Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (36)

2.

В голямата фабрика за брилянти, златни и сребърни предмети на фирмата „Бернард и синове“ в Париж беше шумно както винаги. Дългата огромна зала на голямото здание беше пълна с работнички, на които работата беше да полират изработените сребърни предмети. Те им придаваха гланц и блясък.

В помещението работеха около осемдесет жени и момичета. Те седяха около дълги дьсчени маси. Пред всяка работничка имаше по една кошничка, в която сутрин получаваше сребърните предмети, а вечер ги предаваше готови.

Работеха безспирно и въпреки че говоренето им бе забранено, приближаваха глави една до друга и бъбреха тихо, но разгорещено.

Тези бледи същества, от чийто труд се издържаха техните семейства, имаха доста неща да си кажат. Бедните донасяха в неприветливата работна зала своите преживявания през малкото свободно време или през свободния неделен ден и си ги разказваха една на друга радостно или тъжно.

Обикновено говореха на една и съща тема: Обожателят — хубавият любовник — бъдещият съпруг! Единият бил много въздържан, другият бил много свободен в отношенията си. Една се оплаква, че любовникът й изневерил, а друга с разгорещено сърце разказва, че можела да води своя за носа.

— Колко весело прекарахме миналата неделя…

Една от тях, облечена в новата си рокля, беше предприела чудесна разходка в Булонската гора, другата била на някакъв бал, третата прекарала във весела компания в ресторант.

При изтриването и излъскването на сребърните предмети можеше да се мечтае и фантазира, да си спомня за всичко, от което човек получаваше облекчение.

Две от работничките на фирмата „Бернард и синове“ мислеха за съвсем други работи през работното време. Това бяха Ева и Павловна.

Когато Ева изтриваше внимателно сребърната лъжичка, тя си спомняше за баща си. О, тази печална среща в двореца на Мирович, където беше изненадана от кражбата на Мъртвешката глава.

Дали бе постъпила честно, дето не бе се погрижила за своя баща, който беше покварен, долен крадец, убиец и тя не желаеше да диша същия въздух с него и неговите хора? Дали хората щяха да оправдаят такава дъщеря, която не се интересуваше от съдбата на баща си?

Ева избърсваше скришно сълзите по страните си. Когато всички деца гледаха с радост своя баща, тя трябваше да се отвращава от него.

Тези мисли безпокояха Ева.

Павловна мислеше за Емил. От ден на ден нейната тъга ставаше все по-голяма и скръбта за любимия, когото мислеше за мъртъв, не пропускаше радостен лъч в душата й.

Имаше един мъж, обаче, който искаше да я накара да забрави душевните си мъки — Марсел Бернард, младият съдружник на фирмата.

Преди две години, той се бе оженил но желание на баща си за една много богата банкерска дъщеря. Не искаше заради една жена да развали кариерата си. Но твърде скоро се беше наситил на удоволствията и веселията, които му предлагаше обикновената любов. В Павловна този покварен мъж виждаше рядък случай за по-изтънчено наслаждение. Освен че беше красива и млада, тя бе непокварена и невинна.

Колкото по-нечист биваше развратникът, толкова повече чувстваше влечение към непокварената моминска душа.

Марсел Бернард скоро разбра, че Павловна беше самостоятелна и се възмущаваше при всяка закачка от негова страна. Той се мъчеше да я омагьоса със силата на парите си, но и с това не успяваше. Павловна имаше броня, през която не можеше да мине такава стрела. Всичките златни и метални стрели, отправени към нея, падаха пред краката му с изпочупени върхове.

Тази броня беше вярната любов, която тя изпитваше към Емил фон Пикардин. Тайната й беше неизвестна на Марсел и той търсеше причината другаде. Реши, че неразделното й приятелство с Ева е причина за неосъществяването на неговия план. Затова реши да раздели двете приятелки.

Пословицата казва: „На когото ям хляба, на него ще пея песен“. Ужасна е тази пословица за някои работнички! Колко нещастни и невинни момичета изгубват своята младост и щастие! Всички нямат смелостта да захвърлят работата и да гладуват, когато откажат да дадат желаното на господаря си. Повечето от тях се покоряват! Нали трябва да се живее!

