Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (201)

40.

Нощта се простираше над Сена и реката течеше тихо и спокойно. Мостът, наречен „Пон де’з’ар“, беше безлюден. До един стълб стоеше облегнат мъж. Това беше гърбавият Питу. Доволна усмивка озаряваше слабото му и бледо лице. Той знаеше, че в следната минута ще сполучи. Онази, която очакваше, не можеше да не дойде. И мизерникът не се излъга. От противоположната страна на моста се показа женска фигура. Когато съзря Питу под фенера, тя се спря пред него.

— Вие ли сте — запита тя — човекът, който ми остави писмото в черквата „Сен Сюлплис“?

— Да, госпожо, вие сте госпожа Дьо Ла Бриер, съпругата на префекта на полицията в Париж.

Дамата с воала хвърли уплашен поглед наоколо.

— Моля ви не говорете така високо — помоли тя.

— Ако някой минувач чуе, че аз, жената на префекта, говоря с вас тук, ще бъдем компрометирани и аз, и моят мъж.

— Е, какво ви е еня за вашия мъж? Не се безпокойте за него!

— Как смеете да ми говорите така?

— Госпожо Ла Бриер, вие говорите с човек, който прекрасно познава всичките домашни отношения и знае, че имате основание да презирате съпруга си.

— Защо да го мразя? — запита дамата с несигурен глас.

— Не ви ли задигна той детето? Знам отлично като вас, че вашата дъщеря Наталка беше изтръгната от ръцете ви тъкмо когато нещастното дете ви беше отново намерено.

Госпожа Ла Бриер се отдръпна назад.

— Кой сте вие, господине — изохка сподавено тя, — че познавате най-дълбоката тайна на живота ми?

— Не е важно кой съм — отвърна гърбавият. — Важното е, че съм в състояние да ви върна дъщерята.

— О, ако бихте могъл да сторите това…

— Мога, госпожо!

— Живо ли е моето нещастно дете?

— Живо е, госпожо.

— Къде?… Къде мога да намеря дъщеря си?

— Тя се намира в Париж.

— Тогава кажете ми цената без заобикалки. Колко искате, за да ми кажете къде мога да я видя. Не разполагам с големи суми, но ще си разпродам бижутата и мога да взема десетина-петнадесет хиляди франка срещу тях. Тази сума е на ваше разположение. Извън това ще имате признателността на една много изстрадала майка. Кажете условията си. Ах, нищо няма да бъде много за мен, стига да видя отново дъщеря си.

Гърбавият поглади черната си мазна брада. Неговият поглед лакомо се спираше върху бледото и изтерзано лице на бедната жена.

— Чуйте ме — каза той, — тогава, когато вашият съпруг изтръгна детето ви от майчината гръд, го изпрати с един агент в Русия, представяйки я на тамошното правителство като опасна нихилистка.

Госпожа Ла Бриер скръсти ръце.

— Мизерник — изхлипа тя с омраза, — той искаше да погуби детето ми.

— Да, тъкмо това целеше. Държеше много на това Павловна (така се нарича вашата Наталка сега) да изчезне завинаги. Мислеше да го постигне чрез заточването й в Сибир.

— И сполучи ли този безсърдечен човек?

— Само в това успя. Павловна беше осъдена на няколко години каторжна работа в Сибир.

— Ах, мое невинно дете, колко ли си се настрадала ти!… И този човек спи със спокойна съвест?!

— Той е префект на парижката полиция, а на такъв пост човек не трябва да има съвест.

— Но Наталка, или Павловна, както вие я наричате, се спаси от Сибир, нали?

— Да, госпожо, а сега чуйте моите условия. Цялата кореспонденция, която вашият съпруг имаше с руското правителство и особено с Петербургската полиция, отнасяща се до този въпрос, се намира в един червен портфейл, който се намира в седмото чекмедже отляво. Ако ми дадете тази преписка, от която се вижда, че префектът е взел мерки агентът, който е придружавал дъщеря ви, да не се върне в Париж, ако ми доставите тази.

преписка, ще можете да прегърнете отново вашата Наталка.

— Вашето условие ме озадачава — сепна се госпожа Ла Бриер смутено. — Да не би да желаете да дискредитирате префекта?

— О, не, госпожо. — Аз съм агент на Петербургската полиция. Бихме желали да имаме нашите писма обратно и това е всичко. Виждате ли, работата не е така страшна.

Бледата жена се подвоуми за момент.

— Но как да взема портфейла? — обърка се тя.

— Трябва да го вземете от писмената маса на съпруга си.

— Но той носи ключовете със себе си.

