Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (4)

5.

Ще отведем сега читателите от това скръбно и страшно място. Обаче развоят на правдивия ни разказ не позволява да ги запознаем с някоя приятна местност; а ни заставя да надникнем в една къща, която е по-ужасна и от самия затвор. Тя се намира на тясна тъмна улица в латинския квартал, казва се „Мадон“. Тук живееха леки жени, търговци, лихвари и професионални крадци и злодеи. Най-прочутата къща тук принадлежеше на някой Едвал Рихтер, който бе известен между злодеите под името „Мъртвешката глава“. Малко хора знаеха, че този човек бе от немски произход. Той живееше в Париж повече от тридесет години и говореше френски по-добре от родния си език. Известно бе на криминалната полиция, че Рихтер е един от най-опасните и смели парижки престъпници. Той беше обаче много хитър и затова тя не можеше да му стори нищо. Винаги сполучваше да избяга от примката, малко преди да го уловят. Ако някога го застрашаваше сериозна опасност, младата му жена я отклоняваше. Тя бе от едно голямо престъпническо семейство. Майка й се казваше Казота, онази стара и грозна съдържателка на „Червената воденица“, която ни е вече известна. Името на съпругата на „Мъртвешката глава“ беше „Помпадура“, тъй като тя беше много красива и амбициозна, ако това въобще можеше да се каже за една престъпница. Амбицията на Помпадура се изчерпваше с копнежа й да спечели богатство, което да й позволи да живее разкошно като знатна дама. Затова и се ожени за стария Рихтер, понеже знаеше, че е хитър и смел и не се страхува от нищо.

Прекрасната двойка живееше в една двуетажна къща на улица „Мадон“. Горният етаж на къщата бе нает от леки жени, а долният — от семейство Рихтер.

Вечерта, когато арестуваха Драйфус, Мъртвешката глава и Помпадура стояха до огнището, на което имаше една кана пунш. Помпадура се беше излегнала на един стол и се люлееше. Ако не бяха пороците, които личаха и по лицето й, тази жена с грациозното си тяло, черните дълги коси, със сините очи и нежни ръце можеше да се нарече красавица.

Съпругът й беше нейна противоположност. Лицето му бе много грозно и обезобразено и напълно покриваше названието „Мъртвешка глава“. Главата му бе съвсем гола, нямаше нито един косъм по нея. Покрита беше с перука, чиито кичури покриваха мястото за ушите. Този човек нямаше уши, обаче чуваше добре, особено когато махнеше изкуствената коса от двете дупки, които имаше наместо уши. Почти нямаше нос и си служеше с восъчен нос, когато отиваше между хората. Тогава носеше големи очила, които покриваха мястото между естествения и изкуствения нос. Тази грозна глава бе поставена на едно дълго и много мършаво тяло, то бе само от жили и кокали, но притежаваше такава сила, че никоя жертва не бе успяла да се отърве от този кръвопиец.

Рихтер пушеше къса лула и се наслаждаваше на пунша, който Помпадура му наливаше често в чашата.

— Спомняш ли си за Равелак — запита го изведнъж Помпадура.

— Отгатваш мислите ми — отвърна Мъртвешката глава, — трябва да сторим нещо за този човек, той очаква нашата помощ и ние сме задължени да му помогнем, иначе ще ни издаде.

Младата жена махна презрително с ръката си.

— Той не може да докаже нищо — каза тя с хриплив глас, — остави този човек да отиде в ада, той е животно и може да бъде опасен за нас, ако напусне кафеза си. Нека го закарат на бесилката или го изпратят в Каена. Не бива да ни е грижа за него.

— Ако го оставим на съдбата, той ще ни предаде на полицията. Трябва поне да го снабдим с една пила, въже и едно шише с кезап.

Мъртвешката глава се огледа из стаята, като че се страхуваше някой да не го подслушва.

— Черният майор трябва да ни помогне — каза тихо той на жена си.

— Черният майор — сепна се Помпадура и скочи от стола си. — Не се доверявай на този човек, защото ще съжаляваш. Не те ли застави да му оставиш дъщеря си? Ще ти кажа причината за това. Майорът иска да има едно оръжие, една свидетелка против теб.

— Глупости — махна с ръка Едвал Рихтер. — Черният майор съжали момичето и затова го взе от къщата ни. Много съм благодарен, че не е тука. От горделивата Ева и без това нямаше да стане човек, само ни пречеше в работата.

