Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (202)

41.

При абсолютната изолация, в която се намираше, подложен на нечовешки режим, пленникът от Дяволския остров се утешаваше с една-единствена мечта, мечтата за неговото семейство. Само мисълта да види поне веднъж жена си, детето и брат си му даваше сили да понася мъките на съдбата си. За тях Алфред Драйфус беше решил да отбелязва в дневник всички свои преживелици, всички събития от своето пленничество, всички страдания на изживените дни на пустинния остров.

Алфред Драйфус получи позволение да запише спомените си. Предоставиха му и всички необходими условия. Той започна дневника си, отбелязвайки събитията от деня на идването си на острова. Те са доста интересни и ни описват по-добре от всичко, истинското положение на бившия капитан.

 

Ето част от дневника:

14 април 1895 година

Започвам дневника на печалния и пълен с ужасии мой живот. Действително, едва от днес имам на разположение номерирана хартия, за да не би да изчезне някой лист от нея.

Досега вярвах в разума, вярвах в логиката на нещата и събитията, вярвах в правосъдието! Всичко това, което беше чудно, екстравагантно, с мъка влизаше в мозъка ми. Но какви ужасни месеци изживях! И колко ли още печални месеци ме очакват?

Бях решил да се самоубия след несправедливото ми осъждане. Да бъдеш осъден за най-низкото престъпление, което един човек може да извърши въз основа на фалшива хартийка, на имитирай почерк — във всичко това, не ще и съмнение, има нещо отчайващо за човек, който поставя честта си над всичко. Моята скъпа, предана и храбра жена ме накара да разбера, че нямам право да я изоставя, да дезертирам съзнателно от дълга си. Физически аз се чувствах силен, моята чиста съвест ми дава свръхчовешки сили. Но физическите и моралните изпитания се оказаха по-тежки, отколкото можех да си представя. И днес се чувствам сломен духом и тялом.

Въпреки всичко аз отстъпих пред желанието на жена си и продължих да живея. Отначало понесох най-страшното изпитание, което може да понесе един войник. Бях разжалвай. После минах през затвора на остров Ре, понасяйки без да се прекърша ругатни и викове.

Моето съзнание ме поддържаше, моят разсъдък ми казваше всеки ден: „В края на краищата истината не може да не победи! Във век като нашия, светлината не може да не проблесне.“ Но уви, всеки нов ден ми носеше ново разочарование. Не само че светлината не проблясваше, но всичко се подреждаше така, като че ли ще остане вечен мрак.

Бях и съм в абсолютно неведение. Моята кореспонденция се чете навсякъде, контролира се в министерството, често не се изпраща. Забраняваше ми се да говоря със собствената си жена.

Мислех, че щом бъда заточен, ще намеря, ако не спокойствие, то поне известно душевно равновесие и живот, който ще ми позволи да дочакам деня на реабилитацията. Какво ново и горчиво разочарование!

След петнадесетдневно ужасно пътуване със стара гемия, цялото ми същество чезне в непоносимо отчаяние.

При свалянето ми на острова бях затворен в привременния затвор и ми бе забранено да говоря с когото и да било. Подложен бях на чисто каторжнически режим. Кореспонденцията ми трябваше да бъде изпращана най-напред в Каена. Не зная дали въобще е пристигнала до предназначението си.

Останах затворен в продължение на цял месец, без да изляза след цялата физическа умора на ужасното ми пътуване. На няколко пъти щях да обезумея, обземаха ме ужасни конвулсии и си мислех, че ще настъпи най-после край на мъките ми. Така би дошло облекчението, краят на страданията, защото нямаше да потъпча клетвата си, защото смъртта ми щеше да бъде естествена.

Споменът за жена ми, дългът към детето, ми даваха сили да се поуспокоя. Поисках от лекаря да видя ново човешко лице.

Най-после, след тридесетдневно мъчение, бях прехвърлен на Дяволския остров, където можех да се радвам на известна свобода. През деня можех да се разхождам в пространство от няколкостотин квадратни метра, следван по петите от надзирател. Вечер (между шест и шест и половина часа) бях затварян в малка колиба от четири квадратни метра, пред чиято врата цяла нощ стоеше стража.

