Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (200)

39.

В първите дни на месец септември 1897 година в Париж се отпразнува сватба, която даде повод за много приказки. Това беше сватбата на Емил фон Пикардин с Павловна. И двамата младоженци имаха романтично минало, а това бе достатъчно, за да ги направи двойно по-интересни в очите на парижкото общество.

Колкото до младоженеца, който по рождение принадлежеше към най-висшите кръгове на Париж, за него се знаеше, че този любезен младеж един ден бе арестуван по подозрението, че е член на тайно братство. Правителството го изпрати в Каена. По необясним начин Емил успя да избяга оттам. След като се скита дълго време, той се върна доброволно в Париж, влезе в действащата войска и бе изпратен срещу непокорните бедуински племена в пустинята, където се отличи с храбростта си и наказанието му бе отменено. Нещо повече, беше повишен в чин майор.

Но барон Емил фон Пикардин не се задоволи с това повишение. Той желаеше съдебно Оправдание да докаже неговата невинност, като изясни, че не е имал никакви връзки с въпросното братство. И наистина, той успя да докаже всичко това. Сам поиска да се поднови обвинението срещу него.

Защитникът му беше добре известният юрист Пиер Натузиус, чийто частен живот не беше наистина много изряден, но който въпреки всичко това, се смяташе за един от най-опитните юристи в Париж. Пледоарията беше дълга. Прокурорът поддържаше обвинението, че Емил фон Пикардин в момента, когато е бил арестуван в „Червената воденица“, носел пурпурна мантия, в чийто джоб е намерена една алуминиева монета. Нещо, за което се знаеше, че е знак на тайното братство.

Тези факти Емил фон Пикардин не можеше да опровергае. Ето защо неговият защитник трябваше да обори тежкото обвинение. И колкото и присъстващата публика да имаше симпатии към обвиняемия, никой не можеше да предполага, че тези доказателства не бяха насочени против него.

Тогава един съдебен прислужник влезе и връчи на прокурора писмо, което идваше от Лондон.

Подателят му беше някой си Курт Валберг.

— Курт Валберг! — възкликна прокурорът. — Това е прочутият агитатор на „Братството на веригата“.

Той подаде писмото на председателя на съда, който го прочете и го предаде и на другите членове на съда, които веднага се оттеглиха на съвещание. Когато съдът се яви отново в залата, председателят съобщи:

— Обвинението срещу барон Емил фон Пикардин е неоснователно и сам прокурорът го оттегля.

Възторжени аплодисменти на публиката посрещнаха това съобщение. Председателят въдвори тишина и продължи:

— Този обрат, на процеса настъпи вследствие писмото, получено от известния агитатор на въпросното братство Курт Валберг, който се намира в Лондон. Той пише, че е научил от вестниците, че Емил фон Пикардин е обвинен в членство на подсъдимото братство въз основа на това, че е бил заварен облечен в червена мантия. Тази мантия обаче, е заел лично той, Курт Валберг, на барона в „Червената воденица“. Той признава, че е член на посоченото братство и затова естествено е да се намери знакът в джоба на мантията му. Във всеки случай баронът е невинен и съвестта на Курт Валберг го кара да изповяда това тук без всякакъв умисъл. Същевременно обаче, той съобщава на съда, че заминава за Америка и по този начин не може да бъде преследван дори и в Англия.

Така Емил фон Пикардин беше оправдан без да бъде амнистиран или опростяван и придоби отново цялото си конфискувано имущество. След това веднага започнаха приготовленията за сватбата му с Павловна, която намери подслон в къщата на Лучия Натузиус, нейната нова приятелка. Оттук тръгна Емил за църквата и единствените, които ги придружиха, бяха Лучия с полковник Пикар и старият Натузиус.

