Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (28)

29.

Скоро откараха четиримата затворници при капитана. Той и помощникът му бяха принудени да върнат патериците на Мирович, тъй като се увериха, че не би могъл да се движи без тях.

Нортон и Телие бяха въоръжени с големи моряшки револвери. Капитанът каза на пленниците, че ако някой се опита да избяга, ще го застреля като куче.

След четвърт час затворниците бяха на борда на парахода, наричан „плаващия ад“. Когато дойдоха на „Ла глоар“, нещастниците вече бяха изгубили родината си.

В това време вратата на килията, където беше Херманса, се отвори и младият подпоручик застана на прага.

— Госпожо — поклони се той учтиво пред Херманса, — затворниците заминаха, вие можете да си отидете.

— Нека Бог ви закриля от подобно нещастие, което сполетя внезапно бедния ми мъж. До скоро и той бе млад и щастлив офицера, както вас.

— Госпожо, приемете най-сърдечните ми съболезнования — каза подпоручикът със състрадателен глас.

Херманса го поздрави и напусна къщата. Хладният морски ветрец разхлаждаше горещото й чело, очите престанаха да я болят и кипналата й кръв започна да се смирява.

Херманса вървеше бавно. Изведнъж тя спря и погледна към развълнуваното море. Недалеч, сред завесите от мъгла, се виждаше един параход. Навярно той щеше да отнесе любимия й мъж, бащата на нейното дете. Херманса стоя няколко минути като вдървена на морския бряг, загледана в кораба. Отчаяни мисли и планове се въртяха в главата й.

Най-после тя въздъхна дълбоко и тръгвайки проплака:

— Не е възможно!

Изведнъж чу плач зад себе си. Херманса се обърна и видя младеж, който бе седнал на голям камък пред сградата. Едри сълзи се търкаляха по лицето му, тялото му трепереше от студ.

Който е нещастен, чувства и чуждото нещастие. Херманса се спря, погледна красивия младеж и се запъти към него. Младежът стана, свали шапката си и погледна засрамен красивата жена.

— Защо плачете? — запита Херманса младежа съчувствено. — Нещастие ли ви сполетя?

— Да, госпожо — отвърна младежът с разтреперан глас. — Ужасно нещастие ме сполетя, аз съм най-злочестият на света.

Младежът заплака.

— Дете мое — каза младата жена с благ глас, — без да зная причината на твоята скръб, аз съм принудена да ти противореча. Има много по-нещастни хора от теб. Имай вяра в Бога, който помага на нещастниците.

— Госпожо, моята скръб е безкрайна. Голяма е мъката, когато човек е заставен да се раздели с най-любимото си на този свят!

Херманса се стресна. Този младеж бе улучил болката й.

— Какво казахте? — извика тя учудена. — И вие ли се разделихте с някой близък?

— Не, госпожо — отвърна младежът, — сполетя ме по-голяма беда.

— С кого тогава трябва да се разделите?

— С моя идеал — отвърна бледият младеж с разтреперан глас.

— С идеала си? — каза учудено Херманса.

— Да, с идеала на моя живот. От детинство, госпожо, съм мечтал да стана художник, не мислете, че само се залъгвах. Тук в тази вехта чанта има няколко рисунки, скици, портрети, от които ще се убедите, че имам талант.

Младежът отвори бързо чантата си и извади свитък, разгъна го и го показа на Херманса. Рисунките показаха, че той наистина има талант.

— Вие сте талантлив художник — каза Херманса. — Вие можете да станете прочут живописец, ако се усъвършенствате в някое добро училище.

— Вашите думи, госпожо, ме правят щастлив.

— Кой ви пречи да осъществите вашето желание?

— Моят втори баща.

— Ах, вие имате втори баща. Но между тях има и добри хора.

— Възможно е, но моят е лош, той ме бие, оставя ме да гладувам, разпилява имота на моята майка, който покойният ми баща е спечелил честно, с труд. Той ме изпъди от къщата и ме застави да се посветя на една кариера, която не е за мен.

— Как се казвате и каква кариера искат да ви наложат?

— Казвам се Алфонсо Гилето, моят втори баща иска да стана юнга, ученик на кораб.

— Ученик на кораб?

— Да, госпожо, моят баща вчера се уговори с капитана на онзи мрачен параход. Никой не ме познава там, как мога да живея, когато никого не познавам, когато нямам никакъв приятел там!

Една мисъл блесна внезапно в главата на Херманса.

— Този младеж — каза си тя, — ще отиде като ученик на „Ла глоар“ и ще се намира близо до любимия ми мъж. Той обаче не желае да отиде, той се плаши от тежката съдба, която за мене ще бъде най-голямото щастие. Не е ли това знак на провидението? Не трябва ли да се възползвам от този случай?

Херманса хвана младежа за ръката и го заведе до голямо дърво, което ги скри от погледите на минувачите.

— Алфред Гилето — започна тя, — благодаря на Бога, че се срещнахме. Смятай, синко, тази случка за Божие провидение. Убедих се в таланта ти от рисунките, които ми показа и ще е жалко, ако не станеш художник. Аз искам да ти помогна. Вземи тази кесия, в нея има толкова пари, че с тях ще можеш да живееш добре една или две години. Освен това ще ти дам писмо до един господин в Париж, който ще се погрижи за по-нататъшното ти образование. Ела с мен в хотела, където живея, и там ще се разберем. От тебе искам една малка услуга. Имаш ли в чантата си други дрехи?

Алфонсо толкова се бе заплеснал от радост, че не можеше да отговори. Без много да мисли, той падна на колене пред Херманса.

— Вие сте ангел от небето, госпожо — възкликна младежът с радостен глас и със светнали очи. — Кажете ми как ще ви се отплатя? Даже живота си да пожертвам за вас, пак не би било достатъчно да се отплатя за безкрайната ви добрина.

