Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 35гласа)

Информация

Корекция
NomaD(ноември 2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Виктор Фалк. Капитан Драйфус. Роман в пет тома

Издателство А.М.Д., 1996

 

Художник: Владимир Владимиров, 1996

Библиотечно оформление: Кремена Рускова

Печат: „Абагар“, Велико Търново

История

  1. —Добавяне

21.

Когато след полунощ гостите бяха напуснали двореца ла княз Григорий Мирович, един човек, облечен в дълго палто,излезе през вратата и тръгна по улица „Св. Оноре“.

Това бе князът.

Той не бе маскиран и даже не бе съблякъл балните си дрехи. Единственото нещо, което бе сложил, за да не го познае някой, бяха големи сини очила, с които приличаше на учен.

В минутата, когато Мирович излезе на улицата, стана и просякът, който беше легнал на отсрещната страна и на когото Павловна беше подарила жълтицата. Той тръгна подир княза като се мъчеше да не бъде забелязан.

На тържеството Мирович беше пил много. Той не обичаше да пие, обаче днес го мъчеха ужасни спомени и искаше да ги забрави и потуши с шампанско.

Челото му гореше и кръвта му бушуваше с младежка сила. Студеният нощен въздух му подейства успокоително. Часът бе три, когато князът спря пред къщата на госпожа Легуве на улица „Наполеон“. На петдесет крачки зад него вървеше просякът.

Мирович извади от джоба си ключ и отключи вратата на къщата. Просякът седна на един камък, близо до уличен фенер, наведе глава и изглеждаше, че спи.

Дочуха се тежки стъпки по улицата. Патрул обикаляше квартала. Войниците забелязаха заспалия просяк, отидоха при него и силно му извикаха:

— Тук не се спи!

Парцаливият старец извади от пазвата си картичка, показа я на патрула, без да ги погледне и пак я скри. Войниците поискаха извинение и тръгнаха да продължат обиколката.

В това време Мирович стигна до своята стая. Той запали лампата, хвърли балтона и фрака си и запали печката.

— Има ли някой между тия високопоставени личности и почтени хора, които преди малко присъстваха на тържеството в моята къща — си шепнеше той, — който би помислил, че богатият княз Мирович, бащата на прекрасната Павловна сега е тук и фалшифицира банкноти? Ала Бог, който прониква в душата ми, е свидетел и знае, че аз твърде отдавна щях да изоставя този разбойнически занаят, ако Жаксон с всевъзможни заплахи не ме заставяше да го продължа.

Князът въздъхна дълбоко.

— О, този Жаксон — продължи сам да си говори Мирович, — ако не бях се срещнал с него, нямаше да изпадна до такава степен. Така е било и така ще бъде: едно зло води след себе си друго! — шепнеше си той, рисувайки с лилаво мастило банкнота от хиляда франка. — Бях принуден навремето да си послужа с него — инак не бих могъл да приведа в изпълнение отмъщението си. Оттогава като пиявица се е залепил за мене и не мога да го отстраня, защото се боя да не ме издаде.

Князът наведе глава над рисунката, видът на банкнотата се очертаваше все по-ясно. Той имаше дарба и при добра школа и почтен живот би станал първостепенен художник. Ала съдбата е искала да се случи съвсем друго. Всевъзможни сплетни, лошата му кръв и условията го заставиха да стане разбойник и когато получи като дар от небето любовта на една чиста жена — тогава отново у него се пробудиха добрите чувства, ала беше вече късно. Бащата на любимата му го смяташе за разбойник и крадец и се отнасяше грубо с него. Този отличен рисувач стана виртуозен фалшификатор. Някой похлопа на вратата.

— Жаксон и пак Жаксон, ах какво не бих дал само да се избавя от този подъл човек.

Князът стана и отвори вратата. Англичанинът влезе. Той седна със запалена цигара на един стол, държейки бастун в ръка и с шапка на главата. Мирович заключи вратата.

Без да проговори, руснакът продължи да работи.

— Ще ми покажеш ли съкровището си? — запита след малко Жаксон.

— Кое съкровище?

— Половината милион руски и френски банкноти, които от любов към твоята Павловна ще дадеш на граф Естерхази?