Един шеф надзорник и петима пазачи бяха натоварени с моята охрана. Порционът е от половин хляб на ден, триста грама месо три пъти седмично. През останалите дни солена сланина и вода.

Знам, обаче, че от близо три седмици има писма за мен в Каена. Исках да ги получа, но нямам никакъв отговор!

А как бих желал да доживея деня на реабилитирането ми, за да изкажа всичките си страдания, да облекча болно наранената си душа! Ще доживея ли? Често пъти се съмнявам, толкова силно е разбита душата ми и толкова е разклатено здравето ми.

15 април 1895 г.

Невъзможно е да се спи. Пазачът се разхожда като оня фантом, който се явява и в сънищата ми. Насекомите, които ме безпокоят, болката на душата ми, че невинно се намирам тук — всичко това свръх възбужда и без това разстроените ми нерви и гони съня. Кога ще мога да прекарам една спокойна нощ? Колко добре би било да не мисля повече върху човешката подлост и низост…

Къде са мечтите ми от младостта? Нищо не е живо вече в мен, мозъкът ми чезне от бремето на непоносимите страдания. Коя е мистерията на тази драма? И до днес още не разбирам нищо от онова, което ме постигна. Да бъдеш осъден без достатъчно доказателства, само въз основа на едно писмо!…

Възбудата на нервите ми след всички тези изпитания стана толкова остра, че всяко ново впечатление ми действа като дълбока, незаличима рана.

Същата нощ Опитах се да спя, но след няколкоминутно вцепенение се събуждам от ужасни тръпки. Същото се повтаря непрекъснато от шест месеца насам. Как е могло да устои моето тяло на такова съвместно действие на физически и морални терзания. Вярвам, че това е чистата съвест, която ми дава сили да понеса всичко.

Разтварям завесата на колибата и съзерцавам морето. Небето е обсипано с черни облаци, но бледата лунна светлина, която си пробива път между тях, осветява и други части от морето и им придава сребрист цвят. Вълните, които се разбиват с шум в подножието на скалите, заобикалящи острова, с техния монотонен ритъм отвличат вниманието на болната ми душа…

16 април 1895 година

Вали дъжд. Към обяд спря. Пазачите се съжалиха над мен и ми дадоха малко черно кафе и хляб.

След проясняване на времето правя малка разходка в онова място, където ми е разрешено. Мрачен остров. Няколко бананови дървета, горчива почва, покрита почти навред със скали.

В десет часа ми донесоха храна за през деня: парче солена сланина, няколко зърна ориз, няколко зърна зелено кафе и малко лошо рафинирана захар. Хвърлих всичко в морето^[1], после запалих огън. Сгрях вода за чай. Обедът ми се състоеше от чай и хляб.

Каква жертва направих, приемайки да живея? Нищо няма да ми бъде простено, нито моралните терзания, нито физическите страдания.

Ах! Това вечно бушуващо море, което непрекъснато дразни слуха ми! Пяната на удрящите се в скалите вълни е така примамлива, че ми иде да се слея с нея и да изчезна.

16 април, вечерта

Щях да вечерям пак с парче хляб. Пазачите, виждайки, колко съм слаб, ми дадоха малко от тяхната дажба.

След това пуша, за да успокоя безпокойния си мозък и стомашните болки. Подновявам искането си до губернатора на Каена, което вече бях формулирал преди петнадесет дни, да се храня на собствена сметка, доставяйки си необходимото от Каена, нещо, което законът разрешава.

Скъпа моя жена! Чувстваш ли ужаса на грозните страдания, които понасям? Да, навярно ги чувстваш.

Ако съществува правосъдие на този свят, моята чест трябва да бъде възвърната и виновникът, злодеецът, трябва да получи заслуженото за извършеното престъпление.

Най-после можах да заспя благодарение на неимоверната преумора.

