Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (26)

27.

Павловна се беше изправила пред голямото огледало в стаята си и се оглеждаше. Красивото й тяло бе облечено в бяла копринена рокля. На главата си тя имаше миртов венец, миловидното й лице бе забулено в тънък воал, а на девствените й гърди блестеше тайнствената брошка, която й бе подарил граф Естерхази.

Прелестна и красива бе Павловна, но си оставаше все така бледа като мъртвец. Изглеждаше, като че ли ще легне не в брачното легло, а в гроба. Момичето държеше ръката на гърдите си, където беше скрила малко шишенце.

Морфин, отрова, спасение!

— Колко е часът? — запита младата княгиня приятелката си, която беше застанала до нея, облечена официално.

— Два без десет.

— Всяка минута графът може да дойде — пошепна Павловна. — Венчавката ще стане в два часа в църквата „Нотр Дам“.

Тя замълча, но след малко каза:

— Всичко ще свърши след половин час. Тогава ще стана жена на графа и после…

Студени тръпки побиха тялото й. Изведнъж княгинята се хвърли към Ева и я прегърна.

— Ще кажа на Емил — каза тя със светнали очи, — ще му кажа, че оставам недокосната и когато се срещнем там горе, аз ще бъда негова годеница.

— Но, Павловна, вие не сте сигурна, че барон фон Пикардин е мъртъв. Ако той е жив, а вие се отровите — тогава?

Павловна погледна нерешително приятелката си.

— Ако Емил фон Пикардин е жив — извика младата княгиня, — тогава и аз ще живея. Ти се лъжеш, Ева, Емил не е жив, чувствам го, тъй като в противен случай щеше да ми изпрати известие. Нали ми каза, че е заминал. Аз ще го последвам.

— Тихо, баща ви идва!

Княз Мирович влезе. Лицето му бе бледо и като че от вчера косата му бе побеляла повече.

— Татко, мили ми татко! — Павловна се хвърли към него и облегна глава на рамото му.

Мирович притисна уморен Павловна към гърдите си.

— Госпожице Рихтер, бъдете така добра и ни оставете за няколко минути. Искам да поговоря малко с дъщеря си преди да отиде с мъжа си в църквата.

Ева излезе от стаята.

— Моя любима, Павловна — каза Мирович, — дошъл е моментът, когато ти се отделяш от мене и ще последваш твоя мъж, който вместо мен ще се грижи за теб. Аз изпълних бащинския си дълг, а дали съм го изпълнил добре, това Бог ще отсъди. Ти знаеш, Павловна, че моята цел е била да те възпитам според силите си. Както градинарят се възхищава на разцъфтялата роза, за която се е грижил, така и аз днес стоя пред тебе и се възхищавам от твоята прелест. Не забравяй никога баща си. Спомняй си за него и го обичай! Ако някога чуеш, че твоят баща е лош, нечестен, злодей, кажи си: той ме е обичал, обичам го и ще го обичам винаги, макар другите да го ненавиждат. Обещай ми, че ще постъпиш така!

Павловна целуна баща си.

— Никога не ще забравя, че ти си бил най-добрият баща на света — каза тя, — обаче не мога да допусна, че може да те сполети зло. Не си ли ти най-добрият и най-честният човек на света?

Мирович трепна.

— Татко, ще те помоля — прошепна Павловна, — ако някога съм ти причинила зло, да ми простиш.

— Аз те благославям, дете мое, и ти прощавам всичко.

Ръцете на белобрадия мъж се допряха до главата й.

— Ти приличаш на майка си. — въздъхна князът дълбоко трогнат. — Дано бъдеш по-щастлива от нея! Нека бог те благослови.

Павловна целуна ръка на баща си и стана.

— Татко — каза тя, — твоята ръка е студена като лед.

— А ти си много бледа, дете мое, една невеста не трябва да бъде толкова бледа.

И двамата криеха един от друг тайните си. Някой потропа на вратата. Влезе Ева.

— Файтонът пристигна — съобщи тя, — граф Естерхази слезе от него.