Безброй тайни остават скрити зад стените на фабриката. Колко често тия тайни биват изтръгвани от сърцата на нещастните измъчени работнички!

Звънецът удари и оповести, че във фабриката „Бернард и синове“ започва обедната почивка. Работничките излизаха на групи из двора, където пролетният полъх съживяваше новите листенца на дърветата.

Ева и Павловна се разхождаха под ръка. Те страняха от другите работнички, тъй като неизвестно защо другарките им не ги обичаха. И те чувстваха нужда да излязат и да подишат чистия въздух, да се порадват на пролетното слънце, но край когото и да минеха, когото и да срещнеха, всички ги гледаха подигравателно и си шушукаха. Сегиз-тогиз се чуваха разговори, които се отнасяха за Павловна.

— Не ще мине много — каза една бедна блондинка с остър нос — и госпожица „Юфтова кожа“ ще почне да се вози в екипажи, украсена с големи диаманти на ушите и пръстите.

Под „Юфтова кожа“ се разбираше Павловна, защото юфтът се приготвяше само в Русия. Затова и работничките я наричаха с това име.

— Госпожица „Юфтова кожа“ е много нежна и елегантна — каза друга, доста възрастна работничка. — Нали знаете, че господин Марсел обича нежното и елегантното, докато е още ново…

— А употребената любовница я захвърля настрана — процеди друга.

— Да, деца — обади се хубава брюнетка със светнали очи и стройно тяло, които показваха, че в нея тече гореща и страстна кръв, която не може да обуздава. Произхождаше от Женева и всички работнички я наричаха „Буйната швейцарка“. — Такава руса мома е нещо особено. Може би господин Марсел ще се излъже. Има в Русия мъже, които не ще погледнат Павловна. Рускинята се държи така, че винаги когато я молят за една целувка, тя отказва.

Павловна бързо пусна ръката на приятелката си, побледня и със светнали от гняв очи застана пред стройната брюнетка:

— Чух, че изговорихте името ми — задъхано изрече тя, — и то придружено с безсрамна лъжа!

— Не ви ли харесва казаното — запита шеговито швейцарката. — Истината понякога е горчива.

— Пазете се да не наскърбявате хората — продължи Павловна, без да обръща внимание на умоляващите погледи на Ева. — В Париж има съдии, които наказват ония, които обиждат незаслужено.

— Чувате ли, деца — изкиска се швейцарката, — госпожица „Юфтена кожа“ се държи нависоко, като че не знам, че е приета във фабриката по желанието и благоволението на господин Марсел. Разбира ли тя нещо от нашата работа?

— Нищо! — извикаха всички в хор.

— Интересно е да знаем с какво се е занимавала по-рано — продължи буйната швейцарка. — Навярно пак с това, което тук й даде хляб и пари. Вижте, момичета, тя е такава жена, която нищо не разбира от работата ни и отнема последната троха от ръцете на честните работнички и то само затова, защото има красиво лице и умее да се докарва пред мъжете.

— Нищожно, подло и мръсно същество!

При тези думи Ева пламна, спусна се и удари две плесници на буйната швейцарка.

Ръката й се изписа на страните на шегобийката. Ева се уплаши.

Между работничките се вдигна глъч. „Буйната швейцарка“ отново се спусна върху противничката си, като извади от джоба си чорапена кука.

— Ще ти избода очите — извика тя на Ева, — твоите и на рускинята, заради която ме удари. Ще разберете вие двете коя е „Буйната швейцарка“.

Брюнетката се нахвърли като граблива птица върху Ева.

— Стой, назад — чу се мъжки глас.

Между дърветата, където се разиграваше тази неприятна сцена, се зададоха двама мъже — стар и млад.

Старият господин, облечен в черно, носеше лента на почетния легион на гърдите си. Той беше дребен, с бръснато лице, с бяла коса. Изражението на лицето му бе гордо, умно и добродушно. Този мъж бе Симон Юлий Бернард, основателят и първият шеф на фирмата. С него вървеше синът му Марсел, облечен елегантно както винаги, обаче смутен от сцената, която баща му не трябваше да види, нито да чуе, тъй като;в центъра на кавгата беше неговият син.

