Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (22)

23.

— Позволете, госпожице, да привърша разказа си — отново започна Мирович. — Осем дни Катерина остана в моята пещера. През това време момичето бе весело и не поиска да се върне.

Споразумението за откупа отлагах всеки ден и когато най-после моите хора го получиха — той не беше заплатен от барон Острау, а от мене. Аз изплатих сумата вместо барона, като пожертвах голяма част от парите си.

Не исках да изнудвам нейния баща. Бяхме заедно осем дни. Малко е това време, госпожице, за една щастлива двойка.

Тъмнината на живота ми бе осветена от лъч и аз за първи път видях пропастта, в която се намирах. Дадох клетва на Катерина, че ще напусна позорното си занятие и ще започна да живея честно. Плакахме горчиво, когато дойде часът на нашата раздяла и особено когато трябваше да заведа Катерина при файтона, с който щеше да се върне във Варшава.

Дълго стояхме прегърнати. Никога мъж и жена не са се разделяли с толкова натъжени сърца.

В пещерата Катерина остави най-ценното съкровище, което имаше — своето девство. Разбойникът Михаил Панин не й го открадна, не я изнасили — тя самата ми го поднесе с радост, смирение и свенливост, както една невеста го дава на своя обичан съпруг след като махне венеца и булото от главата си и когато влюбените останат сами!

— Михаиле, моята съдба е в твоите ръце — каза Катерина, — и аз съм уверена, че ще спазиш клетвата си и ще те видя пак.

— В Петербург — извиках аз, — но вече като друг човек!

После я целунах и изтичах в гората. Прекарах до гроба на майка си цели два дни и сълзите ми намокриха пръстта. След четиринадесет дни избягах скришом от момчетата си и с големи трудности се озовах в Петербург.

Първото нещо, което узнах при един таен разговор с Катерина, беше, че тя ще става майка. Зарадвахме се и двамата и заживяхме с надеждата, че баронът ще даде съгласието си да се венчаем и ще можем да направим от детето си добър човек. Подпомогнат от мои приятели — високопоставени лица, аз успях до известна степен да оправя положението си. Промених името си и успях да получа документ за казашки хетман.

Месеците се нижеха един след друг и ние с Катерина се виждахме често. Дойде време, когато нейното положение не можеше повече да се крие.

Срещнах в Петербург един свещеник, някогашен приятел на баща ми, заемащ висока длъжност в Синода. Поверих му тайната и една нощ той ни венча. Бракът се сключи при всички изисквания на закона и Катерина стана пред Бога моя съпруга, а пред хората — княгиня Панина.

На следния ден отидох при баща й.

Баронът ме прие любезно — явяването ми като влиятелна личност го направи по-мек, но когато му разказах за по-раншния си живот — тогава погледът му стана мрачен.

— Вие, значи, сте измамили детето ми — каза той тихо. — Или сте го изнасилили, когато е било във вашата разбойническа пещера. Не мога никога да повярвам, че моята любима дъщеря, която дотогава не е поглеждала мъж, сама ви се е отдала. Не, в това никога не бихте могли да ме убедите.

— Извикайте дъщеря си — отвърнах аз, — и ако тя каже, че съм я измамил — тогава затворете ме в най-дълбокия зимник на вашата къща и отрежете дясната ми ръка.

След няколко минути Катерина стоеше пред баща си.

Тя се хвърли в краката му и каза, че ме обича и че ще ме обича до гроб. Ням, блед, с треперещи устни баронът я слушаше.

— Пожертва за своя любим и честта си? — я попита той тихо, след като тя свърши.

— Дадох на мъжа си това, което му принадлежи.

— На мъжа си ли?

— Да, тате, ние се венчахме, ние сме мъж и жена.

— Тъй ли? — попита той. — В такъв случай трябва да обмисля как да постъпя. Княз Михаил Панин, посетете ме довечера. Ще ви очаквам в осем часа.

Стори ми се, че в думите на барона имаше горчива ирония. Ала исках да вярвам, че се лъжа. Отправих нежен поглед към Катерина, направих учтив поклон към баща й и излязох от двореца. С нетърпение чаках уречения час.

Току-що пристигнах в двореца и един стар слуга ме отведе в стая, чиито стени бяха покрити с шити завеси.

Щом влязох, барон Острау стана от писалището, на което горяха шест свещи.

— Наистина ли искате за жена дъщеря ми? — попита гой, обръщайки се към мен.

— Не мога да искам това, което вече притежавам. Дойдох да моля за вашето благословие.