Павловна побледня.

— Идва ли вече — прошепна тя, — нека влезе!

Ева отвори вратата и граф Естерхази застана на прага. Беше облечен във великолепна униформа, на кръста си имаше сабя със златна дръжка.

Черният майор можеше да се нарече красив мъж, ако нещо подло не се долавяше в изражението му. В лявата си ръка носеше фуражка, а в дясната букет от камелии и бели рози, между които имаше миртови клончета.

Граф Естерхази се спря на няколко крачки пред Павловна, за да се полюбува на красотата й.

— Мила моя — каза той, — най-щастливият час в живота ми е настъпил. Позволете ми да ви поднеса тези цветя, те са символ на невинността и красотата.

Павловна взе букета.

— Благодаря ви, господин графе — поклони се тя и се приведе, за да помирише цветята.

— Бели рози — прошепна Павловна, — с тях украсяват мъртви девици и техните гробове.

— Какви са тези тъжни мисли, мила Павловна — разтревожи се Естерхази, — защо мислите тъкмо сега за смъртта? Кълна ви се, че животът ви с мене ще бъде постлан с рози.

— Розите имат бодли, няма ли да си убода краката, като вървя по тях?

— Аз ще ви нося на ръце — отговори Естерхази.

— Е, време е — намеси се Мирович, — не карайте свещениците да чакат. Надявам се, че и гостите са там.

Той хвана Павловна за ръка и я заведе при графа.

— Граф Естерхази — изрече тържествено той, — давам ви детето си, най-голямото съкровище. Направете Павловна щастлива, както ми обещахте. Аз ви давам един ангел, пригответе небе за него.

— Княз Мирович — отвърна черният майор, — мисля, че ще си удържа думата.

Мирович затвори очи, побиха го студени тръпки. Какво искаше да каже Естерхази с тези думи? Дали му напомняше за зестрата, която трябваше да заплати на другия ден? Ако той в този тържествен час мислеше за пари, тогава трябваше да е най-долното същество на земята. Изведнъж Мирович си спомни, че е пропуснал най-важното. Той не познаваше характера на графа. Тази мисъл тормозеше ужасно нещастния човек.

Графът хвана под ръка невестата си и напусна стаята. Ева Рихтер вървеше до него. Лицето й бе зачервено от вълнение, гърдите й се вълнуваха, сърцето й биеше силно.

Само тя знаеше за намерението на нещастната невеста.

Множеството се събираше вече пред църквата „Нотр Дам“. Хиляди любопитни се бяха струпали да гледат венчалния обред на граф Естерхази с руската княгиня Павловна Мирович.

Градският часовник биеше два.

— Трябва вече да дойдат — шепнеха из тълпата и поглеждаха към улицата, за да видят дали идат сватбените файтони.

От всички най-нетърпеливи бяха две лица. Те не бяха заедно, а бяха застанали на различни места до главния вход на църквата. Една дама, облечена в дълго палто,и един свещеник, който непрестанно се молеше и четеше молитвеника. Ако човек се вгледаше по-внимателно в този свещеник, щеше да види, че е гърбав. Дамата беше американската детективка Алиса Тери. За да разберат читателите, защото беше дошла на църква, трябва да се върнем няколко часа назад.

След нощта в стаята на фалшификатора Мирович, който й бе разказал тъжната си история, американката беше спала само няколко часа, спохождана от лоши сънища. Сутринта госпожа Легуве й донесе кафето. До чашата й имаше писмо. Алиса го отвори учудено, тъй като почеркът й бе непознат.

Писмото бе от Париж, адресирано до госпожица Алиса Тукер — художничка. Почеркът беше женски и изглежда подателката знаеше точно занятието й!

Това още повече учудваше американката. Писмото беше от жената на парижкия градоначалник Катерина фон Ла Бриер. Тя молеше Алиса да я посети веднага, щом получи писмото. Жената на градоначалника пишеше, че е научила от господин Матийо Драйфус коя е в действителност Алиса и затова я молеше да й повери тайна, която измъчвала душата й. Един час по-късно Алиса Тери се намираше в будоара на Катерина фон Ла Бриер.

