Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (27)

28.

Разсъмваше се. Гъста, непрогледна мъгла се спускаше над крепостта Брест. От океана се носеха сиви вълма. Мъглата обгръщаше параходите, които се поклащаха от развълнуваната вода.

Разкошен параход се готвеше за отплаване. На мачтата му се развяваше френското знаме, а на палубата му имаше двадесет оръдия. Всички моряци работеха: едни лъскаха медните украшения, други миеха палубите и мостика, трети носеха въглища и запаси от храна и ги складираха в трюмовите помещения на парахода.

Макар и правителствен параход, „Ла глоар“ бе истински военен кораб. Той служеше само за превозване на заточеници в колониите и за поддържане на съобщенията между тях и Франция.

Капитанът на „Ла глоар“ се казваше Нортон. Макар и англичанин по народност, служеше вече дълго във френския флот и бързо напредваше в службата. Смел, енергичен и учен мъж, той отдавна би заемал едно от най-важните места във флота, ако не се отнасяше жестоко към моряците. Срещу него имаше множество оплаквания. Гневът и строгостта му нямаха мярка, нито граница, поради което правителството възложи на този иначе способен офицер служба, където безмерната му строгост беше нужна.

Нортон сякаш бе призван за службата на „Лаглоар“, който превозваше в колониите измета на френското общество: убийци, разбойници, крадци, фалшификатори и всевъзможна друга паплач.

Капитанът беше неограничен господар на своя параход. Той имаше право да бие и измъчва нещастните заточеници, които не можеха да се оплачат на висшето началство — те трябваше да търпят и да мълчат. Най-свиреп беше Нортон, когато се напие. Поради това „Ла глоар“ бе познат на моряците като страшилище. Зла участ сполиташе оня, когото назначаваха на този параход. Това бе за него най-голямото наказание.

Моряците наричаха „Ла глоар“ „плаващия ад“ и когато чуеха името му, започваха да се кръстят. Безнадеждните биваха изпращани на борда му, защото се знаеше, че само капитан Нортон със своя камшик може да ги вразуми.

В лицето на първия помощник Телие, Нортон имаше едно послушно и вярно оръдие — което не успееше да стори капитанът, поемаше го Телие. Клетите моряци страдаха и от двамата.

Нортон и Телие живееха на „Ла глоар“ охолно и весело. Неограничени господари на парахода, те правеха на него всичко, което пожелаеха. Подчинените им знаеха пословицата „Бог високо — цар далеко“, затова си мълчаха и страдаха.

Същото това утро двама души стояха близо до една сграда в пристанището и си говореха. Единият беше пълен мъж, а другият петнадесетгодишно момче.

Пълният мъж бе изискано облечен. Той имаше дълга наметка, високи ботуши и кожени ръкавици, а момчето беше само в едно леко палто и зъзнеше от студ. В дясната си ръка носеше малко, вехто куфарче, а с лявата бършеше течащите по бледото му лице сълзи.

Пълният беше парижкият обущар Гилето — преселник италианец, който се занимаваше с всичко друго, но не и с обущарство. Дошъл преди десет години в Париж, той се ожени за една твърде богата вдовица. Момчето, което се казваше Алфонсо, му бе завареник.

— Не плачи, Алфонсо — обърна се важно Гилето към момчето. — Ти трябва да си доволен, че ще станеш самостоятелен човек. Няма вече да стоиш при майка си. Да, Алфонсо, ти вече си петнадесетгодишен и трябва да се захванеш за работа. Майка ти и аз искаме да те направим моряк. Затова те доведох в Брест и те препоръчах на господин Телие, първия помощник на парахода „Ла глоар“. Той след като те видя вчера, ми обеща, че ще те вземе на рейс.

— Татко, аз не искам да стана моряк — изплака Алфонсо. — Нито имам желание, нито имам способности за това. Вие знаете добре, татко, че искам да стана художник, да рисувам хубавия божи свят.

— Празни думи — пресече го Гилето. — Това са глупости, казвам ти, големи глупости. Та ти не си талантлив. Можеш да бъдеш бояджия, но не и художник. Пък откъде да взема пари, за да те издържам, докато почнеш да печелиш…

— Но нали имам наследство, тате?

Гилето прехапа устни и потри лице с кожените си ръкавици, като негър, който иска да се умие, за да стане бял.

— Наследство ли? — кресна той. — Не прахосах ли сума пари за възпитанието ти. Наистина покойният ти баща остави няколко хиляди. Те се намират в добри ръце, у мен са, но ти не ще получиш нищо от тях, докато не станеш пълнолетен. А сега нямам време за бавене. Иди на парахода, за да се явиш на господин Телие. Сбогом, пък не ни забравяй!