Лучия и Пикар гледаха с известна завист младата двойка. Те не бяха успели още да се сдобият с документ за импровизирания годеж в пустинята, защото Пикар беше още на служба, докато Пикардин си беше подал оставката. Военните власти временно бяха отказали разрешение за сватбата на Пикар, докато обвиненията, повдигнати срещу него по процеса на Зола, не бъдат обяснени и отхвърлени…

Сватбената церемония беше приключила. В малкия елегантен дворец, който Пикардин беше купил в квартал „Сен Жермен“, предстоеше малко интимно тържество.

Емил помогна на своята обична съпруга да се качи в купето. В същия момент Павловна нададе вик. Трепереща, тя протегна ръка и показа с ужас човека, който стоеше до вратата на църквата. Един окъсан и гърбав тип, човек, който имаше вид на просяк.

— Какво ти е, мила моя? — изплаши се Пикардин и се качи бързо при Павловна.

— Виждаш ли оня мизерник? — промълви младата жена бледа и трепереща.

— Оня гърбав просяк ли? Да, той беше демонът на живота ми.

— Ах, разбирам… той е…

— Гърбавият Питу! — допълни разтреперана Павловна.

— Негодникът! — викна Емил фон Пикардин. — Значи този е, който те преследва, измъчва и бе причината да бъдеш арестувана и изпратена в Сибир?

— Да, той е подлецът.

— Чувствам се длъжен да кажа няколко думи на този човек — процеди през зъби Пикардин и понечи да слезе от купето.

Но Павловна го задържа.

— Ако ме обичаш — му пошепна тя, — нека се отдалечим веднага оттук. Остави този негодник. Той няма да избегне злощастната си съдба, защото Бог наказва клеветата.

Емил направи знак на кочияша. Купето потегли. Тогава избухна някакъв саркастичен смях.

— Ще се видим пак, красавице Павловна! — викна гърбавият Питу с глух глас. — Виждам, че щастието ти се е усмихнало и си станала знатна и богата дама. Но не се знае още…

Колата бързо отмина. Но хубавата жена беше припаднала върху гърдите на съпруга си, който нежно я държеше. Гърбавият Питу гледаше зад купето, докато то изчезна от погледа му. После той радостно потри ръце — неговият обикновен жест, когато се чувстваше доволен и добре разположен.

— Я виж ти — каза си той със злобна усмивка, — все пак не ме е напуснало напълно щастието. Едва се върнах в Париж като скитник и вагабонтин без средства, с окъсани дрехи и пробити обуща и веднага ми се удава случай за блестяща сделка. Тази Павловна стана златна мина за мен и сигурно ще съумея да я експлоатирам. О, Питу не е загубен, макар и да няма нито сантим в джоба си. Извънредно хубава е тази Павловна и изглежда е налетяла на голямо богатство. Трябва да узная с кого се е венчала.

— Кажи ми, кой е мъжът, приятелю — обърна се гърбавият към стоящия наблизо клисар.

Черковният служител измери с презрителен поглед непознатия дрипльо от краката до главата.

— Не съм ти никакъв приятел аз — му каза, — но щом като си толкова любопитен, ще ти отговоря. Съпругът е Емил фон Пикардин, а хубавата булка се казва Павловна Мирович. Навярно искаш да отидеш у тях и да изпросиш нещо?

— Аз не прося — сопна се Питу сърдито и обърна гръб на клисаря.

После се загуби бързо от очите му. Докато пресичаше уличката, мислеше къде да отиде. Най-напред трябваше да посети баща си. После му предстоеше колкото може по-бързо да направи визита на господин Дьо Ла Бриер, който трябваше да го приеме отново на служба, нещо повече дори — да го повиши. Не беше ли изпълнил деликатната мисия да заведе Павловна в Русия и да хвърли върху нея фалшивите обвинения? Господин Дьо Ла Бриер искаше да бъде отстранена незаконната дъщеря на неговата жена и Питу му послужи като инструмент в тази сделка. Наистина, беше страдал, служейки му. Тези страдания господин Дьо Ла Бриер не можеше да му отрече. Сега трябваше да му се отплати. Ето защо след като поразмисли Питу реши да отиде най-напред при префекта на полицията. Защото той познаваше добре баща си. Ако му се яви така в дрипи, преди да постъпи на служба, не би могъл да очаква абсолютно нищо от стария скръндза. Ето защо се упъти към дирекцията на полицията. Каза на чиновника, без да съобщи името си, че желае да говори по важна работа с префекта. Помислиха, че този неизвестен дрипльо иска навярно да информира за някое извършено престъпление и съобщиха на началника си.