— Но защо искаш да ги видиш? — попита го Мирович. — Няма защо да се интересуваш, защото няма да имаш работа с тях, вече ти казах, те станаха великолепни.

— Искам да видя половин милион заедно. Къде си ги скрил? Навярно, на такова място, че и полицията да не може да ги намери, дори ако претършува цялата къща.

— Не се грижи, никой не би могъл да ги намери, ако аз не го поискам.

Жаксон нищо не отговори. В стаята се възцари подтискаща тишина. Неочаквано англичанинът бутна с бастуна си графа по рамото.

— Ей, Мирович, измислих историята — каза той.

— Коя история? Какво искаш да кажеш?

— Ти няма да дадеш банкнотите на графа, а на мен. — На тебе? — Руснакът скръсти ръце на гърдите си и учудено изгледа Жаксон.

— Да, на мене, на мене, на твоя приятел Франк Жаксон! Ти трябва да ми ги дадеш.

— Но с какво право ги искаш?

Мирович каза тези думи с тих и спокоен тон, макар и вътрешно да кипеше от злоба.

— От всичко ще се отрека — каза англичанинът, поставяйки бастуна си встрани, — защото си станал много горд и отиваш право в бездната, но аз не съм толкова глупав, че да ме затворят заедно с теб.

— С една дума — желаеш да се отделиш от мен?

— Да, искам да замина за Америка. Фалшификаторът остана радостно изненадан, като чу тези думи.

— Ти искаш половин милион във фалшиви банкноти и с това ще смяташ нашите сметки за разчистени, разбрах ли те добре?

— Да, знаеш, че с празни ръце не може никъде да се отиде.

— Зная! Ще получиш половината милион.

— Дай ги! Ако са толкова сполучливи, както ги хвалиш, тогава ще съм ти благодарен.

Англичанинът скочи от мястото си, в очите му се четеше страшна алчност у Мирович остана привидно спокоен.

— Не ти говоря за готовите вече банкноти — каза тихо той, — тях утре ще дам на граф Естерхази, а ти, приятелю, ще трябва да потраеш два месеца и тогава, давам ти честна дума, ще получиш своето.

— Но ако не искам да чакам? — рече Жаксон. — Ако настоявам още днес, още сега, сега да ми ги броиш, какво ще речеш, Григорий Мирович?

Руснакът изгледа презрително Жаксон.

— Тогава ще те изгоня и няма повече да се грижа за тебе.

— Безсрамник — кресна англичанинът, — полски вагабонтин, забрави ли, че си в ръцете ми? Само една моя дума и полицията ще хване затворника, крадеца, убиеца и ще го изпрати в Русия. Разбра ли? — изкрещя още по-гневно англичанинът. — Да кажа ли тази дума?

— Кажи я! В такъв случай заедно ще заминем за Сибир, понеже, когато аз убивах, ти беше на пост. Аз фалшифицирах, а ти разменяше и разпространяваше банкнотите и живееше като княз. Иди сега и ме предай на полицията.

Жаксон впери поглед в него без да проговори. Той не очакваше, че жертвата му ще се съпротивлява. Но той имаше и друго средство, в сигурното действие на което беше уверен. Англичанинът се изкикоти.

— Имаш право — каза той, — би било глупаво от моя страна да те предам. Не искам да имам работа с полицията. Ще имаме работа с хубавата Павловна. Също и с майор граф Естерхази.

После се наведе над Мирович и му пошепна на ухото:

— Утре, когато младоженците ще бъдат готови, за да отидат в църквата, ще ги помоля за един разговор. И тогава всичко ще узнаят: кой си ти, какво си правил, какво вършиш и от каква кал си измъкнал твоята Павловна. Ха, ха, графът ще остане учуден, когато узнае в каква смет се е родила любимата му и каква е зестрата, която…

Жаксон не успя да каже нищо повече. Мирович скочи и в ръката му блесна остър нож. Това беше истинска кама, с която фалшификаторът режеше хартията за банкнотите. Докато Жаксон го заплашваше, той беше извадил ножа от чекмеджето на масата. Мирович замахна. Камата се заби до дръжката в гърдите на Жаксон.

