Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (197)

35.

Страшна буря вилнееше по крайбрежието на Хавър и издигаше вълни в пристанището, високи като къща. Вятърът духаше и пееше грозна мелодия, а небето мрачно се разстилаше като траурна мантия над земята.

Параходите, хвърлили котва в пристанището, бяха блъскани насам-натам от вълните и здравите им въжета зловещо пращяха. В сградите по протежение на пристанището свещите бяха угаснали отдавна. Само светлината на бара се мъчеше да прониже тъмнината и да хвърли лъчите си над морето — нещо, което едва успяваше да стори.

През тази нощ, когато жителите на Хавър стояха здраво заключени в къщите си, снажна жена с горда осанка крачеше бързо по улиците около пристанището и се насочваше с бързи крачки към брега на морето. Придружаваше я едно дете, едно русо, хубаво, нежно момченце. Гумена мантия я предпазваше от дъжда, който се сипеше в изобилие. Детето не беше загърнато в нищо. Изглеждаше изплашено, сънливо и уморено. Със ситни крачки, залитайки, то пристъпяше, водено за ръка от придружителката си и колкото пъти поискваше да спрат, за да си отдъхне и отпочине, ръката на жената го дръпваше безмилостно напред.

— Не мога повече — изпъшка момчето, в което читателят ще познае Андре. — Не мога, уморен съм, спи ми се.

— Да спиш ли искаш? Непременно, момченце, ще спиш ей сега — отговори му Помпадура със зловещ намек. — Наистина, яд ме е, че поех тази мисия, защото тежко предчувствие не ми дава мира. Но какво да се прави? Трябва да се подчиня, ако не искам да го разсърдя и загубя.

— Заведи ме при мама, моля ти се — захлипа малчуганът. — Или поне обратно при дядо Карус. Тук е страшно, не ми харесва.

— На мене също не ми харесва особено. Но почакай, скоро ще бъдеш на едно място, където няма да се отегчаваш.

Те слязоха на брега и продължиха да вървят. Трябваше да ходят по пясъка, в който често потъваха до глезени. Андре тихо плачеше. В душата на детето, въпреки мрачната обстановка, се пробуждаше нежен спомен. Така човек си спомня в най-дълбоката мизерия за щастливите времена.

То се виждаше в красива къща, в една топла и добре осветена стая, върху малко креватче със завески бели като сняг и меки възглавници. Андре виждаше едно обично-лице, което се навеждаше грижливо над него. А вечер едър рус мъж в красиви офицерски дрехи сядаше до него и му разказваше хубави приказки или пък го поставяше до себе си и си играеха до забрава.

Какво ли беше станало с него? Защо сега го прехвърляха насам-натам? Защо никога не стигаше вкъщи? Защо в този момент беше влачен в дъжд и вятър в един чужд град, защо никой не го слушаше, когато се оплакваше, че е уморен, защо не го поставяха да си легне и не му даваха вечерното мляко?

Горкото дете не можеше още да разбере страшната промяна, настъпила в неговата участ. И все пак то вече имаше чувство, че страда несправедливо, а съдбата жестоко го изпитва.

Най-после Буланси стигна със своя малък спътник до морето. Тук се намираше малка самотна къщурка. Отвън се виждаше, че тя бе жилище на хора извънредно бедни. Покривът й беше прогнил, но закърпен тук-там така, че едва устояваше на дъжда, който се лееше като из ведро. Прозорците нямаха пердета, но гърнетата с цветя пречеха на погледи отвън да видят какво става вътре. И все пак при вида й госпожа Буланси нададе радостен вик.

— Слава тебе, Господи. Стигнахме! Сега ще си по-чинем5момчето ми — каза тя, обръщайки се към Андре.

После се приближи до прозореца. В стаята цареше пълен мрак.

— Нашите хора са си легнали, но няма как, ще ги събудя.

Тя се запъти към вратата и чукна силно няколко пъти. Никой не отговори. Зачука още по-силно. Тогава в къщата се чу шум.

— Най-после, най-после! — измърмори Буланси нетърпеливо.

Отвътре сънен глас запита:

— Кой хлопа толкова късно на вратата?

— Отворете — отвърна Буланси, — няма да ви кажа веднага какво търся. Побързайте, обаче, защото дъждът ни намокри до кости.

— Но какво да кажат ония, които по това време са в открито море — дочу се отвътре.

