Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (217)

56.

Това се случи късно през нощта след трагичната кончина на Екатерина дьо Ла Бриер, която сложи край на живота си.

Денят вече се задаваше, слънцето изгряваше зад тъмните облаци. Префектът на полицията седеше в кабинета си, подпрял загриженото си лице с ръка. Той не знаеше още нищо за нещастието, което се случи в затвора „Сен Лазар“, но чувстваше душевна мъка. Не можеше да забрави предсказанието на Андорската вещица. Той не беше суеверен и при все това не можеше да се отърве от това злобно предсказание, както би направил при всеки друг случай.

Беше забелязал, че от известно време положението му се разклаща и това много го плашеше. Ами ако случайно бабата е казала истината?

Осем дни му беше дала тя, осем дни, а след това… какво го очакваше?…

С пресилена усмивка подскочи като ужилен от креслото, на което седеше. Как! Той, префектът на полицията на Париж, той, Ла Бриер, в цветуща възраст да бъде мъртъв след осем дни. Лудост, глупост! Оная вещица е лъжкиня и е глупак този, който й повярва!

Ла Бриер седна отново пред писалището си. Лампата гореше, но светлината й се примесваше с бледите сенки на идващата утрин.

Ла Бриер държеше пред себе си книгата, която Питу беше откраднал навремето от Петербургската полиция. Той прочете още веднъж главата, която съдържаше историята на неговата жена. Този лист хартия беше убил щастието му. Защо ли беше толкова безчовечен спрямо прегрешението на Екатерина, след като толкова мъже прощават на жените си живота преди омъжването им? Беше ли това само неговата гордост, беше ли страхът хората да не узнаят вината на жена му? Не! В този момент той си призна, че доскоро обичаше до лудост Екатерина, че я обича и сега още и че не гордостта му е обидена, а по-късно изгарящата ревност го докарваше до състояние на безумие! Да, тя го беше влудила, защото сега, когато размишляваше, той разбра, че е скъсал от собствената си плът, когато заповяда арестуването на жена си и дъщеря й.

Можеше ли наистина да изправи жена си пред позорния стълб и да остави работите да стигнат до конфликт между него и барон фон Пикардин, съпругът на Павловна? Какво би излязло от един подобен конфликт?…

Както виждаме, Ла Бриер не знаеше, че Емил Пикардин успя вече да се сдобие от председателя на републиката със заповед за освобождаването на Павловна и Екатерина. Наистина, това стана при пълна тайна, защото твърде отдавна положението на префекта на полицията беше доста разклатено и този последен факт вече беше поставил на дневен ред въпроса за оставката му.

Сега Ла Бриер се разхождаше с едри крачки из кабинета си. Той обичаше Екатерина и тя винаги, знаеше го, му бе вярна и предана съпруга. Може би не го обичаше страстно, защото дълбоко в душата й сигурно се отразяваше още образът на разбойника, на който се. беше отдала като момиче. И въпреки всичко това, тя бе винаги добра, нежна и любезна към него.

А той как й се отблагодари? Огорчаваше целия й живот с ревниви сцени. Непрекъснато я преследваше със своите шпиони, изтръгнал й беше детето, а сега я хвърляше в най-черно нещастие.

Все по-замислен ставаше посивелият човек и все по-ясно му ставаше, че беше несправедлив спрямо собствената си жена и безсъвестен спрямо себе си. Но не можеше ли да се поправи сторената грешка? Той, префектът на полицията, можеше да каже само една дума и двете жени щяха да бъдат незабавно освободени от „Сен Лазар“.

Като светкавица премина през ума му тази мисъл. Да, той щеше да извърши това и да помоли Екатерина и дъщеря й да му простят. По този начин всичко щеше да бъде поправено. Снегът на старостта беше посипал вече главата му. И на тази възраст никой не трябва да бъде непримирим. Това е възраст, когато човек мисли за мир.

