Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (21)

22.

— Син съм на полския княз Панин. Името ми не е Григорий Мирович, а княз Михаил Панин. Първите благородници на Полша пирували в замъка на баща ми в деня на моето раждане. Във Варшава камбаните биели и топовете гърмели, когато съм бил кръщаван. Тъй започва моят живот. Кой е могъл да предположи каква съдба ме очаква!

Русия беше отнела свободата на Полша, която не искаше да сведе глава пред руското робство. В душите на поляците се пробуждаше желание да възкресят своето отечество, да го видят свободно. И това желание е било толкова силно, че взе връх над всички други чувства. Преданите полски синове желаеха да освободят милото си отечество и да поставят на полския престол свой крал, в чиито жили да тече полска кръв. Всички други желания изчезнаха пред това най-първо, изконно искане. Пред него помръкна дори и любовта към жените и децата им, страхът от загубването на имота и живота. Тази борба е известна на света и историята я е отбелязала със златни букви.

Щом навърших петнадесет години, започнах да забелязвам, че в замъка става нещо необикновено. Приятелите на баща ми пристигаха и си отиваха, но не така весели и радостни както по-рано. Те дохождаха нощем, но увити с широки наметки и с фалшиви бради. Озъртаха се плахо и влизаха в стаята на баща ми, намираща се на долния етаж на замъка. Но не оставаха в тази стая. Подслушвах на вратата и нищо не чувах. Къде ли изчезваха? Стаята на баща ми имаше само една врата, пред която аз стоях, а прозорците й гледаха към градината, но и там не се виждаше никой. Явно баща ми е имал някакъв скрит изход. Знаете, госпожице, на петнадесет години човек е много любопитен. Това детско любопитство стана причина да узная тайната.

Един ден привечер се бях скрил под голямото канапе, намиращо се в стаята на баща ми. Не мина час и аз узнах откъде минаваха баща ми и неговите приятели. Зад големия портрет на дядо ми имаше тайна врата. През нея излизаха маскираните хора. Но къде отиваха? Исках и това да узная. Щом мъжете изчезнаха през тайната врата, аз излязох изпод канапето. С развълнувано сърце почнах да слизам надолу но стълбата все по-дълбоко и по-дълбоко в зимника и най-после до мен достигнаха мъжки гласове. Уверих се, че съм близо до целта. Когато се намерих в зимника, скрих се зад голяма бъчва, откъдето можах да видя и да чуя всичко.

Полските благородници бяха се събрали в това подземие, за да решават съдбата на отечеството си. Още бях млад и не можех да разбера всичко от разговора им. Разбрах само това, че бяха решили да обявят въстание срещу руското управление и да убият губернатора на Полша граф Иван Салтиков. Този човек безбожно изтезаваше бедния полски народ. Бесилката, куршумът и щикът бяха главните средства, с които той управляваше Полша. От този тиран трепереха малки и големи. Не щадеше нито старци, нито жени, нито деца. Той искаше да заличи полския народ от полската земя и върху трупа му да създаде нова руска губерния.

— Салтиков трябва да се погуби — каза баща ми. — Сега, братя, ще хвърлим жребий, за да видим кому ще се падне честта да затрие този тиранин.

Той взе лист хартия, наряза я на тесни ивици и от тях направи двадесет и едно билетчета, като написа на едно от тях „спасител на отечеството“. После сложи билетчетата в шапката си, разбърка ги добре и помоли съзаклятниците да изтеглят по едно.

В зимника настана мъртва тишина. Моето сърце биеше до пръсване. Любопитствах да зная кому ще се падне жребият.

Неочаквано баща ми застана в средата на съзаклятниците. Очите му бяха светнали, а благородната му снага се изправи решително и гордо.

— Братя — рече той, — на мен се падна щастието да изтегля жребия. Утре в един часа след обяд Салтиков не ще бъде между живите. Ще пробода зверското му сърце с кама пред собствения му дворец.

— Не искаш ли просто да го застреляш? — попитаха няколко съзаклятници.