— През нощта, обаче, когато спи…

— А, разбирам… трябва…. Това, което искате, е ужасно! Но все пак аз трябва да имам дъщеря си… Ще ви донеса червената папка…

— Тогава сделката е сключена — обобщи Питу със своя съскащ глас, гледайки втренчено госпожа Ла Бриер. — Вие ще ми донесете червеното досие, а аз ще ви помогна да видите дъщеря си.

Нещастната жена стисна развълнувано ръце.

— Умолявам ви, заклевам ви — каза тя трепереща. — Бъдете честен спрямо мен. Вие ми обещахте, че няма да използвате документите за лоши цели. Ще устоите ли на думата си?

Питу кимна с глава.

— Доверете се на мен, госпожа Ла Бриер — каза той, — и ще останете доволна.

— Кога ще ви видя? — Утре ще ви кажа.

— И ще мога ли да прегърна дъщеря си?

— Непременно, госпожо — увери я Питу. — Тя ви обича все така силно, както и вие нея.

— Ох, как я обичам — заплака нещастната майка, отправяйки очи към небето. — Само господ знае колко страдах, когато ми я отнеха. Най-после! Най-после пак ще я видя…

— Госпожо, вие ме просълзявате, когато ви чувам да говорите така — опита се да влезе в тон гърбавият Питу, прикривайки лицето си с ръка, за да не се види ироничната усмивка, която играеше на лицето му. — Този разговор ме развълнува много повече, отколкото мислех.

— Сега да се разделим, а утре по това време ще се, видим пак на същото място. — Тя наведе леко глава и се обърна, за да си тръгне. Гърбавият син на евреина Соломон Бенас погледна иронично след нея.

— Хвана се в клопката — каза той, смеейки се под мустак. — Скоро ще постигна голямата си цел. А… добри ми префекте, сега ще се научиш да играеш по моята свирка. Мислеше, че ще можеш да ме измамиш, но бъди спокоен, аз излязох по-хитър от теб. Пипна ли веднъж червеното досие, свърши се с теб. Ще бъдеш изцяло в ръцете ми… Тогава аз ще ти поставям условия и те няма да бъдат леки. Директор на полицията в Париж, това е най-малкото, което ще ти поискам. А ако не се съгласиш, ще изядеш и последното си парче хляб. Свърши се с твоето властване.

Той потърка доволно черните си ръце и пое бавно към Латинския квартал. Смяташе да види най-напред дали не би могъл да освободи нещо от бащиното си наследство.

— По дяволите; може да не е вярно, че властта е секвестирала всичко, което е оставил богатият Бенас!

Питу все се надяваше, че ще може да намери нещо в бащината къща, което да му послужи. Той знаеше прекрасно, че старият лихвар, докато бе жив имаше навика да крие навсякъде по ъглите различни суми. Не можеше ли да има щастие да намери някое от тези скрити съкровища? Може би полицейското око не е открило всичко. Кой знае, може би в мансардата или в мазата на старата къща е останало нещо?

Беше вече пред къщата, в която живееше Соломон Бенас, известен и като Дулсети. Странно чувство обзе гърбавия, когато отвори вратата. Малките пусти стаи имаха печален изглед и всеки момент му се струваше, че ще види сухата фигура на баща си с острата му козя брада, свит в някой ъгъл или влизащ през вратата. Лъчите на луната струяха през прозореца и огряваха стените с фантастична печална светлина.

Питу започна да търси. С треперещи от лакомия ръце разтършува из всички кътове, из всички боклуци, вдигна дъските на пода, но всичко беше напразно. Не намери нищо. После слезе в мазето. Тежък въздух го удари в лицето и трябваше да събере всичката си решимост, за да остане по-дълго време в това заразно място.

Но и мазето се оказа празно. Сега последната му надежда се насочи към мансардата. Той знаеше добре, че тук бяха натрупани много дрипи и че Соломон Бенас често оставаше при тях с часове при заключени врати. Дрипите наистина бяха на мястото си. Властта не беше тършувала тук. Разнебитени мебели, стари книги бяха разхвърляни в безпорядък и мръсотия.

Питу започна да търси. Но колкото и усилие да положи, не откри нищо.

— Значи това ти беше наследството, тате? — възкликна гневно. — Действително, ти прекрасно си наредил работите си и синът ти остава просяк! През целия си живот събира, краде и лъга… и за какво ти беше всичко това?… Богатството ти е конфискувано от полицията, а аз, твоят син, скитам немил и недраг из парижките улици и съм принуден да приема милостинята, която ми подхвърля горделивият господин Бриер.

