Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (39)

5.

Луната се издигаше бавно над Белмари, което се намираше между Париж и Версай. Сребърната й светлина се разпръскваше по върховете на многобройните дървета около селото, а лъчите й осветяваха покритата със сняг земя и се създаваше впечатление сякаш бе постлана със сребрист килим.

Млада двойка стоеше на края на гората, близо до ловджийска колиба. Те стискаха ръцете си и се гледаха влюбено.

Момичето, красиво младо същество с руса коса, ни е почти познато. Това е Жоржина, дъщерята на наемателя Кестнер,с която се запознахме, когато намери слепеца Мъртвешката глава в гората и го заведе със своя баща в дома си.

Младежът също ни е познат. Ако беше по-елегантно облечен, а не в тези ловджийски дрехи, високи ботуши и шапка с пера върху тъмната си коса, ако мустаците му бяха по-старателно вчесани и засукани, ако страните му не бяха толкова червени, бихме помислили, че този младеж е Марсел Бернард, младият съдружник на фирмата „Бернард и синове“.

Презимето на този младеж наистина беше Бернард, но собственото му име бе Леон. Това беше братът на Марсел, по-малкият син на стария фабрикант Симон Юлий Бернард.

Те си шепнеха любовни думи, младият Леон все повече притискаше Жоржина към себе си.

— Ти си моя, нали?

— Да, твоя, само твоя, Леон!

— И не ще се откажеш от мен, нали, нищо, че баща ти говори против мен?

— Нищо не е в състояние да ни раздели. Само смъртта може да направи това, щом ти ме обичаш.

Не са ли все същите думи, същите обещания, които влюбените си дават! И въпреки това, тези думи за всеки са приятни, всеки звук от тях отеква в сърцето на другия, който също му отговаря със звук от приятна мелодия.

— Вече трябва да си тръгвам — каза Жоржина и се отдръпна нежно от прегръдките на любимия си. — Луната се е издигнала високо на небето и ако баща ми разбере, че сме се срещали, ще ме пребие.

— Защо той е толкова против мен? — запита Леон Бернард. — Нима не съм образован и честен мъж? А колкото за състоянието ми, то е отлично. Аз въстанах против волята на баща си да стана търговец, но той ми даде доста голям капитал. Вярно е, че доста от парите заех на мои роднини, но малкото ми имение, което е до вашите ниви, е чудесно и струва шестдесет хиляди франка.

Жоржина въздъхна дълбоко.

— Това не е всичко — каза тя. — Защо трябва да произнеса страшната присъда, която баща ми хвърли върху тебе и върху цялото ти семейство, като същевременно прави нещастно едничкото си дете!

Челото на Леон се намръщи.

— Ах, ти, мила Жоржина — заговори младежът. — Смяташ ли ме за долен човек, защото съм от еврейски произход? За мен е все едно дали човек е евреин или християнин, стига само да е добър.

— Аз те обичам, мили евреино — пошепна тя тихо и го прегърна. — Толкова много те обичам, че съм готова да приема твоята вяра, ако ти пожелаеш, при все, че съм доста набожна християнка.

— Никога не бих искал от тебе такава глупост — обсипа я с целувки Леон.

В същото време се чу кучешки лай.

— Това е Грайф — каза дъщерята на наемателя, — търсил ме е и сега иска да ме заведе у дома.

Не след дълго голямото черно куче, приятел на Жоржина, се зададе от гората. Кучето-въртеше опашката си и ближеше пръстите й. Грайф беше любезен и към младия мъж.

— Това е нашият скъп пратеник, той не ще ни издаде — поглади го по меката козина Леон. — Изпрати го утре пак с писмо до мен, а аз както винаги ще сложа отговора си под каишката на врата му. Той е нашият разносвач на писма.

— Бау, бау! — излая кучето, като че искаше да потвърди казаното.

Леон притисна още веднъж любимата си и се разделиха с прощална целувка. Жоржина забърза към селото, но въпреки това закъсня и като влезе, вече всички бяха около масата и ядяха супата.