Появяването на двамата мъже, особено на стария, прикова на местата всички работнички. „Буйната швейцарка“ остана с куката в ръка до Ева.

— Хвърли куката — заповяда старият Бернард. — Нима искате да се случи нещастие?

Швейцарката скри куката и измърмори:

— Тя ме би, трябва ли да търпя?

— Добре е сторила, че те е набила — каза сърдито господарят. — Чух и видях всичко. Ти си зла и тъпчеш с краката си честта на другите. Ти обиди и сина ми, но за това не ще те накажа, защото той стои толкова високо, колкото ниско е твоето дърдорене. Но за това, което каза за това младо момиче — той посочи Павловна, — ще получиш заслуженото. Уволнена си от работа. Нека управителят на фабриката ти направи сметката и кантората да ти заплати.

Швейцарката стана бледа като стена. На лицето й се изписа злоба и гняв. Останалите работнички се тълпяха уплашени назад. Фирмата „Бернард и синове“ плащаше редовно на работниците си и уволнението беше рядък случай.

— Защо се бавите още? — каза сърдито старецът.

— Не чухте ли, че сте уволнена?

Швейцарката сложи ръце на гърдите си, застана насреща и втренчи нахалния си поглед в Марсел. Той се оказа в неловко положение и за да прикрие смущението си, започна да засуква мустаците си.

Старият Бернард искаше да покани още веднъж швейцарката да напусне двора, когато Павловна се освободи от прегръдките на Ева и застана умоляваща пред стария фабрикант.

— Господин Бернард, простете й — помоли тя с нежен глас. — Много съжалявам, че тази работничка е принудена заради мен да напусне работата си и да остане без хляб. Моля ви, простете й…

Старият Бернард я изгледа изненадан. Той помилва лицето й с бащинска нежност.

— Вие имате благородно сърце, дете мое. Сега разбирам защо ви ненавиждат другите работнички. Съжалявам, но не мога да изпълня желанието ви. Това, което веднъж Симон Юлий Бернард каже, трябва да се изпълни, било то за добро или за зло.

Една коварна усмивка се показа на устата на швейцарката, която прекъсна думите на стария фабрикант.

— Марсел, ти ме изхвърляш засрамена и унижена! Защо не разкажеш на баща си, че и аз бях някога твоя любовница? Да, да, тогава бяха весели времена, а когато почнах да ставам по-тъжна, по-замислена, защото не можеше вече да се скрие, ти помниш, нали, Марсел, тогава ме заведе при Красцинска, при…

— Клетнице, ти лъжеш — извика Марсел с дрезгав глас.

Старият Бернард отвратен обърна глава. Той даде знак на портиера, който минаваше през двора.

— Изхвърлете тази лъжкиня на улицата — заповяда той. — И ако това пропаднало момиче си позволи да злослови против фирмата ни или против шефа, ще я повикам да отговаря пред съда. Там ще си получи заслуженото.

— Да, ще говоря — извика швейцарката. — Дайте ме под съд. Аз ще доведа Красцинска за свидетелка.

Разгневената брюнетка щеше да продължи да говори, но портиерът я улови и я избута на улицата.

— Момичета, на работа! — извика старият Бернард. — Марсел, ела с мен.

Той кимна любезно на Павловна и Ева, обърна се и се отдалечи, последван от сина си.

Марсел искаше да се отдели от баща си, но той го покани да влезе. Младият мъж го последва смутен. Старецът заключи грижливо вратата и седна до писалището, на което беше работил цели четиридесет години. След това изгледа сериозно Марсел.

— Чу ли какво говореше това развратно момиче — запита той.

— Да, татко, нали бях там.

За да прикрие смущението си, младият мъж запали цигара.

— Какво ще кажеш за това?

— Нищо, татко, само, че това нахално момиче е измислило всичко.

— Това и очаквах да кажеш, синко. Ти като ценен човек не трябва да се унижаваш. Трябва да искаш удовлетворение за нанесена обида.