— Не искам тя да става по-добра и по-честна от нас — каза Помпадура разгневено. — Русата принцеса желае да остане честна, но не ще успее, погрижила съм се за това. Знам, че тя ме ненавижда, но аз ще я накарам да се върне в калта, в която е пораснала!

— Не се сърди напразно, жено — каза Мъртвешката глава с дрезгав глас. — Знам каква цел имаш. Ти завиждаш на Ева, защото черният майор се грижи за нея.

Младата престъпница пребледня.

— Да завиждам на Ева? — извика тя. — Защб мислиш така?

— Да не мислиш, че съм сляп — каза Рихтер и стана от стола. — Ти си влюбена в майора. Очите ти светват, когато той— е при нас, ръцете ти се разтреперват и гърдите се вълнуват и ако не те е страх от мене, би се хвърлила в прегръдките му. Знам всичко и понеже заговорихме на тази тема, ще ти кажа мнението си.

Мъртвешката глава се приближи до жена си и постави тънката си ръка върху закръгленото й рамо:

— Не си играй с мене, жено — скръцна той със зъби.— Знаеш, че заради тебе съм способен да извърша десет убийства, ако съм сигурен, че с това ще те направя щастлива, обаче щом разбера, че си ми изневерила, ще те удуша като куче.

Помпадура се стресна и затвори очи.

— Това никога няма да стане — каза тя решително. Разговорът бе прекъснат от похлопване на вратата.

Мъртвешката глава излезе от кухнята, отвори входната врата и се върна заедно с майка Казота.

Отвратителната стара жена бе вързала пъстра кърпа връз бялата си коса.

— Добра работа ви намерих, деца — каза старата запъхтяна, като се опря на бастуна, който й помагаше при ходенето. — Можете да спечелите сто хиляди франка.

— Сто хиляди! — извикаха Мъртвешката глава и Помпадура в един глас.

— Чудите ли се? Старата Казота е хитра жена, тя може да намери пари, макар и да са заровени. При условие че половината ще дадете на мене, ако успеете да ги вземете. — Добре, майко — каза Помпадура и смигна на мъжа си.

— Тогава ще ви открия тайната — каза Казота. — Утре с бързия влак, който тръгва в шест часа сутринта от гара „Св. Лазар“ за Хавър, ще пътува една млада жена. Тя отива за Лондон и носи чек от сто хиляди франка в кожената си чанта. Чекът е издаден от Английската банка и ще бъде изплатен на онзи, който го представи.

— Ще вземем чека — каза Помпадура засмяна.— Ще го откраднем от тази жена. Само че — как изглежда тя?

— Ти я знаеш, виждала си я у дома — отвърна Казота на дъщеря си. — Тя е Клаудина Лорет, която живееше при мене. Детето й почина и тя получи много пари от един непознат. Мисля, че му е продала някакво важно писмо. Когато си говориха, подслушвах на вратата, но не можах да разбера точно за какво става дума.

— Научихме достатъчно — отсече Мъртвешката глава.— Клаудина Лорет няма да стигне до Лондон. Нейните пари кажи-речи са в джоба ми. Ето ти чаша пунш, Казота, пий го, докато е горещ.

Старата изпи лакомо горещото питие. После още веднъж получи обещание от зетя си, че ще й даде половината от плячката и си отиде бързо, защото присъствието й в „Червената воденица“ бе необходимо.

Двамата седнаха пак на канапето, което бе близо до огнището. Раздорът беше стихнал, ламтежът за предстоящата печалба обедини както винаги низките им души Те започнаха да кроят шепнешком плана си как да ограбят жертвата.

Пиеха горещия пунш и пълнеха празните чаши. Лицето на Помпадура се зачерви. Мъртвешката глава прегърна красивото й тяло. Жената не се противеше на тази нежност, но затвори очите си, за да не вижда отвратителното му лице. Мъртвешката глава не знаеше, че всеки път, когато я докосваше с мършавите си ръце, жена му трепваше от отвращение.

Бързият влак за Хавър бе готов. Една бледа дама с черна къдрава коса, елегантно облечена, беше седнала в отделно купе. Роклята й беше от кашмир, а жакетчето й — от кадифе. Сиво калпаче с перо от петел красеше къдравата коса. Освен черната кожена чанта на рамо, дамата имаше и пътна чанта, която бе поставила на багажника.