Господин Дьо Ла Бриер се намираше в работния си кабинет. Той нямаше навик да отказва на когото и да било, да бъде приет, затова нареди да го пуснат да влезе.

Префектът седеше зад бюрото си, зает с проучването на купчина документи. Едва след известно време той вдигна глава.

— Какво искаш? — запита той.

За голямо негово учудване чу в отговор гръмък смях. После човекът се приближи към бюрото.

— Имам да ви съобщя една тайна — прошепна дрипльото.

— Кажи какво имаш за казване.

— Един човек, за когото вие мислите, че отдавна е умрял, а той е още жив.

— Какво целиш с подобни намеци?

— Да научите, че и от сибирските полета човек може да се върне.

Префектът трепна. Обзет от неочакван ужас, остана безмълвен на стола си.

— А, струва ми се, че далечен мрачен спомен започва да си пробива път в паметта ми…

— Взрете се по-добре. Не ме ли познавате вече, господин префекте?

Документът, който префектът държеше в ръка, падна на пода.

— Възможно ли е? — измърмори той. — Не… не може да бъде…

— Защо да не е възможно? — изсмя се в лицето му Питу. — Не се ли случва всеки ден да се появи някой, за когото се мисли, че отдавна гние в земята? И нима вие си въобразихте, че вашият верен и предан Питу ще понесе с примирение руската нагайка или ще остане завинаги затворен в някоя живачна сибирска мина, без да направи дори опит за бягство? Да, аз съм, господин префекте, и трябва да бъдете щастлив, че ме виждате. Дьо Ла Бриер трепна.

— Ти си измамник — прошепна в уплахата си той.

— Наистина, приличаш на Питу, който изчезна, но не си Питу.

Гърбавият погледна префекта с поглед, пълен с отчаяние. После нещо му мина през ум:

— Невъзможно е да не ме познавате, макар че стоя пред вас в дрипи. Лицето ми се промени много малко, само съм отслабнал и силно пребледнял. Но най-доброто доказателство за моята самоличност е моята гърбица. Или вие мислите, господин префект, че един лъжец е в състояние да си направи естествена гърбица. Не е стигнал още дотам светът на измамниците. Струва ми се, че вие просто не желаете да ме познаете. Знам твърде много работи. Аз измъчих по ваша поръка едно младо момиче, дадох лъжлива клетва също по ваша поръка и по такъв начин предизвиках изпращането на това момиче в Сибир. Сега, господин префектът смята, че това момиче е отстранено и той би желал да премахне и единствения свидетел…

— Дори и така да бъде — отрони префектът тихо, — какво би могъл да сториш против такова мое решение?

— Ако е така — опита се да се изправи доколкото гърбицата му позволяваше гърбавият, — вие, господин префекте, бихте извършил фатална грешка, заради която по-късно ще се каете. Аз зная вашата тайна и ще се възползвам от нея.

— Никой няма да ти повярва. Подлостта, извършена в Петербург, не направи по мое поръчение. Или може би искаш да кажеш, че и книгата, която открадна от дирекцията на полицията, открадна все по мое поръчение?

Питу се изсмя глухо и яростно.

