Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (23)

24.

Курт Валберг и младата красива кубинка живееха от няколко седмици в Лондон, където между четирите и половина милиона население не им бе трудно да се укрият от преследването на полицията.

Валберг си мислеше, че още го издирват, той не знаеше че вместо него арестуваха клетия барон Емил фон Пикардин, на когото беше заел червената наметка.

В предградието, близо до пристанището, което се населяваше от отрудените работници, Курт Валберг нае две стаички — една за него и друга за Долора. Двамата живееха заедно. Долора домакинстваше, грижеше се за Курт. Тя стана негова робиня, а той се грижеше за нея и се отнасяше като към сестра, довереница и приятелка.

Робиня, приятелка, довереница и сестра!

Колко привлекателни думи. Ала те не са достатъчни за едно женско сърце, което обича. Долора страдаше неизказано.

Курт Валберг бе единственият, когото искрено обичаше и комуто бе дарила моминското си сърце. Наистина той винаги беше ведър и любезен към нея, но между тях имаше стена, която ги разделяше. Те се хранеха заедно, говореха и четяха, а младият немец учеше момичето на разни знания, които той бе придобил чрез самообразование. Тя научи много работи, които дотогава й бяха непознати. Ала младежът охладня към нея. Той не й подаваше ръка, от очите му не бликаха страстните погледи и избягваше всичко, което можеше да му напомни за по-раншните им отношения. От ден на ден Долора ставаше все по-бледа. Тя не позволяваше на Курт да забележи сълзите й, а само когато оставаше сама си казваше:

— Знаех, че той никога не ще може да забрави моето безчестие. Ще ме смята недостойна за любовта си. И е прав. Аз бавно ще свърша и ще умра в краката му.

На първия етаж в къщата, в която живееха двамата, имаше трета стаичка, по-скромно наредена от стаите на Курт и Долора. Тя беше само с един прозорец. В нея живееше млада, красива, ала очевидно страдаща жена. Тя рядко излизаше и по цели седмици си стоеше вкъщи. Когато излизаше, винаги носеше голям пакет — неща, които предаваше, за да получи други за изработване.

Няколко пъти вече Долора срещаше по стълбите съседката си. Те се поздравяваха само с кимване и се разминаваха, без да си проговорят.

Една сутрин Долора чистеше в коридора шапката на Курт и си спомняше колко пъти е снемала тази шапка от главата му, когато тя е пречила да я целува. Девойката заплака.

— Защо плачете? — попита я кротко един глас. Уплашена Долора се обърна — съседката й стоеше зад нея.

— И вие ли, дете мое, сте нещастна? — продължи тя. — Ах, защо толкова много хора са нещастни? Но какво ви е? Не бих желала да ми доверите тайната си, ала този, който има такъв любезен и грижлив брат, като вашия, той не е самотен на този свят.

— Брат ли? — проплака Долора и хладни тръпки побиха тялото й. — Не, не, господин Валберг не ми е брат.

— Не е ваш брат ли? — каза тя. — Извинете тогава, аз мислех…

— Ние живеем като брат и сестра, приятел и приятелка, или като двама обични другари.

— Зная сега защо тъгувате! — прошепна непознатата. — Кажете ми, моля, как се казвате.

— Долора е името ми.

— А моето Клаудина. Желаете ли Долора, да станем приятелки?

— С удоволствие.

Момичето подаде ръка на бледата жена и тя силно я стисна. От този миг отношенията между двете съседки ставаха все по-приятелски.

В Лондон Клаудина се прехранваше с ръкоделие и шиене. Един ден Долора помоли съседката си да потърси и за нея работа. Тя се съгласи. С каква гордост момичето предаде една вечер на Курт десет шилинга, които бе припечелила през седмицата!

Тя отдавна се измъчваше, че не може да плаща поне част от прехраната и трябва да живее от средствата на Курт. Като узна как е спечелила парите, младежът се зарадва и усмивка се показа на устните му.