— Вашата сватба е станала толкова безшумно, че ми се иска да ви устроя малко тържество — каза старият барон с презрителна усмивка. — Ето и гостите!

Завесите се вдигнаха. Двадесет казаци, въоръжени от глава до пети, се нахвърлиха върху мене и ме повалиха на пода. Нищо не можах да направя, защото нямах никакво оръжие в себе си, а и никога не можех да помисля, че бащата на любимата ми Катерина може да ме нападне тъй подло.

Казаците ме вързаха и ме отведоха в двора, където чакаше кола. Закараха ме в запустяла къща край Петербург и ме затвориха във влажния зимник. Сваляха оковите ми само когато се хранех, но ме наблюдаваха двадесетина казаци и всяко мое движение се следеше.

Вече не желаех да ям и исках да умра от глад, но мисълта за Катерина ме крепеше — заради нея и детето си трябваше да живея.

Най-сетне през една тъмна нощ ме изведоха от тъмницата. Няколко казаци ме отведоха на първия етаж в изящно подредена къща. В стаята имаше легло, а на копринените постелки лежеше бледа красива жена и въпреки че лицето й бе маскирано, аз веднага познах моята Катерина. Тя държеше в ръцете си новородено дете — моето дете.

Една жена, навярно акушерка, стоеше до леглото. Ала жестокият й баща, барон Фон Острау, след като достатъчно се наслади на мъките ми, каза, че жена ми е родила момиченце, което ще се нарича Наталка. После се чу удряне на звънец и вратата се отвори. Влезе един окъсан, отвратителен човек. Жестокият баща му подаде детето ми, за да го обрече на срам и безчестие.

След като ме наруга, баронът ми съобщи, че бил издействал от царя да бъда заточен на остров Сахалин, а на всеки 12 октомври да ми удрят но двадесет тояги, за да не забравям рождения ден на детето си.

След това пак ме поведоха в ужасната тъмница. Крещях, исках да отида при жена си и детето си, но ударите на казаците ме заставяха да мълча.

Отведоха ме на остров Сахалин. За пътуването ми дотам най-добре е да не приказвам. Пътувах по вода и по суша. Почти винаги бях в долната част на парахода до кръста във вода, гладен, люлян от морските вълни.

Цели месеци скитахме по снежните гюлета, оковани, а щом стигнехме до някоя станция, където казаците си почиваха, мен и други тридесет затворници ни затваряха в тясно помещение, където можеха да се поберат едва пет души.

Много от другарите ми по неволя се разболяха от заразни болести, а казаците не отделяха здравите от болните.

Един-единствен лъч на надежда проблесна по време на пътуването. Това беше в Тоболск, където при нас дойде млад свещеник и ни утеши със светата вяра. Той беше добър и благороден човек и спечели моето доверие. Разправих му тежката си участ, съобщих му името на свещеника, който ни венча в Петербург и го помолих да предаде на Катерина едно писмо от мен. Той ми донесе перо, мастило и къс хартия и ми се закле, че ще направи тази добрина. Дали е удържал на клетвата си, не зная, но вярвам, че го е направил.

Слушала ли сте някога, госпожице, нещо за Сахалин? Не вярвам да сте чувала, тъй като костите на тия, които биха могли да ви разкажат за ужасните мъки на този остров, са захвърлени и стърчат край Охотския залив. Не желая да ви задържам повече и да ви разправям мъките си на Сахалин. Говори се, че имало на земята още по-ужасен ад от него, френската колония Каена. Аз останах на острова една година. Моята работа бе да издълбая в една канара стълба към морето. Винаги бях вързан за други престъпници. Чаках само удобен момент, за да избягам.

По обяд един ден бяха ни освободили от оковите, за да се храним, когато видях в морето малък кораб. Той плаваше бавно и беше на около пет мили от острова.

— Сега или никога — казах си аз и мисълта за жена ми и детето ме накараха да се хвърля във водата.

Плувах много бързо и се отдалечих от сушата. Когато избягах, пазачите спяха и бе изминал цял час, когато ме видяха. Изстреляха няколко гранати, но те падаха далеч от мене във водата и останах невредим.

Стигнах до кораба, китайците, които бяха против руската обсада на Сахалин, ме прибраха.

В отплата трябваше шест месеца да работя на кораба като роб, а после и да наглеждам оризовата плантация на собственика на кораба. Само че това беше играчка спрямо мъките, които преживях в Сахалин.

Успях най-после да напусна Китай и дойдох в Петербург. Тук се запознах със слугите на барон Острау и от тях разбрах това, което не очаквах.