— Този дядо няма изгледи да е много любезна личност — каза си Буланси. — Но почти всички старци са такива. Няколко златни монети ще го направят по-любезен.

Ключът отвътре се завъртя и вратата се отвори. За голяма изненада на госпожа Буланси на мястото на очаквания старец се показа внушителна мъжка фигура с големи тъмноруси мустаци. Този човек, който бе облечен само с вълнена риза и рибарски панталони, вдигна фенера до лицето на посетителката.

— Влезте, госпожо — покани той любезно. — Наистина трябва да сте намокрени до кости.

През едно малко коридорче ги въведе в бедно мебелирана стаичка.

— Ще ме извините, господине — започна веднага госпожа Буланси. — Бих искала да говоря със стария рибар. Навярно той е баща ви. Моля ви, повикайте го.

Човекът се почеса зад ухото.

— Със стария ли искате да говорите, госпожо? — каза той усмихнато. — В такъв случай идвате малко късно, защото преди два месеца го погребахме.

Госпожа Буланси остана слисана. Явно Естерхази не беше предвидил този случай, нито пък тя беше помислила за това. С мъка се съвзе, но после все пак запита:

— А вие кой сте, приятелю?

— Аз съм наследникът на стария. Наричам се Боше и живея тук с жена си. Продължаваме рибарския занаят — ловя риба, понякога давам под наем някоя и друга лодка на господа, които искат да се разходят из морето.

Буланси отново се обнадежди. Щом като този човек е наследник на рибаря, навярно той познава и тайните му сделки и ще познае тогава тайнствената дума, която Естерхази й беше казал.

— Е, добре, господин Боше — рече тя, — дойдох да наема една твоя лодка. Искам да се поразходя малко по морето, за да видя изгрева на слънцето.

Рибарят се ухили странно.

— В такава буря да излезете в морето? — запита той. — Госпожо, това е извънредно опасно. Като честен човек не мога да подпомогна такова лудо начинание.

— О, оставете! Аз зная да карам лодка. Няма какво да се безпокоите за мен. Освен това бурята затихва, виждате нали, че и дъждът и вятърът престанаха вече.

Рибарят се доближи до прозореца.

— Наистина — отсъди той, — времето се оправя, н.о все още не трябва да му се доверявате…

— Думата е за една прищявка, ако искате да знаете, на всяка цена — прекъсна го Буланси, изваждайки същевременно от джоба си кесия с пари. — Ето тук има пет наполеона — продължи, — ако ми дадете „лодката с окото“.

Блясъкът на златото или мистериозната дума, която произнесе Буланси с такъв тон, промениха израза на Боше? Рибарят сви рамене:

— На мен ми е безразлично, госпожо, щом като на всяка цена държите да поставите живота си на карта. В края на краищата не ме засяга. Ние сме бедни хора и не можем да се откажем от добрата печалба. Не е ли вярно, Анриета?

Последните думи бяха адресирани към млада доста хубава жена, чисто облечена, която в същия момент влезе в стаята и скромно поздрави.

— Както кажеш, Боше — отговори тя, — но докато приготвиш лодката, госпожата и детето може би ще пожелаят да изпият чашка топъл чай. Много са мокри и порядъчно замръзнали.

— Приемам с благодарност — кимна Буланси.

— Отивам да приготвя лодката. С тези думи рибарят излезе. На прага той спря и се обърна още веднъж.

— Но кажете, госпожо, защо избирате тъкмо лодката, на дъното на която има нарисувано голямо око? Тя е една от най-лошите лодки, които наследих от стария, и не съм я давал досега на никого. Не съм я ползвал и аз. По-добре вземете нова.

— Не, моля ви, сторете както ви казах. Дайте ми лодката с окото.

— Може би ще е по-добре да дойдете с мен и да я видите сама, госпожо — поколеба се рибарят.

— Добре, щом искате ще дойда с вас. Буланси излезе с Боше.

Междувременно жената на рибаря се залови да направи чай. Детето й хареса.

— Как се казваш, момченце?

— Андре.

— Андре? Хубаво име. Но навярно имаш и друго. Момчето не отговори.

То спря пред един портрет, който висеше на стената между други скромни семейни портрети, и го загледа с видимо удоволствие.

Портретът изобразяваше стар войник.

— Ходом марш, фелдфебел — пошегува се жената на рибаря. — Той бе храбър войник, а ти си много умно момче и позна веднага какъв е.

— О, аз го познавам? — каза Андре бързо.