След като Ла Бриер взе решението, той поиска веднага да пристъпи към изпълнението му. Най-напред, обаче, разхлади лицето си със студена вода. После наметна върху плещите си пелерина, грабна шапката си и реши да тръгне към „Сен Лазар“, за да освободи двете жени от срамния затвор.

Вече отваряше вратата на кабинета, когато чу приближаването на много хора. Слисан, той спря и отстъпи назад. Какво означаваше това? Кой се осмеляваше да влезе така рано в апартамента му?

Вратата се отвори. Страшна сцена се разкри пред очите на Ла Бриер. Двама души носеха ковчег и го поставиха сред стаята. В него лежеше Екатерина Ла Бриер, неговата съпруга! Главата на трупа беше разбита и обвита в копринена кърпа. Ръцете й — студени и бледи, бяха поставени сключени на гърдите й. Дрехите на нещастницата бяха целите в кръв. Носачите поставиха по една запалена свещ при главата и краката на мъртвата и се отстраниха по даден от един мъж знак, който дотогава стоеше настрана заедно с млада жена.

Този човек беше барон Пикардин. Дамата в траур, която приведена се опираше на ръката му, беше Павловна, дъщерята на мъртвата.

Щом носачите напуснаха стаята, Емил затвори вратата, заключи я и сложи ключа в джоба си. Префектът го загледа безмълвно. Беше се вцепенил от ужас до писмената си маса. Широко отворените му очи изскачаха от орбитите, лицето му посиня. Не можеше да откъсне поглед от страшно обезобразения труп. Барон Пикардин се приближи тихо.

Очите му блестяха, впити в префекта на полицията. После произнесе мрачно:

— Убиец! Погледни делото си!

Ла Бриер потрепери.

— Моето дело! — възкликна той с треперещ глас.

— Не, не, никога не съм искал това… не това… о, нещастната, какво е направила?… Защо не почака поне един час още преди да вземе това фатално решение?… Аз току-що исках да отида и да я освободя заедно с дъщеря й, да им върна свободата и любовта.

— Любов ти не можеше да й дадеш, господине мой — прекъсна го баронът сурово, — защото любовта може да се приеме само от ония, които обичаме. Тази жена никога не те е обичала!

— Никога не ме е обичала!… — повтори Ла Бриер и главата му се отпусна още по-ниско на гърдите…

— Да, толкова години е била твоя жена — продължи Емил. — Тя е познавала в душата си своята любов към оня човек, който бе нейният идеал и баща на детето й. Този човек, наистина, бе разбойник, може би престъпник, но той беше по-добър, по-благороден от теб, убиеца на собствената си жена.

— С какво право ми казвате всичко това? — измънка префектът на полицията, мъчейки се да се изтръгне от овладялото го вцепенение.

— Казвам ви го със светото право, което има защитникът на невинността. Господин префекте, аз искам удовлетворение за това, което извършихте, и то незабавно.

— Удовлетворение? Може би си въобразявате, че ще кръстосам сабята си с вас? О, не, аз съм враг на тези парижки дуели, в които кръвта едва тече от леко одраскване и които завършват с помирение на неприятелите…

— Аз никога няма да ви протегна ръка за помирение, господине мой, защото подавам ръка само на честен човек. Впрочем, аз ще ви искам удовлетворение не само за едната, но и за другата, която е жива.

Емил посочи с ръка Павловна, която се свлече ридаеща до ковчега на майка си.

— Вие обидихте смъртно жена ми! — продължи Емил фон Пикардин страстно. — Вие хвърлихте най-чистото създание, което съществува на земното кълбо, в обществото на паднали жени. вие я уподобихте с тези жени. Трябва да разберете, че един от двама ни е излишен на този свят и ако не искате да се биете с мен на дуел, ще ви пребия като побесняло куче на улицата!

Ла Бриер мълчеше. Той прехапа до кръв долната си устна. След къса пауза изрече задавено:

— Признавам, че имате право, господине — един от двама ни трябва да изчезне!

— Изберете тогава оръжието!

— Казах ви вече, че в качеството си на префект на полицията не мога да се дуелирам. Трябва да намерим по-малко шумно и сигурно място. Какво мислите за един американски дуел?