Наемателят беше седнал до голямата маса между прислугата. Той погледна подозрително зачервените страни на дъщеря си.

— Къде ходи по това време? — начумери се той. — Надявам се, че не си била с този, когото не трябва да срещаш!

Жоржина мълчеше. Тя не желаеше да лъже баща си. Кестнер избъбри няколко неразбрани думи и разбърка супата.

— Получи ли слепият вечеря? — запита той след кратко мълчание.

Една страшна фигура, приличаща на скелет, се размърда край огнището.

— Аз съм гладен — зачу се оттам. — Ако дъщеря ви не е тук, никой не ми дава за ядене.

Тези думи изговори Мъртвешката глава. Откакто наемателят го беше прибрал в своята къща, всички слуги се отвращаваха от него и избягваха този сляп и грозен, без уши и без нос мъж. Те се плашеха от него, като че бе дошъл от друг свят. Слугите отбягваха да се срещат с него и ако някога Мъртвешката глава излезеше като привидение от къщи и се разхождаше из двора, всички бягаха от него като от чума.

Жоржина напълни чиния със супа, взе една лъжица и голямо парче хляб и се отправи към слепия. Той я изяде и поиска още.

Кестнер прочете, както винаги, на слугите от илюстрования семеен вестник. Той смяташе, че не бе отговорен само за техните тела, но и за умственото им развитие. Когато свърши, затвори книгата, махна очилата си, обърна се към слугите и каза:

— Жан, утре в седем часа файтонът ми трябва да бъде готов за път.

— В града ли ще отидеш, татко? — запита Жоржина.

— Да — отговори Кестнер, — днес е третият ден, откакто изтече срокът за застраховката на нашата къща. Трябва да отида да я подновя. Мислех, че дружеството „Феникс“ само ще се погрижи и ще изпрати необходимите книжа, но нищо не съм получил досега. Работата трябва да се уреди, иначе не мога да спя спокойно.

— Имаш право, татко — рече Жоржина.

Тя тайно се радваше, че баща й ще отсъства цял ден от къщи и ще има случай да прекара няколко часа с Леон. Реши да напише още днес писъмце и да го изпрати с Грайф до любимия си.

Беше девет часа вечерта. Тъкмо наемателят се канеше да каже „лека нощ“ на хората си и Грайф залая силно, а след малко и се похлопа на вратата.

Кестнер запали фенер и излезе с двама слуги.

— Отворете ни, добри хора — чу се отвън мъжки глас, — ние сме от Париж. Излязохме на лов и объркахме пътя. Моля да ни покажете пътя за Париж.

— Отворете — заповяда Кестнер.

Слугите отвориха пътната врата. Един мъж и една жена, облечени в елегантни ловджийски костюми, влязоха в двора. Те имаха къси кожени палта и носеха оръжие. И двамата бяха красиви хора. Тя беше обута в дълги ботуши, над които падаше късата й рокля.

— Добре сте дошли — посрещна ги наемателят Кестнер, — заповядайте в топлата стая, там ще поговорим.

Той поведе гостите.

— Навярно сте гладни — обърна се вече в стаята към парижаните. — Не мога да ви предложа богата вечеря, но ако желаете, мога да ви нагостя с шунка и яйца. Дъщеря ми сега ще ви приготви.

— С удоволствие — каза Жоржина и стана.

Ловецът с късата черна брада и белите лъскави зъби отправи мрачния си пронизителен поглед към дъщерята на наемателя. Той беше удивен, че тук, в този двор, срещна такава рядка красота. Въпреки че се мъчеше да скрие изненадата си, личеше, че Жоржина му бе направила силно впечатление.

— Много сте гостоприемни — каза ловецът, като едва отместваше поглед от момичето.

— Вие ни питате дали искаме да вечеряме, без да знаете кои сме. Аз съм граф майор Естерхази от Париж, а тази дама е моята приятелка и другарка по лов, баронеса Бланш.

При последните думи зад пещта се чу особен шум, като че животно рови с ноктите си.