— Не, братя — отвърна твърдо баща ми. — Това псе Салтиков не заслужава куршум. Това би било почтена смърт. Ще забия едно студено желязо в кучешкото му сърце и над трупа му ще обявя свободата на Полша. Тогава всеки от вас ще знае какво му предстои. Братята ни от провинцията също знаят какво трябва да правят. Сега да се разотидем като роби, а после ще се видим като свободни хора.

Аз напуснах скривалището си, изтичах по стълбище и побягнах в спалнята.

Хвърлих се облечен на леглото, но не можах да заспя. Страхувах се за живота на баща ми и в същото време му завиждах. Сравнявах моя баща с героите от древните времена, които с готовност са жертвали живота си за изтребването на тираните. На другата заран срещнах баща си в стаята за гости. Неговите очи непрестанно ме гледаха, като че искаше да ми каже нещо. Трябваше цялата сутрин да остана при него. Той ме бе хванал за ръцете и ми говореше сериозни работи. Към обяд ме целуна по челото и ми каза да отида да си уча уроците. Аз се подчиних, отидох в учебната стая, но не погледнах уроците, а взех малка кама, укрих я в джоба си и тръгнах подир него.

Студено беше и валеше сняг. Баща ми беше облечен в хубав кожух. Запъти се по най-късия път към двореца на губернатора. Когато дойде до мястото, Салтиков слизаше по стълбата. Той имаше красива униформа, черкезка шапка бе окачена на лявата му страна. По лицето му личеше, че бе пийнал повечко водка. Баща ми го причака до стълбите и го поздрави учтиво. Аз се скрих зад един стълб и можах да чуя всяка дума.

— Господин губернатор — каза баща ми, — преди шест седмици полските благородници ви предадоха един меморандум, но и досега не са получили отговор. Защо не им отговаряте?

— Полските благородници? — изсмя се Салтиков презрително. — В Полша благородници са русите, а поляците са нашите псета. Аз ще науча тези псета с камшик да обикалят господарите си.

— Ние обичаме русите — каза баща ми и видях как той пъхна ръката си под кожуха, — но само когато са мъртви.

Той извади камата и в миг я заби в гърдите на губернатора.

Върхът на ножа потъна в дрехите на руснака, но после се чу метален звук и той се изплъзна.

Никой не знаеше, че Салтиков е бил толкова страхлив, та е носел желязна броня под дрехите си. Свитата на губернатора се нахвърли върху баща ми, стражари и слуги заприиждаха от двореца и след малко баща ми беше вързан и заведен вътре.

Притекох се да помогна на баща си, но войниците ме отстраниха с щиковете си. Всичко беше загубено. Камбаната заби тревога, барабаните гърмяха, руските войски заобикаляха зданието и биеха всички, които срещаха.

Съзаклятието на полските благородници не излезе сполучливо.

След осем дни във Варшава, на площада, се издигна ешафод. Джелатинът чакаше с блестяща брадва моя баща. Срам и безчестие за руските управници, които заставиха майка ми и мене да присъстваме на екзекуцията. Баща ми се покачи на ешафода окован в тежки вериги.

Той беше блед като мъртвец, обаче тялото му не трепна. Застана гордо, с вдигната глава и наблюдаваше множеството. Когато забеляза майка ми и мене, той разтвори ръцете си и веригите задрънчаха. Струваше ми се, че искаше да ни прегърне още веднъж. Най-после извика със Силен глас:

— Синко, отмъсти за баща си! Да живее Полша, долу руските тирани!

Палачите хванаха баща ми и го привързаха към стълбата. Брадвата блесна във въздуха и кръвта на княз Панин бликна, главата му се търколи на пясъка. Аз видях, госпожице, как течеше кръвта на баща ми и се заклех, че ще отмъстя.

Конфискуваха имота ни, а държавата присвои владенията ни. Оставиха ни само една полусрутена ловджийска къщичка в гората, на двадесет мили от Варшава. Седем години преживяхме в това усамотение. През зимата бяхме почти погребани в снега и чувахме само виенето на гладните вълци и граченето на гаргите. Лятото, когато всичко се раззеленяваше и цъфтеше, възкресяваше радостта в нашите сърца. Тогава бродехме щастливи из обширната зелена гора.