— Не, не ми го бяхте поръчвали. Но вие ми дадохте нареждане да проуча предишния живот на вашата съпруга. Средствата и пътищата трябваше сам да избера. Е, добре, аз нямах друг начин, за да притежавам тайната на семейството, освен да открадна въпросната хроника. По дяволите, господин префекте, не ме карайте да се отчайвам… Не идвам при вас като просяк, а да искам полагащото ми се по право. Достатъчно се настрадах заради вас. Десетина пъти бях близо до смъртта. Като див звяр ме преследваха ония кучета, русите… и когато се отървах в Китай, попаднах в робство и трябваше да работя като последно псе… А по-късно, когато избягах от Китай, преминах през страдания и опасности, каквито малцина са преживявали, докато най-после се промъкнах на един кораб и можах да се върна във Франция. И как се върнах обратно? Вие виждате, господин префекте. Дрипите, в които съм облечен, ми ги подари милостив човек и това ми е сега цялото богатство. Нима искате да ме оставите да гладувам по пътищата — мене, който страда толкова много по ваша вина? О, не, аз претендирам за полагащото ми се. Искам да бъда обезщетен, защото го заслужавам.

Господин Дьо Ла Бриер се заразхожда напред-назад, докато слушаше прочувствената декларация на Питу. Посивялата глава клюмна в размисъл на гърдите му.

— Какво искаш? — запита тихо.

Питу забави за момент отговора:

— Претендирам за поста директор на криминалната полиция в Париж.

Произнесено беше твърдо. Господин Дьо Ла Бриер трепна.

— Да не си полудял, човече? — измънка той.

— Луд, защо? Не искам нещо повече от поста, който почти държах в ръцете си по-рано, преди да напусна Париж по ваше поръчение. Тогава вие лично ми бяхте казал: „Поздравявам те, господин директоре на криминалната полиция“.

— Тогава го казах, но…

— Тогава? Как? Сега не съм ли вече същият? Мислите, че забравих как се ловят престъпници? Умея да се възползвам от тайните, които ми са известни.

Господин Дьо Ла Бриер тропна сърдито с крак по пода.

— Остави настрана заплахите. С това няма нищо да постигнеш. Не забравяй, че съм префект на полицията в Париж и че само една дума от моя страна ще е достатъчна да изчезнеш безследно…

— Тези работи, господин префекте, можете да ги разправяте на човек, който не познава кулисите на вашия театър. Днес никой не може да изчезне така леко, както вие мислите, а и аз взех необходимите мерки, за да бъда търсен в случай, че ненадейно изчезна. Баща ми се нагърби да уведоми веднага министъра, в случай, че ме арестувате.

Префектът на полицията се засмя странно.

— Значи твоят баща ще те закриля? — запита той иронично.

— Е, и какво смешно има в това?

— Наистина, твоят баща…

— Е, по дяволите, не знаете ли, че Соломон Бенас е мой баща?

— Твоят баща навярно би те протежирал с голямо удоволствие, но за да стори това, би трябвало най-напред да стане от гроба.

Питу се слиса.

— Какво казвате? — измънка едва чуто той.

— Как? Не знаеш ли, че баща ти е мъртъв? Гърбавият рухна върху първия стол, но това не се дължеше на синовна болка за бащата. Беше изключително, защото осъзна, че сега беше загубил и последната си опора.

Господин Дьо Ла Бриер се приближи до него. С видимо състрадание и с тон по-малко враждебен той каза:

— Виждаш ли, приятелю, този е мотивът, поради който не мога да те приема отново в полицията, дори и на по-скромна служба… Баща ти умря така, както живя — като престъпник. Той искаше да хвърли бомба под файтона на Зола, но сам той падна и стана жертва на този атентат. След смъртта му направихме обиск в къщата му. Констатира се, че Соломон Бенас в живота си е извършил много престъпления и че много от тях той не би могъл да извърши, ако не беше протежиран от човек в полицията. За твое голямо нещастие у него се намериха няколко писма, написани от твоята ръка, от които се вижда, че ти си бил въпросното лице в полицията, което го е осведомявало за ходовете и намеренията на властта.