— Поздравете мама, брат ми и сестричката — плачеше момчето, — кажете им…

Порой от сълзи бликнаха от очите му и задушиха гласа му. Гилето стисна небрежно ръката на заварения си син и си отиде.

Алфонсо остана сам. Той се довлече до един голям камък край зданието, сложи куфарчето до краката си, закри с кърпа лицето си и горко заплака.

Днес момчето погреба мечтата на живота си — надеждата, че ще стане живописец.

В същия миг, когато важният Гилето остави завареника си на произвола на съдбата, вратата на крепостта се отвори и през нея започна да се ниже печално шествие. Начело вървеше с извадена сабя офицер, зад него вървяха шестима войници с щикове на пушките си, а подир тях — четирима пленници. Те бяха облечени в затворнически облекла. Ръцете на всеки от тях бяха вързани на гърба. Строго им бе забранено да разговарят. Всеки един от затворниците представляваше тъжна картина.

Първият беше едър младеж, с горда походка, а движенията му показваха, че не е случаен човек. Той имаше тъжно сключени вежди, а очите му изразяваха негодувание и дълбока печал.

След него куцаше старец. И той беше в окови, ала те бяха тъй поставени, че можеше да използва патерица. По широкото му лице и дългата му бяла брада можеше да се познае граф Мирович. С мъка куцайки след момъка, той стенеше от болки, а от безразличното изражение на лицето му личеше, че го е обхванало едно безкрайно равнодушие към съдбата.

Завит в затворническия си шинел, третият заточеник стъпваше решително и гордо след немощния старец. Косите и остриганата му брада бяха вече съвсем побелели, ала от лицето и енергичните му движения се виждаше, че е едва тридесетгодишен. Той смело гледаше пред себе си и се усмихваше, сякаш искаше да каже, че е въвлечен в обикновена трагикомедия, която рано или късно ще свърши с позор и срам за главните действащи лица.

Лицето на четвъртия затворник беше превързано с една широка кърпа, която скриваше по-голямата му част. Яката на шинела му бе вдигната. Неговата походка бе горда и самоуверена. Този затворник вървеше като император. Обноските му бяха аристократични, сякаш очакваше, че офицерите, войниците и другарите му ще паднат пред него на колене и ще го провъзгласят за свой господар.

Накрая на това странно шествие вървяха шестима други войници със заредени пушки.

Околността беше почти пуста. Имаше само няколко работници, които гледаха затворниците. Те бяха доведени до малкото здание, където стоеше клетият Алфонсо.

Заточениците бяха затворени в дълго тясно помещение. Офицерът им заповяда да отидат в единия ъгъл и да мълчат. Двама войници останаха на пост пред вратата на зданието, където след половин час спря лодка, управлявана от един моряк от парахода „Ла глоар“, в която бяха капитан Нортон и неговият първи помощник Телие.

Щом лодката спря на кея, капитанът и помощникът слязоха от нея и се отправиха към малкото здание, където се намираха заточениците. Капитан Нортон поздрави подпоручика и погледна към ъгъла, където се бяха скупчили окованите.

— Само четирима нехранимайковци ли докарахте? — попита Нортон подпоручика. — По дяволите! Правителството от ден на ден става все по-разточително — за четирима нехранимайковци да плаща пътуването на „Ла глоар“ през океана! Чудно ми е как не е наело за всеки от тия подлеци по един специален пътнически параход с музика, за да не бъдат лишени от удобства при пътуването…

— Вярвам, че правителството нарочно е дало такова нареждане за отвеждането на тези четирима важни затворници в Каена — каза подпоручикът на капитана.

— Все ми е едно дали са важни или не. За мене те са нехранимайковци и толкова! Най-добре ще е да се удавят в морето, за да се отърве обществото от такава безполезна мърша. Заклех се, че това е последното ми пътуване и ако адмиралтейството не ме назначи на друг параход, ще напусна службата и ще диря работа в Русия или Англия. Господин подпоручик, имате ли списъка на престъпниците?

— Ето го, господин капитан.

Офицерът подаде на Нортон един сгънат лист, на който се виждаше печатът на републиката. Нортон го отвори, отиде към средата на помещението и каза:

— Ще видя не липсва ли някое от тия псета. Като чуе името си, всеки да застане пред мене!

После като сложи златното пенсне на патладжановия си нос, с хриплив глас извика:

— Барон Емил фон Пикардин.

Най-младият от заточениците се отправи към капитана.

— Аз съм барон фон Пикардин — и гордо повдигна глава.

— Кучи сине, ти трябва да отговориш само „тук“. На мястото, където ще бъдеш закаран, твоето баронство не струва колкото калта по улицата.

Капитанът пак се взря в лицето и ядосан измърмори:

— Но какво е извършил баронът! Аха, ето, осъден е на десет години заточение за участие в анархическо дружество.

