Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (32)

33.

„Ла глоар“ плаваше по безбрежната водна пустиня на Атлантическия океан към Каена. „Плаващият ад“ бе стигнал двадесет и три градуса източна дължина и двадесет и пет градуса северна ширина. Времето беше великолепно, вятърът бе благоприятен и нищо не спъваше пътуването.

Както всякога на „Ла глоар“ се разиграваха твърде бурни и печални сцени. Капитанът и помощникът му бяха безподобни тирани и тормозеха бедните моряци. Те ги наказваха по най-немилостив начин — и за най-малката дреболия им намаляваха храната. От два дена Нортон бе заповядал да се спре ромът за моряците.

Своеволното наказание доведе до пробиването на дъното на бъчвата. Морякът трудно я кара на море без ром. Варената захарна тръстика стопля кръвта им и им дава сила за тежката работа. Този, който лиши моряците от ром, става техен враг.

Над главата на Нортон се събираха ужасни гръмотевици. Моряците и огнярите се съвещаваха на палубата и крояха отмъщение срещу жестоките си началници. Ако Нортон и Телие знаеха какво им се готви, щяха да се стреснат и да променят поведението си спрямо тях.

На парахода, обаче, имаше и по-бедни и по-нещастни същества от моряците. Техните мъки и тегла бяха неописуеми, но никой не обръщаше внимание на стоновете и охканията им. Единствено Бог ги чуваше и знаеше какви страшни тегла и зверства понасят те. Това бяха заточениците. Те бяха затворени в тъмно и влажно помещение, пълно с всевъзможни гадини, а на това отгоре трябваше да търпят и глада. Храната им се състоеше от мухлясали консерви, червиво свинско месо, стар фасул и развалени сухари, а за пиене получаваха единствено вмирисана вода.

Все пак, недостатъчната и лоша храна не беше единственото нещо, от което страдаха. Свирепият капитан на „Ла глоар“ смяташе заточениците за беззащитни животни и се подиграваше с тях като жесток хлапак.

Драйфус, барон Пикардин и Мирович излизаха всяка вечер в шест часа на палубата, за да подишат чист въздух. Заточениците не бяха оковани и можеха да се разхождат на открито. Докато плаваха в океана, за бягство и дума не можеше да става. Няколко пъти капитанът на парахода им беше казал, че могат да се хвърлят в морето, за да сложат край на кучешкия си живот и да се отърве Франция от безполезен боклук и от разноски.

Топъл приятен въздух обгръщаше палубата. В Европа по това време обикновено е студено, а тук, близо до екватора, беше топло и приятно.

На „Ла глоар“ се разиграваше печална сцена. Между суровите смехове се чуваше стонът на един нещастник. Печалната картина смразяваше кръвта, свиваше от жал сърцето!

Посред палубата бе застанал капитан Нортон, а до него — помощникът Телие. Моряците се бяха облегнали на борда и с намръщени лица и яд гледаха възмутителната комедия, която разиграваше капитанът. Този път той беше избрал сакатия Мирович за комедиант. Нортон му беше отнел патериците и го принуждаваше да играе! Тиранинът беше пиян, лицето му бе зачервено. Той държеше в ръката си тъй наречената „котка с девет опашки“. Това бе камшик с девет ремъка. На всяко ремъче имаше по едно остро оловно топче. Жестокият човек замахваше над главата на бедния старец и му се присмиваше.

— Танцувай, стар козел — викаше пияният капитан. — Бързо, защото ще те ударя с котката, бързо, куцо животно! Не чуваш ли?

— Не мога — изстена нещастникът.— Съжалете ме, капитане, не мога да вдигна сакатия си крак!

— Преструваш се, подлецо! Лъжеш! Аз съм добър лекар, ха, ха! Гледай, Телие, как ще излекувам болните крака на стария козел.

Мъчителят замахна с камшика и удари по главата стария нещастник. Той изпищя от болка и започна да вдига краката си.

Капитанът му тананикаше някаква мелодия.

— Виждаш ли, подлецо, колко хубаво можеш да играеш — крещеше той. — Искам да играеш по-грациозно, искам да станеш пръв танцмайстор на голямата опера в Каена. Ако не ме послушаш, чуваш ли, ще те целуне още веднъж котката!

Пот потече от челото на нещастния старец, чертите на лицето му се изкривиха от болка.

Моряците гледаха сърдито тази позорна картина. Те свиваха ръцете си в юмруци, обаче нито един от тях не посмя да каже нещо на капитана си.

Нортон видя негодуванието на подчинените си, но той не обърна внимание, а продължи лекомислената си игра.