Жената беше сама в купето. Дадените няколко су на кондуктора, за да не допуща друг пътник при нея, понеже била много уморена и искала да си почине, й бяха осигурили спокойствието. Младата пътничка изглеждаше действително уморена. Очите й бяха червени от плач, имаше тъмни сенки под очите й, устата й беше болезнено свита. Тази пътничка бе Клаудина Лорет. Жената въздъхна дълбоко и облегна уморената си глава на възглавницата на канапето.

— Навярно моят неверен съпруг се е събудил вече в затвора — помисли си тя, — пък е възможно и да не е заспивал. Да, те ще го мъчат, ще го изтезават и тогава ще чувства двойно повече мъка, отколкото кой да е друг. Като че чувам охканията и въздишките му, като че ли виждам бледото му лице.

Клаудина изведнъж стана и вдигна заканително ръка.

— Не искам да знам какво ще правят с него — изрече с твърд глас. — Каквото желаех, стана. Съжали ли ме той? Ти, капитан Драйфус, ме направи нещастна, ти разсипа моето щастие, същото сторих и аз, сега сме квит.

Тя притисна горещото си чело до прозореца и се загледа към оживения перон. Пътниците идваха от всички страни и кондукторът беше затруднен да настани всичките във влака.

— Отворете това купе — извика възрастен господин в свещеническо расо, — искам две места за сестра ми и за мене във втора класа, тука има само една дама, позволете и ние да влезем в купето!

Кондукторът се извини, че не може да пусне никого в купето, тъй като дамата така е пожелала. Свещеникът настояваше и не след дълго Клаудина не бе вече сама, а в компанията на един възрастен господин и една млада, красива, елегантно облечена дама.

Свещеникът поздрави Клаудина любезно с „добро утро“, а сестра му се поклони учтиво. После и двамата седнаха срещу нея и поставиха пътната чанта помежду си.

Влакът потегли. Свещеникът извади малък псалтир от джоба си и почна да чете. Но се сепна, погледна съжалително спътницата си и започна да разговаря с нея чрез разни знаци.

— Прощавайте госпожа или госпожице — каза той, като натисна златните си очила върху дългия си изпъкнал нос, — навярно ви се вижда чуден начинът ни на разговаряне, но мъдрият бог е пожелал моята сестра да се роди глухоняма и за да се разбера с нея, трябва да си служа с такива знаци.

Клаудина промърмори няколко съчувствени думи, облегна се на възглавницата и продължи да следва мислите си. Свещеникът пък продължаваше немия разговор с красивата си сестра:

— Защо чакаш, Мъртвешка главо — запита младата жена, — ако свършим работата си, докато е още тъмно, по-лесно ще избягаме.

— Да, но трябва да чакаме — отвърна свещеникът, — ще можем да си свършим работата едва когато наближи гарата „Св. Дени“. Оттук не можеш да се върнеш в Париж, тъй като бързият влак не спира на малки гари.

— Реши ли вече — ще я убиеш ли, или само ще я зашеметиш?

— Мъртвите са неми, затова ще я удуша. Взе ли ножа със себе си?

— В чантата ми е. Но не искам аз да проливам кръв.

— Само ако е необходимо. Сега слушай! Третата гара е „Св. Дени“. Трябва да свършим работата си, щом влакът свирне и се приближи към града. Тогава ще имаме още пет минути. Ти ще се наведеш — все едно да вдигнеш нещо и ще я хванеш за краката, а аз ще се хвърля върху нея и ще я удуша. Ще вземем само кожената чанта, понеже в нея се намира чекът, после ще скочим от влака и ще се върнем до най-близката гара пеша, ще вземем един файтон, който за три часа ще ни закара в Париж.

— Кога ще отидем в Лондон, за да изтеглим парите?

— Вдругиден, ще минем през Холандия, а не през Хавър.

Със знаци те скроиха страшния план, след това набожният свещеник забоде поглед в псалтира; на лицето му се четеше достолепно спокойствие.

Влакът летеше бързо по равнините, из които пълзяха сиво-черни сутрешни мъгли. Той вече бе отминал двете гари, наближаваше „Св. Дени“, където трябваше да спре.

Клаудина беше положила глава на облегалката, очите й бяха затворени. Тихо стенеше насън, което показваше, че кошмари измъчват душата на нещастницата.

Локомотивът изсвири.

— Сега!

Тази дума излезе като дъх от устата на свещеника.

