Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (33)

34.

Зазоряваше се. Красивите нощни светила — звездите и луната, бледнееха. Утринното слънце блесна с цялото си величие и обагри водите на морето в безброй цветове. Скоро обаче то пое своя ход по небосклона и започна да напича с всичка сила главата на капитан Драйфус.

Беше потънал в пот. От време на време подухваше хладен ветрец и освежаваше тялото на вързания нещастник. Измъчваше го жажда. Краката му не го държаха, кръвта в жилите му спираше. Той приличаше на разпнат мъченик.

Драйфус щеше да свърши от ужасните болки, ако Херманса и Менард не го отвързваха през нощта от мачтата и не го подкрепяха с храна и питие. Те бяха приготвили за нещастния легло на палубата, разтриваха вдървените му крайници, носеха му вино, храна и така поддържаха силите му.

Беше настъпила третата нощ, последната, която Драйфус трябваше да прекара вързан на мачтата. След полунощ Херманса привърза за последен път мъжа си за мачтата, а Менард се беше упътил към лодката, за да подготви бягството.

Драйфус, Менард и Херманса искаха след час да напуснат плаващия ад. Те предпочитаха да загинат във вълните на морето, отколкото да пъшкат под мъченията на жестокия Нортон.

— Всичко е готово — осведоми Менард, като се върна при Драйфус и Херманса. — Занесох достатъчно храна и прясна вода в лодката, надявам се, че ще имаме за повече от една седмица в океана, без да страдаме от глад или жажда. Погрижих се също за оръжие и за други необходими неща. Вярвам, че ще срещнем някой параход и няма да се лутаме дълго из морето.

— Може би ще стигнем до суша — каза Драйфус.

— И това е възможно — отвърна старият моряк. — Може би ще успеем да доплаваме до източното крайбрежие на Африка или до северното крайбрежие на Южна Америка.

— Няма ли наблизо острови? — запита Драйфус.

— Има — отвърна старият моряк, — обаче не бих желал да попадна на остров, където живеят канибали.

— Те не са по-лоши от цивилизованите французи. Трябва да имаме вяра в Бога и да не се отчайваме.

Току-що беше казал тези думи и Менард го хвана за рамото. Показа с ръка към трапа, който водеше към каютите. Три тъмни сенки се показаха на палубата.

Менард и Херманса бързо се скриха зад сандъка, който се намираше до главната мачта. От там те можеха да наблюдават всичко, без някой да ги види.

Сенките бяха капитан Нортон и неговият пръв помощник — Телие. Между тях вървеше висок мъж. Лицето му бе вързано с черна кърпа. Човекът не беше окован, но Нортон и Телие го водеха за ръце.

— Какво искате от мене? — извика човекът с черната кърпа. — Защо ме водите по това време на палубата?

— Ще видиш ей сега — отвърна Нортон и се засмя.

— Ти кръстен ли си?

Човекът с превръзката се изправи гордо.

— Безсрамнико, не знаеш ли кой се намира пред тебе? Нали ти казах кой съм?

Нортон не отговори нищо. Погледът му бе обърнат към вързания Драйфус.

— Телие — прошепна той на помощник-капитана, — онова псе там ще ни чуе. Той не трябва да узнае, какво ще се случи тази нощ на „Ла глоар“.

Телие пусна човека с превръзката и отиде към мачтата. Погледна внимателно вързания. Драйфус се престори на полумъртъв. Главата му беше увиснала на гърдите, очите му бяха невиждащи, езикът му се виждаше през полуотворените устни, а тялото му силно трепереше. Приличаше на умиращ човек. Телие го изгледа доволно.

— Капитане — каза той, като се върна при Нортон, — човекът на мачтата не е опасен. Мисля, че скоро ще свърши. Екваториалното слънце го е уморило.

— Той не бива да умре — смръщи се Нортон сърдито, — трябва да го закарам жив в Каена. — Кои моряци са вахтени?

— Том и Енох — отвърна Телие, — но са зад палубата и не ще видят нищо.

Разговаряйки така, те бяха дошли до борда. Нортон дръпна черната кърпа от лицето на затворника и се засмя коварно.

— Ти ли си синът на всесилния Наполеон? — изръмжа жестокият мъж, като видя лицето на нещастния принц. — По дяволите Наполеоновците! Ей сега Франция ще се отърве от тази проклета язва!