Марсел се сепна.

— Коя е, каква е тази госпожица Красцинска — продължи старият Бернард, без да види смущението на сина си. — Нали тя каза, че си я завел при тази жена?

— Не слушах, татко, всичко, което дърдореше, и не обърнах внимание на думите й — смути се още младият мъж.

— Аз пък слушах с внимание, не изпуснах нито една дума.

Казвайки това, старият Бернард извади книга от чекмеджето и я запрелиства внимателно. Това бе адресната книга на Париж.

След малко я затвори с разтреперани ръце и рече:

— Красцинска е акушерка и живее на улица „Мадона“. Трябва да я призовеш за свидетелка и тя трябва да се закълне, че никога не те е виждала. Още днес ще отида при нея.

— Не е нужно, татко — скочи на крака Марсел. — Смятам, че е достатъчно, като ти казвам, че не познавам тази жена. Ти придаваш на работата по-голяма важност, отколкото заслужава.

Старият Бернард стана бавно, облегна се на масата и погледна сина си строго и укорително.

— Нима не е важно за теб, когато калят честта ти? — запита той. — Много съжалявам, Марсел, че си толкова мекушав. Освен това имам и други основания да не съм доволен от теб.

Марсел побледня. Той знаеше, че нови укори ще се струпат върху главата му.

— Известно ти е — смръщи се старият господин, — че поради разклатеното си здраве трябваше да прекарам последните осем месеца в Италия и Испания. Вчера отворих търговските книги и за моя голяма изненада, ако щеш и уплаха, установих, че много лошо си стопанисвал капитала.

— Татко, смятам, че не съм твой слуга — прекъсна го Марсел. — Аз мисля, че съм твой съдружник.

— Да, наистина, обаче никой съдружник няма да изтегли в отсъствието на другия голяма част от капитала.

— Това не съм сторил.

— Да ти покажа ли твоя личен разход? В разстояние на осем месеца ти си изтеглил от касата не по-малко от двеста хиляди. Желаеш да разсипеш фирмата ли?

— Но „Бернард и синове“ се държи здраво, нищо не може да й се случи…

— Да, държим се — отвърна Бернард гордо, — и ще се държим дотогава, докато моите очи гледат. Обаче двеста хиляди са много пари и ощетяват фирмата. Освен това открихме кредит на несъстоятелни хора и загубихме много. Тези пари, които ти изхарчи, можеха да заместят загубата. Какво направи с тези двеста хиляди? Просто се чудя къде си ги изхарчил! Твоята жена е добра домакиня и съм сигурен, че за домашни разходи не са отишли повече от петнадесет хиляди. Или играеш на карти, което не е достойно за един търговец, или пък издържаш някоя държанка, която не прилича на един честен мъж.

Марсел мълчеше. Укорите на баща му бяха справедливи.

— Да оставим това сега — седна старият Бернард. — Възможно е да си имал да плащаш стари дългове. Обаче, за голяма моя радост, нашият магазин за брилянти на улица „Опера“ много се е замогнал. Според книжата имаме доста голям капитал в диаманти и златни вещи. Ако не се лъжа, те възлизат на около два милиона франка.

Марсел се изчерви. Дълбока бръчка се появи на гладкото му чело, а погледът показваше страх и неувереност.

— Тези дни ще посетя нашия магазин на улица „Опера“. Мисля, че е необходимо.

— Ти можеш винаги да дойдеш, татко. Последните думи се изтръгнаха с мъка от бледите устни на Марсел. Той стана, наметна палтото си, като стоеше с шапка в ръка пред стареца.

— Довиждане, татко, файтонът ме чака — отивам в магазина. Днес ще имам важни клиенти, които още вчера ми съобщиха, че ще дойдат.

Той се упъти към вратата, но изведнъж се спря и се обърна към баща си.

— Извинявай, татко, добре, че се сетих. В нашия магазин на улица „Опера“ има нужда от продавачка. Как се казваше момичето, което оскърбиха днес… ах, да, Павловна. Мисля, че тя е честно момиче и може да й се повери тази длъжност. Ако си съгласен, изпрати я още днес.

