Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (30)

31.

Равелак караше колата по най-тъмните улици през зимната нощ. Не бе в завидното положение, както бяха двете жени, които седяха в топлата стая и безгрижно пиеха.

Времето бе много студено, снегът валеше и покриваше убиеца с бяла мантия.

Пътят от Париж за Версай беше лош и добре разтърси пътуващите в колата. Равелак предпазливо тръгна не по шосето, а по странични пътища, които водех за Версай. Той знаеше, че конните стражари често спират колите, за да ги претърсват, понеже парижките разбойници изпращаха нощно време откраднатите вещи в околните села, за временно укриване.

След два часа път, стражар на кон застана пред колата и заповяда на Равелак да спре.

— Къде отивате? — запита той.

— За Белмари, господине — отвърна Равелак, уплашен от стражата.

— Какво има в колата?

— Ах, господине — въздъхна червенокосият разбойник, — карам тъжен товар. Преди няколко дни в Париж умря моят дядо от страшна болест — опадаха му ушите и носа и понеже последното му желание беше да го погребем в гробищата на родното му село, затова го взех от болницата, за да го закарам в Белмари.

Равелак откри лицето на Мъртвешката глава.

Стражарят се стресна от отвращение и бодна с шпората си толкова силно коня, че той се изправи на задните си крака.

— Карайте — извика той, — трупът на дядо ви като че е бил три години в гроба.

Равелак покри лицето на слепия и много се зарадва, че сполучи да измами стражаря.

— Какво става с човека, когато умре! И ние ще изглеждаме така.

Стражарят дръпна коня настрана от колата с отвратителния товар. Червенокосият разбойник попита за най-прекия път до Белмари и тръгна.

Пътят ставаше по-лош, а снегът затрупваше земята. Най-после той видя слаба светлина.

— Навярно е Белмари — каза си той и се отправи към светлината.

След петнадесет минути пред Равелак се изпречи сграда. Приличаше на чифлик, заобиколен от ниви и ливади. Прозорците бяха тъмни, само край портата имаше два фенера. Спря коня на известно разстояние от чифлика, слезе от колата и махна чергилото и сламата, които покриваха бившия му приятел. Той спеше като мъртъв. Големите тревоги и силните физически усилия го бяха изтощили толкова, че не почувства нищо, когато Равелак го свали от колата и го занесе в горичката. Убиецът сложи слепия край пътеката и постави малко слама под главата му. Мъртвешката глава беше облечен в топли дрехи и дълго палто от мека вълна, и не усещаше студа. Равелак извади кърпата от устата, развърза ръцете и краката му.

Бедният избърбори няколко неразбрани думи, протегна се, но не можа да се събуди от дълбокия сън. Обърна се настрана и захърка.

— Прощавай, приятелю Мъртвешка главо — каза Равелак тихо, — оставям те на произвола съдбата ти, по-добре ще е за теб, ако попаднеш в ръцете на по-добри хора от тебе и от мене. Ако пък селяните в това село те вземат за дявол в човешки образ и те убият с вилите си, те ще ти направят добро, тъй като не ще загубиш много, ако умреш.

Кучетата започнаха да лаят. Конят стана неспокоен.

Равелак седна в колата, обърна я и потегли. Злодеят се отправи към шосето. Сладки чувства пълнеха душата на убиеца. Образът на Помпадура непрестанно се мяркаше и му се струваше, че тих глас му шепне:

— Ела, мили мой, приятна наслада те чака. Очите му блеснаха от страст и той безспирно шибаше коня, за да го закара по-скоро в Париж на улица „Мадона“, в обятията на невярната жена на Мъртвешката глава.

Към шест часа сутринта вятърът спря. Снегът беше престанал да вали, небето се изясни и слънцето проникна през тъмните облаци.

Портата на чифлика се отвори и едно стройно и красиво момиче излезе на улицата. Тя носеше в ръката си кошница. Голямо черно куче подтичваше до нея. Тази чаровна девойка беше Жоржина, дъщерята на наемателя Кестнер, отдавна наел чифлика и околните ниви.

Жоржина отиваше към фурната за хляб и както винаги верният Грайф — така се казваше кучето — я придружаваше.

Изведнъж то започна да лае и се втурна като стрела към горичката. Жоржина спря. Тя не можеше да разбере държанието на верния си приятел. Дочу вик за помощ.

Момичето се упъти към мястото, откъдето идваше гласът. Пред нея се откри страшна картина. Кучето беше нападнало един грозен човек. Жоржина за малко ще: ше да припадне, като видя лицето му.

— Тука, Грайф — извика тя, — остави непознатия човек, ела при мен!

Кучето за пръв път не послуша господарката си. То натискаше лежащия с предните си лапи и страшно ръмжеше.

— Не мърдайте, господине, в противен случай то ще ви разкъса. Аз ще отида да повикам помощ.

— Направете ми, моля ви, тази добрина — простена Мъртвешката глава. — Защо оставят тези лоши кучета да ходят в такива тъмни нощи из улиците на Париж?

Жоржина не го чу. Тя отиде в къщата и след малко се върна с баща си и няколко слуги. Не беше лесно да се отърве лежащият от разгневеното куче. Слугите не искаха да отстранят Грайф от непознатия, понеже мислеха, че самият дявол се намира пред тях. Кръстеха се и казваха, че животното има право да го разкъса.