Спътницата му изпусна кърпата си и се наведе да я вземе. Тя се приготви да сграбчи краката на жертвата си.

Но изведнъж влакът спря.

Свещеникът вдигна бързо поглед към сестра си; тя се сепна и изгледа брат си.

— Трябва да се е случило нещо — пошепна той, — влакът спря.

В същата минута се чу шумът на втори локомотив. Той спря на отсрещния коловоз. Свещеникът отвори прозореца и се наведе навън. Вторият локомотив караше само един вагон. Вратата се отвори и един господин, облечен в елегантна дълга мантия, слезе от него.

— Кондукторе — каза той, — дойдох със специален влак от Париж и искам да продължа за Лондон през Хавър.

— Заповядайте, влезте в този вагон! Кондукторът отвори бързо купето, в което бяха Клаудина, лъжливият свещеник и красивата му сестра. Пътникът влезе, поздрави двете дами и свещеника, постави чантата си в мрежата за багаж, седна до Клаудина и зави краката си с една наметка.

Непознатият беше едър, снажен мъж. Скръб и умора личаха по красивото му лице.

Клаудина се бе разбудила напълно. Тя погледна пътника отначало равнодушно, после по-внимателно и бързо стисна очи, за да прикрие смущението и страха, които се загнездиха в тях. Жената с черната коса не бе виждала до този момент новодошлия, обаче все пак го познаваше. Често през времето на щастливата и незабравима любов капитан Драйфус й беше показвал портрета на този мъж и всеки път й казваше:

— Гледай, Клаудина, това е брат ми Матийо, един благороден човек…

Клаудина се уплаши при мисълта, че сега този човек стоеше близо до нея. Навярно е разбрал, че тя е главната виновница за нещастието на брат му. Бедната се сви плахо в ъгъла и не смееше да отвори очи.

Свещеникът се нервираше от това, че непознатият му беше попречил. Кипеше от яд. Размени следните знаци с глухонямата:

— Нашият план е осуетен. Той ще пътува с нас до Хавър.

— Нищо — отвърна Помпадура, защото свещеникът и сестра му бяха познатата двойка от улица „Мадон“, ще свършим работата на парахода.

Мъртвешката глава натисна очилата си, за да не се размърда изкуственият нос.

Матийо Драйфус, непознатият пътник, прекара нощта при нещастната си и неутешима снаха. Сутринта реши да замине за Лондон с цел да спаси невинния капитан. Там живееше едно лице, от което Матийо очакваше помощ. Искаше да го спечели и да го заведе в Париж. Той не познаваше Клаудина. Алфред не бе му разказвал за любовта си с красивата артистка.

В два часа бързият влак пристигна в Хавър. В четири часа параходът „Принц Уелски“ отплава за Лондон.

Морето бе тихо. Параходът разпенваше кротките вълни и бързаше към скалистия английски бряг. Слънцето бе залязло зад хоризонта, небето беше обагрено в кървавочервен цвят. Сенките се отразяваха във водите на канала. Пътниците се бяха прибрали в каютите си. Само Клаудина Лорет беше останала на палубата. Нещастницата се бе облегнала на леера и се любуваше на морето. Горещото й чело се разхлаждаше от океанския въздух, който гонеше ужасните сенки наслоени в душата й. След като извърши подлото предателство на бившия си любовник, както го продаде както Юда Искариотски продаде Исус Христос, червеят на разкаянието започна да гризе съвестта й. Тя отново преживяваше кошмара на изминалата нощ.

Изведнъж се сепна и се събуди от бълнуването си. Две фигури приближаваха към нея. Като дойдоха по-близо, тя позна свещеника и сестра му.

— Ето, тук била младата ни спътница — каза свещеникът любезно. На Клаудина се стори, че неискрените му очи, като че искаха да пронижат тялото й. Побиха я студени тръпки и тя не отговори нищо.

— Погледнете там — каза свещеникът, — не е ли това суша, като че се вижда светлина?

— Къде? — запита младата жена.

В този момент една силна ръка я стисна здраво за гушата и тя не можа да издаде никакъв звук. После убиецът вдигна жертвата си. Тя се хвана здраво за леера, но в ръката на Помпадура блесна нож и рязна пръстите на нещастницата.

Клаудина дръпна ръцете си и изгуби съзнание.

— Вземи чантата — изсъска Мъртвешката глава. Помпадура си послужи пак с ножа. Тя разряза ремъка, взе чантата и я скри под мантото си.