Помпадура, жената на Мъртвешката глава, наречена баронеса Бланш, протегна ръце към Жоржина.

— Вие сте чудно дете — каза тя, — в Париж можете да привлечете доста погледи с красотата си…

Едва баронесата изрече това и едно глухо стенание се разнесе зад пещта.

Жоржина се върна от кухнята и донесе вечерята. На масата, покрита с бяла покривка, бяха сложени пържени яйца, нарязана шунка, краве масло, хляб и две чаши чай.

— Нека Бог благослови вечерята ви — пожела им Кестнер. Естерхази и Помпадура бяха гладни и ядоха с голям апетит.

През време на яденето черният майор не свали поглед от хубавата фигура на Жоржина. Черните му очи се впиваха в лицето на красивото момиче. Естерхази намери може би нова жертва.

Никой не виждаше слепия. Мъртвешката глава не се забелязваше зад пещта. Там бе толкова горещо, че едри капки течаха по лицето му. Той се страхуваше да напусне мястото си или да каже нещо — не искаше да се издаде. Изражението му бе страшно. Слепият позна гласовете на тия, които ненавиждаше. Той знаеше, че тези, на които искаше да отмъсти по един нечуван начин, бяха в една стая с него и това го ужасяваше.

Жената, която му отне зрението и го направи безпомощен, беше до него — съдбата доведе Помпадура в неговите ръце. Слепият стоеше зад пещта и тихо охкаше, но все пак чуваше това, което говореше невярната му жестока жена.

Баронеса Бланш! Той много добре знаеше коя е тази баронеса. Мъртвешката глава позна гласа на жената, която ненавиждаше, а това, че беше с граф Естерхази, му отнемаше и последното съмнение. Той бе сигурен, че баронеса Бланш не бе никоя друга освен Помпадура.

— Слепците също могат да убиват — промълви полугласно.

— Господин графе — предложи Кестнер на Естерхази, — ще пренощувате в моето скромно жилище. И без това трябва утре да замина за Париж, така че можем да отидем заедно. Моят файтон ще бъде готов за път в седем часа. Госпожа баронесата може да нощува в стаята на Жоржина, а тя ще намери къде да пренощува. За вас, господин графе, ще намерим стая.

— Смятам, че не ни остава друго освен да приемем вашата любезна покана — отвърна Естерхази. — Съжалявам, обаче, че госпожицата ще трябва заради нас да наруши спокойствието си.

— Жоржина ще преспи на тавана в малката стаичка, където сушим овощите. Надявам се, че там може добре да се спи.

Кестнер даде знак на дъщеря си да приготви спалните за гостите.

Естерхази и Помпадура останаха сами.

Слепецът — Мъртвешката глава, се намираше в стаята и мълчаливо стоеше зад печката. Никой не го забеляза и не му обръщаше внимание.

Помпадура сложи чаената чаша на масата и стана рязко от стола.

— Защо бързаш — запита Естерхази и изгледа пронизващо хубавата жена.

— Щях да съм щастлива, ако не бях дошла в този дом — каза тихо, но рязко Помпадура.

— Но защо, тези хорица са твърде гостоприемни и любезни спрямо нас.

— Ти всякак се стараеш да отвърнеш на тази любезност, особено на дъщерята.

Страните й се зачервиха от ревност, а очите й светнаха като диаманти.

— Не мисли, че не забелязвам как съзерцаваш тази селска хубост. Зная тези погледи, много добре зная и какво означават те. Виждам в лицето на тази Жоржина моя съперница, ала не си въобразявай, че ще допусна да ти стане любовница.

Естерхази надменно се засмя.

— Ти ли не ще допуснеш? — попита той с подигравателен глас. — Струва ми се, че си забравила кой съм аз и коя си ти.

— Зная, че съм твоя държанка, ала все пак аз съм жена, която страстно те обича и която не може да позволи да се лиши даже и от един дъх на твоята любов.