Двете жени останаха заедно три часа.

Американката чу изповедта на една нещастна жена, една покъртителна история. Катерина фон Ла Бриер разказа целия си живот на Алиса. Тя й разказа, че някога е била весело момиче, докато видяла за пръв път във Варшава красивия, но страшен образ на разбойника Михаил Панин. Този човек завладял сърцето й. Сторило й се, че красивите му сини очи я пронизвали. Снабдила се с портрета му и го криела винаги под възглавницата си. Една вечер в ложата на театъра се срещнала с един младеж, който много приличал на портрета, който тя си купила. Катерина се развълнувала, щом го видяла. Тя нито за миг не се усъмнила, че този до нея в ложата е Михаил Панин, понеже чувала от приятелките си, че известният разбойник често се преобличал и идвал във Варшава.

Всички посетители останали много доволни от представлението, само нейните погледи непрестанно срещали погледа на разбойника. Не след дълго тя била пленена от него. Веднъж разбойниците нападнали пощата и Михаил Панин застанал пред нея. През тази нощ той й се видял още по-красив, отколкото в театъра.

След това Алиса чу от Катерина същия разказ, който й бе разказал миналата нощ фалшификаторът.

Бедната жена разправи на детективката историята на горещата им любов. Тя разказа колко жесток бил баща й, барон Острау, как той ги разделил, въпреки че били венчани и как предал детето им в ръцете на един разбойник. След раждането Катерина се разболяла от силна треска и когато оздравяла, нейният баща я изпратил в Париж. Това пътуване станало толкова тайно, че даже прислугата на барона мислела, че Катерина е умряла. После тя чула, че баща й бил убит. Дори не отишла на погребението му.

Нейните близки настоявали да се омъжи. Дълго време Катерина отблъсквала желанието на роднините си, обаче най-после била принудена да се подчини, тъй като не желаела да остане при тях.

Омъжила се за маркиз фон Ла Бриер. На това място от разказа си, тя се разплака.

Алиса разбра, че Катерина не бе щастлива в брака си. Нещастната жена взе кърпа и избърса сълзите си. После започна да говори за най-важното нещо. Тя разказа на Алиса, че преди известно време видяла в църквата едно момиче, при вида на което много се развълнувала.

— Така трябва да изглежда моята дъщеря, ако още е жива — каза нещастницата. — Помислих, че Бог е изпратил моята Наталка, но когато извиках името й, изгубих съзнание. Заради това ви повиках. Искам на всяка цена да я видя, независимо дали тя е моята дъщеря или някоя чужденка. Но майчиното око не се лъже и аз предчувствам, че тя е моята дъщеря. Тя е в Париж, близо до мен, обаче аз сама не мога да я намеря. Трябва да се пазя и от мъжа си, който по някакъв начин е узнал моята тайна, затова не мога да я търся. Помогнете ми, госпожице Алиса! Намерете моята дъщеря. Господин Матийо Драйфус ми е говорил за вашата решителност и за вашия характер и се надявам, че съм поверила тайната си в чисти ръце. Ако успеете да намерите Наталка, аз ще ви възнаградя така, както една кралица възнаграждава този, който й е спасил живота. Кажете ми откровено, имате ли надежда да намерите моята дъщеря в този многолюден град?

Американката се замисли дали да каже на нещастната, че миналата нощ бе чула същата история от един разбойник. Дали да й каже, че фалшификаторът и убиецът Григорий Мирович и княз Михаил Панин са едно и също лице? Да й каже ли, че Наталка сега се казва княгиня Павловна Мирович и че нейният баща — разбойникът, я бе възпитал добре?

Трябваше да обмисли това. Алиса реши да не казва на Катерина фон Ла Бриер колко лесно може да изпълни желанието й, а само да приеме поръчката й.

— Вярвам, че скоро ще намеря вашата дъщеря и ще ви я доведа. Имам вече някои следи, които ще ме отведат до целта. Не искам да говоря за неща, които още не са сигурни.