— Сега върви в морето — пошепна убиецът. — Акулите очакват вечерята си!

Чу се шум и едно тяло падна зад борда.

— Готово — измърмори Мъртвешката глава и се обърна.

В същия миг някой го удари силно в гърдите.

— Убиец, убиец — извика един силен глас Видях всичко, той хвърли жената в морето!

Това бе Матийо Драйфус. До него стоеше един матрос.

— Жертвата ти не ще загине, а ти няма да се отървеш от бесилката!

Матийо захвърли мантията си и се качи върху планцера.

— Един човек падна в морето — извика той високо, после вдигна ръце и скочи в развълнуваното море. Благородният човек рискуваше живота си, за да спаси една непозната нему жена.

Палубата се напълни с хора. Моряците, чули виковете на Матийо, се събраха и запалиха фенерите, а капитанът излезе на крилото на мостика, насочи бинокъла и започна да търси из морето пострадалия.

— Спуснете една лодка на вода — заповяда той, — а вторият помощник и четирима матроси да търсят пострадалия. Всички по местата си! Стоп машина!

Заповедта на капитана беше изпълнена веднага.

Вестта за падналия човек се разпространи из целия параход. Пътниците излязоха от кабините си и се качиха на палубата. Всички викаха, питаха и искаха да видят давещия се във вълните.

Машината заглъхна и параходът спря, като се люлееше над водата. Спуснаха лодката във водата. Помощник-капитанът и четиримата моряци скочиха в нея и опънаха веслата. Малката лодка се отправи към мястото, където непознатият бе скочил във водата.

Изминаха пет минути, пет дълги отчайващи минути, цяла вечност за този, който се бори със смъртта.

Капитанът поклати печално глава.

— Каквото можах, направих — каза той на няколко пътници. — Не вярвам, че ще можем да спасим пострадалия. Ако беше през деня, имаше по-голяма вероятност, но нощем — не вярвам. Ще бъде истинско чудо, ако го намерим.

Чудото, за което говореше капитанът, не се случи. След един час лодката се върна на „Принц Уелски“. Вторият помощник докладва на капитана. Той му предаде една женска шапка с перо от петел:

— Само това намерихме.

Капитанът гледаше учудено женската шапка.

— Вахтеният ми каза, че се е хвърлил мъж, а не жена — каза той. — Навярно този благороден и смел човек е искал да спаси тази, чиято е шапката. Всичко е свършено, и двамата са се удавили. Нека Бог се смили над бедните им души!

„Принц Уелски“ продължи пътя си на пълен ход, за да навакса изгубеното. Не след дълго стигна устието на Темза и оттам продължи за Лондон.

В това време в една каюта се бе разиграла интересна сцена. Мъртвешката глава и Помпадура скоро се опомниха. Единственият свидетел на пъкленото им дело беше не само смел, но и благороден. Той не се задоволи само да открие престъплението им, а с риск за своя живот се опита да спаси жертвата от вълните.

Злобната двойка обикаляше из палубата и разправяше с насълзени очи на пасажерите, че някакъв човек се е хвърлил в морето. Тези мръсни хора можеха да плачат и да се смеят, когато пожелаят.

Лодката, която се върна, им донесе радостна вест — техният опасен свидетел бе загинал. Мъртвешката глава намигна на жена си и двамата се оттеглиха в каютата. Те успяха и искаха да се порадват на плячката си. Сто хиляди франка! Това бе хубав удар, който заплащаше хилядократно трупа.

Помпадура извади чантата изпод мантото си. Мъжът й искаше да я вземе, но жената я притисна до гърдите си. Сините й очи светнаха от див възторг. Пари! Това бе кумирът, на който се кланяше.

— Отвори чантата! — заповяда Мъртвешката глава. — Майка ти Казота ще получи само дванадесет хиляди, нито стотинка повече. За старата това е достатъчно.

— И това й е много. Вярвам, че ще е благодарна и на осем хиляди. Не можеш ли да отвориш чантата? Вземи ножа и я разрежи под ключалката.

Красивата престъпница разряза чантата с ножа, който бе още червен от кръвта на Клаудина. Отвориха я.

— Кърпа и едно шишенце — каза Помпадура и ги захвърли на пода.

Претърсиха добре чантата, преобърнаха, накъсаха я на парчета, но не намериха нищо. Скъпоценният чек не бе в нея.