С очи, святкащи от ярост, бившият полицай хвърли още един поглед из помещенията. Всичките тези дрипи не биха му донесли навярно и пет франка. А ще трябва да ги влачи…

Погледът му падна върху стара рокля, много старомодна, но копринена. Питу я вдигна. Разгледа я с любопитство.?

— Коприна… — измърмори той, — може би ще мога да изкарам някой и друг франк от нея. Не трябва да пренебрегваме нищо при положението, в което се намираме. Два-три франка и те са добри.

В същия момент се вцепени на мястото си. Едва смееше да погледне наоколо. Нещо помръдна в ъгъла. Това плъхове ли бяха? Не, не, сега той виждаше ясно една слаба фигура, която се надигаше иззад съборената маса. Фигура, която го ужаси. Какво страшно и грозно беше това видение! Бледа, слаба, полумъртва от глад жена. Тя беше в дрипи с разплетена прошарена коса, която й придаваше още по-страшен вид. Питу се олюля на краката си.

— Коя си ти… коя си ти… — извика той, — какво търсиш в тази къща?

— Очаквам смъртта — каза мрачен, слаб глас. Питу потрепера при тези ужасяващи думи. Този мрачен глас, изцъклените очи, гладното сухо лице, големите кокалести ръце, които се протягаха към него, го накараха да се усъмни за момент дали пред него стоеше жена от плът и кости или пък някой призрак, излязъл от гроба.

В следния момент, обаче, той започна да разсъждава хладнокръвно. Разбра, че тази жена е намерила подслон в необитаемата мансарда на старата къща. Кой знае от колко дни и нощи стои тук? Нямаше ли в Париж огромно число такива същества без подслон, които намираха убежище в запустели къщи.

Питу се приближи бавно до мистериозната обитателка на мансардата.

— Няма да ти сторя нищо лошо — й каза той, — но кажи ми как попадна тук и как се казваш?

— Казвам се Клаудина — отговори жената, без да се помръдне от мястото си. — Не ме ли познаваш? Цял Париж ме познава. Аз погубих оня човек.

— Кого? Кого си погубила?

— Човека, когото обичах, капитан Драйфус!

— Луда — измърмори Питу.

Но името, което произнесе тази нещастница, го заинтересува необикновено силно. Не беше ли то сега в устата на всички? Не говореше ли за него Франция, Европа, цял свят — за Драйфус, който, заклеймен като предател, бавно чезне на Дяволския остров?

— Драйфус е бил твой любовник? — запита той Клаудина.

Тя потвърди с глава и две големи сълзи се търкулнаха по сухото й лице.

— Да, обичах го, притискала съм до гърдите си детето, което му родих. Но той ме напусна, обичаше друга, която взе за жена, а аз полудях при мисълта, че няма вече да имам този човек…

— Дявол го взел, тази история е прекрасна. Сякаш в нея има зрънце истина и това зрънце в моите ръце може да се превърне в злато! Ще видим! И най-нищожните работи могат да бъдат използвани от един умен мъж.

— Той се обърна към жената. И какво стори ти, за да си отмъстиш на Драйфус?

— Предадох го.

— На кого?

— На неговия смъртен враг! — викна Клаудина пискливо. — Ха-ха, не го ли познаваш? Черния майор, граф Естерхази.

Питу потърка доволно ръце. Името Естерхази го изпълни с нови надежди. Усещаше, че оттук ще излязат големи работи. Черният майор навярно е ловил риба в мътна вода. Без друго той се е възползвал от тази жена, за да погуби Драйфус. Може би ще му се отдаде благоприятен случай да оскубе Естерхази. Възможно е да има и други замесени лица в това мистериозно, дело.

— Разкажи ми всичко, скъпа Клаудина — каза той ласкаво. — Имай доверие в мен, аз съм човек с достатъчно влияние, имам връзки с полицията и може би ще мога да ти бъда полезен. Как предаде Драйфус?

— Хвърлих го в мизерия и нещастия — през хълцания изрече лудата. — Продадох едно негово писмо на Естерхази.

— И какво имаше в това писмо?

— Какво имаше ли? Незначителни неща за другите. Това писмо съдържаше само клетви в любов и вярност.

— Каква стойност можеше да има то тогава за Естерхази?

— Майорът имаше нужда от почерка на капитана — отговори Клаудина.

— А, разбирам, за да фалшифицира писмото му — досети се Питу.

Жената кимна.

— Това писмо заплати ли ти с пари? — продължи да пита нататък гърбавият.

— Получих чек за сто хиляди франка за сметка на английската банка.

— Взе ли ги?

— Не, никога не съм мислила да взема пари за предателството.

— Но защо не?… Сто хиляди франка не са за изхвърляне!