Госпожа фон Ла Бриер прегърна американката и я помоли още веднъж да стори всичко, за да намери дъщеря й.

Дълбоко покъртена, Алиса си отиде от къщата на градоначалника. Часът беше един и половина по обяд. Тя знаеше, че в два часа ще се извърши венчавката на Павловна и граф Естерхази в „Нотр Дам“.

Детективката имаше желание да присъства на обреда. Тя искаше да види Павловна, желаеше да види възпитаното от разбойника момиче и да разбере дали заслужава да я заведе при великодушната и благородна майка.

Въпреки че църквата бе пълна с любопитни хора, детективката можа да си намери хубаво място до вратата. Около половин час Алиса стоя там, но даже не погледна към стоящия до нея свещеник.

— Младоженците идат, ето файтоните. Тези думи се разнесоха сред множеството. Файтоните спряха пред вратата на църквата. Княз Мирович и Ева Рихтер скочиха от първия файтон. Князът хвана Ева под ръка и се запъти с нея към църквата. Когато дойде до вратата, той забеляза Алиса и погледът му се срещна с нейния. Мирович трепна, стори му се, че се явява страшното видение на злокобното му бъдеще. Успя да надвие вълнението си, наведе поглед към земята и продължи пътя си.

Младоженците пристигнаха след две минути. Един добре облечен слуга скочи от файтона и отвори вратата.

Майор Естерхази слезе пръв.

— Това е храбрият офицер — шепнеше народът, — който е пазил предателя и шпионина Драйфус.

— Да живее граф Естерхази!

Черният майор поздрави всички! Ласкателството на множеството смири славолюбивата му душа. Майорът гордо гледаше народа. Ако и Драйфус с веригите си бе застанал до стълбите на черквата, възторгът на подлеца щеше да бъде пълен.

Естерхази протегна ръка, за да помогне на Павловна при слизането от файтона. Тя се облегна леко на рамото му.

Всички останаха очаровани от красотата на Павловна. Тя наведе поглед. Хвана Естерхази под ръка и тръгнаха към църквата.

Всички, които бяха близо, забелязаха нейната бледост.

— Не изглежда щастлива, печален вид има! А, Шарлота? — каза една дебела месарка на приятелката си. — Да беше ме видяла, когато се венчах с първия си мъж! Бог да го прости, отдавна съм го погребала, а след него още двама, но аз изглеждах тогава румена като палтото на онзи слуга.

— Да, госпожо, тогава момичетата бяха здрави, а мъжете бяха доволни. А сега, вижте колко бледа е невястата. Трябва да е болна.

Павловна се усмихна печално. Беше чула думите на жената и знаеше, че има право. Момичето забеляза две очи, които я гледаха със съчувствие. Очите на Алиса.

— Това ангелско лице не може да лъже — пошепна Алиса, която познаваше добре хората. — В това красиво тяло трябва да живее благородна душа и аз вярвам, че тя е дъщеря на достойна майка.

Тържествените звуци на органа поздравиха младоженците. Естерхази водеше жертвата си. Изглеждаше, че няма търпение да налапа плячката си.

Когато младоженците минаваха прага, се случи нещо необикновено. Малко дървено разпятие на Спасителя се намираше над вратата. Преди много години набожна жена го беше подарила на църквата. Седемдесетгодишният клисар даже не знаеше кога беше донесен този кръст в църквата „Нотр Дам“. В момента, когато младоженците минаваха през прага, кръстът падна, докосна цветята на Павловна и се счупи в краката й.

— Това е лош знак — зашепнаха всички, — бракът няма да е щастлив.

Естерхази и Павловна бързо минаха през парчетата на счупения кръст. След тях вървеше свещеникът, който се молеше до вратата на църквата. Той отиде с тях до олтара и застана до Мирович. Алиса също се приближи до младоженците.