— Убиец — опита се да извика изнудвачът с дрезгав глас, — убиец, ти ме…

Струя кръв бликна от устата му и гласът му заглъхна. Промушеният падна на пода. Мирович се нахвърли върху него като звяр. После го улови за гърлото и започна да го души.

— Иди сега при моята Павловна — изхърка побеснелият руснак, — иди и разправи всичко, побързай, не губи време. Ти можеш, Жаксон, да ме опропастиш, да погубиш щастието на детето ми, но най-после дойде твоят час, часът на отмъщението, най-после ти онемя.

Тялото на англичанина потрепера и се изпъна. Минаха няколко минути. Мирович гледаше ужасен мъртвеца. Най-после стана.

Лицето му бе страшно, струваше му се, че в последните десет минути бе остарял с десет години.

— Аз го убих — разбра най-после той, — мъртъв е! Не съжалявам, че го убих, той беше подлец и можеше да направи моята Павловна нещастна.

Руснакът гледаше мрачното лице на мъртвия.

— Нека това бъде моето последно убийство, кълна ти се, о, Боже на небето! Както ме наказа тогава, като ми отне любимата жена и когато детето ни попадна в ръцете на един разбойник, тъй ме накажи и сега, ако не удържа клетвата си. Трябва да скрия мъртвеца. Как да го скрия, как ще залича следите?

Той се замисли. Извади един празен куфар и го отвори. После пречупи ръцете и краката на убития и го намести в куфара. Мирович извади предпазливо ножа от гърдите му и натъпка в раната кърпа, за да не тече кръв. Освети килима на пода и видя, че нямаше никакви следи по него.

— Това е добре — прошепна си той, — няма никаква улика за убийство. Жаксон е непознат в Париж, няма никакви роднини, нито приятели и никой не ще се погрижи за него. Убийството му ще остане неоткрито.

Фалшификаторът светна с лампата към куфара и погледна обезобразеното лице на убития.

— Ха, ха, другарю Жаксон — каза той, — кой от двама ни е по-силен сега? Вече съм свободен от твоите заплахи, с които ме тормозеше непрестанно. Никой не е видял какво се случи тази нощ в моята стая. Убийството няма свидетели и мога да стана честен и достоен за моята Павловна, достоен за любимата ми съпруга, която ми отнеха. Щом оставя всичко, твоят дух ще е пак при мен, нали, мила ми Катерина, тогава ще бъдеш близо до мен…

Убиецът заплака. От очите му бликаха горещи сълзи и той плачеше като дете, изгубило майка си. Измина дълго време, докато Мирович се съвземе и се залови за страшната работа — да скрие мъртвеца.

Той заключи куфара. Уми си ръцете и ги обърса. Кървавата вода изсипа в огнището и с нея угаси огъня.

Замислен спря до куфара.

— А сега къде да отнеса мъртвеца? — запита се той. — Къде да го скрия, за да не го намерят.

За миг Мирович млъкна.

— Намислих — сети се той. — Ще завия мъртвеца в мушама и след женитбата на Павловна ще отпътувам към френското крайбрежие, под предлог да си почина за няколко дни. Там ще наема лодка, за да се разхождам из морето. Ще го хвърля и акулите ще го изядат. Дотогава ще крия трупа в двореца под леглото си и не ще позволявам никому да влиза в стаята ми. Така никой не ще узнае за убития.

После князът облече балтона си, сложи шапката на главата си и взе куфара в ръка. От радост, че се е отървал от своя демон, той забрави да угаси лампата. Мирович тръгна към вратата, отключи я и искаше да излезе. Ала се сепна. Куфарът падна от ръцете му. На прага пред него стоеше жена. Силните й очи му подействаха хипнотично. И револверът, който младата жена беше насочила към гърдите му, също го изплаши.

— Убиец, фалшификатор! Назад или ще те застрелям.

Изненадата беше толкова голяма, че силният мъж се вцепени от страх и падна на колене.

Той коленичи до куфара, в който бе сложил жертвата си. Пред него, като статуя на правдата стоеше Алиса Тери. Револверът продължаваше да бъде насочен срещу гърдите му.

