стори това, но той лежеше в безсъзнание недалеч от пожара.

— Къщата заприлича на голяма клада! — извикаха изплашените селяни. — Момичето ще загине в пламъците, никой, комуто е мил животът, не ще се качи на покрива, защото той ей сега ще падне.

Чу се силен кучешки лай.

Като побеснял Грайф се втурна към пожара, а зад него тичаше млад мъж. Той беше без шапка и с разрошена коса. Отчаяният му поглед бе насочен към страшната картина.

Това бе Леон Бернард.

— Вие не сте имали смелостта да спасите клетата девойка, а сте я оставили в пламъците — извика ядовито Леон на селяните. — Направете път, аз ще се опитам да я спася и ако бог не желае това — тогава нека и двамата да загинем.

Той се втурна към покрива, като взе търнокоп и въже.

Грайф беше спрял до стълбата и непрекъснато лаеше, сякаш искаше да съобщи на застрашената си господарка, че избавителят й иде.

Леон се озова на покрива и се надяваше, че ще намери любимата си. Без да го е грижа за живота си, той се качи на стръмния покрив и се втурна към мястото, където се виждаше знакът. Нажежените керемиди се чупеха под краката му и той всеки миг можеше да изгуби равновесие, да се подхлъзне и да падне в пламъците.

Всичко под него се люлееше. Само няколко горящи греди държаха покрива.

Мнозинството мълчаливо гледаше смелия младеж.

Леон стигна мястото, където се виждаше бялата кърпа.

— Аз съм, Жоржина — извика младежът с развълнуван глас. — Аз съм при тебе, не бой се, ще те избавя.

Ала нежните му думи не получиха отговор.

Той вдигна търнокопа и започна да удря като бесен по керемидите.

След минута отвори голяма дупка. Наведе се и погледна в задимената стаичка.

— Жоржина — извика той, — мила моя Жоржина. Той видя любимата си в прегръдките на един чернобрад мъж.

Леон се съвзе, хвърли въжето на Естерхази и извика със строг глас:

— Вържете я около кръста! Бързо!

Естерхази изпълни желанието на младежа. Леон издърпа Жоржина на покрива.

Черният майор също се прехвърли на покрива, изтича към стълбата и слезе на земята.

Леон трябваше да изпълни много трудна работа. Налагаше се да носи припадналата Жоржина и да внимава да не падне от стръмния покрив.

С туптящи сърца хората наблюдаваха движенията му. Най-после дойде до стълбата. Младежът слизаше полека по нея.

Изведнъж зад него се срути покривът и падна във вътрешността на къщата, която приличаше на горящо море.

Страшният шум събуди Жоржина и тя дойде на себе си. Видя се в обятията на любимия си между небето и земята.

Момичето разбра какво бе се случило. Погледна Леон и му прошепна с тих глас:

— Мили, скъпи мой, ти спаси живота ми, той принадлежи на теб завинаги.

Челото на младежа се набръчка.

— Твоят живот е станал нищожен за мене — пошепна той на момичето. — Аз те избавих, за да те загубя.

Преди Жоржина да отговори, той стъпи на земята. Тълпата го наобиколи с възклицания. Старецът избърза с разтворени ръце към младежа и извика:

— Господин Бернард, вие сте достоен, храбър и благороден мъж, спасихте дъщеря ми, най-скъпото на този свят. От дълбината на сърцето си ви благодаря и ви моля да ми простите, ако някога съм ви наскърбявал.

Младежът предаде момичето на баща й и каза:

— Евреинът няма нужда от благодарностите ви, той-е изпълнил само своя дълг. Господин Кестнер, вие и вашите приятели винаги сте гонили евреите, без да имате причина. Принуден съм да ви обясня, чуйте ме добре, цялата еврейска религия се състои от следните думи:

„Обичай ближния като себе си!“

Леон се обърна и се запъти към гората.

Когато слънцето изгря, то освети димящите развалини, където се намираше красивият чифлик на Кестнер.

Отпаднал и остарял, наемателят стоеше край гроба на имението си. Жоржина беше прегърнала баща си и му шепнеше утешителни думи.

Изведнъж Грайф се завтече към двамата и чрез таенето си извести на господарката си, че й носи нещо.

Жоржина мушна ръката си под каишката на кучето и извади оттам писъмце. Тя прочете следните редове:

„Жоржина,

Ти си свободна. Желая ти щастие с мъжа, когото видях миналата нощ в стаята ти!

Сбогом.

Твой нещастен: Леон Бернард“

Жоржина изпищя. Грайф ближеше ръцете и лицето й, като че с това искаше да я утеши. Той легна неподвижен до нея и заскимтя жаловито.

Още същия ден Леон Бернард напусна чифлика си.

Двадесет и четири часа по-късно един господин беше пристигнал в кръчмата и питаше за наемателя Кестнер. Кръчмарят доведе нещастния старец.

— Господин Кестнер, аз съм адвокатът Деманш — каза добре облеченият господин. — Дойдох да ви помоля да подпишете един наемателен договор, който господин Леон Бернард ми предаде днес в кантората.

— Наемателен договор? — каза Кестнер и се засмя горчиво.

— Имотът на господин Бернард няма никакъв дълг, освен това, той ви е оставил пет хиляди франка, които ще получите щом подпишете договора. Господин Бернард знае, че сте опитен стопанин и ще управлявате добре имота му, докато се върне от околосветското пътуване, което ще трае около четири години.

Нотариусът даде на изненадания старец да разгледа договора. Кестнер го разгъна и го прочете. Бернард му беше предложил такива леки условия, каквито не предлагаше никой наемодател във Франция.

— О, благородни човече — каза Кестнер с просълзени очи, — аз глупакът, го мразех и ненавиждах, защото е евреин. Сега чак разбрах, че има благородни, достойни и добри хора сред тях.

Деманш потопи перо в мастилницата и го подаде на стареца.

— Подпишете се — каза той.

Кестнер отправи една кратка, но топла молитва към Създателя и подписа договора с разтреперана ръка. После адвокатът извади портмонето си и даде на стареца пет банкноти по хиляда франка.

Когато Деманш искаше да напусне кръчмата и да отиде при колата си, едно красиво, бледо момиче се изпречи пред него. Тя го погледна с натъжени очи и запита боязливо:

— Кажете ми, господине, не може ли да изпратя писмо до господин Леон Бернард?

— Не, дете мое — отговори Деманш и погледна съчувствено бледото момиче. — Господин Леон Бернард е заминал вчера по обяд за Лондон и се намира на борда на параход, плаващ за Америка.

Той се поклони и излезе от кръчмата. Жоржина остана като попарена.

— Нещастна през целия си живот — пошепна тя със сълзи на очи. — Изгубих най-скъпото си на този свят. Ти, граф Естерхази, ще трябва да отговаряш пред всевишния, дето ми донесе такава мъка и беда!

— Дъще, ние сме избавени — извика Кестнер с радостен глас. — Още утре ще се преселим в красивата къща на Бернард.

— Тате, желая ти щастие — отвърна Жоржина. — Нека Бог благослови влизането ти там, обаче аз не ще те придружа. Още утре ще отида в Париж и ще си търся работа при чужди хора.

— Какво говориш. Жоржина, дете мое?

— Прости ми, обични ми татко, че не мога да те последвам. Моето сърце ще се разкъсва в тази къща и ти ще ме погребеш още преди да изсъхнат листата на розите!