Безброй свещи осветяваха църквата. Естерхази и Павловна се доближиха до олтара. Владиката изпълни венчалния обред. Словото му бе прочувствено. После каза на младоженците да си сменят пръстените и с висок глас да кажат дали се обичат и желаят ли да встъпят пред бога и пред света в законен брак.

— Граф Естерхази и княгиня Павловна Мирович, отговорете на въпросите ми с „да“ или „не“, за да видя, дали желаете да останете верни в нужда и смърт, в лоши и добри времена, за да мога да извърша светия обред над двама ви.

Изговаряйки тези думи, владиката се обърна към граф Естерхази, за да чуе думата му.

Черният майор отговори „да“, но момичето не каза нищо.

Мъртва тишина настана в църквата.

Владиката помоли още веднъж момичето. Павловна не отговори. Зрителите почнаха да негодуват. Мирович се разтрепера.

— Кажи, дете мое — прошепна той.

Павловна остана няма, тя стоеше като вдървена на мястото си. Естерхази побледня, той дръпна бедната към себе си и пошепна на ухото й:

— Спомни си за барон Емил фон Пикардин! Желаеш ли да унищожиш честта му или да го заставя да се самоубие?

Тя искаше да каже думата, но изведнъж издърпа ръката си от неговата.

— Не мога! — извика тя тихо. — Не мога! Владиката отстъпи няколко крачки назад.

— Не желаете ли да извърша обреда? — запита я той тихо.

— Не, не желая да мамя господа — извика Павловна и издигна ръцете си към небето. — Не мога да лъжа, не искам да заложа честта си и да дам клетва, която не мога да изпълня. Аз не мога да принадлежа на този човек, защото обичам другиго.

Изговаряйки тези думи, тя разкъса воала и венеца от главата си и ги хвърли на олтара.

— Вземете венеца — извика тя, — не искам да го нося, украсете ме с надгробни цветя, тъй като от олтара ще ме занесете в гроба!

Посетителите изтръпнаха. Едни се втурнаха към вратата на църквата, а други се мъчеха да се приближат до олтара.

. — Моето дете е полудяло — извика Мирович разплакан, — изгубило е ума си в деня на сватбата. Боже мой, твоето отмъщение наистина ме настигна. То ще ме погуби!

Мирович искаше да отиде към Павловна. Неочаквано той се олюля и падна на пода като ударен от гръм.

— Татко, татко — викаше Павловна и искаше да се хвърли върху него. — Боже, той е мъртъв и аз съм причина за неговата смърт! Естерхази я задържа.

— Клетвопрестъпнице — пошепна й той на ухото, — ще се каеш, задето не удържа думата си! Днес ти ме унижи пред цял Париж, но аз ще погубя и теб, и мъжа, когото обичаш!

— Аз не се плаша от твоето отмъщение, граф Естерхази — изгледа го гордо Павловна и се отдръпна от него. — Аз ще намеря такова убежище, където не ще смееш да ме преследваш. Хора като тебе се плашат от смъртта и бягат от гробовната тишина. Аз съм щастлива, че мога да умра, защото ще ида в обятията на оногова, когото обичам и на когото ще принадлежа на оня свят.

Нещастното момиче бръкна в пазвата си и извади шишенцето. Десетина ръце се протегнаха, за да го изтръгнат от ръцете й, но тя вече го бе допряла до устните си.

Шишенцето падна от ръцете на момичето и се счупи.

— Отрова — извика черният майор уплашен.

— Да, отрова — отвърна Павловна дрезгаво. — Предпочитам смъртта, граф Естерхази, отколкото да живея с вас.

Ева я хвана за ръка.

— Погребете ме до моя баща — изстена тя,— щом не мога да почивам до Емил фон Пикардин.

В тази минута пред входа на църквата се вдигна шум. Белобрад мъж със зачервено от тичане лице искаше да си пробие път през множеството.

— Оставете ме да отида при нея — извика той, — оставете ме да отида при княгиня Павловна Мирович. Нося важно съобщение, венчавката не трябва да се извършва.

Старият изтласкваше хората, които му се изпречваха на пътя. Най-после се добра до олтара.