— Можеш ли да играеш кан-кан? — запита той злощастния човек.

Мирович не отвърна нищо, само се обърна изнемощял към мачтата.

— Отговори на въпроса ми, подлецо!

Бедният беше толкова изтощен, че едва дишаше, но жестокият капитан вдигна камшика и го шибна през лицето. Струя кръв потече от челото на стареца и изцапа дългата му брада. Като видя окървавената си жертва, мъчителят се изсмя високо.

— Трябва да играеш, нищожен червей — изкряска пияният тиранин. — Това го искам аз, заповядвам ти — кан-кан или…

Нортон вдигна отново ръка.

Изведнъж някой издърпа камшика толкова силно, че злодеят не можа да се опомни.

— Изверг, безсрамник, джелатин — извика мъжки глас. — Не измъчвай повече този беден, нещастен старец, или ще хвърля тялото ти в развълнуваното море, за да го разкъсат акулите.

Това бе Алфред Драйфус. Той застана пред мъчителя със зачервени очи и го погледна с неизказано презрение.

Нортон се уплаши и се отдръпна. Беше толкова изненадан, че не можа да каже нищо. И помощникът остана като вдървен на мястото си. Моряците поздравиха Драйфус със силно ръкопляскане.

— По дяволите камшика — извика Драйфус високо. — Срам и позор е за деветнадесети век да се бият хората с камшици. Безбожно е да се измъчват слаби и нещастни старци. Мястото му е в морето!

Драйфус замахна и котката с девет опашки отлетя в морето.

Тълпата този път поздрави Драйфус с продължително ура. Това сякаш събуди капитан Нортон. Пияницата изрева като звяр и извади револвера си.

— Куче такова — насочи оръжието си към гърдите на Драйфус. — Ще те застрелям като бясно псе и ще хвърля мръсния ти труп на акулите.

Револверът изгърмя. В мига, когато пръстът натискаше спусъка, някой бутна ръката му. Куршумът мина край главата на Драйфус и се заби в мачтата.

Кой беше отклонил смъртоносния куршум от гърдите на Алфред Драйфус? Кой го спаси от смъртта?

Това бе мнимият Алфонсо Гилето, морякът-стажант. Хубавото момче бе застанало разтреперано пред жестокия капитан.

Нортон изрева като разярен звяр и се хвърли върху Алфонсо, за да го смаже. Приятелят му Телие го спря.

— Въздръжте се, капитане, отложете наказанието за друг път.

— Оставете ме — извика пияният. — ще смажа хлапака с краката си!

— По дяволите, капитане, момчето нищо не ви стори, то случайно ви е бутнало ръката.

— Все ми е едно, ще го разкъсам на парчета. Нортон се опита да се отърве от ръцете на помощник-капитана. Телие го държеше здраво.

— Вразумете се, Нортон! Желаете ли сам да си напакостите? — пошепна му той на ухото. — Не виждате ли, че моряците негодуват. Вижте мрачните им лица. Желаете ли да има бунт на парахода?

Думата „бунт“ опомни побеснелия капитан на „Ла глоар“.

— Ще ви покажа кой съм аз. Ще ви пребия като кучета, вие подлеци, крадци, разбойници! А на тебе, младо куче, ще ти одера кожата.

Нортон се освободи от ръцете на Телие. Нахвърли се върху Алфонсо, хвана го за раменете и силно го разтърси.

Старият боцман се доближи до капитана и издърпа от ръцете му нещастния юнга.

— Вразумете се — извика силно Менард, така се казваше боцманът. — Нямате право да биете момчето, което ви попречи да извършите убийство, за което щяхте да отговаряте пред Бога и пред началството си. Вие трябва да му бъдете благодарен, дето ви избави от голям грях.

— Ти си глупак, Менард — извика сърдито Нортон. — Какво ви става, ако бия този хлапак? Тук аз съм цар и мога да правя каквото пожелая.

Старият моряк хвана ръката на Алфонсо и го заведе при другарите си. После се обърна към Телие и процеди:

— Господин помощник-капитан, отведете го в каютата, за да поспи, защото е пиян.

— Безобразник — изкрещя Нортон, — ще дам заповед да те оковат.

— Опитай се, капитане! — Старият моряк скръсти ръце и изгледа с презрение освирепелия човек. — Хайде, заповядай да ме оковат.

Нортон скръцна със зъби и понечи да се хвърли върху стария моряк, ала Телие го хвана и го затътри към каютата.

Известно време се чуваше прегракналият рев на пияния. После всичко утихна.