Питу нададе сподавен вик. Стъкленият му поглед се впи в пода. Осъзна, че е проиграл шанса си.

— Сега можеш да избереш — каза му господин Дьо Ла Бриер след къса пауза. — Да арестувам веднага съучастника на Соломон Бенас или да ми обещаеш да бъдеш разумен.

Да, но Питу не разбираше още какво искаше да каже префектът на полицията с тези думи. Той погледна въпросително бившия си шеф.

— Искам да ти кажа какво разбирам под тези думи — продължи да обяснява Дьо Ла Бриер. — Преди всичко трябва да се откажеш от своето желание.

Гърбавият изръмжа сподавено. Тъкмо това го засягаше жестоко. През цялото време на нещастията му, когато гладуваше и понасяше нечовешките удари на русите и китайците, когато за малко щеше да издъхне от глад в Сибир, а по-късно да умре от слънчасване в китайската равнина, винаги мисълта за службата го крепеше.

— Когато се върна в Париж — си казваше той, — за всички тези страдания и унижения ще бъда възнаграден. Ще застана начело на парижката полиция и ще мога да натискам с крак чуждите вратове. Ще мога да довърша блестящата кариера, която започнах там. Ще имам пари колкото ми потрябват и ще разполагам с голяма власт.

А сега този красив сън се разсея само при една-единствена дума на префекта на полицията! Нито служба, нито кариера, нищо вече не го очакваше.

— Но не е достатъчно — продължи префектът, — да се откажеш от желания пост. Ще трябва да напуснеш Париж и ще направиш още по-добре, ако се установиш в някое село. Ако обаче, това ти е невъзможно, ще трябва да живееш тук скромно и под чуждо име. В противен случай ще трябва веднага да те арестувам, щом като бъда уведомен от някого, че живееш или се намираш в Париж. Остава въпросът от какво ще живееш.

— Този въпрос не ме тревожи — отвърна Питу. — Моят баща Соломон Бенас е оставил грамадно състояние. Аз съм единственият му наследник, така че едва ли бих се нуждаел от пари.

— И тук трябва да ти кажа нещо, което ще те разочарова — бегла усмивка пробяга по лицето на префекта на полицията. — Вярно е, наистина, че баща ти остави близо един милион франка, но са ти известни нашите закони и знаеш, че състояние, добито чрез престъпление, се конфискува от държавата за благотворителни цели. Но и държавата в този случай няма да получи много, защото след смъртта на баща ти се явиха много измамени от него лица, които успяха да докажат, че имат право на значителни обезщетения. Струва ми се, че има около двадесет такива висящи дела в съда.

Гърбавият Питу подскочи от изненада. Като звяр в клетка започна да се върти из стаята. Бледото му лице пламна от гняв.

— Проклет да бъде баща ми — изграчи той. — Не съумя да осигури наследството ми, проклет да съм и аз, че не се сетих да се погрижа за собствените си дела, а се губих и скитах по чужди цели и услуги. Каква е облагата ми от всичко това? Абсолютно нищо! Аз съм просяк и мога да застана на някой ъгъл на улицата да чистя обуща на проходящите или да искам милостиня.

— Толкова няма да изпаднеш, Питу — успокои го префектът, — чуй ме какво ще ти предложа.

Гърбавият наостри слух.

— Ако изпълниш поставените ми условия и особено ако никога вече не се явиш в моя дом без мое специално разрешение, ще ти отпусна месечна рента.

— Хм, това ми допада.

— Ще получаваш сумата на всяко първо число от месеца чрез трето лице на място, което впоследствие ще реша. Разбира се, дотогава, докато пазиш моята тайна и докато бъда доволен от теб.

— И каква сума, господин префекте, смятате да ми отпуснете?

— Двеста франка месечно.

— Но това е смешно малко! Чудно ми е как въобще ми предлагате подобно нещо!

— Нито сантим повече — сряза го строго префектът. — С двеста франка можеш да живееш доста сносно, но, разбира се, ако изоставиш картите, защото зная, че страдаш от тая страст.