— Казота се е излъгала!

Помпадура побледня, тръшна се на канапето и се разплака от яд.

Мъртвешката глава скръцна със зъби и удари главата си с юмрук. Толкова се ядоса, че стана зелен като гущер. Гърдите му засвириха като духало, а ръцете му се свиха конвулсивно, но трябваше да мълчи, защото стените на каютите бяха толкова тънки, че можеше да се чуе отвън.

Рихтер изригна страшна клетва, излезе от каютата и отиде в ресторанта на парахода. Там пи толкова много, че когато пристигнаха в Лондон, Помпадура едва успя да го изведе от ресторанта и с голяма мъка го натовари в колата.

Жената с пияния си мъж се отправи в най-близкия хотел, взе една стая и го сложи да легне. Извергът захърка като животно. Перуката, изкуственият му нос и очилата се разпиляха по пода. Младата жена заключи тихо вратата и се ослуша.

— Ужасно видение — зашепна тя и се отвърна от мъжа си, — трябва да се освободя вече от тебе. Ти не си мъж за мен!

После Помпадура се хвърли на леглото и скръсти ръце. Гърдите й се вълнуваха, очите й се затвориха и тя почна да сънува този, на когото принадлежеше сърцето й — Черния майор.

Всички от парахода „Принц Уелски“ мислеха, че двамата пострадали намериха смъртта си в морските вълни. Обаче се лъжеха. Провидението спаси жертвите.

Матийо Драйфус беше отличен плувец. Той пореше водата и непрестанно гледаше към давещата се, която отчаяно се бореше с вълните.

Щом падна във водата, Клаудина дойде на себе си. Тя викаше за помощ и отчаяно се бореше със смъртта. Дрехите я държаха отначало над водата, но като се намокриха, те ставаха все по-тежки и започнаха да я дърпат надолу в ужасната бездна.

Матийо чуваше отдалеч дрезгавите викове на клетата жена.

— Още една минута се задръжте над водата — извика й благородният мъж и продължи да плува.

В минутата, когато се доближи към нещастната и се опита да улови тялото й, то потъна безшумно под вълните.

Давещата се показа още веднъж над водата и то много близо до избавителя си, той я хвана за черните къдри и я дръпна към себе си. Матийо гледаше със съжаление красивото бледо лице. После издигна тялото й над водата и затърси с поглед парахода.

— Изгубени сме — каза след малко. — Нашият общ гроб ще бъде дъното на канала, бедна госпожо!

Обзе го диво отчаяние, не защото виждаше, че загиват, а защото го мъчеше ужасната мисъл, че бедният му брат Алфред ще гние в затвора и че неговата бедна Херманса ще бъде лишена от подкрепа и помощ.

Матийо се остави да го носят вълните. Като видя, че младата жена още диша, благородният мъж се съжали над нея и не я остави на произвола на съдбата. Без да знае, той се жертваше за онази, която опропасти неговия брат и разсипа целия род Драйфус.

Беше изминал повече от час. Вятърът се усили. Водата започна да се вълнува по-силно. Матийо започна да отслабва, вече едва се държеше над водата, силите го напущаха. Притъмня му пред очите. Небето и водата се сляха в едно, струваше му се, че сънува. Матийо почувства в мозъка си някаква празнина, тръпки побиха тялото му.

— Наближава часът — пошепна си той. — Смъртта ме зове в царството си!

Той издигна още веднъж ръцете си и извика високо в бурната нощ:

— Прощавай, мили братко, нека Бог те пази в нещастието ти. Той ще открие твоята невинност и ще спаси живота и честта ти!

След това последно прощаване Матийо искаше да пусне Клаудина и да се спусне в дълбочината. Но в същия миг човешки вик стигна до ушите му и нещо твърдо го удари по лицето.

От един малък рибарски кораб му хвърлиха въже.

Надеждата за живот му даде нови сили. Матийо хвана здраво въжето с лявата си ръка. Рибарите започнаха да го дърпат и не след дълго давещите се бяха на корабчето.

Бяха спасени.

Един малък английски кораб закара спасените в Хастингс, английско крайбрежно градче, близо до Дувър.

Клаудина не можеше да благодари на спасителя си. Тя лежеше като мъртва в бедната стаичка на рибарите. Старата им майка се грижеше за нещастницата и се опитваше да я свести.