— Това не влиза в нашите условия — намръщи се черният майор. — Нали сама ти ме уверяваше, че не желаеш нищо повече от това да бъдеш моя слугиня и робиня? Сега правиш, обаче, опит, да ме командваш. Знай, Помпадура, че не съм от ония мъже, които ще позволят да ги управлява жена. Пази се да не узнаеш тази страна от моя живот, която крия от тебе. Ако знаеше, щеше да се ужасиш от мен.

Тя беше само на няколко крачки от своя сляп съпруг.

— Такива неща, значи, започнаха да стават между нас — отрони горчиво тя. — омръзнах ти вече и искаш да се отървеш от мен. Затова ли извърших толкова престъпления заради тебе? Лиших от зрение мъжа си и го изхвърлих от къщи безпомощен като някакво остаряло животно.

Глухо стенание се чу зад печката.

— … Предадох Равелак и го хвърлих в бездната. След няколко дни главата му ще лежи на гилотината.

Внезапно из стаята се разнесе глух звук, приличен на радостно скимтене.

— Не сме ли сами? — запита Естерхази.

— Струва ми се, че зад печката има куче — отвърна Помпадура. — Чух скимтенето му.

Мъртвешката глава трябваше да събере силите си, за да не се издаде. Тялото му силно трепереше; всичко го тласкаше да се нахвърли върху невярната си жена и да я смаже с ръцете си, да я разкъса със зъбите си и да я стъпче с краката си. Той се въздържаше, защото искаше да си послужи с по-страшно отмъщение. Ако се нахвърлеше сега върху жената, щяха да го отстранят и планът му щеше да пропадне.

Наемателят и Жоржина се върнаха в стаята и казаха на парижаните, че всичко е готово за спане и че могат да си починат.

Естерхази се раздели с баронесата, като й целуна ръката.

— Ние оставаме пак заедно — пошепна й той, — аз те обичам.

Влюбената се усмихна щастливо и тръгна след Жоржина, която я заведе в стаята.

Тя беше малка, хубаво наредена, чиста стая.

Естерхази бе настанен в голяма стая, която се намираше близо до стълбището. То водеше към тавана. Наблизо се намираше и стаичката, в която щеше да спи Жоржина. Тя си постла на мода.

Старият часовник в трапезарията удари единадесет и отекна в цялата къща на наемателя. Всеки би помислил, че хората под този покрив спят спокойно.

Обаче не бе така. Имаше трима души в тази къща, които още не бяха заспали. Жоржина, Естерхази и Мъртвешката глава.

Жоржина се занимаваше с невинната си тайна — написа на Леон няколко реда, с които му съобщаваше да я очаква утре след обяд при срутената ловджийска колиба. След тази покана следваха поздрави, много целувки. Това бе естествено и в реда на нещата.

Жоржина завърза писъмцето под каишката на врата на Грайф, помилва мълчаливия раздавач и му каза:

— Потърси ловеца, Грайф! Върви и предай това писмо на Леон.

Кучето напусна стаята, упъти се към двора, прехвърли се през бодливия плет и изчезна в тъмнината.

Жоржина взе огледалото, разплете хубавата си дълга коса и взе да я разресва. Момичето искаше да стои будно, докато се върне Грайф. Навярно очакваше отговор.

Причината, поради която Естерхази не заспиваше, ще обясним по-късно.

Ще се върнем най-напред при слепия, за да видим какво правеше той, когато остана сам. Мъртвешката глава стоя повече от час в скривалището си. После тихо стана и се измъкна иззад пещта. Протегна ръцете си и отиде пипнешком към масата. Нещастният беше заобиколен от непрогледна тъмнина, но това не му пречеше.

Мъртвешката глава бе от няколко седмици в къщата на Кестнер, обаче добре знаеше всеки предмет. Престъпникът Рихтер и по-рано имаше обоняние, което се беше усилило още повече, откакто го бяха ослепили. Той обикаляше масата, буташе столовете и ги душеше, като куче. Изведнъж сграбчи един от тях и извика дрезгаво:

— Тук седеше тя, тя е! — Отвратителното му тяло се разтрепера. — Тя е, уверих се, по миризмата я познавам, позната ми е тази сладостна миризма!