Любимата ми Катерина починала няколко дни след раждането на детето. От скръб почти полудях, обаче не трябваше да се отдавам на скръбта, тъй като имах да изпълня две свети задължения — да спася моята Наталия от ръцете на разбойника Бенковски и да отмъстя на жестокия баща, който ни беше отнел щастието.

Последното беше първата ми работа. Но ми беше нужен капитал за тази работа, а аз нямах нищо. Наех стая в предградието. Моята хазайка ми даваше храна на кредит. След две-три седмици имах в джоба си няколко хиляди рубли. Винаги съм бил добър художник и тогава за първи път фалшифицирах банкноти. Те ставаха сполучливи и успявах да ги разменя.

Тогава се запознах с един англичанин кочияш, който работеше при барон Фон Острау. Казваше се Жаксон. (Мирович показа с ръка към куфара, който лежеше в ъгъла на стаята.) Той беше винаги алчен за пари и аз го подкупих с хиляда рубли. Една нощ баронът се връщаше от клуба на милионерите в петербургския си дворец. Аз се хвърлих във файтона му и го удуших.

Не ще забравя страшния му поглед в този миг. Пред очите ми се мяркаше образът на любимата ми Катерина, чийто жесток баща беше причина за нейната смърт. И ако имаше хиляда живота, аз пак щях да му ги отнема. Удуших го бавно, не исках да умре бързо. Няколко пъти той спомена името на Катерина, което още повече ме разгневяваше. След няколко минути всичко свърши. Аз отмъстих.

Похлопах на прозорчето на файтона и казах на Жаксон да го закара в двореца. После скочих от колата и си отидох у дома. Слугата беше заслужил хилядата рубли.

Арестуваха го и извършиха разследване, но понеже не можеха да докажат, че е чул вик за помощ, освободиха го след няколко месеца. Той дойде при мене и тъй като знаеше моята тайна, не посмях да го изпъдя.

Аз фабрикувах банкноти, а той ги разпространяваше. Скоро напуснахме Петербург. Не за да се отървем от полицията, а по друга важна причина.

Когато Жаксон беше арестуван, аз сполучих да намеря следите на стария разбойник и пияница Иван Бенковски. Срещнах го в едно кафене с лошо име, близо до Топлата баня. Той прислужваше там на публични жени, които след като се изкъпеха, пушеха опиум. Аз го спечелих благодарение на няколко чашки водка и десетина рубли. Наталия не била вече при него. Продал я бил на някаква жена с „маймунско“ лице за двадесет и пет рубли.

Коя беше тази жена с маймунското лице? Бенковски ми разказа всичко. Тя се била родила с космато лице, ръце и крака и приличала на маймуна. Използвала грозотата си като се показвала в музеите и панорамите срещу пари. Тя откупила моята Наталка с цел да направи от нея човешко изчадие.

Страданията ми бяха безкрайни. Кой знае какво бе направила от бедното ми дете. Тези хора пречупват и огъват костите на малките деца, за да направят от тях изроди, от които да печелят пари.

Дълго търсих жената с „маймунското“ лице.

Изминаха няколко седмици. Мой приятел, когото бях задължил да я търси, ми съобщи, че ще я намеря в един хан, където постоянно живеят такива хора.

Отидох веднага там. Беше се събрало странно общество. В гостилницата имаше разни гимнастици, комедианти, хора, които можеха да вървят на ръце. Един монголски великан, неговата жена, най-силната на света, която балансираше с топовни гюллета на гърдите си, една жена без крака, един татуиран мъж, водолаз и други такива. Разказваха си случки от пътуването. Дресираните им кучета лаеха, а ревът на лъва ги заставяше да мълчат. Маймуните си играеха в клетките и се катереха по железните пръчки.

Приближих се към жената с „маймунското“ лице. Тя напълно заслужаваше това прозвище. Лицето й бе покрито са косми и тя приличаше на шимпанзе. Но иначе беше добра жена. Като разбра, че аз съм бащата на Наталия, тя стисна ръцете ми и каза, че за жалост вече я продала. Милото детенце й пречело, но било много умно и красиво и тя не посмяла да му стори нищо. Сега детето се намирало в ръцете са някой си атлет Алфредо, когото наричали „Кралят на камбанариите“. Тя не знаеше къде се намира, но знаеше, че пътува с някакъв цирк.