Матийо Драйфус беше принуден да остане още един ден в рибарската къща, въпреки че хиляди неща го теглеха към Лондон. Той даде знак на старата англичанка, заведе я до камината и тихо й каза:

— Утре сутринта ще замина за Лондон и след три дни ще се върна, за да видя как е болната. Моля ви, направете всичко, каквото можете за нея, а за грижите вземете тези пари.

— Ако не бяхме толкова бедни, нямаше да взема парите. Имам и аз да ви дам нещо…

Старата отиде до долапа, отвори го и извади една кесийка, вързана на връв. Тя беше още мокра:

— Беше на врата на госпожата — обясни старата и я подаде.

Матийо оглеждаше нерешително кесията, като я държеше внимателно. Не можеше да я остави на рибарите, не знаеше какво има в нея — може би пари, може би книжа; знаеше само, че трябва да я предаде на болната. След колебание реши все пак да види какво има в нея. Отвори я и от вътрешността й изпадна лист хартия. И той беше мокър и едва се четеше, но Матийо се стресна. В ръцете му беше чек на стойност сто хиляди франка.

Беше издаден от известната парижка къща „Пелие и Сие“.

Матийо вече знаеше какво да направи. Той седна до старата дървена маса, топна ръждясалото перо на рибарите в изсъхналото мастило и написа на парче хартия следното:

„Уважаема госпожо,

Вашият чек от сто хиляди франка до английската банка в Лондон е у мене и аз ще ви го върна срещу тази разписка. Ще се върна след три дни и се надявам да ви намеря здрава.

С почитание,

Матийо Драйфус

живущ в Париж, ул. «Фуршамбол» № 25“

Матийо постави разписката в плика и го надписа:

„До спасената от парахода «Принц Уелски» на 4 октомври 1894 година.“

После повика старата рибарка, даде писмото и каза да го предаде на болната, щом като се почувства по-добре.

На другата заран Матийо се сбогува с рибаря и с жена му и отпътува за Лондон.

Докторът и добрите хазаи много се зарадваха, когато болната се събуди от дългия сън и им каза, че се чувства по-добре и че е огладняла. Младата й и силна натура преодоля треската.

Старият рибар разказа на Клаудина, как е изтеглил нея и младия мъж от морето и ги прибрал на кораба си. Старецът призна, че истинският й спасител е непознатият и че нему трябва да благодари, дето е жива още.

— Не ви ли каза името си? — запита Клаудина разтреперана. — Няма ли да го видя вече? Искам да му благодаря от сърце.

Старецът обаче не можеше да отговори на този въпрос.

На другата заран, когато Клаудина стана от леглото и седна, до камината, старата англичанка й предаде писмото. Разтвори го с разтреперани ръце.

красивата жена едва бе погледнала в писмото и от гърдите й излезе глух вопъл.

— Матийо Драйфус — пошепна тя дрезгаво, — неговият брат, братът на човека, когото обичах и когото продадох, той е спасил моя живот! О, ти мрачна и незнайна сила там, горе на небето, ти ни погубваш и наказваш престъпленията ни! Да, наказание — продължи нещастната жена и стана от стола. — Това е най-ужасното наказание за мене. Не мога да презирам вече капитана и неговото семейство, както по-рано. Виждах в отмъщението си най-голямата наслада. Аз хвърлих любимия си, но неверен мъж в бездната и тържествувах над нещастието му… но изгубих играта. Бог е пожелал да стане така.

После Клаудина погледна презрително записката на Матийо и я смачка. Но изведнъж устните й затрепераха, гърдите й се развълнуваха, пръстите стиснаха скъпата хартия. Изхвърли разписката в огъня.

— Изгори — извика тя, — стани на пепел. Юдова награда, ти оскверняваш ръцете и душата ми.

Клаудина заплака и коленичи, покри лицето си с ръце и започна да се моли. Стоя дълго на колене и се моли горещо.

— Жената трябва да е голяма грешница — пошепна старата рибарка и се прекръсти. Тя беше влязла тихо в стаята и гледаше без да продума душевните мъки на младата жена. — О, спасителю, изкупителю на греховете, дай мира си на нещастницата.

Към обяд Клаудина напусна град Хастингс въпреки молбите на старите хора и замина за Лондон, където се изгуби в шума на големия града.

Нещастницата нямаше нищо освен дрехите на себе си и двадесет франка, които беше сложила в джоба си, още в Париж.