Нортон се хвърли върху нещастника.

— Подлец — извика принцът високо, — ти искаш да убиеш твоя цар и господар?

Отблъсна Нортон от себе си с все сила.

В същия миг подлият капитан го хвана отзад и го удари, принцът падна зашеметен на палубата. Положението му бе безнадеждно. Нортон и Телие се нахвърлиха върху лежащия и го вдигнаха на планцера.

— В морето последния Наполеон — извика англичанинът — Нека акулите го изядат.

Започна отчаяна борба. Нещастната жертва се бореше с нападателите си, удряше с крака и с ръце, като се държеше здраво за борда. Убийците все повече озверяваха от силното упорство на защищаващия се. Като железни чукове се сипеха юмруците по главата на нещастния. Кръв потече от раните му. Тя обагри челото му и потече по очите. Силите му отслабваха.

— Телие — изхърка червенокосият капитан, — Телие, бутни го в морето!

В същия миг силен юмрук се стовари върху главата на Нортон и го повали на палубата.

— Дръж се, момче — извика старият Менард на принца. — Ей сега ще свърша с убиеца.

Старият моряк се хвърли върху Телие и го хвана за врата.

Нортон се надигна. Той искаше да помогне на помощника си, но в същия миг някой го ритна силно в слабините, и той извика от болка.

Пред него застана Драйфус със свити юмруци. Херманса беше отвързала навреме мъжа си.

— Убиец — извика гневно Драйфус. — Престъпленията ти са достигнали върха си, ти не си достоен да бъдеш вече капитан на френския параход. Последният ти час е дошъл!

— Псе такова! Ето наградата ти — изрева кръвожадно Нортон.

Червенокосият извади кама и се спусна срещу Драйфус, но Алфред отскочи настрана и избягна смъртоносния удар. В същия момент едно дърво се стовари върху главата на англичанина и Нортон се сгромоляса на земята мъртъв.

— Вярна ми Херманса, ти за втори път спаси живота ми — извика с възхищение Драйфус. — Как да ти се отблагодаря!

Сега, обаче, не беше време да се изказва благодарност. Старият Менард бе в опасност. Макар и мършав, Телие беше много силен. Той беше повалил Менард на пода и бе седнал върху гърдите му.

Тъкмо вдигаше камата, която падна от ръцете на капитана, за да я забие в сърцето на стария моряк, когато трима души се хвърлиха върху лоцмана и го отдръпнаха от Менард.

Драйфус, Херманса и Наполеон трябваше да употребят всички сили, за да надвият побеснелия помощник-капитан. Старият моряк сложи крак на врата му.

— Тези гадове трябва да се тъпчат с крака — изкрещя той. — Телие, цял живот си бил отровна змия и си ухапал много невинни хора.

Той така силно притисна с крак врата на помощник-капитана, че прешлените му изпращяха. В това време Драйфус и Наполеон успяха да вържат ръцете и краката на злобния човек.

— Вържете го за мачтата — нареди Менард. — Нека пукне там от пека на тропическото слънце.

— Том, Енох, елате да ни помогнете — зовеше Телие, докато го привързваха за мачтата.

— Деца, помогнете ми да спусна лодката в морето — подкани Менард Драйфус и Наполеон. — Имаме благоприятен случай да избягаме — двамата подлеци не могат да ни попречат, единият е вързан за мачтата, а другият, другият… дявол го взел, но къде е капитан Нортон?

Старият моряк пребледня. Той впери поглед към мястото, където преди няколко минути лежеше англичанинът.

— Подлецът офейка — извика изплашен Менард.

— Нортон избяга от палубата, докато се разправяхме с помощника. Отишъл е в каютите, за да събуди своите хора. Сигурно ще бъдем нападнати.

— Ние нямаме оръжие — извика Драйфус, — не бихме могли да се защитаваме.

— Ще загинем — изрече Наполеон, — но ще умрем не като страхливци, а като герои.

По лицето му се четеше смелост, а големите му очи страшно заблестяха. В този миг приличаше на своя велик дядо, пред когото светът някога трепереше.

Херманса се облегна разтреперана на мъжа си.

— Работата ни е спукана, деца — обяви старият Менард загрижено, — нашето положение е опасно. Можем да се спасим, само ако успеем да спуснем лодката на вода преди капитанът да ни нападне с хората си. На работа! Колкото може по-бързо, иначе сме загубени.

