Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (199)

37.

В минната област Вилкесбар духовете не бяха се успокоили. Бунтовническият дух се надигаше от нечовешките постъпки на собственика на мината Хенри Масон. Той не успя да усмири вълната на негодувание. Тежки дни настъпиха за инспектор Тери, за Ервин и Едит, младото момиче на минния собственик, което напусна бащината стряха и живееше в къщата на старика Тери.

И четиримата усещаха с растяща загриженост как си пробива път в умовете на работниците мисълта за грабеж и разнебитване на чуждата собственост и със страх очакваха избухването на народното негодувание, подстрекавано с пламенни слова и големи количества ракия. И Хенри Масон би паднал като жертва на този бяс, защото стачниците бяха прекъснали телеграфните жици, които свързваха мините с Вилкесбар. По този начин собственикът на мините не можеше да влезе във връзка с властите, за да иска помощ.

В дома на милионера владееше хаос. Част от слугите си бяха стегнали багажа и се пръснаха, заявявайки, че нямат никакво желание да бъдат убити заедно с господарите си. Други, които бяха останали, стояха с ръце в джобовете си, не правеха нищо и се отдаваха само на гуляи, сякаш наближаваше свършекът на света.

Хенри Масон не мислеше впрочем за нищо друго, освен как да избяга. Но бягството беше извънредно трудно, почти невъзможно. Стачниците пазеха пътищата денем и нощем и нямаше надежда да се избегне от ръцете им.

Беше вечер. Хенри Масон стоеше в работната си стая, а при него бяха Марсел Бернард и Нинон дьо Клер, които в този критичен момент се приближиха още повече до милионера, естествено, за да могат да постигнат по-добре пъклените си замисли.

— Както вече ви казах, мистър Масон — поде Марсел, — тази нощ ще избухне бунтът. Стачниците ще превземат с пристъп къщата и, както се опасявам, не ще се задоволят да унищожат всичко, което се намира тук, а ще посегнат и на живот ни…

— Имат ли наистина това намерение? — напрегна се Масон. — Не ми се вярва, не мога да повярвам. Възможно е работниците да нахалстват в претенциите си, но грабители и убийци не са…

— Ще видим — каза Марсел, надигайки се. Замълча, после продължи тържествуващ. — Искам да ви напомня, драги Масон, че снощи направих малка разходчица. Смених си малко външността и нахлузих работническа блуза. По този начин успях да направя едно ценно запознанство. Сприятелих се с един от най-важните инициатори — престъпен тип, когото само с няколко златни монети накарах да проговори. Той ми разказа, че през нощта, към два часа, ще се тръгне масово срещу вашия дом. Досега инспектор Тери е успявал да въздържа работниците от насилие, но те вече не го слушат. Начело на стачниците е застанал Червения Боб и работниците слушат сега само него. И за да ми повярвате, господин Масон — заключи Марсел Бернард, — нека този човек ви разкаже всичко.

Той взе лампата от масата и я постави на прозореца. След пет минути Червения Боб влезе в стаята.

— Ще спечелиш една малка сумичка — посрещна ирландеца Марсел, — ако кажеш на господин Масон истината за онова, което ще се случи тази нощ.

— Най-напред парите, после истината — отговори червеният негодник с прегракнал глас.

Милионерът извади от портмонето си няколко банкноти и ги подаде на предателя.

— Сега, приятелю, говори — нареди Масон, изтривайки челото си от пот. — Вярно ли е, че работниците искат да посегнат дори на живота ми?

— Вие, богатите, сте чудни хора — изрече Боб глухо. — Да не би да си въобразявате, че вашите роби имат вода, а не кръв във вените си? Само толкова ти казвам, мистър Масон. Утре вече няма да видиш слънцето, ако още сега не си плюеш на петите. В два часа къщата ти ще бъде нападната, ти и твоите приятели ще бъдете премахнати, а къщата запалена.

— Ужасно! — възкликна Нинон дьо Клер. — Вземайте бързо решение, мистър Масон. Трябва да бягаме… да бягаме!