— Съгласен съм и на това, но не бих желал да проигравам живота си на карта или на зар, защото това ми се струва неприлично пред лицето на Бога, вечния съдия.

— Тогава ще ви предложа нещо друго — продължи Ла Бриер. — Ще бъдете ли добър да ме последвате в съседната стая, защото пред вашата съпруга не е удобно да се третира този въпрос.

— Готов съм, господине!

С тези думи баронът последва префекта в съседната стая, където останаха заедно около четвърт час.

Когато излязоха отново и двамата бяха по-бледи от по-рано, но изглеждаше, че са се споразумели по отношение на пътя, по който единият от тях трябваше да отиде на гробищата.

Баронът помогна на жена си да стане.

— Ела, Павловна — каза й той, — нямаме работа тук. Хайде да се върнем вкъщи и да подредим работите си и може би след три дни ти сама ще напуснеш Париж…

— О, Емил, Емил, умирам от срам — възкликна Павловна, — не смея да те погледна в лицето.

Баронът притисна нежно в прегръдките си хубавата си млада съпруга.

— О, скъпа моя, аз ще направя всичко, за да забравиш миналото.

Той поиска да я изведе вън от стаята.

— Не, няма да изляза — викна тя решително, — няма да се разделя с останките на мама, докато е още на земята. Как бих могла да я оставя самичка и нещастна в тази къща, във властта на този безсърдечен човек, който причини смъртта й?

— И аз ви моля — каза Ла Бриер със сломен глас — да оставите останките на жена ми и ви се заклевам, че ще й отдам всичките почести, които заслужава. Презирайте ме, мразете ме, но оставете ме самичък с моята Екатерина.

Павловна и баронът го изгледаха слисани. Каква неочаквана промяна се беше извършила в душата на този човек? Не блестяха ли сълзи в очите му? Не личеше ли по цялото му брадато лице неизразима скръб? Не се ли прекланяше сега той дълбоко над ковчега? Не взе ли студената ръка на мъртвата, за да я целуне?

— Господ го осъди вече — каза тихо баронът, — той потопи сърцето му в покаяние…

— Така да бъде — реши Павловна, — оставям тялото на мама, душата й. Знам, тя ще дойде с мен и ще ме придружава навсякъде в живота ми.

Тя се наведе и още веднъж, за последен път, целуна бледите устни на мъртвата.

— Простете ми! — пошепна й Ла Бриер. Павловна склони глава.

— Онова, което сторихте на мен — каза тя с въздишка, — аз бих могла да ви простя, но онова, което прегрешихте спрямо тази мъченица, него никога не бих могла. Ако някога видите отново майка ми на другия свят, където не съществува омраза и преследване, нека тя ви прости.

Ла Бриер рухна със сподавени ридания върху ковчега на жена си.

Смъртта на Екатерина се пазеше в тайна. В една стая, чийто ключ Ла Бриер носеше винаги в джоба си, стоеше ковчегът с трупа и никой в дома не подозираше, че се намира там. Нито един вестник не съобщи за случката в затвора „Сен Лазар“. Ла Бриер си даваше бодър вид пред подчинените си, тъй че никой не подозираше дълбоката трагедия, която се разиграваше в душата на този човек. Дори на втория ден след тази фатална нощ беше се събрало весело общество в дома на Ла Бриер. Префектът беше поканил няколко приятели на банкет, с които и друг път се бе събирал и с които обикновено ходеше на лов. Имаше в околностите на Париж ловно имение и поканените говореха само за лова в него. Рано заранта още веселата компания изпълваше столовата на префекта, където се сервира прекрасна ловджийска закуска.

Между поканените гости беше и барон Емил фон Пикардин. Ла Бриер изглеждаше добре разположен. Той отправяше често към всеки от гостите си по някоя шега. Особено много говореше с младия барон, който стоеше на масата до него.

Тези двама мъже, изглежда, че се разбираха много добре. Часовникът показваше осем часа. Префектът стана и вдигна с гостите си последния тост. Строен възглас процепи въздуха, после всички ловджии станаха за тръгване.