— Познаваш ли го? Кажи тогава как се казва… Момчето отпусна глава на гърдите си и сякаш се замисли. Но споменът го беше напуснал.

— Виждаш ли — засмя се нежно жената, — излъгал си се. Този фелдфебел не можеш да познаваш, но един на друг хората много си приличат. Всички стари войници са с такива дълги завити мустаци.

Чаят беше готов, пръскаше из стаята приятен аромат. Жената застла масата с бяла покривка, сложи чашите с чай, захарницата, масло и хляб. В този момент се върнаха госпожа Буланси и рибарят.

— И така, остава все пак лодката с окото? — уточни още веднъж Боше. — Хубаво, така да е, но поне почакайте изгрева на слънцето. Остават още два часа дотогава.

— Добре, така да бъде.

Госпожа Буланси си помисли, че за собствената й сигурност беше по-добре да не скита нощем из морето, защото в такъв случай ще е излишно да се отдалечава много навътре, за да изпълни черния си замисъл.

— Ах, каква вкусна закуска — възкликна тя. — Ела, скъпо мое момче, тук ни се предлага гостоприемство с такава любезност, че не би трябвало да бъдем неучтиви.

Андре, който беше прималял от глад и жажда, беше много доволен. Той изсърба бързо чашка чай и изяде голямо парче хляб с масло. Хареса му всичко и се отпусна веднага. Рибарите биха разговаряли с приятното момче, но Буланси съумя да им попречи. Тя говореше непрекъснато и отправяше към двамата най-различни въпроси. Разказаха й за живота си, за трудностите и опасностите на занаята и Боше се похвали как е спасил вече четирима души от водата. Разбира се, с печалбата работите не вървели много добре, особено през зимата, когато наемането на лодки напълно преставало, а риболовът силно намалявал.

— Да, госпожо, не всякога сме нашироко — заключи жената, — но слава на Господа, ние сме здрави и имаме повече от много други хора. Освен това и едно благоприятно стечение на работите ни помогна. Мой вуйчо живее с нас. Той е бивш фелдфебел, а по-късно беше на работа в богата парижка къща. Един ден при случайно нещастие пострада и дълго време лежа между живота и смъртта. Неговият господар му отпусна малка пенсийка и сега с нея той живее тук, нещо, което подпомага и нас.

Сега по една случайност го няма вкъщи, защото старите войници от неговия полк празнуват в Хавър не знам каква годишнина, а в такива случаи гуляят продължава до зори.

— Ето че и утрото дойде — стана Буланси и се приближи към прозореца.

Зората се показваше на хоризонта. Госпожа Буланси заяви, че иска да тръгне. След като се облече, облече и детето, всички излязоха и отидоха до лодката, която се люшкаше на вълните. Наистина бе стара черупка. Беше само с гребла и на дъното й имаше нарисувана чудна икона. Голямо око с лъчи наоколо.

Рибарят каза, че навярно изобразява окото на Господа.

— Тръгнете, госпожо, с Бога и нека неговото око закриля вас и детето.

— Благодаря ви — отговори Буланси с иронична, едва скрита усмивка, — нека Бог чуе думите ви.

— Лодката е готова — каза рибарят.

Буланси вдигна Андре на ръце и влезе с него в старата черупка. Когато краката й стъпиха върху клатещите се дъски, тя се подвоуми за момент. Но вече нямаше връщане назад. Естерхази й бе заръчал и тя трябваше да се подчини. Седна на отсрещната дъска и хвана веслата. Госпожа Буланси загреба въпреки нежеланието си. Малката лодка се плъзна по протежение на брега и после се отдалечи. Двамата рибари стояха хванати за ръце и гледаха след нея, защото утринното слънце вече беше доста високо и се виждаше далече върху бляскавата водна повърхност.

Изведнъж Боше вдигна ръце и ги сложи до устата си, викайки колкото му глас държи:

— Хей, госпожо, госпожо!

Жената направи завой и се приближи малко до брега.

— Има нещо да ми кажете ли? — запита.

— Да, госпожо. Сега си спомням, че тази заран в пристанището пристига голям параход. Параходът „Република“, който идва от Каена. Внимавайте да не попаднете на пътя му, защото вълните, които образува, могат да обърнат лодката.

— Не се безпокойте — успокои го през смях Буланси. — „Република“ няма да ми стори нищо лошо.

Лодката пак заплава навътре. Двамата рибари мълчаливо се върнаха в бедната си къщурка. Боше напълни лулата си, а жената си намери работа при огнището.