Очите на фон Пикардин светнаха от обида, поиска му се да отвърне на капитана, но се сети къде е и помръкна.

— Номер втори — продължи Нортон. — Григорий Мирович, фалшификатор и убиец, осъден на петнадесет години заточение в Каена.

Клетият старец с патерицата се дотътра до капитана.

— Какво? Недъгав старец, фалшификатор и убиец — кресна Нортон. — Ти се преструваш, подлецо. Успял си да измамиш глупавите лекари в Париж, ала мене не ще можеш надхитри. Махай тази играчка. На борда на „Ла Глоар“ не ни трябват патерици. Там няма да можеш да се разхождаш.

Жестокият човек изтръгна патериците на стареца. Нещастникът се заклати и се сгромоляса на пода.

Телие се хвърли към него, хвана го за врата и го вдигна. После го довлече до ъгъла на стаята и го подпря на стената.

— Номер трети! Това е известна птица — Алфред Драйфус — предател и шпионин. Ела тук, подлецо, искам по-отблизо да те видя. Не съм виждал още човек от твоя сорт — значи така изглежда един Юда на Франция.

Драйфус бе застанал съвсем близо до капитана. Заточеникът изгледа презрително дебелия моряк и му се изсмя.

— Изверг, подлец, не ме гледай тъй нагло — изрева Нортон. — Юда се смее, струва ми се. Почакай малко, в Каена ще те отучат да се кикотиш. До живот си, значи осъден на суха гилотина — това е хубаво. Ала утеши се, приятелю Драйфус — думата „до живот“ няма голямо значение там, защото в Каена животът не продължава много. В ъгъла при другите разбойници, към които се числиш!

— И компанията, която предпочитам пред вашата — каза спокойно Драйфус, като че ли се намираше в някое кафене в Париж и се караше с някой гост, който му отнема прочетения вестник.

Командирът на „Ла глоар“ почервеня като рак. Той вдигна крака си да ритне Драйфус, но смелият пленник беше вече в ъгъла и стоеше, като че нищо не се бе случило.

— Ще имаме случай да се поразговорим на „Ла глоар“ — извика Нортон. — Ще ти създам няколко доста приятни дни. Не напразно хората наричат парахода ми плаващ ад.

Нортон погледна пак в списъка.

— Какво е това? — извика той учуден. — Четвъртият пленник няма име. Написано е само „човекът с превръзката“. Много чудно.

— Ела тук, тайнствени човече с превръзката! Престъпникът не мръдна от мястото си.

— Не чу ли, какво ти казах? — извика Нортон сърдито. — Заповядвам да дойдеш тук.

Пленникът не отвърна нищо и остана прикован на мястото си.

— Искаш ли да дойда и да ти дръпна кърпата от лицето — извика капитанът и се спусна към пленника.

— Стори го — изрече престъпникът високо, — махни тази превръзка и ще видиш образа на своя крал!

Затворникът каза тези думи с такова самочувствие и с такава решителност, че комендантът на „Ла глоар“ неволно се стресна и отстрани ръката си от черната превръзка.

Нортон и Телие се спогледаха и се отдалечиха от затворника.

След малко капитанът извика:

— Да не чакаме повече. Да закараме тези четирима мъже на парахода. Най-късно след два часа трябва да тръгнем, за да не ни изненада отливът.

— Искам да ви кажа нещо, господин капитан — каза подпоручикът и отидоха с Нортон към отсрещния ъгъл на стаята. — Негово превъзходителство, военният министър, ме натовари да ви предам това — додаде офицерът и подаде на капитана писмо. — Мисля, че се отнася до заточеника Алфред Драйфус.

Нортон отвори писмото и прочете съдържанието му.

— Безцелно бавене — измърмори той. — Виждам, че излишно се церемонят с този предател. Но това го изисква министърът и ще трябва да се подчиня на неговата заповед. Ей, Телие!

— Заповядайте, господин капитан! — завтече се мършавият помощник.

— Махнете оковите на шпионина Драйфус. После Нортон се обърна към подпоручика и го попита тихо:

— Тук ли е вече и къде го чака?

— Още вчера госпожата е пристигнала в Брест — отвърна офицерът — и го чака в килията, чиято врата се вижда оттук.

— Не би ли могъл да излезе от килията?

— Не, господин капитан. Тя има само един изход, а прозорецът й е с желязна решетка.

Нортон кимна и после каза на заточеника:

— Драйфус, можеш да отидеш в онази килия и да се сбогуваш с лицето, което е там. Давам ти за това двадесет минути.

Драйфус се сепна, по тялото му полазиха студени тръпки.

— О, Боже — простена той, — не ми ли са достатъчни мъките? Вярвах, че вече всичко е свършено. И сега раздяла с тази, която обичам най-много на света. И то завинаги.