Тримата се спуснаха към лодката и се заловиха на работа.

— Боже, ние забравихме барона и Мирович. Ще ги оставим ли в този ад? Не, това е безчовечно.

— Трябва да бързаме — възрази Менард, — всяка минута е скъпа. Жал ми е, че трябва да оставим бедните, но…

— Аз ще ги освободя — каза Херманса бързо. — Ключът на затвора им е в кабината на помощник-капитана, сега ще го донеса.

Херманса изтича към каютата на Телие. Драйфус закри лице с ръце и промълви:

— Ако хванат жена ми… Менард, не ще имам нужда тогава от тази лодка, тогава сам ще се убия.

Изминаха няколко напрегнати минути. Тримата мъже продължаваха трескаво работа. Въжетата бяха развързани. Макарите заскърцаха, лодката се спускаше бавно към морската повърхност. Когато я докосна, Менард се зарадва:

— Слава Богу, донякъде свършихме работата си.

— Тук има брадва — извика принц Наполеон, — с нея ще можем да отсечем въжетата.

В същия миг радостен вик изскочи от гърдите на Драйфус. Откъм кърмата се задаваха Херманса, Пикардин и сакатият Мирович.

— Всички сме тук — подкани Менард, — слизайте бързо в лодката. Пуснете най-напред жената, после стареца!

— Трябва един от трима ни да се спусне в лодката, за да хване стареца — каза Драйфус. — Менард, вие можете да сторите това!

Но уви, старият моряк не беше успял да скочи в лодката, когато нещастието се струпа връз главите на бегълците.

Чуха се силни викове и шум. Дива тълпа от моряци се появи на палубата. Те бяха полуоблечени и държаха в ръцете си ножове, брадви, пушки и саби. Нортон държеше голям американски револвер и предвождаше тълпата.

— Убийте бунтовниците — викаше той. — Затворниците искат да избягат. Ако не можем да ги закараме живи в Каена, трябва да предадем поне труповете им.

Четири гърмежа изплющяха един след друг от револвера му. Куршумите минаха край главите на бегълците, без да ги засегнат. Ръката на Нортон трепереше силно.

Чу се силният глас на Менард.

— Другари — извика той на моряците, — капитанът ви мами, аз, старият боцман и ваш другар, се опълчих против този звяр в капитанска униформа. Елате при мен и ми помогнете!

Само трима моряци се осмелиха да отидат при Менард. И другите ненавиждаха капитана и първия помощник, но се бояха от наказанието, което ги очакваше, ако старият им другар не успееше.

— Стреляйте — викаше капитанът. — Долу бунтовниците, долу затворниците!

Моряците гръмнаха няколко пъти, но във въздуха. Те бяха по-великодушни от началника си и пощадиха живота на своите другари и на нещастните затворници.

През това време Нортон се беше втурнал към мачтата, за да помогне на Телие.

Принц Наполеон използва тази минута, вдигна Херманса и скочи с нея в лодката.

— Добре направихте — извика Драйфус. — Последвайте ги Менард, аз и този храбър младеж ще пазим гърба ви!

Двама моряци също скочиха в лодката.

Третият тъкмо се канеше да ги последва, когато Нортон вдигна револвера си. В револвера му имаше още един куршум. Той се прицели в гърдите на Драйфус.

— Ето ти наградата, шпионино — извика Нортон, — ти си разбунтувал хората ми, куче такова! Ще си получиш заслуженото!

Револверът светна. Драйфус се снижи. Куршумът мина край главата му и се заби в гърба на моряка, който щеше да се прехвърли през леерите. Бедният махна няколко пъти с ръце и падна мъртъв на палубата.

Куршумът беше пронизал сърцето му. Менард се разтрепера от гняв. Втурна се като разярен лъв към капитана и застана пред него.

— Ето ти наградата, звяр в човешки образ — извика старият моряк и вдигна блестящата брадва над главата на Нортон. — Знам, че Бог ще ми прости убийството.

Брадвата се заби в главата на тиранина. Менард се упъти към борда, прехвърли се през леера и се спусна в лодката. Драйфус се наведе, за да вдигне сакатия Мирович в лодката, в която току-що бе скочил и барон фон Пикардин.

Но Телие се беше втурнал към него. Моряците Енох и Том също бяха слезли на палубата и се канеха да се хвърлят върху Драйфус.