Телие застави пияния си началник да легне и поспи малко. Хитрият помощник успя да спаси капитана и себе си от разярените моряци. Когато се върна на палубата, той им каза:

— Хайде на работа, момчета! Капитанът е малко пийнал и сега спи, а когато се събуди, всичко ще е забравил!

После се обърна към Драйфус:

— Безобразнико, ти не ще избегнеш наказанието си. Ей, Том и ти, Енох, помогнете ми да вържем тоя храбрец на мачтата. Подлецът ще стои вързан три денонощия без храна и вода. Тогава, вярвам, ще стане по-кротък.

Моряците Том и Енох — първият ирландец, вторият — холандец, бяха слепите оръдия на капитана и помощника му. Другарите им ги гледаха накриво и за нищо им нямаха доверие.

Тримата мъже се нахвърлиха като хищни зверове върху Драйфус. Заточеникът не се защитаваше, защото знаеше, че не може да ги победи. Те вързаха ръцете и краката му за мачтата.

Алфред с гордо презрение изгледа мъчителите си. Три денонощия привързан за мачтата на кораба и то близо до екватора! Това бе животинско наказание за един човек! Наказание, което можеше да свърши със смърт от жаждата, глада и безмилостния пек.

— Толкова по-добре — помисли си клетникът.

— Драйфус, другарю — прошепна нечий глас, — приятелю, чуй ме.

Нещастникът обърна глава. До него беше барон Емил фон Пикардин.

— Моля не ме осъждайте, че не ви се притекох на помощ — каза той. — Разбрах, че нищо не мога да направя, затова се въздържах, ала ще ви помогна по друг начин. Вие няма да гладувате и жадувате — имайте вяра в мен!

— Благодаря ви, господин барон — отвърна капитан Драйфус. — Зная, че сте честен човек и мой приятел.

Баронът поклати глава, защото не смееше да говори в този миг мина Телие и мрачно го изгледа.

— Махай се оттук, хлапако! — викна той ядно на Пикардин. — Желаеш ли да вържем и теб като оня подлец?

„Ла глоар“ имаше две мачти, макар че бе обикновен параход. Те бяха поставени, за да заместят машината в случай на повреда.

Драйфус остана сам. Сведе глава на гърдите си в мисъл за близките. Клетият, не подозираше колко близо до него беше най-любимото му същество. Той не можеше да допусне, че съпругата му се намира на парахода. Херманса не бе успяла да му открие присъствието си.

Заточениците биваха отвеждани само вечер на палубата и оставаха там до седем часа. В това време Херманса трябваше да почисти каютите на капитана и на първия помощник и нямаше възможност да говори със съпруга си, без някой да я види. Нещастната беше принудена да се примири със съдбата си. Тя чакаше така ден след ден часа, когато ще има възможност да остане насаме с Алфред и да го утеши в нещастието му. Радваше се много, че се намира близо до любимия си съпруг и че може да му се притече на помощ в случай на опасност, както стана днес.

Изведнъж Драйфус се пробуди от дълбокия унес. Треперещи устни се допряха до вързаните му ръце и ги намокриха с горещи сълзи.

Вързаният видя до себе си злочестия старец.

— Благодаря ти, добри и справедливи човече — каза тихо Мирович. — Ти се застъпи и изложи живота си на опасност заради нещастния сакат човек. Бог ще те благослови за това. Аз ще се моля за тебе.

Старецът го изгледа с просълзени очи, облегна се на патериците, които му бяха върнали, и отмина.

Отиде си тъкмо навреме. На палубата екна свирката на Телие. Това беше знак, че затворниците трябва да се върната в тъмницата си.

Здрач забули морето. Нощта беше чудесна, вълшебна, такава каквато бива само в южните страни. Небето, обсипано с милиарди звезди, и бледата луна се спуснаха ниско до водата и човек неволно си мислеше, че може да ги докосне с ръка.

Настъпи полунощ. На палубата беше тихо и спокойно. Само вахтените и вързаният около мачтата бяха будни. Зад надстройката стоеше старият Менард и дъвчеше тютюн; той се бе облегнал и съзерцаваше тъжно блестящото море.

— Зверствата на капитана са стигнали върха си. Не може така да продължава — измърмори старият боцман и изплю тютюна във водата. — Бил съм винаги честен и съвестен моряк и безропотно съм се подчинявал на началството си. Да беше дошъл някой преди това и да ми каже нещо за бунт, ей богу, щях най-безжалостно да го пребия. Ала на този параход моите възгледи съвсем се измениха. Преди да съм.моряк, съм християнин и не мога да гледам тези жестокости. На „плаващия ад“ всичко трябва да се промени.

Коравият пестник на Менард силно удари върху планцера, сякаш с това искаше да запечата казаните думи.