Той се втурна към вратата и с трепереща ръка я отвори. Сърцераздирателен вопъл излезе от гърдите му.

— Херманса — извика той, — Херманса, наистина ли си ти?

Той се втурна към облечената в черно жена, разтвори ръце и в следния миг се намери в обятията на любимата си. Дълго стояха прегърнати без да продумат. Най-после Херманса каза с ридание в гласа:

— Алфред, разрешиха ми да се простя с тебе, ала аз не мога да го понеса; мисълта, че трябва да се разделим за мен е равна на смърт.

— О, любима моя съпруго — отвърна Драйфус гледайки тъмнорусата й коса, — желаеш ли да бъдеш по-слаба от мене? Не мога да допусна, Херманса, че това е последното ми виждане с теб. Моята невинност трябва да излезе наяве и тогава пак ще бъдем заедно. До гърдите си пазя розите и теменугите, които ми изпрати в затвора. Цветята са изсъхнали вече, но любовта ми към теб ще остане завинаги свежа.

— Алфред — каза отчаяно Херманса, — няма ли начин да остана при тебе?

— Няма — простена Драйфус. — Даже и да беше възможно, как бих могъл да гледам как страдаш около мен и гаснеш от смъртоносния климат в Каена? Не, сам ще понеса ужасната си съдба.

— Но аз искам да я разделя с тебе. И най-ужасният живот, когато съм при тебе, ще ми се вижда приятен в сравнение със страшните мъки, които ще понеса, когато съм завинаги разделена от тебе.

— Завинаги разделена ли? — извика Драйфус гръмко и обхвана с лявата си ръка своята предана жена, а дясната вдигна към небето. — Ти казваш, Херманса, вечно разделени. Вярно ли е това? Само Бог знае. Имай надежда, клети заточенико, не се отчайвай, ти жертва на хорска злоба и завист. Погледни към звездите, как те чезнат, но пак светят, как силно блестят и показват на хората пътя през мрака. Така изчезва звездата на твоето щастие, ала само за кратко време. Тя ще разсее тъмните облаци и пак ще блести над тебе. О, Херманса, любима Херманса, ние пак ще се видим.

— О, велики Боже, чуй молитвата му — стенеше злочестата жена. — Ти не ще пожелаеш да загине невинността и да тържествуват тъмните сили на ада. Всяко пясъчно зрънце, всяко цветенце, което си сътворил, има право на съществуване. Може ли тогава да желаеш човекът, сътворен по твое подобие, да остане онеправдан?

Тя падна на колене, Драйфус коленичи до нея и сключиха ръце за гореща молитва.

Херманса млъкна, безкрайна мъка свиваше сърцето й. Клетата закри лице с ръце и печално оброни глава на гърдите на нещастния си съпруг. После Драйфус вдигна съпругата си, с безкрайна любов отстрани ръце от лицето й, тъжно я погледна в очите и продължи с чист глас своята молитва.

— Да, моя вярна и любима Херманса, праведните ще се съберат около нас, когато всевишният ни направи благодеяние — каза Драйфус и вдигна Херманса от пода. — Те ще се съберат и ще открият моята невинност. Бог ще чуе нашите молитви. Той ще чуе нашия глас. Бог е справедлив. Бог е истина, правда и любов. Сега се чувствам силен и ще понеса жестоката си участ. И да ме мъчат, не ще могат да убият душата ми. А в моята душа живее съзнанието за невинност.

После добави:

— Слушай, Херманса, моя завет: възпитай Андре да стане добър човек, честен гражданин и верен син на отечеството си. Да обича Франция, въпреки че е прегрешила към баща му. Живей в Париж, защото там ще бъдеш под закрилата на моя брат. Занеси му последния ми поздрав и му кажи, че никога няма да забравя добрините, които е сторил за мен. Аз съм сигурен, че той ще управлява честно и вярно имота ми, който принадлежи сега на теб и на детето, ако правителството не го конфискува.

— Твоят имот, Алфред, ще употребим за твоето спасение. Ще пожертвам и последната пара, за да спася живота и честта ти. Ще се лиша от всичко само да пестя, а ако има нужда и ще работя.

Драйфус искаше да й противоречи, но тя затвори устата му с горещи целувки.

Времето беше изтекло. На вратата се похлопа.

— Времето изтече — извика Нортон с груб глас. — Свършвайте вече!

Драйфус притисна още веднъж до гърдите любимата си жена.

— Прощавай — извика той с разтреперан глас. — Нека Бог запази тебе и детето ни! Нека бъде милостив към нас!

Той се освободи от прегръдките й и чак сега почувства колко е беден и нещастен.

Херманса се облегна на стената на килията, покри лицето си и заплака горчиво.