Зиме и лете ходех на лов. Ловът беше станал мой занаят. Толкова близка ми беше станала гората, че познавах всяка пътека, всяка пещера, всеки хълм и всяка долина в нея. Станах най-добрия стрелец, най-смелия ездач и най-храбрия ловец. Вълците се страхуваха от мене и не смееха да ме нападнат. При това не занемарявах и образованието си. Позволиха ни да вземем част от библиотеката на баща ми и чрез тези книги получих образованието си.

Аз не забравях, госпожице, неговия завет! Един гигантски дъб се намираше до хижата ни и аз изрязах дълбоко с ножа си в кората му името на Салтиков. Ходех всеки ден при дъба и изрязвах по един кръст в кората му. Дъбът беше целия изпъстрен с кръстове и за седем години изсъхна.

Един ден почина майка ми. Изкопах гроб в гората и я зарових там. Луната осветяваше тъжната ми работа, а славеите скръбно пееха. Милите птичета знаеха, че заравям скъпата си майка и й пееха надгробна песен. Дълго се молих над гроба и изрязах последния кръст на дъба.

Заключих къщата, метнах торбата на рамо, набавих две въжета, нож и двуцевна пушка и тръгнах за Варшава.

На третия ден се върнах в гората, обаче вече не бях сам. В моята торба се намираше губернаторът Иван Салтиков. Издебнах го, когато се разхождаше на кон със своя адютант извън града. Аз се скрих в една яма и ги изчаках. Те се приближиха до мене. Адютантът се наведе и падна мъртъв на земята, а на червенокосия Салтиков застрелях само бялата кобила, която яздеше.

Преди да разбере какво става, аз го пребих, вързах го добре и го пъхнах в чувала. После се качих на коня и се върнах в гората. Почаках там, докато стане тъмно, и тогава отвлякох разтреперания страхливец към една рътлина. Знаех много добре, че там бе скривалището на вълците.

Кръвожадните очи на гладните животни светеха в тъмната долина.

— Салтиков, виждаш ли там долу вълците? — запитах разтреперания губернатор.

Силен писък изскочи от гърдите му. Като подушиха жертвата, зверовете завиха страшно.

— Тези вълци там в долината — казах аз на Салтиков и го хванах за гърдите, — тези кръвожадни вълци ще отмъстят за баща ми. Те ще разкъсат разтрепераното ти сърце, жестоко и безчовечно сърце, което никога не е чуло молбата на някой поляк.

— Милост, милост, остави ме да живея — плачеше страхливецът Салтиков. Вместо отговор му ударих една плесница, после го издигнах и една минута го държах над страшната пропаст.

Вълците като луди скачаха и се мъчеха да достигнат краката му с острите си зъби.

— Иди в ада, нещастнико — извиках на губернатора и го пуснах в пропастта.

Тялото му се завъртя и падна сред гладните зверове.

Разкаях се после, госпожице, че избрах такава лека смърт за тиранина. Убиецът на баща ми загина бързо.

За няколко секунди вълците го разкъсаха на парчета. Свирепите животни искаха още човешко месо. Червенокосият Салтиков беше за тях само малка закуска, която възбуди още повече апетита им. Те искаха да изядат и мене, но не успяха да ме хванат. Моите крака бяха леки и силни и затова не ме настигнаха.

Бяха ме видели вече във Варшава и на другия ден и децата знаеха, че съм отвлякъл в гората граф Иван Салтиков. Поляците тържествуваха, защото се отърваха от тиранина и кръвопиеца, а руснаците се страхуваха и злобееха.

Руското правителство ме провъзгласи за лишен от покровителството на закона и обеща голяма награда за главата ми. Ала никой не успя да ме хване. На следния ден четири полка пехота се> отправи за гората, заобиколиха я от всички страни и я претърсиха, ала княз Михаил Панин не намериха.

Още преди да дойде войската, аз запалих къщичката и избягах в пещерите в недостъпните височини. Всяка нощ излизах оттам и по тайни пътеки отивах в близките села. Селяните ме боготворяха, те ме смятаха за герой и техен избавител от тиранина и кръвопиеца Салтиков. Селският народ ме посрещаше с възторг и ме гощаваше богато. Жени, моми и деца ми целуваха ръцете и краката, а мъжете и юношите възпяваха юнашкия ми подвиг.