Изведнъж и двамата се спогледаха като по даден знак.

— Обзалагам се, че помисли за същото, за което помислих и аз.

— Аз си помислих за жената и за онова дете.

— И аз също. Дявол го взел, този случай ме смущава.

— И мен, Боше.

— Какво мислиш, а?

— Мисля, че тази жена има лоши помисли — отговори Анриета.

Тя се приближи до мъжа си:

— Спомняш ли си, Боше, какво ти казаха някои твои другари за стария?

— А, глупави приказки — отговори рибарят. — Приказки, обикновени за пристанището.

Но жената поклати сериозно глава.

— Ами ако излезе истина, а не празни думи? — отрони замислена. — Ако е вярно, че старият рибар е вършел твърде съмнителни сделки? Говори се, че улеснявал хората, които нарочно идвали отдалече, от Париж, незабелязани от никого да свършат с живота с лодки, специално подготвени за това. Разправят се и още по-тежки работи — че при него са идвали хора не да свършат със собствения си живот, а с чуждия. Не си ли спомняш, че преди няколко години тук, в Хавър, имаше такова дело? Един мъж, който току-що се бе оженил за много богато момиче, което не обичал, наел лодка от стареца и тръгнал с жена си на разходка в морето и никой вече не чу нищо за онази нещастница. Мъжът се върна с лодката почти пълна с вода. Тъй като всички свидетелстваха, че лодката се е пробила, мъжът бе оправдан. Въпреки това, този случай остана неизяснен… Господи, само като си помисля, че тази жена замисля нещо подобно с онова хубаво дете и че ние без да знаем й помогнахме… Не бих намерила спокойствие през целия си живот.

— Всичко това са глупости, жено — отговори Боше, — тя е жена от големия свят.

— На мен не ми хареса. Не забеляза ли белега от рана по лицето й? Как е могла да бъде така ранена?

— Какво ни интересува това? Паднала е или пък е някак си ранена. Но с твоите съмнения ти направи така, че не мога да се порадвам на хубавите бляскави златни монети, които тая заран спечелихме.

Рибарят изтърси лулата си, взе една скъсана мрежа и седна до прозореца да я кърпи. Жената потъна в домашна работа. Измина близо час. После изведнъж вратата се отвори и тежки стъпки се чуха. В същия момент стар войник влезе в стаята на съпрузите Боше, посивял човек, който носеше униформата на фелдфебел. На гърдите му блестяха няколко медала. Навярно беше ветеран, защото се подпираше на тояга и с мъка се държеше на старческите си нозе.

При вида на този човек младата жена весело викна:

— Слава тебе, Господи, че се върна жив и здрав вкъщи, вуйчо Мишонет. Много се безпокоях за теб заради лошото време през тази нощ…

— Бях на сухо, момите — засмя се старият войник, хвърляйки шинела. — Ах, деца, чудесен банкет беше и старите другари страшно се веселиха…. Често трябваше да пия за собственото си здраве. Ама и тук ми се струва, че е имало голяма маса — продължи старият фелдфебел, гледайки сложената маса. — Най-хубавите чаши, новата покривка на масата и приятният аромат на чай… Какво, твой имен ден ли е днес, Анриета, а твоят стар вуйчо не се сети да ти донесе поне едно цвете!

— Не, вуйчо, имахме много странно посещение.

— Вие, посещение?

— Да, дама с дете, идващи от Париж.

И младата жена разправи как някой почукал на вратата ненадейно през нощта, как дошла една дама с едно хубаво русо момче и се помъчила да ангажира лодка за разходка по морето.

— Хубаво русо момче — повтори Мишонет печално, — това ми напомня за моя беден Андре. Нали няколко пъти ви разказах за това. Беше пътувал с мене на балона, оня проклет балон, на когото дължа днес осакатяването си.

Повече от сто пъти Мишонет беше разправял на роднините си тази история с всичките подробности. Но когато сега спомена за нея, жената на рибаря трепна по странен начин. Тя заряза настрана работата и се приближи бързо до сбръчканото лице на стария си вуйчо.

— Но знаеш ли, вуйчо Мишонет — възкликна тя с несигурен глас, — че момчето, което беше тук, се нарича също Андре?…

— Андре! Хиляди дяволи! В цяла Франция има колкото щеш Андре.

Младата жена, обаче, бе обзета внезапно от инстинктивно подозрение. Тя не промени разговора.