— Госпожице Павловна, нося ви писмо.

— Кой сте вие? — запита учудено Павловна.

— Аз съм… не ме ли познавате вече? Толкова пъти съм ви носил цветя от моя беден господар? Аз съм Жан, слугата на барон Емил Пикардин.

— Негов слуга ли?

— Да, негов слуга. Преди два часа научих, че моят обичан господар е още жив и ето, нося ви писмо от него

— Той е жив! — извика Павловна и се разсмя като умопобъркана. — Емил е жив, а аз трябва да умра!

— Да, той е жив! — потвърди старият слуга и очите му се напълниха със сълзи. — Ала той страда в затвора поради грешка или поради ненавистта на някой от неприятелите му. Успях да се видя с барона; даде ми писмо за вас и ви моли да му останете вярна.

— Вече е късно — простена Павловна, — аз пих отрова и след няколко минути ще бъда мъртва. Ако знаех, че Емил още е жив! Не, не, не искам да умра, ще живея, ще живея, Емил!

Клетата девойка така се развълнува, че й прилоша. Ева заведе приятелката си в закътана стаичка. Естерхази пожела да я последва, ала Ева се изпречи пред него и с повелителен глас му каза:

— Поне в църквата уважавайте женския пол.

И като видя, че Естерхази още се бави, добави:

— Искате ли да кажа на обществото, събрано в църквата, че сте ме принуждавал да върша най-безбожни злодеяния?

— Млъкни — изкрещя извън себе си майорът.

— Прилоша й от нервно напрежение — прошепна Ева, — лъжливата отрова никак не й подейства. Тя, клетата, ще ми бъде благодарна, че не й дадох истинска отрова, понеже мъжът, когото обича, е жив.

Като каза тези думи тя извади от джоба си шишенце с ободряваща течност. Момичето допря шишенцето до носа на припадналата и не след дълго тя отвори очи, огледа се около себе си, после закри с ръце лицето си и каза.

— Боже мой, отровата е била много слаба и не ми подейства.

— Мила Павловна — прошепна й Ева, — аз не ти дадох отрова, защото Емил фон Пикардин е жив и ти ще го видиш пак.

— Жив! — възкликна младата жена. — Емил е жив! Значи пак ще започна борбата с живота.

— Да бягаме, защото черният майор ще извърши ново злодеяние и ти не ще видиш вече любимия си.

— Добре, но баща ми, не мога да оставя баща си.

— Баща ти вече е мъртъв — каза тъжно Ева, — нему нищо не може да помогне. Мисли за себе си и за този, когото обичаш.

Ева отиде в стаичката и взе един пакет, отвори го и извади две наметала, които скриваха сватбените им облекла. Покриха с воали лицата си и си поставиха капишони.

Ева повлече Павловна след себе си. Двете момичета излязоха през малка вратичка от двора на църквата и се озоваха на тясна уличка. На няколко крачки от църквата чакаше закрито купе. Ева помоли младата княгиня да влезе в колата и нареди:

— Карайте в Латинския квартал, улица „Бресле“ № 33.

После влезе във файтона и затвори вратата на изящното купе.

Конете потеглиха. Ева прегърна разплаканата девойка.

— Мила и обична Павловна, приятелко и сестро — каза тя тихо,— не плачи! Ти още можеш да бъдеш щастлива. Макар че ще е нужно няколко месеца да прекараме в скромна стаичка като обикновени, трудолюбиви работнички. Нека това не те плаши. По-добре е човек да живее в беднотия, отколкото в разкош и излишество при черния майор.

— О, това е хиляди пъти по-добре — съгласи се Павловна. — Ще работя, Ева, докато кръв потече от пръстите ми и докато се изтощя до припадък, само да не бъда принудена да давам тялото и душата си на човек, когото ненавиждам. Младостта ми ще остане вярна на Емил. Ще дойде време, когато той с благодарност ще ми целува ръка, въпреки че ще е загрубяла от работа.