След осем дена войската замина за Варшава. Заминаха си от глад. В цялата местност не намираше късче хляб. Селяните бяха заровили и изгорили храните си, само и само да не ги вземат руснаците и когато отиваха някъде на малки отделения, селяните ги избиваха. Оттогава нататък заживях волен разбойнически живот. Гората стана моя дворец, пещерите — мои спални, а друмищата — място за плячкосване. Тежко и горко на всеки богат руснак, когото срещах в градините на моето царство. Безмилостно ги ограбвах и после увисваха на някое крайпътно дърво. Ала не останах дълго сам в царството си. Към мене се присъединиха много смели младежи — синове на полски благородници, които ги бе сполетяла съдбата на моя баща.

След няколко седмици четата достигна сто души. Момчетата бяха храбреци, не се страхуваха от никаква опасност. Те правеха набези до Варшава и всяваха страх между поробителите. Така живях седем години. Бях щастлив, защото свикнах с неограничената свобода, а притежавах и всичко, което пожелаех. Имах коне, оръжия и много хора. Ходех на лов, а когато се насищах на селските хубавици — обличах се и отивах до Варшава. Посещавах балове, театри, концерти и се забавлявах с хубавите полякини. Това трябва да се спомене, госпожице, тъй като то е част от историята на моя живот.

Истинските полякини, склонни към романтика, извършваха с мене един вид богослужение. В будоарите и спалните им имаше мои портрети. Някои от тези жени идваха в гората, за да видят лично прочутия разбойник княз Панин.

И в гората прекарвах много щастливи нощи в нежните обятия на красиви жени. Ако огромните дървета биха могли да говорят, щяха да разкажат за много любовни сцени. Но горският мъх не всякога ми служеше за брачно легло — когато някоя известна красавица много настояваше, тогава отивах в дома й.

При такива похождения винаги носех копринена стълбичка, остър нож, пълен револвер и необходимата смелост. Срамувам се, ала трябва да призная, че откраднах много скъпи неща, които са били мили на гордия полски благородник. При все това не можах да позная какво е чиста, истинска любов. Имах връзки с много жени, ала никоя не обичах. Листата на дърветата започнаха да жълтеят и да капят, песнопойните птички напуснаха гората. Зимата приближаваше и аз бях обзет, както винаги по това време, от меланхолия. В такова настроение стоях по цели нощи до гроба на милата си майка и плачех.

Тази есен в театъра във Варшава видях една извънредно красива девойка, която беше с баща си в същата ложа, в която бях и аз. Двамата с нея малко обръщахме внимание какво става на сцената. Нашите погледи постоянно се срещаха и ме обхвана необяснимо чувство — чувство, което никога дотогава не бях изпитвал. Аз забелязах, че и девойката се интересува от мене.

След свършването на представлението излязох бързо от ложата. У мене се появи желанието да узная в коя кола ще влязат момичето и баща й. На въпроса чий е великолепният екипаж, вратарят ми отговори: на барон Фон Острау, петербургски благородник, който е бил изпратен от царя за няколко месеца във Варшава, за да проучи полския въпрос. Научих също, че девойката се нарича Катерина и е единствена дъщеря на барона.

Това бе всичко, което узнах за съществото, което бе завладяло сърцето ми. Оттогава моето душевно спокойствие бе нарушено. Където и да бях, каквото и да мислех и вършех, навсякъде ме преследваше образът на Катерина. Завладяваше ме непреодолимото желание да притежавам това същество, но не исках да го спечеля със сила. Не желаех да притежавам девойката чрез обсебване, даже ако знаех, че по този начин ще се спася от най-ужасните мъки на смъртта.

Така седях често на гроба на майка си и мечтаех за Катерина Острау. Неочакваното пристигане на няколко от моите момчета ме пробуди от този блян. Съобщиха ми, че по пътя за Варшава иде особена поща и в колата се намирали няколко богати и знатни руснаци. Това съобщение бе изпратено току-ицо от нашите предни постове.