Побелелият наемател, обаче, беше добър и образован човек. Той освободи Мъртвешката глава от разбеснялото се куче, подаде му ръката си и го помоли за извинение.

— Заповядайте в моя дом да си починете — каза той. — Навярно сте искал да отидете във Версай и сте загубил пътя…

— За Версай? — Мъртвешката глава сложи ръка на челото си. — Не се ли намирам в Париж?

Кои бяха тези хора около него, гласовете им бяха непознати? Къде са Помпадура, Казота и Равелак, които му се присмиваха?

— Извинете, господине, кажете ми къде се намирам — запита Мъртвешката глава.

— В село Белмари!

— В Белмари? — извика зачуден Мъртвешката глава. — Как съм дошъл тук?

— Не мога да ви отговоря на този въпрос. Елате с мене вкъщи, вие изглеждате болен и имате нужда от почивка.

Наемателят тръгна. Мъртвешката глава направи няколко крачки и каза:

— Нямате ли, господине, някой фенер или кибрит, за да ми осветите пътя? Толкова е тъмна нощта, че човек не може даже ръката си да види.

Старецът погледна непознатия и поклати глава.

— Вие казвате, че е нощ? Слънцето грее на небето и е светъл ден.

Мъртвешката глава се олюля, после покри лицето си с ръце и извика като луд:

— Сляп, наистина съм ослепял! Ослепиха ме! Вечна тъмнина!

Разбойникът изгуби съзнание. Стоящите около него го гледаха със страх и съжаление.

Жоржина отиде при баща си и го прегърна.

— Каква ужасна съдба — каза наемателят, — обезобразен и сляп! Вдигнете го, хора, и го занесете у дома. Бедният има нужда от помощ.

Слугите изпълниха заповедта и из целия път, докато го носеха, непрекъснато де молеха.

Грайф беше застанал в един ъгъл на двора и виеше. Казват, че щом кучето вие, нещастието влиза в дома…

В два часа през нощта Равелак пристигна в Париж.

Той вкара колата в двора на „Червената воденица“, разпрегна коня и го заведе в конюшнята. После се запъти към улица „Мадона“. Непрестанно мислеше за хубавата Помпадура. Най-после дойде до дома на Мъртвешката глава.

Тази къща беше на този, когото преди малко бе ослепил и бе оставил на произвола на съдбата. Той влезе, за да разкаже на невярната жена, че бе отстранил мъжа й завинаги.

Равелак отвори вратата. Тя не беше заключена. Убиецът влезе в коридора.

Малка лампа осветяваше коридора. Навярно това беше внимание от страна на Помпадура, която искаше да улесни нощния гост.

Равелак знаеше добре всеки ъгъл на тази къща, така че лампата не беше нужна.

Той влезе в голямата кухня, която служеше и за трапезария. Там беше тъмно и само огънят в огнището я осветяваше.

Равелак погледна към вратата. Зад нея беше спалнята. Убиецът се приближи тихо и натисна бравата. Ослуша се и се огледа предпазливо. Счу му се, че някой шепне зад него.

Това не беше възможно, кой можеше да бъде по това време в дома на Помпадура? Той не се страхуваше вече от Мъртвешката глава, но дали не беше черният майор?

Равелак бе решил да убие всеки, който би му попречил в постигането на целта. Той мушна ръка в джоба на палтото си и напипа голям остър нож. Убиецът беше сигурен, че не ще стане нужда да го употреби. Ослуша се още веднъж внимателно и не чу нищо, навярно така му се бе сторило. Отвори вратата на спалнята. В нея гореше малка червена лампа.

Погледна към леглото. Сякаш то беше празно, но после видя, че под завивката имаше човек. Това беше тя — жената, която го влудяваше.

— Помпадура — подвикна тихо Равелак, — аз съм. Никой не отговори, само покривката мръдна.

— Колко е хитра — каза си Равелак, — играе си с мен. Трябва да я целуна и после да я удуша!

Той се втурна към леглото и се хвърли на него.

— Помпадура, аз…

Убиецът беше вдигнал покривката и в същата минута две ръце го хванаха за врата толкова силно, че щяха да го удушат. Мъж в стражарска униформа се беше скрил в леглото на Помпадура.

Равелак се помъчи да се отърве и посегна към джоба, в който беше ножът му, но в същото време стаята оживя. Под леглото, от долапа и от другите стаи излязоха стражари и заобиколиха Равелак. За миг го повалиха на пода и го оковаха във вериги.

— Стари приятелю — каза му един познат глас, гласът на полицейския пристав Гилберт, — най-после те хванахме! Този път не ще ни избягаш, ще те заведем на бесилката.

Равелак започна да ругае.

— Тя ме измами — викаше той, — предаде ме, а аз съм бил толкова глупав да й се доверя. Заради нея погубих най-добрия си приятел. Заслужавам да ми отсекат главата.

Никой не обръщаше внимание на виковете му. Стражарите го закараха в колата, която чакаше на улицата.

След час Равелак се намери в най-здравата килия на затвора. Тя имаше тройни железа на прозорчето, двойна желязна врата, а подът и стените й бяха от камъни, които и най-силният човек не можеше да Изкърти.

Равелак стоеше й мислеше за приятеля, Мъртвешката глава, за Помпадура и за глупостта, която беше извършил и пресмяташе, дали не е по-добре да си сляп, отколкото да ти отсекат главата на гилотината.

На следващия ден млада красива баронеса на име Бланш се засели в богато мебелирана къща на булевард „Бонвил“.