— Вие извършихте безчовечно убийство — каза тя и едва победи вълнението, което я обхвана. — Убийство, което мислите, че никой не е видял. Бог ми е помогнал да бъда свидетелка на това нощно престъпление. Наблюдавам ви от няколко седмици през дупките, които пробих на онази врата. Аз съм вашата съседка. Видях, че фалшифицирахте много банкноти, но ви съжалих, като чух трогателните ви разговори сам със себе си и разбрах, че сте пропаднал, но не съвсем загубен човек. Преоблечена, аз ви следвах и виждах, когато влизахте в един величествен дворец. Запитах вратаря кой сте и узнах…

Безумен стон се изтръгна от гърдите на белобрадия мъж.

— Знаете, значи, кой съм!

— Зная. Представяте се пред света, че сте княз Григорий Мирович и утре дъщеря ви Павловна ще се венчае с граф Естерхази. Мирович се сепна.

— Свършено е — прошепна той. — Вече всичко е свършено. — Щастието на Павловна е разрушено. Тя е опозорена, а аз, аз… Бедното ми дете, моето бедно дете!

Фалшификаторът се просна на пода. Този човек не беше обикновен убиец. Алиса бе чула разговора му с Жаксон и въпреки това не можеше да извини и да прости престъплението. Все пак знаеше, че го е извършил по необходимост.

Мирович неочаквано скочи. Алиса отстъпи няколко крачки назад и вдигна револвера си.

— Искате да извършите още едно убийство ли? — кресна тя. — Не си въобразявайте, че ще ме премахнете, както трупа, който е в куфара.

Мирович тъжно се усмихна и поклати глава.

— Не се бойте — каза той. — Аз не бих ви направил нищо, дори и ако знаех, че с това ще спася детето си от нещастието, което връхлетя върху него. Заклех се, че това убийство, което току-що извърших, е последното.

— Ако убиете и мене, ще се узнае — каза Алиса. — Аз съм американска детективка и зная как се постъпва в такива случаи. Преди да дойда във вашата стая, написах на хартия всичко, което видях тази нощ и скътах бележката на тайно и сигурно място, което знае само един мой приятел — парижки търговец.

— Кълна ви се, че не ще ви причиня никакво зло. Руснакът повдигна дясната си ръка и по лицето му се изписа откровеност и разкаяние.

— Сега кажете ми — додаде той тихо, — какво ще сторите с мен?

— Убийството не може да остане ненаказано — отвърна с решителен глас Алиса Тери. — Пролятата кръв вика към небето и този, който е свидетел на такова злодеяние. Ако не го съобщи, става съучастник на убиеца. Вие трябва сам да се явите в полицията.

Мирович наведе глава.

— Съдбата е жестока — каза той, но аз съм доволен. Направете ми една добрина, за която и небето ще ви благослови, защото ще спасите живота на една невинна девойка.

— Какво желаете?

— Дайте ми срок от двадесет и четири часа, за да се венчае дъщеря ми, а след това аз сам ще се явя в полицията.

Сълзи потекоха от очите му и той протегна ръце към американката. Алиса се бореше със себе си.

— Не мога — каза тя, — не мога да позволя да изминат двадесет и четири часа и тогава да съобщя на полицията за станалото, кой ще гарантира, че не ще избягате през това време?

— Кой ще гарантира ли? — извика Мирович и гордо стана, сякаш честта му е въобще неопетнена. — Аз самият, с моя живот, с моето минало, което макар и пълно със злодеяния, изцапано с кръв, не познава какво значи да не устоиш на думата си. Любовта към моето дете ще е гаранция. Мога да ви разкажа цялата история…

— Бихте ли ми се доверили и да откриете цялата истина, отнасяща се до вашето минало? — извика удивената американка.

— Да, самата истина. Вие, госпожице, ще чуете моята история, която ще трогне душата ви — историята на един клетник, когото дяволът е хванал и отвел в ада, в най-мрачния ъгъл на ада. Историята на един загубен човек, който искаше да спаси един ангел в човешки образ, ала не можа. Моят живот има печална и тъжна история.

Князът-фалшификатор Мирович, убиецът и добрият баща отнесе куфара с трупа в един ъгъл и го покри.

После седна на един стол срещу Алиса, наведе глава и се помъчи да събере мислите си, за да разкаже цялото си минало.