— Един момент само — възкликна Ла Бриер, — не съм си избрал още оръжие за днешния лов и ви моля да ме последвате в оръжейната стая… Елате, господин бароне, подайте си ръката. Вие още не сте виждал моята колекция от оръжия. Надявам се, че тя ще ви хареса.

Емил хвана ръката на префекта, който беше блед като мъртвец.

— Усмихнете се, господин бароне, усмихнете се — прошепна му Ла Бриер, — направете като мен, разигравайте пред тия хора започнатата комедия.

— Това е цяла трагедия, господине — отговори Емил. — Това е трагедия, която ще завърши със смърт…

— Смъртта не е нищо — отговори Ла Бриер, минавайки с барона под ръка през широк коридор, — само превръщането в нищожество е тежко за нас, хората, защото сме прекалено самомнителни и си въобразяваме, че светът не може да мине без нашите ценни личности!

Докато се разменяха тези странни думи, двамата мъже стигнаха до оръжейната зала. Стените й бяха покрити с ценни оръжия. Пушки, саби, пистолети, револвери от всякакъв род, красяха артистично наредените пана. Гостите, дошли с Ла Бриер, не можаха достатъчно да се възхищават на тази колекция, подредена с вкус и умение. Префектът на полицията извади от джоба си малък ключ и отвори с него украсен с резба дъбов шкаф. В него бе подредена друга колекция от ловни оръжия. Всички те съставляваха редица от блестящи цеви и сребърни кутии.

— Е, господин бароне, харесва ли ви моята колекция от оръжия? — запита префектът.

— Възхитителна е — отговори Емил, — рядко съм виждал нещо по-съвършено и по-ценно…

— Коя от тези пушки бихте избрали за лов?

При този въпрос леки тръпки побиха тялото на барона. Той знаеше, че в следния момент съдбата му щеше да се реши. Помисли си за Павловна… после решително отговори.

— Мисля, че тази пушка е прекрасна за един достоен лов… Тя ми се струва добра и човек може точно да се прицелва с нея.

— Опитайте да видите колко е лека — каза префектът със сигурен глас.

Емил протегна ръка и взе пушката. Същевременно и Ла Бриер взе наслука една двуцевна пушка.

— Не е ли вярно — каза той на барона, — че вашата пушка е лека като перо? И да видите само колко леко действа…

— Да опитам ли — попита Емил с угаснал глас.

Той насочи цевта на пушката към челото… Натисна спусъка… Сухо щракване. Пушката не беше заредена.

— Наистина — каза, дишайки облекчено, — пушката е отлична.

— Но моята е още по-хубава — възкликна префектът на полицията. — Вижте колко леко функционира…

Казвайки това, той натисна спусъка, насочвайки уж случайно цевта към гърдите си…

В същия момент се разнесе гърмеж. Дим от барут изпълни цялата стая. Когато този пушек се разпръсна, всички видяха префекта на полицията проснат на земята. Кръвта шуртеше от раната на гърдите му. Вик на ужас се разнесе от всички страни и гостите се спуснаха на помощ.

Нещастникът беше вдигнат от пода и бе поставен върху широко кожено канапе. Няколко гости се спуснаха да повикат лекар.

Барон фон Пикардин остана до умиращия. Префектът на полицията беше смъртно ранен. Заедно с кръвта, която изобилно течеше от раната му, угасваше и неговият живот. Сломеният му поглед беше насочен с неописуем израз към Емил.

— Удържах си думата, нали? — пошепна Ла Бриер.

— Да, по решение на Провидението, куршумът засегна виновника.

Емил взе ръката на умиращия.

— Сега вече си простен за всичко, Ла Бриер — пошепна му той на ухото. — С това си деяние изкупи всичко, което направи срещу Екатерина, и нейната дъщеря.