— Хубаво си направила — каза младежът на момичето, — но ти се грижиш за мене и аз трябва да те издържам. Ще сложа тези пари настрана. — Немецът седна на масата, зави парите в хартия и написа върху нея: „Това са парите, които Долора спечели по честен начин.“

Курт Валберг също се запозна с Клаудина и му бе приятно да разговаря с нея. Тази жена беше обходила половината свят и разсъждаваше зряло. Младият работник забеляза, че е нещастна и крие някаква тайна в сърцето си, затова й обръщаше по-голямо внимание, смятайки за свой дълг да утешава и помага на нещастните. Често вечер Клаудина, Долора и той се събираха и разговаряха и тогава артистката се развеселяваше, забравяше мъките си.

Стените на това здание, в което живееха бедни семейства, бяха тънки и всяка дума казана в съседната стая — особено нощем — се чуваше много добре. Долора чуваше как съседката й по цели нощи ридае и охка. Една вечер тя каза:

— Ах, да не бях го извършила, да не бях изпълнила ужасното отмъщение. Боже мой, ти знаеш, че се разкайвам, разкайвам…

Сутринта Долора каза на Валберг, какво беше чула през нощта. Тя го запита, дали не е по-добре да разкаже на Клаудина за чутото. Валберг поклати глава.

— Не — отвърна той, — не трябва да я безпокоим; има хора, които не обичат другите да знаят за техните грижи. Ако Клаудина се нуждае от утеха и от помощ, тя сама ще пожелае да сподели тъгата си.

Дойде Коледа. Съседите решиха да прекарат Бъдни вечер заедно. Долора купи малка елха и я.украси със свещи, позлатени ябълки, орехи и сладкиши. Всичко това — за да достави удоволствие на Курт. Малката стая грейна от светлината на свещите. Благоуханието на елхата и на восъчните свещи я изпълваше. Тримата стояха радостни около коледното дърво. Разменяха си малки подаръци.

Долора беше изработила на Курт красив портфейл, а на вътрешната му страна бе извезала със сърма буквите К. и В.

Тя се надяваше, че младежът ще й подари сърцето си, но уви! Курт я погледна в очите и каза:

— Благодаря ти, Долора!

Момичето се обърна и заплака. Клаудина я прегърна и я утеши. Тя отдавна бе разбрала отношенията на Долора и Курт…

След малко и тримата бяха около масата. Настроението лека-полека се подобряваше. Разговаряха по-увлекателно и по-весело от друг път. Говореха за мира, който Рождество Христово носи на християните. Двете жени слушаха с внимание. Курт извади вестник от джоба си, разтвори го и показа статия, написана с едри букви.

— Тъкмо пред светлите празници се разиграва комедия на правосъдието — каза той. — Тя показва падението на модерното правораздаване!

.Клаудина вдигна очите си. Лицето й се бе изменило.

— Чули сте нещо за делото на Драйфус? — запита жената.

После, когато погледна вестника, разтревожена каза:

— Капитан Алфред Драйфус! — обвиняват го в предателство, в шпионаж, о, Боже мой!

И изгуби съзнание.

— Какво става? — запита Курт Долора. — Мислех, че тези неща не са интересни за нея.

— Нищо й няма — отвърна Долора, — през последните дни е работила много… След малко Клаудина се съвзе.

— Прощавайте — извини се тя на Курт, — всичко ще мине. Нека продължим прекъснатата тема. Говорихме за капитан Драйфус. Има ли нещо ново около делото му?

Гласът й беше тревожен, тя се показваше спокойна, обаче държанието й беше някак неестествено.

— Делото е приключено — отвърна Валберг, — без да са дали възможност на подсъдимия да се защити.

— Осъдили? — извикаха и двете жени в един глас.

Клаудина беше скочила от стола си, тя хвана ръката на Валберг и го погледна толкова страшно, че немецът отстъпи няколко крачки назад.

— На какво е осъден? — запита бледата жена страхливо.

— На вечно заточение в Каена — отвърна Валберг. — Това е по-лошо от смъртта. Ще го разжалват пред неговите войници, а после ще го мъчат, докато умре. Но най-напред ще отнемат честта му.

Клаудина се развълнува и се засмя подло, но изведнъж се опомни.