Първата мисъл при събуждането ми беше за теб, скъпа и желана Херманса. Запитах се какво ли правиш ти в този момент?

След това отивам да режа дърва. След два часа нечовешки усилия с кървава пот на челото успявам да се справя. В осем часа ми донасят парче сурово месо и хляб. Запалвам огън, но вятърът е обърнат срещу мен и очите ми сълзят. След като се образува достатъчно жар, поставям месото върху нея.

Обядвам малко по-добре от вчера, но колко е жилаво и сурово това месо! Колкото за вечерята, тя бе по-скромна — хляб и вода…

19 април 1895 година

Тези дни не писах. Цялото ми време беше погълнато от борбата за живот, защото искам да устоя, каквито и изпитания и мъки да ми бъдат поднесени. Режимът още не е променен.

Днес си направих супа. Цялата тази работа продължи три часа, през което време очите ми се подуха от дима: каква мизерия!

Още нямам никакви известия от жена си. Значи, писмата се губят.

Силно нервирай си казах, че ако отида да режа дърва на другия ден, ще се успокоя. Отивам да търся брадвата.

Това, което намирам за чудовищно, е, че ми се забранява кореспонденцията. Да се вземат всички възможни мерки, за да се пресече всеки опит за бягство, това разбирам. Но да бъда жив заровен в един гроб, да ми се забрани всяко общуване дори и чрез открити писма със собствената ми жена и домашни, това вече е противно на всяка справедливост и правосъдие. Вече шест месеца откак съм в пълна изолация.

20 април 1895, 2 часа през нощта

Може ли да се допусне, че през този век, в една страна като Франция, бликаща с идеи за правосъдие и истина, могат да се вършат такива антихуманни деяния! Писах до господин председателя на републиката, писах на министрите, искайки да се издири истината. Никой няма право да петни по подобен начин честта на офицер, на неговото семейство, без друго доказателство, освен едно писмо. Всяко правителство трябва да разполага с всички възможности и средства, за да хвърли необходимата светлина.

Аз искам правда с всичките си сили в името на собствената си чест.

Бях така огладнял днес след обяд, че за да преустановя стомашните си болки, изядох няколко сурови патладжана^[2], намерени на острова.

21 април 1895 година

Висшият началник на острова има добрината да ми изпрати заедно с парчето месо и две кутии кондензирано мляко. От всяка кутия може да се приготви най-малко по три литра, така че мога да изкарам доста време…

Пристигна лодка. Трябваше да вляза в колибата си, такъв е редът. Те се опасяват да не вляза във връзка с каторжниците.

Станах едва когато се съмна, за да опера бельото си и да го изсуша на силното тропическо слънце. Всичко тук се замърсява много бързо поради влагата и голямата горещина.

Вчера поисках от коменданта на острова една-две чинии. Отговори ми, че нямал. Принуден съм да измислям нещо, за да се храня. Какви ли не мръсотии поглъщам по този начин на ядене. И все пак намирам сили да се боря заради жена си и детето. Какво страдание за един невинен човек!

Аз съм все още без вести от домашните, въпреки непрекъснатите искания. Два месеца вече откакто не съм получавал никакво писмо.

Сломен съм. Бих ли могъл да спя? Съмнявам се. Обзет от неопределима физическа слабост и външна нервност, веднага, щом си легна, ме хващат нервите и мисълта ми се пренася при скъпите ми домашни.

23 април 1895 година

Борба за живот. Никога не съм се измъчвал тъй силно, както тая заран, отивайки да нарежа дърва.

Опростих още повече храната си. Но всичките ми гозби, приготвени в стари, ръждясали тенекии, предизвикват ужасни стомашни и чревни болки.

24 април 1895 година

Днес изхвърлям солената сланина. Искам да си сготвя сух грах. Това ще бъде ястието ми за цял ден.

25 април 1895 година

Тези безсънни нощи са ужасни. Дните все пак преминават по-леко благодарение на хилядите занимания с моя материален живот. Аз наистина съм принуден да се грижа за чистотата, да си приготвям храна, да режа дърва, да се пера и т. н.