Същите мисли вълнуваха и капитан Драйфус, макар че не можеше да помръдне краката и ръцете си. Безжалостният Нортон и неговият коварен помощник бяха оковали тялото на затворника, ала мислите му не можеха да оковат. Клетникът мислеше за свободата.

Смелостта и волята могат да направят чудеса, още повече, когато човек е отчаян и невинно измъчван. Драйфус също направи смел план. Погледът му жадно се спря на малките лодки, намиращи се на Двата борда на „Ла глоар“. Ако можеше да има една от тях, ако незабелязано я спуснеше във водата и влезеше в нея, тогава той би могъл да стигне до някой остров и да се спаси.

Той, нещастният, ни най-малко не се съмняваше, че това начинание е съпроводено с големи опасности, много тегла и даже смърт, обаче предпочиташе хиляди пъти да загине, отколкото да понася този ужасен живот, срама и унижението, които го чакаха в Каена.

Щом си помисли кой би могъл да му помогне в това опасно дело, той, без да ще, си спомни за барона. Да, Емил фон Пикардин беше човекът, който му бе нужен. Слаба бе надеждата, изпълваща душата му, ала това все пак беше надежда, която го ободряваше и утешаваше.

— О, всемогъщи и милостиви Боже — простена той, — изпълни това ми желание, дай ми сила и смелост да извърша това трудно дело и ме пази от опасности. Всесилни Боже, изпрати ми знак, че не ще ме оставиш в опасност.

— Алфред, мой любими! — прошепна един глас до него.

Драйфус се стресна. Побледня и се разтрепера.

— О, Боже — възкликна той, — не мога да се избавя от ужасната си съдба, аз подлудявам. Това са първите признаци на лудостта. Защо ме наказваш така жестоко, о, Боже. Струва ми се, че чух гласа на едно същество, което не може да се намира тук, на парахода сред Атлантическия океан. Това не беше ли любимият глас на вярната ми жена?

В следващия миг същият глас пошепна пак:

— Не се плаши! Бог може да направи чудеса, любовта намира пътища и през бурните вълни на морето и водната пустиня на океана.

Драйфус се развълнува, зениците на очите му се разшириха, той втренчи поглед в близките до него предмети, но беше напразно, никъде не можеше да забележи човешко същество. Изведнъж видя зад един голям сандък, близо до главната мачта, сянката на момче.

Това бе Алфонсо, юнгата.

Сподавен вик разцепи въздуха. Щастие бе за Драйфус, че вълните силно бучаха и погълнаха този вик на радост и възторг, иначе вахтените можеха да го чуят.

Морякът-стажант се облегна със сълзи на очи на гърдите на вързания за мачтата затворник. Неговите ръце се обвиха около врата му.

— Аз съм при теб, Алфред! — прошепна младата храбра жена. — Не познаваш ли твоята Херманса, която най-после намери сгоден случай да ти се обади?

— Херманса — изстена Драйфус развълнувано. — О, ти, вярна моя, жено. Ти си при мене, сега не чувствам вече болките, сега съм пак богат и щастлив.

— Алфред, аз ще те отвържа, макар и само за минутка — пошепна Херманса. — Трябва да освободя ръцете ти, за да можеш да прегърнеш вярната си жена.

Тя отвърза въжето, което стягаше ръцете и тялото на нещастника. Щом се освободи, той прегърна Херманса, целуна я горещо и сърдечно.

После жената разказа как е дошла на парахода.

Драйфус ту се смееше, ту плачеше, като слушаше разказа на любимата съпруга.

— Заслужавам ли аз, Херманса, такава преданост и вярност? — запита тихо той. — Сполетя ме ужасна участ, но в най-голямото ми отчаяние тя ми даде един божествен дар. Сега познах напълно сърцето на жена си,сърце вярно и предано, каквото не тупти в гърдите на никоя друга. Херманса, аз проклинах хората, защото мислех, че са лишени от вярност, любов, правда и честност, но ти ми възвърна вярата в тях.

Той повторно притисна Херманса към гърдите си, почувства ударите на любимото сърце.

Изведнъж тя се изтръгна от прегръдките му.

— Могат по всяко време да ни изненадат и тогава не ще се видим повече. Алфред, аз ти донесох храна, трябва да се подкрепиш, защото те очакват ужасни мъки.

Отиде към сандъка и извади от него шише вино и къс печено месо.

— Откраднах ги за теб, Алфред — прошепна тя засмяна, — но небето ще ми прости тази кражба. Взех ги от каютата на Нортон. Пияният капитан не ще забележи, че съм му откраднала виното. Пий, то ще те подкрепи.