— Алфред, Алфред — зачу се глас от лодката, — помисли за детето и за мен!

Гласът на Херманса стресна Драйфус. Той остави Мирович на произвола на съдбата.

Смелият мъж се качи на планцера и остана няколко мига там. Той видя как Менард отряза с кървавата брадва въжетата, които съединяваха парахода с лодката. Съпругата му беше се изправила и го очакваше с разтворени ръце.

— Спусни се бързо, Алфред — викаше с разтреперан глас. — О, Боже, пази мъжа ми! Той е изгубен, той не ще може да ни стигне!

Драйфус скочи от кораба. Вълните на океана го погълнаха и го повлякоха към дъното. Клетникът не беше успял да уцели лодката, отнесена за мигове далече от „Ла глоар“.

— Две хиляди ще получи този, който извади жив или мъртъв този човек — изрева Телие.

Том и Енох веднага се хвърлиха. Телие им метна няколко въжета, на които имаше привързани големи куки. Машината на парахода беше спряна. След малко нещастният Драйфус почувства, че го теглят към парахода.

— Херманса — викна той отчаяно, — Херманса, помогни ми, недей ме оставя.

Стори му се, че отдалеч достига слабият глас на неговата жена, макар че не бе възможно, защото лодката се намираше вече на няколко мили от парахода.

Драйфус изгуби съзнание. Чувствата му бяха притъпени. Той не разбра кога го изтеглиха на палубата. Съвзе се едва, когато Телие с ритници го вкара в надстройката.

След това помощникът се втурна към борда.

— Хей, Том, Енох — извика той гръмко. — Къде сте храбри юнаци? Хванете се за въжетата, за да ви изтегля. Заслужихте хиляда франка и докато стигнем до Каена, всеки ден ще получавате по три литра ром.

Ала нито наградата, нито любимият им ром успяха да накарат Том и Енох да се отзоват на думите на своя началник. Имаше съвсем основателна причина, за да не отговарят. Вълните ги бяха отнесли сред силно течение и те станаха плячка на разярения океан. Том и Енох се намираха на няколко мили от парахода и не чуваха виковете на лоцмана.

Тъмни облаци спуснаха непрогледен мрак над развълнувания океан. Силна гръмотевица изтрещя на изток.

Телие непрестанно зовеше своите моряци, но все безрезултатно. Всичко бе потънало в тъмнина. Само непрекъснатите мълнии отговаряха на виковете му.

— Моите верни юнаци са загинали — каза равнодушно Телие и се отдалечи от борда. — Не мога да им помогна. Нека почиват спокойно във водите на океана. Слушайте, момчета, и запомнете хубаво всяка моя дума.

Той се приближи към трупа на капитана, погледна го набързо и продължи:

— Капитан Нортон е мъртъв и никога не ще се съживи. Това е много хубаво. Подлецът Менард му е пукнал кратуната. Ще го погребем утре сутринта според морския обичай, като спуснем тялото му в океана. Бог да помилва грешната му душа. Амин. Моряци, сега аз съм ваш капитан. Вярвам, че ще бъдете доволни от мен. Не мислете, че съм одобрявал жестокостите на капитан Нортон — винаги съм бил против зверствата му, но трябваше да мълча, понеже ми беше началство. Трябва да простим всичко на капитана и да се надяваме на подобри времена. Момчета, от днес нататък, докато стигнем в Каена ще получавате всеки ден по два литра ром. Сега всички по местата си и всеки на работа! Морето е бурно и гръмотевицата от изток приближава. Машинист, дай пълна пара на машината!

— Ура! Да живее нашият нов капитан — се чуха няколко гласа.

Не всички моряци бяха доволни от новия си капитан, но нищо не казаха и всеки се хвана за работата си. Не след дълго затрещяха гръмотевици. Мълнии процепваха облаците. Глух гръм огласяше въздуха, а океанът силно се вълнуваше и ревеше. Бушуващата стихия се показа с цялата си страховитост и могъщество и даде да се види колко немощен е човек в сравнение с най-слабия дъх на Твореца.

Мощният параход „Ла глоар“ беше като сламка сред безкрайния океан и немощно цепеше вълните на развълнуваните му води. Като дойде в съзнание Драйфус видя отново старата си тъмница. Ръцете и краката му бяха оковани в тежки вериги. Около него бе коленичил старият Мирович и сълзи се стичаха по лицето му.