Изражението на лицето му стана ужасно. Луната през прозореца освети отвратителния му образ. Очите му пламнаха. Приличаше на адско привидение.

— Помпадура, ти падна в ръцете ми — шепнеше Мъртвешката глава. — Дошъл е часът на отмъщението ми, ти трябва на всяка цена да умреш от ужасна смърт! Ти и черният майор. Ха, ха! Аз ще ви опека, ще ви опържа, пламък полека ще изгори очите ви. Вашите тела ще се превърнат в пепел. Никога не съм чувствал слепотата си така, както днес. Не ще мога да видя обезобразените ви тела, но ще чуя поне виковете ви и те ще звучат като приятна музика в ушите ми. Сега на работа.

Слепецът отвори вратата и се запъти пипнешком към кухнята. Тихо дойде до желаното място. И бръкна в тенекията с газ. Тя бе пълна. После взе треските, които слугинята бе приготвила, за да запали огъня сутринта. Близо до огнището на стената висеше кибритникът. Мъртвешката глава сграбчи цяла шепа кибрит и го мушна в джоба си. Намери всичко, което му трябваше. Но най-важното му липсваше. Той се размърда от кухнята, отиде до голямата маса и отвори безшумно чекмеджето. Там се намираха ножове, вилици и лъжици.

— Този търсех — пошепна той и извади голям остър нож, с който режеха хляб, и го размаха над главата си.

— Красива Помпадура, ти не желаеш да имаш мъж без нос и без уши — ръмжеше той дрезгаво. — Желая сега и ти да станеш като мене, страшилище без нос, без очи и уши, тези благородни органи не ще красят лицето ти повече.

После напълни джоба си с трески.

Страшният призрак се изгуби в мрака на къщата. Той излезе в коридора, пълзейки като хищно животно, като поливаше пода с газ. Слепият подпалвач се качи на стълбата и я намокри, като пестеше запалителната течност, която пазеше за пред вратата на стаята, в която спеше Помпадура. В този коридор се намираше не само стаята на Жоржина, в която сега спеше Помпадура, но и стаята на Естерхази.

Като поля целия коридор с газ, той извади трески от джоба си и постави най-много пред вратата на Помпадура, а другите разпиля из коридора. След това коленичи пред входа на Помпадурината стая и започна да се ослушва.

— Ще изгоря всички — прошепна той, — като дървеници в стар сламеник ще изгорят, без да остане нещо от тях. Наемателят се е отнасял с мене добре, мъчно ми е за него и за дъщеря му, защото и двамата са били добри към мене, но няма как…

— Добри! — повтори той. — Да, добри, да ме сложат да спя зад пещта и да ми хвърлят последните си трохи, като на кучето Грайф! Чудно, то всякога е будно, а пък тази нощ не ме усети. Това куче Грайф е умно като човек, винаги е предчувствало, че съм опасен за къщата и ако ме усети, непременно ще ме разкъса. Навярно е отишло някъде на кучешка любовна среща… Това глупаво чувство, любовта, довежда хората и животните понякога до лудост. Колко хора се превръщат в кучета. Сега ще подпаля моята кучка.

Като каза тези думи, слепият подпалвач извади от джоба си кибрит, запали няколко клечки, и една след друга ги хвърли на пода.

След малко се чу пращене — той разбра, че треските са се запалили. В същото време похлопа на вратата на Помпадура.

От лекия шум в стаята Мъртвешката глава разбра, че хубавата жена се надига от леглото. Похлопа още веднъж.

.— Скъпи мой, любими, почакай само минутка — чу познат глас.

Порочната жена не мислеше за друго, освен че черният майор иска да влезе при нея.

Мъртвешката глава потрепера. Страшното му лице заприлича на демон, който иска да грабне някоя грешна душа и да я отведе в ада.

Чуха се леки стъпки.

— Любими, колко ми е драго, че идваш. Ах, колко се радвам — прошепна тя и отвори вратата.

Слепецът извади острия нож, а младата полуоблечена жена не подозираше какво я чака.