— Да бягаме? — повтори милионерът, на когото от страха пресъхна гърлото. — Лесно се казва, но почти невъзможно е да се извърши. Тези мизерници са заели всички изходни пътища и както преди малко ми съобщи моят камериер, са поставили пазачи и в обора, за да не можем да си послужим нито с конете, нито с файтон.

— Тогава сме загубени — изплака хубавата Нинон.

Поне изглеждаше, че плаче. В действителност тя разиграваше комедия, режисирана предварително от нея и Марсел. Целта беше преди всичко да се изплаши до смърт милионерът.

Масон кръстосваше с несигурни крачки стаята.

— Какво да се прави? — пъшкаше той. — Как да се спасим? Няма ли някакво сигурно скривалище? Искам да кажа, някое място, където бихме могли да се скрием, поне до утре. Защото вярвам, че утре ще ни дойде помощ, която ще ни изпратят от града избягалите слуги.

— Знам такова скривалище — заяви с готовност Боб. — Там всички ще бъдете на сигурно място, като в пазвата на Авраам, но се иска малко кураж, за да останете в него.

— Говори, човече, говори — възкликна Масон. — И ако ми дадеш добър съвет и ми помогнеш, за спасението ни ще получиш като възнаграждение хиляда долара. Ще те назнача и за минен инспектор, когато работата тръгне отново.

В ужаса си Масон не се погнуси да протегне ръка на пияния ирландец.

— Споразумяхме се — викна Боб, давайте ръката си. — Последвайте ме, ще се скрием в изоставената мина. Ще ви спусна долу и дявол да ме вземе, ако мине на някого дори през ума, че сте там.

— Отлична идея — додаде Марсел, — но няма ли опасност за експлозия?

— Чудна мисъл — изръмжа Червения Боб. — Ако експлозиите ставаха всеки ден, ние никога не бихме слизали да работим в мините.

— Вярвам, че няма дълго да се двоумите, мистър Масон — разбърза се Марсел, — а ще направим това, което този човек ни съветва. Естествено, и ние ще ви последваме. Нинон и аз не ще ви изоставим в такава опасност.

— Благодаря ви — промълви Масон. — Не мисля много да се бавя. Дайте ми само четвърт час на разположение, да поуредя работите си. Ще събера набързо най-необходимото и веднага ще се върна.

Милионерът напусна стаята и Нинон, Марсел и Боб останаха сами. Няколко мига цареше дълбоко мълчание. После Марсел хвърли поглед към вратата и Нинон се приближи да подслушва.

— Нищо не се чува — осведоми тя, — можете да говорите.

— Няма какво много да говорим — обърна се Марсел към Червения Боб, който иронично се усмихваше с ръце в джобовете. — Ние се разбрахме, нали приятелю?

— продължи Марсел. — Всичко ще свърши тази нощ.

— Всичко — кимна ирландецът. — И е истинско удоволствие да видиш как старият се хвана в клопката.

— Знаеш добре какво ти предстои — сряза го Марсел.

— Разбира се, не ще бъде зле да ми го повториш, защото паметта ми е дяволски слаба.

— Е, добре, слушай! — В този момент Масон е зает със събиране на всичките си пари и скъпоценности, които има, за да вземе всичко в скривалището.

— Нека се надяваме, че сумата ще бъде прилична — вметна червенокосият ухилен.

— Ще има достатъчно, драги мой, за теб, за жена ми и за мен за цял живот. Ще ни заведеш в изоставената мина. Старецът, Нинон и аз ще Хе качим на асансьора и ти ще ни спуснеш.

— Ще сторя всичко, както го искате.

— След известно време ще ти дадем знак да ни извадиш пак навън.

Този път Боб се задоволи само с едно късо „хъм“.

— Но когато асансьорът стигна пак горе — продължи Марсел тихо, — ще видиш само нас — Нинон и мен. Хенри Масон ще лежи с прерязано гърло в дъното на мината.

— Прекрасно — ухили се ирландецът. — Не забравяйте да вземете парите със себе си.

— Не се безпокой, ще ги вземем и ще имаш една трета част. Най-малко по сто хиляди долара ще се падне на всеки от нас и се надявам, че това ще е нещо повече, отколкото един пост на минен инспектор.