Щом пуснаха Жаксон от затвора и се снабдихме с много пари, ние тръгнахме на път. Пътувахме от град на град и от село на село. Жаксон не знаеше целта на нашето пътуване, той мислеше, че го правим, за да не ни хване полицията. Не знаеше и защо посещавам цирковете, които срещнахме по пътя, и защо се запознавам с артистите. Казах му, че това е мой навик. Не можах да открия следа от Наталка.

Бях се вече отчаял. Обиколихме цяла Северна и Южна Русия и се приближавахме към Одеса и Черно море.

Отдалече видях, че един човек се качваше на камбанарията на църквата по въже. Изглежда, че беше атлет.

Вървях толкова бързо, че Жаксон едва ме настигаше. В селото имаше цирк и човекът, който се изкачваше по въжето, бе Алфредо „Кралят на камбанариите“. Той не бе сам в опасното си занимание. Държеше в ръцете си малко момиченце, облечено в бяло. Това бе моята Наталка.

Можете да си представите, какво чувство ме обзе, когато гледах този човек. Бях се разтреперал и поглъщах всяко негово движение, докато най-после слезе на земята. Трябваше да се въздържа от намерението си да прегърна Наталия, докато се стъмни. Жаксон спеше, когато тръгнах към дома на атлета. Той и жена му бяха будни, а Наталка спеше в люлката си.

Скоро се разбрахме с Алфредо. Той се нуждаеше от пари и се задоволи с петстотин рубли, които му дадох веднага. На този човек, госпожице, не дадох фалшиви пари.

На другата заран Жаксон остана изненадан, като видя едно детенце в леглото ми. Обясних му, че много съм харесал детето, затова съм го купил и ще го възпитам като моя дъщеря.

Върнах се в Петербург.

В Русия си купих документи, тъй като там с пари всичко се придобива. Вече бях княз Григорий Мирович. Наех хубава голяма къща и една възпитателка за детето ми.

Понеже името Наталка ми напомняше за жестокия баща на жена ми, който бе кръстил моето дете с това име, аз го измених и я наричах Павловна — това бе името на моята майка.

Не мога да ви опиша какво бе за мене това дете! То ми напомняше за онази, която тъй горещо съм обичал и която обичам и сега.

Павловна порасна и стана хубаво момиче. Тя ме обича, а аз я обожавам. Като я погледна, забравям нещастието си и не мисля, че съм бил разбойник, а сега фалшификатор.

Павловна и до днес не знае нищо — нито за мен, нито с какво заплащам разноските по поддържането на двореца. Този мерзавец, който лежи мъртъв в куфара, искаше да разбуди любимото ми дете от блажения сън и да разруши щастието й, затова го убих.

Моля ви, госпожице — каза Мирович, като стана от стола и падна на колене пред Алиса, — дайте ми двадесет и четири часа срок, докато свърши венчалният обред на дъщеря ми с граф Естерхази. Кълна ви се, тогава, кълна ви се в спомена за любимата ми Катерина, че ще се предам сам на полицията… Вие сега знаете историята на моя живот, съмнявате ли се още, че аз, Михаил Панин, не ще удържа на думата си?

Алиса се наведе над коленичилия. Тя сложи ръката си на побелялата му глава.

— Станете, Михаил Панин — каза тя, — аз ви вярвам. Давам ви двадесет и четири часа, за да се предадете сам на полицията. Това, ще смекчи наказанието. Ще ви дам добър съвет, княз Михаил Панин — разкажете всичко на съдиите, което разказахте на мен. Тогава наказанието ви за убийство не ще бъде толкова тежко, а колкото до другите престъпления — те са покрити с давност.

Мирович заплака и целуна края на Алисината дреха.

Мнимият княз не занесе куфара с мъртвеца у дома си. Остави го в големия шкаф в стаята и го заключи. Той изгаси лампата и излезе. Без да подозира нищо, мина край стария просяк, който седеше на камъка и спеше.

Разсъмваше се, когато Мирович влезе в двореца си. Старият просяк го следваше.

Когато князът влезе, просякът нае файтон, показа малката си картичка и заповяда да го закарат в къщата на градоначалника господин Фон Ла Бриер.

Просякът съобщи кой е и разпореди да се събуди градоначалникът. Господин Ла Бриер остана изненадан, като го видя.

— Господин Питу, човек едва може да ви познае — каза той, — какви новини ми носите?

— Моля ви, разпоредете да се арестува един човек — каза гърбавият Питу.

— Да се арестува? Кой?

— Княз Григорий Мирович.

— Вие полудял ли сте? Искате да арестувате руснака?

— Да, господин началник — отвърна Питу, — този княз Григорий Мирович е фалшификаторът, когото от няколко седмици търсим.