После Ева целуна приятелката си и каза:

— Много горд трябва да бъде онзи мъж, на когото принадлежи такова вярно сърце, и които ще може един ден да направи такава девойка своя жена.

Присъстващите бяха напуснали вече църквата „Нотр Дам де пари“. Малка група бе останала край олтара. Свещите осветяваха тъжно зрелище. Около долната стълба на олтара имаше прострян човек, който слабо дишаше. Лицето му имаше вид на стогодишен старец. От гърдите му излизаше глухо стенание.

Това бе Мирович. Мнимият свещеник коленичи до него. Лекарят преглеждаше болния. Около него бе приведен владиката, заобиколен от свещениците. Десетина мъже в цивилно облекло стояха около църквата. Явно бе, че те очакваха нещо.

— Ще оживее ли? — попита мнимият свещеник лекаря.

— Ще оживее — отвърна той, — това мога да гарантирам. Князът е получил удар и ще остане недъгав.

Гърбавият свещеник избъбри няколко неразбрани думи. В този миг болният отвори очи.

— Детето ми! — простена той. — Къде е детето ми? Той направи опит да се привдигне, но не успя.

— Дойде на себе си — каза лекарят, — но докога, не се знае.

— Безразлично ми е, само да може да ме разбере. Гърбавият свещеник извади лист хартия от джоба си и сложи дясната си ръка върху рамото на болния.

— Григорий Мирович — изрече той високо, — чувате ли ме?

— Чувам ви — отвърна Мирович тихо.

— В името на закона ви арестувам, Григорий Мирович, като фалшификатор и убиец.

Свещеникът и лекарят погледнаха изумени говорещия.

— Какво правите тук? — извика владиката. — Как смеете да играете такава комедия в храма божи. Вие сте облекли свещеническо расо, само за да можете да се вмъкнете тук!

— Ваше преосвещенство, вие сте прав — отвърна гърбавият. — Моят дълг ме застави да се преоблека. В противен случай не бих могъл да дойда до олтара, а не исках да изпусна от очите си този човек. Казвам се Марк Питу и съм агент на тайната полиция. Владиката вдигна уплашено ръце.

— Наистина ли е разбойник този човек, когото полицията преследва?

— Да, той е опасен разбойник. Решихме да го арестуваме, тъй като намерихме доказателства, че той е един от най-изкусните световни фалшификатори, който от дълго време пълни Париж с фалшиви пари. Тази заран претърсихме стаята, която е наел у някоя си госпожа Легуве. Там се е представил за руски професор и там е фалшифицирал банкнотите. В заключения шкаф намерихме куфар, в който имаше мъртвец.

— Мъртвец ли! — извика владиката. — Смили се Боже над грешната му душа.

— Изглежда, че е бил някой приятел на фалшификатора, когото е убил през последните двадесет и четири часа.

Питу се поклони пред владиката и после се обърна към пленника си:

— Мирович — попита той, — желаете ли да ми кажете нещо?

— Да — отвърна Мирович.

— Тогава говорете! Едно признание ще смекчи наказанието ви.

Лекарят подкрепи Мирович и той стана.

— Моята дъщеря е невинна — изохка старецът. — Тя никога не е знаела нищо за моите работи. Съжалете ме, дайте ми отрова, искам да умра.

Вместо да отговори, Питу повика мъжете, които бяха до вратата на църквата. Те бяха преоблечени полицаи, които изнесоха Мирович от божия храм.

Болничната кола на парижката полиция ги чакаше пред църквата. Мъжете подпряха Мирович на една възглавница и Питу седна до него. Колата потегли към болницата на затвора. Григорий Мирович или княз Михаил Панин се загуби във входа на тъмната сграда.

Посетителите напуснаха църквата.

Младоженецът се отправи разгневен към дома си.

Невестата и нейната приятелка стояха в малка стаичка в латинския квартал.

Бащата на младоженката лежеше тежко болен в тъмничната болница, арестуван като фалшификатор и убиец.

Свещениците на „Нотр Дам“ коленичиха и се замолиха за опетнената църква.

Така завърши сватбата на Павловна.