— Това ужасно дело ме разтревожи повече, отколкото предполагах — каза тя, за да оправдае поведението си. — Но не искам повече да помрачавам радостта ви. Нали бяхте обещали да направите пунш?

— Да, той е готов — зарадва се младата кубинка като видя, че приятелката й се развесели.

Момичето взе шишето с горещия пунш и наля в три чаши, които постави на масата. Пуншът беше отличен. Клаудина пи много от силното питие. Тя се развесели и започна да разказва за цирка, за будоарите и за много други неща, които досега не беше споменавала.

Курт клатеше глава и я гледаше учуден.

Към полунощ Клаудина стана от стола и каза:

— Време е вече, трябва да си отивам, надявам се, че тази нощ ще спя спокойно.

Тя си тръгна, но на прага се спря, хвана Курт и Долора за ръцете и им каза:

— Обичайте се, обичайте се, глупави хора! Използвайте щастието, защото бързо се помрачава и тогава човек съжалява за това, което си е отишло. Курт, Долора, бъдете щастливи! Сбогом, прощавайте!

Курт и Долора стояха един срещу друг безмълвни, трогнати. Лицето на момичето беше се зачервило от срам. Тя смяташе, че бе настъпила решителната минута. Не трябваше ли Курт да послуша думите на Клаудина? Младият немец остана неподвижен, гърдите му се вълнуваха, беше затворил очите си. Най-красивата жена, която познаваше, стоеше пред него и той знаеше, че тази жена го обича. Само една дума и тя щеше да бъде негова. Но той не произнесе тази дума. За него бе загубено момичето, което той обичаше преди време, заради нейното минало. Достойнството му не позволяваше да се ожени за нея, а да си играе с любовта й, не искаше, защото това щеше да я унищожи още повече.

— Лека нощ, Долора, легни си — каза той на момичето, — дано още много Коледи прекараме заедно.

— По-добре ще е да умра, отколкото да доживея до другата Коледа — прошепна Долора и отиде в стаята си.

Вратата между двете стаи се заключи.

Валберг се разхождаше развълнуван из стаята. Той се бореше с чувствата и мислите, които вълнуваха душата му. Най-после немецът надви колебанията си. Съблече се и легна в леглото си. Угаси лампата и се помъчи да заспи.

Веселото изражение по лицето на Клаудина се помрачи, когато влезе в стаята си. Тя разроши с ръце черните си къдри и заблъска главата си в стената, без да почувства болка.

— Осъден, осъден на „суха гилотина“ — изпъшка тя. — Той ще загине на далечния каменист остров под палещото тропическо слънце, заобиколен от жестоки, долни хора, които няма да дадат дори капка вода на умиращия от жажда. Как ли ме проклина мене, предателката, която съм го обичала, а после го предадох на враговете му. — Тя се тръшна на пода и захапа една кърпа, за да не чуят съседите риданията й.

След четвърт час, когато силите й бяха на привършване, тя махна кърпата от устата си и стана. Клаудина падна на леглото и дълго лежа без да помръдне. Когато стана, беше взела ужасно решение.

Коленичи пред стенната печка и запали огъня. Напълни печката с въглища и запуши всички отвори на прозореца и вратата. После се съблече, като остави долната фуста и чорапите си. След това затвори вратичката на печката. Образувалият се отровен газ от горящите въглища не излизаше през комина, а нахлу в стаята.

— Сполучих — прошепна тя. — Алфред Драйфус, преди още да узнаеш, че аз те предадох, не ще бъда вече между живите. Преди Теб ще умра и ще отида при нашето дете. И скоро ще се срещнем там.

Тя се втурна към леглото си и легна.

Сива мъгла започна да пъпли из стаята. Клаудина не я виждаше, но скоро започна да я чувства. Нещо я запритиска, като че някой бе стъпил на гърдите й. Тя тежко въздъхна, вдишвайки смъртоносната отрова. Очите я заболяха, започна да кашля, без да чувства болка. Неочаквано й се стори, че я обхваща тънко було. Стана й леко и тя сякаш се вдигна във въздуха. Летеше над хората и хиляди звезди я заобикаляха. После се спусна към земята и се намери в прекрасна градина. Клаудина лежеше върху благоуханни теменуги. Дочуваха се звуци на музика и сладостно чувство, каквото досега не бе изпитвала, изпълни гърдите й. Близкият гъсталак се разтвори и Алфред Драйфус излезе от него. С разтворени ръце той се хвърли към нея и започна страстно да я целува. Целувките на капитана ставаха все по-страстни, той я задушаваше, но не я пускаше.