Но веднага щом си легна, тъй като съм сломен, нервите започват да ме мъчат. Мисля за жена си, за страданията, които изпитва. Спомням си за обичното ми дете и за неговите безгрижни и весели игри.

26 април 1895 година

Днес пак хвърлям солената сланина. След това комендантът на острова идва и ми носи чай и тютюн.

Дават ми също списания, които жена ми е изпратила, но нито едно писмо. Това, наистина, е нечовешко.

Пиша на жена си. Това е отдих. Продължавам да я окуражавам и подканям да действа. Нашата чест трябва да се измие.

27 април 1895 година

Поради непосилната жега, която започва още в десет часа, ставам веднага, щом се съмне (пет и половина часа). Запалвам огъня, за да си приготвя кафето или чая. После поставям сухия зарзават на огъня, след това си оправям леглото, подреждам колибата и правя жалкия си тоалет.

В осем часа ми носят дневния порцион. По такъв начин цялото ми домакинстване привършва към десет часа. Към пет часа отивам да цепя дърва, да извадя вода от кладенеца и да се опера. В шест часа вечерям онова, което ми остане от обяд. После се затварям в колибата.

Не получих позволение да ми дадат лампа. Има фенер в другата стая, но светлината, която иде от него, е много слаба, за да мога да се възползвам по-дълго време от нея. Принуждавам се да си лягам, а тогава мозъкът ми почва усилено да работи. Мисълта ми се връща към ужасната драма, чиято жертва съм. Всичките ми спомени са за жената, детето и всички ония, които са близки на сърцето ми. Колко ли много трябва да страдат сега всичките те!

28 април 1895 година

Вятърът духа извънредно силно. Всичко се тресе така, както понякога е и душевното ми състояние.

Бих желал да викна високо и да изкажа всичките си страдания, да изкажа възмущението на душата си срещу срама и позора, който се хвърли върху лицето на един невинен и неговото семейство. Ах, какво наказание ще заслужи оня, който извърши това престъпление! Да бъдеш престъпник спрямо родината си, спрямо невинен, спрямо цяло семейство, хвърлено в отчаяние… Такъв човек трябва да е нещо повече от изрод…

29 април, 6 часа заранта, 1895 година

Никога не съм се чувствал така уморен, както тая заран. Трябваше да се измъча много повече с вадене на вода и рязане на дърва. Обядът, който ме очакваше, се състоеше от стар боб, който, макар да вря четири часа на огъня, не можа да се свари. Силите ще ме изоставят, ако този режим продължи и в бъдеще. Особено при този тропически климат.

След обяд Напразно се опитах да поспя малко. Сломен съм от умора, но веднага щом легна, всичките мрачни мисли ме налягат отново и връщат горчивината от незаслужената ми участ. Нервите ми са много обтегнати, за да мога да се радвам на успокоителен сън. Времето е бурно, небето е покрито с мрачни облаци, а топликът е просто задушаващ.

Добре би било да завали, за да се разхлади малко. Морето е зелено, вълните изглеждат маслени и тежки, като че ли се концентрират за бой.

1 май 1895 година

Какви ужасни нощи! Въпреки това вчера работих през целия ден, не си починах никак. Вечерта рязах дърва с трион близо цял час, така че ръцете и краката ми трепереха, но въпреки умората не можах да заспя по-рано от полунощ.

2 май, 11 часа, 1895 година

Най-после вчерашният куриер, пристигащ от Каена късно вечерта, ми донесе писма от моите скъпи близки.

От тази заран си задавам един и същ въпрос! Но аз съм толкова отчаян от няколко месеца насам. Чух толкова обезкуражителни неща за участта си, че започвам да се съмнявам във всичко и всички, с изключение на моите близки. Надявам се, уверен съм, че те ще намерят истината, защото в тях е будно чувството за чест, те няма да си отдъхнат, докато не постигнат тази цел.

Питам се още дали писмата достигат до жена ми.