— Станете велик художник и прославете името си, тогава ще бъда възнаградена. Не мислете, че съм толкова безкористна, както изглеждам. За услугата ми ще ми дадете чантичката и документите си. Рисунките си вземете. Приемате ли моето предложение.

— И вие ме питате, госпожо! За тези нищожни вещи вие ми правите невероятни благодеяния.

Херманса прекъсна разговора и се запъти с Алфонсо към хотела, където беше наела две стаи. Щом стигнаха, тя покани младежа да седне на канапето и го остави да си помечтае. После седна до писалището и написа няколко реда до Матийо. Пишеше му, че ще придружи мъжа си до Каена преоблечена и му препоръчва в същото време Алфонсо Гилето. Като завърши отиде с чантата на младия художник в другата стая. В чантата на Алфонсо тя намери втори комплект облекло. Облече го, стоеше й много добре.

Като се появи отново, младият й гостенин извика от възхищение:

— Госпожо, благодетелко моя, щастлив щях да бъда, ако можех да ви нарисувам в мъжки дрехи!

След няколко минути двама младежи напуснаха хотела. Единият носеше стара чанта в ръка, а другият — елегантна чанта от крокодилска кожа. Недалеч от хотела те се разделиха. Стиснаха си сърдечно ръцете като стари приятели.

— Кажете си моля името — погледна Алфонсо другаря си. — Искам всеки ден да споменавам името на доброжелателката си в своите молитви.

— Херманса Драйфус.

— Същото име, което е на плика!

— Да, същото. Запомнете добре, Алфонсо Гилето, какво ще ви кажа. Никога не позволявайте да се оскверни името на Алфред Драйфус. Почитайте това име, където и да се намирате!

— Разбира се, госпожо! Без милост ще смажа всекиго, който дръзне да хули името Драйфус.

— Добре, приятелю, вярвам на думите ви, желая ви сега добър път и щастливо бъдеще!

Херманса стисна още веднъж ръката на младежа, нахлупи калпака на къдравата си глава, закопча късото си палто и се запъти със старата си чанта към пристанището.

„Ла глоар“ току-що беше вдигнал котвата си, когато една лодка застана до него. Пуснаха трап, един мъж и едно момче се качиха на палубата. Мъжът бе куриер. Той донесе запечатано писмо за капитана от правителството. Момчето беше преоблечената Херманса, която се яви пред помощник-капитана.

— Господин помощник, аз съм новият юнга на кораба „Ла глоар“. Казвам се Алфонсо Гилето. Искате ли да прегледате документите ми?

— По дяволите документите ти — изръмжа Телие, — ти ли си сина на обущаря Гилето в Париж, когото видях снощи в гостилницата? Ако не бях пиян, нямаше да му обещая. Защо не дойде ио-рано ти, младо псе? Марш в кубрика! Там ще ти дадат матроско облекло, което ще носиш занапред. Слушай добре какво ще ти кажа. Службата на „Ла глоар“ не е шега. Ако се покажеш мързелив или глупав, ще те оправя с камшика. Бягай сега оттук!

С този „любезен“ прием Херманса стана моряк-стажант на парахода „Ла глоар“. След десет минути тя вече беше облякла моряшките дрехи и метеше палубата на плаващия ад.

Капитанът повика Телие в каютата си. Голямо гърне с горещ пунш димеше на масата. Имаше и две чаши.

Жадният Нортон често пълнеше чашата си и скоро я изпразваше до дъно.

— Знаете ли, Телие, кой се намира на парахода ни? — запита той помощника си.

Дръпна го към себе си и му прошепна на ухото. Телие се стресна и изгледа учуден капитана.

— По дяволите! — извика той. — Кой можеше да си помисли, че човекът с черната превръзка се казва Людовик Наполеон! Аз мислех, че е мъртъв.

Нортон напълни чашите.

— Пийте, Телие — покани го той, — пуншът е добро средство против студа. Освен това, мисля, че днес можем добре да се напием. Това пътешествие ще ни донесе щастие.

— Не разбирам какво искате да кажете с това, господин капитан.

— Мисля, че някои лица в Париж ще бъдат много благодарни, ако човекът с черната превръзка падне случайно от парахода и се удави в морето — поясни Нортон. — Те ще ни заплатят добре за тази случка. Как мислите вие, господин Телие?

— Виждам, че моят капитан е знаменит човек — каза лоцманът с възторг. — Трябва да се възползваме от това обстоятелство.

Двамата „честни“ мъже се засмяха и чукнаха чашите.

След няколко минути капитанът с шестима въоръжени матроси отидоха при затворниците и махнаха веригите от ръцете им. Човекът с черната превръзка заведоха на друго място, а Драйфус, Мирович и Пикардин оставиха в хамбара на парахода.

Пленниците насядаха мълчаливо в ужасното място, където не проникваше въздух, нито светлина, нито пък състрадание. Всеки беше зает със собствените си мъки и скърби и не помисляше за съдбата на другаря си.

По клатенето на парахода забелязаха, че вече пътуват. Потегляха към страната на отчаянието, към страшното бъдеще, към своята суха гилотина. Тримата заточеници паднаха на колене и започнаха да се молят.

В същото това време в пътническия влак Брест — Париж седеше един младеж. Очите му светеха от радост, а лицето му бе поруменяло от вълнение. Младежът мечтаеше за славата на художник, за богатство и щастие. Пред него се разкриваше нов живот, обсипан с цветя и осветен със слънчево злато.

Един щастлив, богат до вчера човек сега пътуваше по развълнувания океан към страната на отчаянието и мъката.

Щастието е изменчиво!

То е като невярна жена!