— Въздух, въздух — простена тя, — задушавам се!

Обхвана я страх, студена пот изби по челото й. Сега вече не я притискаше в прегръдките си нейният любим, а черна сянка стягаше гърлото й. После сянката я взе и я отнесе в края на градината при една страшна пропаст. Сянката се изкикоти с хриплив глас и хвърли Клаудина в бездната.

Облаците сива мъгла обикаляха като черни сенки леглото на Клаудина. Отровни газове изпълниха стаята й. Слаб стон се изтръгна от гърдите й, леко се привдигна, но бе късно. Ръцете й описаха кръг и тя се сгромоляса на леглото.

Въглероден окис! О, ти, ужасно средство, с което бедните си служат, за да се избавят от земните тегла. Тази страшна отрова, която покосява живота на толкова хора по непредпазливост или небрежност уби и тази жертва. Завлече в мрака си и тази жена, която обичаше капитан Драйфус, която го провали и предадена неговите врагове.

— Курт, Курт, стани, моля ти се, стани!

Като чу тези думи Валберг, който още не спеше, стана от леглото. Той позна гласа на Долора.

— Какво има — попита, обличайки се. — Да не си болна? Какво се е случило.

— Струва ми се, че се случи някакво нещастие — отвърна момичето. — Боя се за Клаудина, чух от нейната стая стон, а се чувства и отвратителна миризма!

Курт отключи вратата към Долорината стая и пусна девойката да влезе при него. Младата кубинка държеше в ръка горяща свещ. После двамата излязоха в коридора и спряха пред вратата на Клаудина.

— Боже мой — извика Валберг и пребледня, — в стаята на нашата съседка нещо гори, или…

Немецът не довърши фразата — ужасно предчувствие го обхвана. Той започна да удря с две ръце по вратата.

— Клаудина — извика той, — събудете се, отворете.

Не последва никакъв отговор. Бе тихо. Валберг натисна вратата, ала не можа да я разбие. Съседите от долния етаж се събудиха.

— Клаудина, болна ли сте? — извика с тъжен глас Долора.

Курт Валберг отиде към стълбата и извика:

— Елате! Помогнете да отворим и да спасим живота на един човек. По-скоро, защото ще бъде късно.

Двама работници се изкачиха по стълбите. Тримата натиснаха вратата и тя със силен трясък се строши.

Мъжете отскочиха и закриха лицата си с ръце. Цял облак дим излезе от стаята.

— Въглероден окис! — извика Курт и пръв се завтече в стаята.

Той погледна към леглото, на което лежеше Клаудина. После се втурна към прозореца. Ала не можа да го отвори. Удари с юмрук стъклото, което се пръсна на стотици парченца.

В това време Долора отиде до леглото на нещастната. Напипа пулса й и извика:

— Още не е мъртва. Може би ще успеем да я спасим…

Курт помоли работниците да отнесат пострадалата в стаята на Долора. Мъжете взеха леглото и заедно с Клаудина го изнесоха. Младата жена показа признаци на живот. Докторът дойде и цели часове се мъчи да избави Клаудина от смъртта.

Младото момиче три дни не се отдели от леглото на приятелката си. Курт се усмихваше доволен, като виждаше, как Долора се грижи за болната. На петия ден Клаудина стана, а на шестия помоли Курт да поговорят.

Долора нищо не чу от разговора, тя даже не попита Курт за това. Чу само слабо хълцане и думите на Курт.

— Клаудина Лорет, не желая да зная каква вина имате за страшната съдба, която сполетя този човек. Поправете злото, което сте направила и така ще успокоите съвестта си. Присъдата още не е изпълнена и може да се отмени.

Три дни след този разговор Клаудина замина за Париж.