— Изкупих… — промълви умиращият, — всичко изкупих…

После се надигна с мъка и докато погледът му угасваше, изрече насечено:

— Да ме заровите… заедно с жена ми… бароне,… ключът от стаята, където е мъртвата… ще го намерите в джоба ми. И още нещо — продължи той с все по-слаб глас. — Пикардин… на писалището ми… има една книга… Дневник на грешните… скъсай листата, в които се говори за нея… за Екатерина… унищожи ги… веднага… докато още виждам…

Баронът изчезна при първия знак на умиращия и се върна след няколко мига с няколко свити и смачкани листа в шепата си.

— Унищожих листата — пошепна той на ухото на умиращия.

— Унищожи ли ги?… Слава Богу… сега… сега мога да…

Не можа да довърши думата си. Кръв бликна от устата му.

В този момент влезе пратеник от председателя на републиката. Той носеше писмо за господин Ла Бриер. Пикардин го отвори. То беше предназначено за префекта на полицията. Баронът хвърли писмото в огъня.

— Много късно — измърмори той. — За този човек вече няма нито повишение нито разжалване. Сега той е вече в света, където всички хора са равни. Равни пред Бога!

После затвори очите на мъртвеца.

Същата вечер във вестник „Фигаро“ можеше да се прочете:

„Страшно нещастие се е случило тая заран в дома на префекта на полицията Дьо Ла Бриер — нещастие, което коства живота на висшия чиновник.

Както всяка година, господин Дьо Ла Бриер е поканил приятелите си на лов. Празненството е започнало с весела закуска, дадена на ловджиите в голямата столова на луксозния му дом. Между поканените имаше много знатни лица от парижкото общество, между които и барон фон Пикардин.

След закуската префектът повел гостите си да им покаже оръжейната си колекция и да избере две ловджийски пушки за себе си и за барона.

Докато другите гости са разговаряли задушевно, пушейки и възхищавайки се на богатата колекция оръжия, изведнъж пушката, която префектът държал в ръцете си, гръмва и куршумът пронизва гърдите на нещастния човек. Ударен смъртно, префектът на полицията пада на земята и преди още да му се даде медицинска помощ, умира в ръцете на своя приятел, барон фон Пикардин.

С господин Дьо Ла Бриер Париж губи не само способен чиновник, който без съмнение би допринесъл много за реда, но от парижкото общество изчезна една от най-симпатичните фигури.

Погребението на префекта на полицията, починал така неочаквано и трагично, ще се извърши вдругиден.

Палатата на префектурата е в траур.

Запазваме си правото да се върнем с по-обширна статия за заслугите на господин Дьо Ла Бриер за обществената безопасност на парижани.

Той беше силен човек и трудно бихме намерили друг като него.

Последен час. Току-що научихме за едно ново нещастие случило се в дома на префекта на полицията. Госпожа Дьо Ла Бриер, вярна другарка в живота на префекта, при вестта за смъртта на съпруга си е била засегната от апоплектичен удар.

В цялото парижко общество царува голяма изненада и притеснение. Числото на венците, които се полагат на катафалката на нещастната двойка, расте всеки час.

Чувстваме се задължени да кажем тук, че различните слухове, които се носят за самоубийството на префекта на полицията, са лишени от всяко основание.

Както научаваме, барон фон Пикардин, който е близък родственик с бившия префект и неговата съпруга, е решил да изправи пред правосъдието всички ония, които пръскат тези клеветнически слухове.“

Когато телата на префекта и на неговата съпруга бяха съпроводени до гробищата, придружени от многобройна публика, една старица стоеше подпряна до стената на гробищата „Пер Лашез“ и се смееше на глас. Това беше андорската гадателка.

Когато множеството се пръсна, тя бавно се промъкна до гроба с венци и цветя.

— Е, скъпи ми, господин префекте на полицията — възкликна тя иронично, — ще се смееш ли и сега на предсказанието на испанската гледачка? Осем дена, така ти казах. След осем дена… Утре едва е осмият ден, откакто ти предрекох това, и ето, земята те погълна!

После тя се изхрачи на гроба и тръгна с накуцване, като избухваше от време на време в лудо кикотене.