Беше нощ — удобно време за ограбване на пощата. Веднага дадох необходимите разпореждания. Заповядах на момчетата да препречат пътя с дънера на паднал дъб и да бъдат готови да действат. После се скрихме в гъсталака. След петнадесет минути се чу конски тропот и скърцане на кола. В тъмнината блестяха фенерите на пощенската кола, зад която яздеха шестима въоръжени казаци.

Внезапно спряха пред дънера. Пощальонът започна да псува и шибна конете, ала в този миг един от моите насочи револвера си в челото му и му каза, че ако милее за живота си, трябва излезе от колата.

При сбиването между моите момчета и казаците, четирима от войниците бяха убити, а двама взети в плен, вързахме ги и ги оставихме при пощальона.

После дадох заповед да донесат факлите и отворихме вратичката на пощенската кола. Колко голяма беше изненадата ми, когато там видях само една млада жена. Нейното лице бе закрито, обаче движенията й бяха отривисти, което показваше, че не се страхува от нищо.

Дадох й знака с ръка и тя грациозно скочи от колата.

— Много съжалявам, госпожице, че трябва да ви обезпокоя — казах аз учтиво, — но ще трябва да прекарате нощта в една от пещерите на тази гора. Вярвам, че вашите родители ще ми изпратят още утре двадесет хиляди рубли откуп за скъпата си дъщеря.

— В ръцете на разбойника княз Михаил Панин ли се намирам? — запита учтиво и весело дамата.

— Пред вас стои, госпожице, княз Михаил Панин — отговорих на непознатата удивен от привлекателния й глас. — Моля ви, бъдете така любезна и ми кажете вашето име, за да зная до кого да се отнеса за откупа?

Бледите лъчи на луната огряваха самотния горски път и играеха по нежното тяло на жената. Непознатата свали черния воала от лицето си. Останах като вкаменен от красотата на момичето, което бе пленило душата и сърцето ми.

— Катерина фон Острау — извиках с разтреперан глас.

Тя също бе изненадана от тази неочаквана среща, но не остана изненадана, като разбра, че я познавам. Като че за нея това беше нещо съвсем естествено.

Предложих й да ме хване под ръка и тя го стори с удоволствие Тръгнахме към пещерата. Над нас шумяха дърветата и есенният вятър ни обсипа с пъстри листа Стъпките ни се губеха по дебелия и мек килим и ми се струваше, че се носим във въздуха. Бяхме сами: моите другари бяха останали при пощенската кола и при вързаните войници.

Момичето боязливо се притискаше в мене, като че се страхуваше в тъмната самотна гора. Обзе ме необикновено чувство, каквото не бях изпитвал досега през живота си.

При Салтиковия дъб аз се хвърлих пред момичето, целунах хубавите му крака и извиках с разтреперан глас:

— Катерина, за пръв път днес се разкайвам, че съм станал разбойник, не ме ненавиждай, зашлото аз те обичам, обичам те безгранично.

Не можех да я погледна. Очаквах да чуя присъдата. Чух слабо хълцане. Две нежни ръце ме прегърнаха. Момичето ме вдигна бавно от земята и облегна красивата си глава на гърдите ми.

— Ги ме обичаш — извиках аз от радост и притиснах треперещото момиче към развълнуваните си гърди. — Кажи ми, Катерина. Кажи на нещастния и зъл разбойник, че ме обичаш и ще станеш ангел божий, който ще ми посочи пътя на новия живот!

Тя ме прегърна горещо и аз почувствах разтуптяното й сърце.

— Обичам те силно и горещо, Михаил Панин — каза Катерина, — макар и да изгубя с това небесното царство и душевното блаженство. Още щом те видях първия път те обикнах, обичам те горещо, безкрайно и всецяло, от дъното на сърцето и душата си.

Ние удържахме клетвата си, госпожице, удържахме я!

Разказвачът наведе главата и в душата на детективката се пробуди дълбоко съжаление към този нещастен човек, когото немилостивата съдба бе тласнала в бездната на греха и престъпленията.