— Дявол да вземе и службата, и всичко — възкликна през смях пияницата. После добави сериозно: — След като всичко бъде готово, ще трябва и двамата да си отидете. Аз ще ви покажа най-късия път…

— Ще заминем веднага за Сан Франциско — възкликна Марсел Бернард възторжено, — откъдето потегляме веднага с параход за Австралия.

— Тихо, връща се — предупреди Нинон и се отдръпна от вратата.

Влезе Хенри Масон. Носеше голяма кутия от черна кожа, явно много тежка, а в другата — чувалче със злато. Личеше по звъна на монетите.

— Готов съм — каза той. — Да вървим.

Нинон и Марсел помолиха да ги остави да се оттеглят за момент в стаите си, за да си вземат връхните дрехи и шапките.

— Взе ли ножа? — запита Марсел любовницата си преди да излязат от стаята.

— Не се грижи, той е здрав и доста остър, можеш да заколиш дори бивол. Но, Марсел, нима наистина мислиш да делиш плячката с онова пияно животно?

— Това и самата ти не можеш да допуснеш. Няма да види нито цент. Щом ни извади от мината, ти ще го отвлечеш с разговор, а аз откъм гърба ще го перна здраво, та да не стане. Падне ли на земята, веднага ще го хвърлим в мината да прави компания на Масоновия труп.

Нинон прегърна доволно своя Марсел. Той беше наистина разумен мъж и така чудно й подхождаше…

След четири минути няколко сенки излязоха през градинската врата. Червенокосият Боб ги поведе по скрити пътища, на които знаеше, че няма стачници. Скоро стигнаха шахтата. Мрачна пропаст се откри пред очите им. Стените се спущаха почти отвесно в дълбочина, неизмерима на пръв поглед. При входа на пропастта имаше дъсчен асансьор, вързан със здрави въжета. Той не отговаряше много на условията за сигурност, но на Масон никога не му беше Минавало през ум да се грижи за сигурността и живота на работниците си. Колко пъти инспекторът Тери се бе опитвал да осигури всички асансьори със здрави метални въжета, но Масон винаги му отговаряше:

— Струва много скъпо и е излишно. Ако ще се случи нещастие, въжетата ще се скъсат, ако ще да са и от метал.

Да, Хенри Масон не се. замисляше, че ще дойде време сам да повери живота си на такъв асансьор. Тогава ставаше дума за живота само на неколцина бащи на семейства. А сега все пак обикновеното въже не е така добри, както металното.

— Страшно е долу — прошепна Нинон дьо Клер, поглеждайки към бездънната пропаст при светлината на кибритената клечка, която Боб беше запалил.

— Не се плаши — успокои я Марсел, — само един от нас ще остане долу.

Масон се качи треперещ на асансьора. Марсел и Нинон го последваха. Собственикът на мините,постави кутията и чувалчето до себе си. Боб се отдръпна и хвана дръжката на едно колело, с помощта на което се вдига и спуща асансьорът.

— Готови ли сте? — попита той.

— Готови — отговори Марсел.

Ирландецът започна да спуща асансьора, който стигна десетина метра дълбочина в ужасяващата пропаст. Тогава Боб изведнъж спря. Докато с едната ръка държеше дръжката, с другата извади нож, подобен на кама.

— Вървете и тримата по дяволите! — викна тъй силно, че ония от асансьора го чуха. — Парите, които взехте със себе си, ще бъдат мои. Но най-напред ще стигнете дъното на мината, във вид на пита, а после ще ви дойда на гости до стенната скара, за да си прибера плячката. Ха-ха, французино! Ирландецът излезе по-хитър от тебе. Не ти ще избягаш в Австралия и ще живееш като рентиер, ами червенокосият ти приятел Боб.

Рев на бяс и ужас долетя отдолу. Защото нещастниците виждаха как ирландецът реше въжето.

— Хей, Хенри Масон — викна червенокосото чудовище иронично, — ако въжето беше металическо, не бих могъл да го прережа, нали?

— Смили се, смили се — изплака милионерът. — Вземи всичките пари, но ми запази живота.