Но аз трябва да бъда твърд. Необходимо е да се възвърне честта ми! Изолирането ми от света е тъй пълно, че често пъти ми се струва, че съм жив заровен.

Невероятна радост ме обзе, когато научих, че най-после има писма за мен. Но жестоко се разочаровах, защото писмата ми бяха адресирани още за остров Ре, преди заминаването ми от Франция. Не можеше ли поне да се уведоми семейството ми да предава писмата в министерството?

4 май 1895 година

Колко безконечно дълги дни и каква самота без всякакви вести от света. Всеки момент се питам какво ли правят близките ми, здрави ли са и докъде е стигнало разследването? Последното получено писмо е от 18 февруари.

Утрините преминават по-лесно, защото съм зает с борбата за живот. Но храната, която поглъщам, е незадоволителна, за да поддържам силите си.

Страдам не само поради собствените си мъки, но и заради мъките на цялото ми семейство. Получават ли те поне писмата?…

Същия ден, вечерта Сред гробно мълчание, което владее наоколо, прекъсвано само от монотонния шум на вълните, възобнових в паметта си писмата, които съм писал на Херманса от пристигането си тук и в които й описвах всичките си мъки. Моята бедна жена навярно страда не по-малко от това ужасно положение, без да й описвам всичките си душевни терзания. Ето защо трябва да си наложа воля и да се владея, трябва да дам на жена си пример като мъж, за да има и тя достатъчно сили да устои докрай. Напразно се опитвам да успокоя нервите си чрез непосилен физически труд…

10 май 1895 година

Тая заран, след като станах, както всеки път при пукване на зората и след като си направих кафето, имах припадък от слабост, последван от силно изпотяване.

Принуден бях да легна.

Трябва да се боря с тялото си. Трябва да се боря за възстановяването на честта си.         Само тогава мога да имам право на почивка.

Отвратителен ден. Душевна криза, нервна криза. Но трябва най-после душата да овладее тялото!

13 май 1895 година

Грозен ден. Тръпки, стомашни болки, отвращение към всичко. А какво става по това време във Франция? Докъде са стигнали разследванията?

16 май 1895 година

Треската ми продължава. По-висока температура, отколкото снощи, последвана от ужасни гръбначни болки. Повиках доктора.

17 май 1895 година

Лекарят дойде. Предписа ми 40 сантиграма хинин всекидневно и ще ми изпрати дванадесет кутии кондензирано мляко, както и сода бикарбонат.

Никога не съм допускал, че човешкото тяло е толкова устойчиво.

18 май 1895 година

Кутиите с мляко не са много пресни. Но все пак това е повече от нищо.

19 май 1895 година

Мрачен ден. Неспирен тропически дъжд. Треската ми попремина благодарение на хинина.

Сложих на масата си, за да ги имам винаги пред погледа си, портретите на близките ми. Трябва от скъпите образи да черпя енергия и воля за живот.

27 май 1895 година

Дните си приличат по своята самота и монотонност.

Току-що писах на жена си, че моралните ми сили сега са по-големи от всеки друг път. Трябва, искам да се хвърли пълна светлина върху цялата тъмна афера.

29 май 1895 година

Дъждовете продължават, времето е тежко и задушно. Нервите ме карат да страдам.

Но всеки ще дочака времето си. Оня мизерник, който върши това престъпление, ще бъде рано или късно демаскиран. Да ми попадне само пет минути в ръцете, бих го заставил да преживее всичките ми мъки и терзания, които заради него сега понасям. Безмилостно бих изтръгнал кучешкото му сърце.

1 юни 1895 година

Куриерът, който дойде от Каена, мина пред очите ми. Ще имам ли най-после новини от жена си? От заминаването от Франция почти нямам никакви вести от близките си. Познах вече всички мъки и терзания.

2 юни 1895 година

Нищо. Нито писма, нито нареждания по отношение на мен. Все същото гробно мълчание. Но аз ще понеса, въпреки всичко, твърдо тези страдания, докато удари часът на моята правда…