— И има руса коса като твоя Андре.

— Много са децата с руси коси.

— Беше на 5–6 годинки.

— Хм… и възрастта като че ли е същата.

— Ах, Господи, сега си спомням — възкликна в същия момент младата жена — имам още едно доказателство. Виждаш ли оня портрет там, вуйчо? Пред този портрет детето се спря и ми каза, че е фелдфебел, после завика, че го познава.

Мишонет подскочи.

Той се заразхожда нервно из стаята, без да каже нито дума, като че ли никога не беше падал от балон и не се е намирал под бърз влак.

— То ме познава — пошушна той с треперещ глас. — Казва се Андре, русо е, на шест годинки е и ме познава. Може би е казал и името ми? Чудно! Да забрави името ми, моето име, което толкова често произнасяше, макар и по детински, изкривено, но да го забрави напълно? Не, не може да бъде моят Андре.

Боше остави веднага мрежата настрана, почеса се по тила, както всеки път, когато му идеше нещо добро наум.

— Господин фелдфебел, може би познаваш онази госпожа, която дойде с детето. Има белег от рана на лицето си.

Мишонет нададе вик. Старецът побледня, коленете му затрепериха, той политна и се хвана за един стол.

— Белег от рана! — изрече мрачно. — Това е оная проклета жена, която открадна детето от балона, а мене поиска да ме хвърли, когато висях почти безчувствен над бездънната пропаст. И тя беше тук? — викна той гръмовито, така че Боше уплашено се дръпна назад. — И й даде лодка? И я остави да отиде с детето в морето? Магаре, животно, знаеш ли каква я свърши!

— Аз казах, че ще стане нещастие — закърши младата жена ръце.

— Нещастие — повтори Боше и смръщи лице.

— Нещастие! — кресна ветеранът, скачайки по земята като разярен слон. — Не нещастие, ви казвам аз, а престъпление, убийство, подло и мръсно, каквото света едва ли ще е виждал. Тази убийца иска да удави детето в морето.

— Господи! И ние й помогнахме в пъкления й замисъл — проплака жената на рибаря.

— Не викай — кресна й Мишонет. — А ти, говедо, не стой с това лице като теле. Трябва да се предприеме нещо. Дай ми хартия, мастило, перо… Анриета!

Младата жена се спусна да изпълни поръчката.

— А ти, Боше, приготви най-добрата лодка и вдигни платното. Тръгваме. Може да имаме щастието да стигнем навреме.

С бързи крачки Боше полетя към вратата.

— Трябва да ги известим — мърмореше Мишонет като на себе си. — Господин Матийо трябва да знае и да дойде.

Анриета донесе хартия и мастило.

— Ти знаеш по-добре да пишеш от мен — й каза фелдфебелът. — Сядай и пиши каквото ти диктувам.

Младата жена изтри с престилката сълзите, които непрекъснато течаха от очите й. Мишонет се замисли за миг, после продиктува следната телеграма:

„Матийо Драйфус, Париж, ул. «Фуршамбол» Ела веднага в Хавър, в къщата на рибаря Боше. Тук бе видяна жената с белег на лицето, заедно с Андре. Тя отиде с него в морето, навярно, за да го удави. Опити за спасение са предприети веднага. Мишонет“

— Написа ли всичко?

— Да, вуйчо Мишонет.

— Тогава бягай до пощата и предай тази телеграма. Заплати я добре. Може би ще отиде по-бързо. Имаш ли пари?

— Да, да, имам.

Младата жена се спусна навън, подгонена от уплаха и жалост.

Мишонет наметна шинела на раменете си и нахлупи шапката си. После отвори едно чекмедже и извади револвер. Оръжието бе в пълна изправност.

— Ако потрябва, ще пролея и кръв — каза си, — кръвта на онази подла твар.

След като скри револвера в джоба си, побърза да отиде при Боше. Рибарят беше приготвил вече лодката.

— Вятърът е благоприятен — рапортува разтревожен.

— И ти си дявол, но прост. Взе ли мрежа, свирка?

— Всичко е в лодката.

— Тогава Бог да ми е на помощ.

Мишонет скочи в лодката като младеж. Рибарят отвърза лодката, платната се издуха от вятъра и като стрела полетяха над водата.

Виждаше се далече, но по повърхността на морето не се забелязваше лодка.

— Идваме, мили ми Андре, идваме! — викна Мишонет, после скри разбитото си от скръб лице между ръцете си.