— Не, не, само мен, само мен спаси — чу се умоляващият глас на хубавата Нинон. — Видях как ме гледаше. Ще бъда твоя, ще избягам с теб… спаси ме… спаси ме само…

Див рев, глух трясък и после настъпи тишина. Въжето се скъса и асансьорът се провали в пропаст. Там долу лежаха три купчини от месо, кръв и строшени кости… Червенокосият Боб се наведе над пропастта и лицето му придоби зверски израз.

— Мъртви! — измърмори той. — Те няма да излязат вече оттук! А сега бързо долу, за да задигна парите…

— Стой на място, убиецо! Какво направи? Желязна ръка беше хванала Боб за лакътя. Ирландецът трябваше да направи огромно усилие, за да види оня, който така изневиделица го нападна. С ужас разпозна лицето на инспектор Тери, който продължаваше да стиска здраво мошеника. Срита го на платформата и Боб вече висеше с половината си тяло над шахтата.

— Ти преряза въжето — викна Уилям Тери, — чух гласовете на нещастниците, които те молеха да се съжалиш над тях. Не беше ли Хенри Масон и жената, която му гостуваше? Пристигнах твърде късно — не можах да спра престъпното ти деяние. Но ще отидеш на бесилката пияно куче, отдавна ти е мястото там!

— Внимавай, инспекторе! — изхърка Боб, който почти се задушаваше в ръцете на стареца. — Ако аз отида на бесилката, и ти няма да стигнеш по-далече. Ще увиснеш и ти до мене. Не чуха ли всички твоите заплахи срещу собственика на мините? Ще ми повярват, като се закълна, че извършихме заедно престъплението.

— Мизернико, умри тогава!

С неподозирана сила Тери се нахвърли върху негодника. И тогава се случи нещо страшно. Едно зловещо скърцане се чу и гнилата платформа рухна под тежестта на двете борещи се тела. Червенокосият Боб се сгромоляса с отчаян рев в зиналата пропаст. След него в безуспешен опит да се задържи полетя и нещастният Уилям Тери.

— Не чу ли нищо, Ервин? Това беше гласът на Тери. Старият като че ли викаше за помощ.

Тези думи бяха произнесени от Легуве, който стоеше пред Тяхната къща, заедно с Ервин, Одета, Антонина и Едит, за да подишат малко чист въздух преди лягане.

Вслушаха се със затаен дъх. Стори им се, че викът за помощ се повтаря. Сега вече не се двоумиха. Запалиха миньорски лампи, взеха необходимите инструменти и забързаха към виковете за помощ.

— От изоставената мина се чува гласът, там… там, трябва да е.

Мнозина миньори се спуснаха пред тях. Ненадейно пред самата мина спря красив файтон, който затвори пътя. Един господин и една госпожа, елегантно облечени седяха в него. Никой не ги познаваше.

— Бързо, кочияш, освободи пътя, касае се за спасяването на човешки живот.

Тогава младата дама показа глава от колата.

— Какво има, хора — запита тя, — кого искате да спасявате, да не е паднал някой в шахтата?

— Така ни се струва. Касае се за най-добрия човек в околността, за инспектор Тери.

Дамата от купето нададе вик и в следния момент беше вече между миньорите.

— Хайде, хора — викна тя, — трябва да го спасим. Бързо, бързо, бързо…

Чужденецът скочи от купето и ги последва. Стигнаха при входа на мината и по прерязаното въже и по счупената платформа разбраха, че се е случило нещастие.

Непознатата дама свали шапката си и се наклони над зиналата пропаст.

— Мълчание — помоли тя тихо. — Там долу се чува нещо. Не чувате ли охкане, сякаш някой иска помощ.

— Ти ли си, Уилям Тери? — викна Легуве, навеждайки се над пропастта.

— Да, аз — отговори глух глас от дълбочината.

— Държиш ли се някъде за нещо?

— Да, за част от стълбата. Хванах се при падането си, но тя е прогнила и едва се крепи за стената. Помогнете бързо. Всяка минута е скъпа… силите ми ме изоставят…

— Дръж се здраво — викна младата жена. — Ще бъдеш спасен, ако има правда на тоя свят.

После се обърна към миньорите:

— Спуснете ме с въжето!

— Какво мислите, госпожо? — каза Легуве. — Това не е работа за вас. Необходим е мъж, който не се бои от смъртта.