Драйфус погледна признателно жена си, вдигна шишето и го изпразни. То премина като огън през жилите на нещастния затворник, който не беше усещал вкуса му от няколко месеца.

— Алфред — продължи Херманса, — вземи и малко печено месо. То бе за Нортон, но злодеят беше тъй пиян, че не можеше да яде. И него откраднах днес. Страхувам се, че ще си изпати бедната ни котка.

Драйфус лакомо изяде месото. После хвана ръцете на жена си, приближи го до устните си и ги целуна.

— Ето какво може да направи жена, която обича мъжа си истински, Херманса. Заради мене любимата ми жена е станала и крадец.

Тя се облегна на рамото му и го погледна с натъжени очи.

— О, Алфред, ако можех, щях да открадна заради тебе и звездите — прошепна тя.

— По-добре ще е да откраднеш за мене нещо друго — светнаха очите на Драйфус. — То ще е по-важно за нас, отколкото звездите.

— Какво е то?

— Тази лодка там!

/С ръка Драйфус показа лодката.

— Мислиш да бягаш? — разтрепера се гласът й.

— Бленувам за това, както се бленува за непостижимото.

— С тази малка лодка ли искаш да се впуснем в океана? А ако ни сполети буря или бъдем изтощени от глад и жажда?

— За предпочитане е да намерим смъртта си на дъното на океана, отколкото да живеем на света позорно — отвърна тихо Драйфус.

Херманса се разрида и прегърна мъжа си.

— Имаш право, Алфред! — каза тя. — Тогава лодката ще бъде общ ковчег за двама ни. Да се опитаме да избягаме!

— Ако Бог помогне, ще избягаме идната нощ — реши Драйфус, окуражен от решителността на жена си. — Желая, обаче, да избягат и страдащите с нас. — Обхванат от тази радостна мисъл, той продължи. — Молих Бога да ми изпрати някакъв знак. И той ми изпрати, теб, любима Херманса. Вече зная, че ще се отървем от нашите мъчители и врагове.

— И всички заедно ще загинем — чу се нисък глас наблизо.

Драйфус и Херманса изтръпнаха от страх.

Пред тях бе застанал белобрадият моряк Менард.

— Дявол го взел прошепна старият моряк, — ами че вие сте най-лекомислените хора на цялото земно кълбо. Вие правите планове, които може да скрои само най-силната любов и най-ужасният дявол и на това отгоре говорите толкова високо, сякаш нарочно, за да разбу-дите пияния капитан.

Херманса хвана ръцете на стария моряк и ласкаво му рече:

— Дядо Менард, не ни издавай на капитана. Ти каза, че обичаш ученика си Алфонсо. Ти му разказваше нощем безброй морски истории. Не му ли даде обещание, че ще му бъдеш учител и защитник?

— Ама че хубав юнга! — избъбра старецът и със съжаление изгледа бледата трепереща жена. — Ти, Алфонсо, си такъв, че по-добре биха ти стояли рокли и корсет, отколкото панталоните и златната котва на блузата. Но аз пак те обичам, при все, че си Евина дъщеря. Ако те лъжа, да ме погълне най-огромната акула, както блажения Йов, и ако не се разсърдеше твоят мъж, бих те целунал, както свекърва целува снаха си.

— Ето ти целувка, дядо Менард — прекъсна го Херманса и допря свежите си червени устни до косматата буза на стария моряк.

И Драйфус също му подаде ръката си.

— Господин Менард, не се колебайте да стиснете тази ръка — изрече той, — тя не принадлежи на предател, а на невинно осъден мъж!

Старият моряк хвана ръката на Драйфус и я стисна сърдечно.

— Ти не си подлец, капитан Драйфус — каза открито той. — Подлеци са тия, които те осъдиха. Всичко ми е известно. Ако Бог ни помогне, ти не ще останеш на този проклет параход. Ще бъдеш освободен, капитан Драйфус, свободен, като птичка във въздуха.

— Какво говориш, дядо Менард? — извика Херманса радостна.

Старият моряк запуши устата й с голямата си ръка.

— Не говори толкова високо, защото ще ни чуят. Не трябва да се боите от мене. Аз съм ваш приятел и вие можете да разчитате на стария Менард. Тази лодка, ей там ще ни избави от плаващия ад!

— Достатъчно за днес, елате капитан Драйфус, трябва да ви вържа пак за мачтата. Жал ми е, но ще го сторя.

— Въжетата не ми причиняват болка — отвърна Драйфус с весело лице, — тъй като знам, че любимата ми жена и един верен и смел приятел се намират близо до мен.

Херманса целуна горещо мъжа си и тръгна със стария Менард.