— Добре, че ми напомни — кимна старият. — Ние сме длъжни да подобрим положението на това момиче, понеже тук го третират лошо. Като продавачка в магазина за брилянти ще бъде по-добре, а ще има и по-добра заплата.

Марсел се ръкува с баща си и излезе, като едва прикри радостта си. Павловна беше разделена от Ева и предадена в негови ръце.

Той се качи на файтона като си тананикаше някаква оперетна мелодия, седна на коприненото седалище, като забрави всичките грижи, които му бе създала швейцарката.

Павловна зае новата си длъжност на другата сутрин. Тя прие с радост. Радваше, се че се бе отървала от неприветливата задушна фабрика и че щеше да получава не по-малко от 60–100 франка, но мисълта, че не ще вижда Ева по цял ден, притискаше гърдите й.

Ева се радваше, че приятелката й с новата длъжност се избавя завинаги от подигравките на другите работнички, които я обиждаха и оскърбяваха.

И двете не можеха да допуснат, че това беше направено нарочно, защото старият Бернард сам й предложи тази работа.

Младото момиче стана продавачка в блестящия магазин на улица „Опера“, който бе пълен със скъпи диаманти и красиво изработени златни предмети. Навсякъде светеше. Най-видните семейства от аристокрацията влизаха в него.

Павловна се чувстваше добре. Учтивият тон, с който се говореше винаги в магазина, разговорите с образовани и възпитани клиенти, всичко това по-добре отговаряше на възпитанието на Павловна, отколкото работата й във фабриката между грубите, невъзпитани работнички. Освен това младият шеф не й досаждаше с нищо. Марсел даже не я поглеждаше. Павловна благославяше часа, в който я бяха назначили на тази хубава работа.

На четвъртия ден от назначението й младият шеф я повика в кантората си, която се намираше в едно и също здание с магазина.

— Госпожице Павловна — посрещна я той, — вие трябва да направите една поръчка за магазина. Госпожа Легуве, една почтена жена, която живее на улица „Наполеон“ № 57, желае да си избере пръстен, затова вземете тази кутия с пръстените и идете у тях. Тя ще си избере, който й хареса. Не бързайте много, защото едва в три часа ще може да ви приеме.

Павловна взе кутията с пръстените и някои други поръчки. Марсел се залови да пише на писалището си и тя излезе от кантората. След като се приготви, се качи на омнибуса и замина за улица „Наполеон“.

Момичето стискаше кутията с ръцете си. Трепереше да не се случи нещо с поверените й скъпоценности.

Най-после пристигна пред къщата на госпожа Легуве. Без да знае и без да предчувства, Павловна влизаше в същата къща, в която нейният баща беше прекарал най-ужасните си часове.

Павловна позвъни.

Просто облечена жена посрещна момичето.

— Фирма „Бернард и синове“ ме изпраща при вас — каза Павловна, след като поздрави. — Госпожа Легуве искала да си избере пръстен от тези, които съм донесла.

— Добре — каза високата жена, — влезте, госпожа Легуве ви чака.

Тя заведе Павловна на първия етаж.

— Заповядайте,влезте — показа й тя една от вратите, — госпожата ви очаква с нетърпение.

Жената се обърна и слезе по стълбите.

Павловна похлопа на вратата, на същата врата, зад която нейният баща фалшифицираше банкнотите. Чу се тихо „влез“.

Тя отвори и влезе. В същия миг две силни ръце я прегърнаха и притиснаха страстно. Ръка повдигна воала й и махна кожената шапка от главата й. После две горещи устни се впиха в нейните.

— Най-после си моя — изрече треперещ мъжки глас.

Уплаши се страшно, отвори разтреперана очи и погледна мъжа, който я притискаше горещо до гърдите си. Отново затвори очи.

— Загубена съм — помисли си тя.

Павловна беше в ръцете на своя шеф Марсел Бернард.

Тя беше с него в чужда къща. Измамена, тя бе попаднала в ръцете му.

Бедна Павловна!

Бедни Емил фон Пикардин!