Но младата жена сама се овърза с въжето, което другите държаха готово за спущане.

— Аз и никой друг! Ще спася Уилям Тери — викна тя с искрящи очи. — Нали ти, обични ми, Матийо, си съгласен?… Дръжте здраво, хора, аз съм Алиса Тери, дъщеря му, и сега ще разберете, че само аз имам право да го спася.

В дълбоко мълчание те спуснаха Алиса Тери в дълбочината.

— Неговата дъщеря — разнесе се шепот между миньорите. — Същата, която той прокле и изпъди…

Минаха две минути в очакване. Матийо покри очите си с ръка. Отдолу се чу радостен вик.

— Теглете нагоре… Жив е… Спасен е!

Въжето бавно се задвижи. Здрави мишци го теглеха неотклонно и внимателно и бащата и дъщерята се показаха от дълбочината.

Алиса държеше в прегръдките си стареца, чиято глава почиваше на рамото й.

Уилям Тери загуби съзнание, шепнейки:

— Това е смъртта… И Алиса, чистият ангел, ме носи нагоре към небесата…

Да, към небесата, защото старият инспектор не умря, е претърпя само леко загубване на съзнанието. Но се намираше пак в небесата, защото, когато дойде на себе си, той узна истината. Да, неговата Алиса Тери се беше върнала. Тя имаше в ръцете си доказателство за невинността си и беше годеница на солиден и важен господин. Не беше искала да стане негова жена, преди да дойде в Америка, за да види отново баща си.

— Неговото проклятие ме подтиска — беше обяснила Алиса. — Той трябва да ми прости преди да бъда твоя.

Възрастният човек оттегли проклятието ей и го замени с бащинската си благословия чрез молитва за прошка заради несправедливата си постъпка. Алиса на свой ред му прости и радостно му Целуна ръката, покривайки я със сълзи. Между Алиса и избягалите от Каена, които тя беше спасила от гладна смърт, се състоя среща, пълна с радостни чувства. Матийо поздрави сърдечно и затрогващо приятелите на своя нещастен брат и от тях узна за страданията на мъченика от Дяволския остров.

Това беше единствената горчива капка в неговата чаша, пълна с щастие.

Но бяха пролети и други сълзи. Едит Масон оплака баща си. В дъното на пропастта беше намерен неговият неузнаваем труп. Все пак тялото му беше разпознато, докато останалите — Нинон дьо Клер, Марсел и Червенокосия Боб — едва се познаваха.

Кожената кутия с ценните книжа и пълното със злато чувалче — тези бездушни предмети — не бяха претърпели никаква повреда и преминаха незасегнати в ръцете на Едит, която получи богато наследство.

Три дена след смъртта на Хенри Масон, работата в мините продължи. Бяха удовлетворени всички искания на работниците и никъде в Щатите не се намираха по-добри отношения между работници и работодатели както тук.

Уилям Тери си даде оставката и на негово място беше назначен Ервин, който заедно с обичната си Одета имаше голямо влияние сред работниците.

38.

На улицата вилнееше сбирщина от хора, които издигаха злобни възгласи. Студенти, жени, бродяги, престъпници, а между тях и хората от буржоазията, които се събираха като зяпачи навсякъде, се тълпяха в неподозирано ожесточено състояние.

— Ако мога да пипна Пикар — викна едър младеж, навярно дошъл от провинцията в Париж, — веднага бих го изпратил без паспорт на оня свят…

— И Матийо Драйфус — опита се да го надвика друг, — ако пипна брата на предателя, не би си отишъл здрав!…

Едва бяха произнесени тези думи и изведнъж множеството хукна презглава. Мъж с руса брада, силен и едър като Херкулес, пипна двамата младежи, които се заканваха, удари им главите една в друга и викна:

— Махайте се оттук… иначе ще получите и по-добър урок.

Тоя рус гигант не беше Друг, а самият Клаус Грот. До него стоеше старият Мишонет, както винаги в униформата си на фелдфебел със своя медал и дядо Карус, който гледаше с презрение тълпата. Сега, когато беше облечен с нови спретнати дрехи и живееше в дома на Драйфус, той беше решил, че ще остане в него докато е жив.