— С толкова мога само да умра от глад! — възрази Питу.

— Прави каквото щеш, но повече не ти давам. Сега те питам за последен път — да повикам ли хората си да те изпратят в затвора като съучастник на престъпника Соломон Бенас или си съгласен да приемеш месечната рента, която ти определям?

Питу остана известно време неподвижен.

— Дайте парите, няма какво друго да сторя… Префектът извади от елегантното си портмоне две банкноти по сто франка и ги даде в ръцете на бившия си чиновник. Без да му благодари, Питу сложи парите в джоба си.

— На първо число идния месец ще намериш в централната поща писмо — каза Дьо Ла Бриер, — от което ще разбереш откъде ще си вземеш парите. А сега можеш да си отидеш, този разговор продължи и без това много дълго. Чиновниците могат да се усъмнят.

Питу направи знак с глава и без да удостои с поглед своя бивш началник излезе навън. Спусна се по стълбите като подгонен звяр. На площада пред полицията спря и погледна злобно към прозорците.

— Значи ме прогони като краставо куче — измърмори през зъби той. — Ритна ме с крак като отвратително говедо — мен, който постави на карта целия си живот заради него. Но почакай, мизернико, с тебе не сме свършили още. Скоро ще си видим сметките!

Той замахна с юмрук към прозореца. Хората, които минаваха, го взеха за луд.

— Ха-ха — избухна той, — ти все пак си простак, обични префекте, защото иначе не би се отнесъл така грубо с човек, който разполага с толкова твои тайни. Искам да ти покажа, че съм по-голям майстор от тебе. На какво да се обзаложим, господин Дьо Ла Бриер, че след четири седмици не ще бъдеш вече префект на полицията в Париж? След четири седмици ще бъдеш заклеймен или ще бъдеш с разбита от куршум глава.

След като Питу се поуспокои малко с този монолог, той обърна гръб на префектурата. Най-напред се отби в един магазин за готови дрехи, където си купи облекло, а от съседен магазин и чифт обуща. Снабди се и с нова шапка и верижка за часовник, имитация на злато. Сега можеше да минава между по-отбраните хора.

Но пък почувства глад, защото от заранта не беше слагал нищо в устата си. Влезе в скромна гостилничка и си поръча обяд. Докато обядваше с голям апетит, той не преставаше да чертае тъмни планове. Изведнъж иронична усмивка заигра по бледото му и изпито лице. Беше му хрумнала идеята, която му трябваше.

Поиска да му донесат хартия за писма, плик и писалка. После, преправяйки почерка си, написа следните редове:

„Госпожо!

Ако желаете да научите нещо за вашата изчезнала дъщеря Наталия, благоволете да дойдете утре вечер в единадесет часа при моста «Понт де’з’ар».

Вашата дъщеря е жива и при известни условия ще можете да я видите отново.

Не казвайте никому нищо за това, особено на съпруга си.

Ваш приятел.“

Това писмо Питу постави в плик, върху който написа адреса на госпожа Дьо Ла Бриер.

Часовникът на гостилницата вече показваше пет часа след обяд. В шест, както Питу добре знаеше, госпожа Дьо Ла Бриер имаше навика да отива в църквата „Сен Сюлплис“ на вечерна служба.

Гърбавият заплати и се запъти за църквата. Не чака дълго. Колата на съпругата на префекта дойде. В същия момент, когато госпожата влезе, Питу също се промъкна вътре.

Бледата жена, облечена в черно, коленичи пред иконата на света Богородица. Тогава гърбавият й бутна писмото в ръката.

— Прочетете го — пошушна той на ухото й. — Касае се за Наталка!

След това изчезна бързо между богомолците.

— Първата стрела отлетя към целта си — пошепна той триумфално. — И другите ще я последват. А моите стрели са отровни, господин Дьо Ла Бриер.