— На път за Англия — обясни Клаудина — бях хвърлена в морето от неизвестни престъпници. Един се хвърли след мен на помощ: Вълните ни бяха отнесли далече от парахода и едва ни спасиха от сигурна смърт. После аз се разболях от треска. Между това моят спасител намерил в дрехите ми ценния чек. Той не допусна дори, че аз погубих Драйфус…

— И все пак взе чека и го осребри — прекъсна я бързешком Питу.

— Не, не го е сторил, беше честен човек. Той взел чека, за да не го открадне някой от къщата на рибаря и понеже трябваше да замине за Лондон, ми остави писмо, в което пишеше, че мога, когато реша, да намеря чека си у него.

— Глупак! — изсъска недоверчиво Питу. — Малко по-иначе бих постъпил аз. И познаваш ли този човек?

— Да, това е Матийо Драйфус, братът на предадения от мене човек.

— По дяволите! Това е било чисто и просто една фатална среща. И не успя ли да си вземеш, чека?

— Никога не съм и помисляла! Страх ме е от тези пари. Оставих го в ръцете на Матийо Драйфус.

— Сега у него ли е?

— Вероятно.

— Но сега ти си бедна — продължи Питу да се преструва, че съчувства на бедната жена. — Сто хиляди франка би могла да вземеш съвсем лесно. Не ги ли искаш вече тези пари?

Клаудина протегна ръце сякаш в самоотбрана.

— Не искам нито сантим от тези пари — викна тя развълнувано. — По-добре е да прося по улиците и да спя на голи дъски или сред боклуци, по-добре да съкратя сама дните си, отколкото да приема тези долни пари.

— Не искам да изменям гледището ти — по лицето на Питу се появи странна усмивка. — Може би ще е по-добре да не се срещаш с Матийо Драйфус и да го избягваш и в бъдеще. Той сега навярно знае чий е чекът. Искам да ти направя едно предложение — продължи той след къса пауза. — Тази къща е моя и аз имам право да те изгоня веднага оттук. Но няма да те лиша от досегашното ти жилище, напротив, искам да бъдеш добре и затова ще ти дам по-добра стая с необходимата мебелировка. Задължавам се да ти давам всеки ден по един франк, за да можеш да се прехранваш. Що се отнася до облеклото ти, тук имам копринена рокля, която ти давам да я носиш.

— И какви са претенциите ти в замяна на тези благодеяния? — Изгледа го Клаудина с недоумение.

— Засега никакви — отвърна Питу. — По-късно е възможно да ти поискам малка услуга. Например да разкажеш и на други случая, който сега ми разправи.

— Кого искаш да погубиш с това? — запита жената.

— Не е така луда, както я мислех — разбра гърбавият. — Знае какво говори. Е, щом като искаш да знаеш истината — каза той вече високо, — ще ти я кажа. Аз бях добър приятел на капитан Драйфус и сега бих желал да дам заслуженото на майор Естерхази заради нещастието на моя добър приятел.

Клаудина скочи от своя ъгъл като наелектризирана. Тя се изправи пред Питу и сложи сухите си ръце на раменете му. Дишаше тежко, а пламналите й очи се впиха проницателно в лицето на гърбавия.

— Искаш да погубиш Естерхази — викна тя с див глас, така че Питу се уплаши. — И ти искаш да отмъстиш за Драйфус? Добре ли те разбрах?. Отговори!

— Да, това искам — промълви все още стреснат Питу.

Той забеляза, че засегна болното място на женската душа.

— Тогава ти си мой приятел — заяви Клаудина. — Премахни Естерхази! Смъкни го от висотата, на която се е издигнал, разбули подлостта му! И тогава аз ще ти помогна с всичко, което пожелаеш. А дори и да не ми даваш нито грош, дори и да ме изпъдиш от къщата, аз пак ще ти услужа. Само ми дай доказателства, че наистина си враг на Естерхази.

— Негов смъртен враг — отговори Питу, без да мисли.

— Добре, аз съм на твое разположение.

— Облечи засега тази рокля и вземи тези пет франка.

— Приемам — каза тя тихо, — защото съм одърпана и не съм яла от два дни.

— Остани със здраве. Утре ще се видим пак — сбогува се Питу.

Стисна ръката й и я остави сама. Със святкащи очи се спусна надолу по стълбите и излезе от съборетината на баща си.

— Не намерих пари в тази дупка — каза си той на излизане, — но в замяна на това открих друго съкровище, което струва повече от триста хиляди франка. Аз държа тайната на Драйфусовото дело в ръцете си. Естерхази ще ми заплати скъпо!

И без да губи време, пое към дома на черния майор.