Тримата мъже си пробиха път през множеството до моста.

— Тук да спрем и да залостим здраво — предложи Клаус Грот на другарите си. — Ей Богу, докато съм жив, Зола няма да пострада. Как може тези мизерници да искат да го убият? Единственият човек в цяла Франция, който има куража да каже истината. Единственият, който надигна глас в защита на осъдения Драйфус, невинния мъченик? Срам и позор за цялата нация…

— Цялата тази комедия се разиграва от Естерхази — заяви категорично Мишонет. — Тази тълпа е подкупена с парите от неколцина високопоставени офицери.

Дядо Карус, който продължаваше да слуша с презрение рева на тълпата, изведнъж стана неспокоен.

— Какво има, дядо Карус? — запита Мишонет. — Какво те развълнува тъй силно?

— Виждам там един тип, с когото имам малка сметчица за доуреждане. Виждате ли го там? Зад стълба един одърпан наглед дъртак, който разпалено говори на оная красива жена. Сега си спомням коя е. Виждах я по-рано между просяците. Тя водеше Мъртвешката глава. Чакайте да видя какво й разправя този тип Бенас.

Той се провря бавно между тълпата до самия стълб, така, че да може да чуе всичко, което Бенас казва на просякинята.

— И тъй, Вълчице, знаеш какво трябва да правиш — продължи явно започнатия скоро инструктаж. — Ще спечелиш добри парици, защото познавам онзи, който ме натовари с тази работа. Той плаща добре.

— Кажи ми още веднъж какво трябва да направя — помоли неспокойно бледата жена. — Имам слаба памет и всичко така бързо забравям…

— Слушай, давам ти шише, пълно с течност, която избухва. Когато Зола мине с файтона по моста, ще трябва само да хвърлиш шишето под колата. Нали не е мъчна работа! И едно дете може да го направи…

— Но аз няма да го направя — отговори Вълчицата решително, — защото знам добре, че това е убийство.

Младата жена се обърна и поиска да се отдалечи от евреина, но той я задържа насила за ръката.

— Няма да се махнеш оттук, Вълчице — скръцна със зъби, — защото, ако ти не искаш да извършиш тази работа, ще я направя аз. Но не ти позволявам да се отделиш от мен. Най-напред, защото можеш да ме издадеш, и второ, защото искам после да дойдеш с мен вкъщи тази вечер. Имам нужда от домакиня, пък и ми харесваш.

Дядо Карус изпита желание да пипне веднага Соломон Бенас за ревера. Но той се овладя, като помисли, че ще е най-добре да го изчака да падне в собствения си капан. Бледата жена навярно нямаше физически сили да се изтръгне от ръцете на евреина, защото остана до него, но едри сълзи закапаха от очите й.

— О, Господи — изхълца тя, — няма никога да си спомня името си. Нима тази слабост в паметта ще ме държи винаги?

На другия край на моста стояха двама добре облечени господа. И те бяха тук, за да защитят Зола. Това бяха княз Стефан Дубиски и доктор Бургер. Изведнъж между тълпата настъпи оживление.

— Идва! Идва! — разнесе се от уста на уста. Един файтон се приближаваше бързо. Колата бе закрита. Ненадейно се чуха викове от всички страни.

— Ето го предателя Зола, долу Зола! Хвърлете го във водата!

Наистина, онези, които стояха в затворената кола, бяха Зола и неговият защитник Лабори. Те гледаха безстрашно тълпата. Конете препускаха в такъв галоп, че нито един от манифестантите не посмя да се изпречи на пътя им.

Изведнъж Соломон Бенас изскочи пред тях. Деляха го само пет крачки от колата.

— Долу Зола — викна той и вдигна над главата си шише със зеленикава течност. Но преди да успее да го хвърли, някой със сила го удари по вдигнатата ръка така, че бомбата полетя над главите на хората и падна в Сена.

Този чудесен удар беше нанесъл дядо Карус.

— Боже мой, ами сега — обърка Се евреинът и се обърна към оня, който осуети атентата му.