— О, благородни човече, заради мене ти се намираш на „плаващият ад“ — хълцаше клетият старец. — Сега щеше да бъдеш свободен, ако не бе се погрижил за моя окаян старчески живот.

— О, Боже, запази моята клета жена, която сега е в развълнувания океан. Тя е сама, без мен, без закрила сред океана, в една нищожна лодка.

Като каза тези думи, той стисна ръката на недъгавия старец и с тих глас рече:

— Нека бъде волята Божия. Бяхме толкова близко, съединени искрено! А сега пак сме разделени, разделени?

— Вечно разделени ли?

— Само Бог знае.

После клетникът сложи глава на гърдите на стареца и се замисли.

Мирович покри ръцете му с целувки. Чувстваше в себе си вина за случилото се.

Пълно отчаяние цареше в малката лодка, тласкана от мощните океански вълни. Менард, Пикардин и принц Наполеон трябваше да пазят Херманса, за да не се хвърли в разбушувания океан.

— Жестоки хора, оставете ме — крещеше клетата жена, — защо ми пречите да разделя смъртта със своя съпруг, който е вече загинал, потънал. И аз искам да умра. Без него животът ми е нищо. Смилете се над мене, добри хора, оставете ме да умра! За мен смъртта е сладка. Океанът е за мене брачното легло, гой— ме очаква.

Ето, слушайте музиката, органът звучи величествено. Да умра, Алфред, аз съм твоя, вземи ме, твоя съм навеки… Клетата жена издаде глух стон и се сгромоляса като мъртва на дъното на лодката.

— Някой плува към нашата лодка — извика един от моряците, — той вика и маха с ръце, трябва да е корабокрушенец.

— Ето там и друг! — извика принцът и показа чер предмет, който се приближаваше към лодката.

— Бързо сменете курса! — заповяда Менард. — Трябва да приберем пострадалите, ако ше да се най-върлите ни врагове. Като истински християни сме длъжни да ги спасим от вълните.

Нещастниците се приближаваха все повече към лодката.

— Това са Том и Енох — извика единият от моряците, — ясно ги виждам!

— Оръдията на загиналия Нортон — допълни другият. — Нека се удавят дяволите, няма да ги приберем в лодката. Шестима души са достатъчни за тази орехова черупка.

Менард поклати сърдито глава.

— Куиер, Августин, вие християни ли сте! — обърна се към тях старият моряк. — Дори да са синовете на самия дявол, длъжни сме да ги избавим от вълните. Не виждате ли, че страшна буря приближава и че ще загинат в разяреното море.

Те бяха полумъртви от страх и дойдоха на себе си, чак когато старият Менард им сипа по чаша ром в устата. Том и Енох разправиха на бегълците, как са се хвърлили в морето и избавили Драйфус, а после пострадали те самите. Обаче за обещаната от Телие награда не казаха нищо.

Когато Херманса дойде на себе си, барон фон Пикардин и принц Людвик Наполеон й съобщиха радостната вест. Сълзите й пресъхнаха, нещастната жена скръсти ръце и благодари на Бога за спасението на мъжа й.

Мисълта, че любимият и мъж е жив, върна силите, й. Нещастната жена очакваше хладнокръвно съдбата си, тя не се плашеше от грозящата я опасност, нито от бурята и гръмотевиците. Дори се усмихна, когато изгърмя и лодката се залюля като сламка във водата. Радваше се, когато разпенените вълни я издигаха високо и после я спускаха в дълбочините.

— Алфред живее — шепнеше тя, — аз също живея и докато човек е жив, все може да се надява.

Менард сам управляваше лодката. Благодарение на голямата му опитност, вълните нея преобърнаха, нито строшиха.

Старият моряк гледаше загрижен развълнуваното море и шепнеше:

— В това малко корито се намират осем души сред океана, които не знаят кога и къде ще срещнат параход, и кога ще стъпят на суша! Цели седмици може да се лутаме, без да намерим помощ. Осем души, а аз имам храна и вода само за четирима и то за седмица. Нека Бог се смили над грешните ни души!

Коравата ръка на стария моряк хвана още по-здраво кормилото на малката лодка, която се носеше по бушуващото море, тласкана от вълните — без цел в безкрайността. Ръката на всевишния я пазеше!