Мигът, в който се обърна, бе пагубен. Файтонът беше само на една крачка от него. Бенас бе повлечен на земята. Кочияшът не успя да задържи конете. Техните железни подкови сплескаха главата на лихваря. После бе прегазен и от колелата, макар и спряна по нареждане на Зола. Соломон Бенас бе вдигнат от земята почти мъртъв. Той бе занесен в края на моста. При това нещастие никой не посмя да вдигне глас против Зола. Всички занемяха пред неговата доброта.

Въпреки опасността, на която бяха изложени, Зола и Лабори слязоха от колата, отправяйки се към ранения, до когото завариха доктор Бургер и княз Дубиски.

— Ако е още жив — предложи писателят, — нека го качим в моята кола и да го откарат в болницата. Ние ще продължим пътя си пеша.

Соломон Бенас отвори очи и посочи към бледата и красива жена, облечена като просякиня. В неговите очи искреше пламъкът на низостта и отмъщението.

— Тази жена там — прошепна едва чуто той — е моя съучастничка. Арестувайте я.

— Беше и си оставаш долен мизерник, Соломон Бенас — намеси се изневиделица дядо Карус. — Дори и сега, когато си пред самата смърт. Тая жена е невинна. Ти искаше да я измамиш, но аз чух как тя с възмущение отблъсна низкото ти предложение и не хвърли шишето под файтона.

— Господ ми е свидетел — промълви и бледата жена със сълзи на очи, — аз съм невинна.

В този момент княз Дубиски се спусна към нея. Хвана я за двете ръце и се вгледа в очите й.

— Ти ли си! — викна той невярващ. — Да, ти си, Юлиана, моята обична Юлиана, не ме ли познаваш?

Див вик процепи въздуха.

— Стефан, моят мъж. Да, аз съм принцеса Юлиана Дубиски. Благодаря ти, Господи, намерих го най-после!

Горката жена се отпусна безчувствена в ръцете на обичния си съпруг. Стефан я стисна в прегръдките си и я изнесе вън от тълпата.

— В моята кола! — викна след него Зола.

Стефан постави жена си върху седалището на файтона и има щастието да види как тя отвори очи и го позна.

— Намерихме се най-после — прошепна тя. — Пак сме заедно…

— И няма вече никога да се разделим!

Той целуна устните на просякинята, която пак бе станала принцеса и негова обична жена.

Междувременно Соломон Бенас въздъхна за последен път. Мизерната му душа беше отлетяла от подлото му тяло. Дядо Карус запали спокойно цигара и после държа къса, но много похвална реч над главата на мъртвия.

— Желал бих — каза той, — да има много диванета като теб, Соломон Бенас, защото тогава създателят би се засрамил от своето произведение, така че би премесил още веднъж целия всемир като тесто, от което впоследствие да направи по-добър и по-съвършен свят. Но тъй като за нещастие рядко се срещат типове като теб, Господ навярно си казва, че трябва да остави да живеят и такива твари и такива отровни създания. От време на време обаче, се извършва по някоя генерална чистка и тогава се помитат на боклука и такива каналии като теб. Хайде, свърши, Соломон Бенас, няма вече да черниш човечеството!

Емил Зола чу тези думи и се обърна към Лабори, хващайки го под ръка.

— Този прост човечец е прав. Само че той забрави да каже, че има и човешки твари, които са добили по-малко отвратителна външна форма. Не е ли Естерхази, не са ли всички онези мизерници, които дълбоко в душата си са убедени в невинността на Драйфус и въпреки това го изтезават на Дяволския остров, не са ли те нещо повече от въшки, които са се впили в тялото на републиката? Но, почакайте — възкликна той, обзет от благородно възмущение и издигайки заплашително ръка, — ще удари часът, когато Франция ще се отърси и цялата тази измет ще падне и ще бъде смазана в краката й. Истината не може да остане вечно забулена, тя може да бъде скрита само за известно време. Но един прекрасен ден тя ще захвърли всичко, което я приковава и ще се изправи горда. Тогава Франция ще види с ужас във всичката му голота най-голямото престъпление на деветнайсети век — мъченичеството на един невинен човек и гаврата с истината!

И Емил Зола стисна заканително юмруци, сякаш искаше да сломи с един удар този град, в който беше извършено това престъпление.