Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (193)

31.

Кръчмарят от „Веселият руснак“ беше наистина от руски произход. Казваше се Галински и бе от едно малко село близо до Варшава. От баща си, производител на ракии, беше научил занаята да приготвя различни отрови, които бавно, но сигурно унищожават човешкия живот и го подготвят за мъчителна смърт. Всички тези спиртни напитки — червени, зелени, жълти иди синкави, подредени в големи блестящи стъкла, бяха повече или по-малко от такова естество. Бяха приготвени от господин Галински и убиваха нервите или стомаха по най-ужасен начин. Питиетата му имаха свойството да напиват много бързо пияча. Всеки, който се напиеше при „Веселият руснак“ не излизаше от кръчмата, докато не даде и последната си пара, а Галински вземаше своето от малки и големи. Ожулваше безбожно своите клиенти — както бедни, така и богати. Смяташе, че от дядо Карус няма какво да вземе. Но старият вехтошар беше много забавен, когато се напиеше, говореше с такава охота, че всички други не си тръгваха от кръчмата цяла нощ. И работата вървеше добре. Ето защо кръчмарят беше много услужлив. Той добавяше незабелязано в чашата на стария повече алкохол, отколкото друг път и хубавата напитка не закъсня да покаже ефекта си. Дядо Карус изпи още една чашка. Сега пак стана бившия дядо Карус, оня голям шегобиец, някогашния весел пияница, когото така силно обичаха клиентите на „Веселият руснак“. От друга страна излишно ще е да споменем, че тези посетители бяха джебчии, крадци и всякаква друга паплач.

В кръчмата влязоха трима души и тяхната външност показваше, че са от тукашното общество. Това бяха двама мъже и една жена. Единият имаше червеникава коса и бе с обръснато лице, другият беше с дълга брада и носеше тояга в ръката. Жената беше млада и красива, но небрежно облечена като скитница.

— Пътуващи музиканти или комедианти — измърмори Галински, свикнал с подобни посетители.

Той направи знак на момчето да им прислужва, а сам се задълбочи в играта на карти.

Комедиантите седнаха на отдалечена маса в ъгъла и поискаха бира и нещо за ядене, като не дадоха вид, че се интересуват от това, което ставаше наоколо. Те изглеждаха вдълбочени в разговор. Играта на карти продължаваше. Но като че ли вървеше насила, защото никой не искаше за заложи много, а оня, на когото разчиташе Галински, не искаше и да знае за играта.

Соломон Бенас, известен като Дулсети, приседна до Карус, след като му беше обменил доларите.

— Защо не играеш, дядо Карус? — запита го той. Пияницата трепна като пробуден от сън.

— Защото нямам пари — отвърна той.

— Нямаш пари ли?… Смешнико, ами че пред себе си имаш три хиляди франка…

— Те са моята селска къща — отговори вехтошарят, притискайки по-силно с ръка банкнотите.

От този отговор Соломон Бенас не остана доволен.

— Каква селска къща? — попита той тихо. — Нямаш ли добро жилище в мазето на тази къща?

Пияницата се надигна сърдито.

— Да те вземе дяволът, проклети евреино. Достатъчно си ме крал и лъгал в живота. Тези пари не можеш да ми ги вземеш. Те са на момчето, на моето мило дете. Искам да му купя хубава къща на село, за да може да живее в нея като барон.

— С три хиляди франка? — пошушна му Бенас на ухото. После добави ласкателно: — Повярвай ми, дядо Карус, знаеш, че никога не съм те съветвал нещо лошо, но с три хиляди не можеш да купиш дори селска колиба. Можеш, обаче, да удвоиш състоянието си, ако поискаш. Който не рискува, не печели. Хайде, дай парите насам. Опитай си щастието. Ако ти провърви, ще имаш десет хиляди франка вместо три.

Пияницата се съпротивляваше, но все по-нерешително.

— Наречи ме както искаш — продължи изкусителят, — ако не се върнеш с джобове пълни със злато. После ще живееш на село като граф.

— И моето момче с мен? — викна Карус с надебелял език. — Но да разваля парите не мога… Да спечеля… само това ти казвам, Соломон, да му мислиш, ако не спечеля.

— Непременно ще спечелиш — отвърна евреинът през смях.

После той раздели парите на Карус на три.

— Така. Сега можеш да започнеш — подкани го.

— Как ще започна, когато дори не познавам картите?

— Сложи на червената дама — посъветва вещо Соломон Бенас тъй високо, че се чу дори на съседната маса.

— На червената дама — повтори пияницата, протягайки част от парите.

В същия миг Галински завъртя картите в ръцете си. Червената дама се плъзна между пръстите му. Със светкавична бързина я нагласи където трябваше. После започна спокойно да раздава картите. Червената дама загуби. С алчно движение той прибра банкнотите.

— Няма нищо — каза Соломон Бенас, потупвайки приятелски по рамото дядо Карус, който се вцепени. — Първият опит не сполучи, но сега ще дойде сигурно печалбата. Дамата не излезе щастлива, хайде сега да заложим на попа. На попа! — викна Соломон силно, виждайки, че неговият съучастник Галински се караше с един клиент за пет сантима и не беше внимателен.

Галински направи знак, че е разбрал. После отново разбърка картите със същата вещина и бързина. Попът също загуби. И втората купчина банкноти премина в банката.

Карус вдигна бавно глава. Лицето му пламна, сънливите му очи се разтвориха широко. Опасността го беше събудила.

— Последен път — викна той и без да пита евреина, заложи третата купчина на валето.

— Валето няма да ме остави — избъбра той възбудено. — Парите са на детето. Залагам на валето, нека бъде негов патрон.

— Чудно — засмя се евреинът. — Дядо Карус започна да се шегува. Сега ще тръгне като по вода.

— Да, като по вода — повтори вехтошарят. — Хей, момче, дай един лимон!

Галински и Бенас се изплашиха. Знаеха, че щом дядо Карус смуче лимон, веднага изтрезнява.

— Да продължим — предложи Галински.

Той размеси пак картите и валето отиде пак където трябваше. Но Карус протегна ръка.

— Не давай — викна той, — докато не ти кажа. — Ах, ето лимона. Добре, добре.

Взе лимона, стисна го в ръката си, изсмука сока, а после изяде цялата му вътрешност и захвърли кората. Процедурата малко го пробуди.

— Можем ли да започнем? — запита Галински. Карус потвърди с глава. В същия момент някой му пошушна на ухото:

— Накарай го да разбърка още веднъж картите. Негодникът те излъга вече два пъти.

Когато вехтошарят се обърна, видя зад гърба си червенокосия комедиант: Другият с дългата брада се беше приближил до стола на Галински, а хубавата жена с китарата в ръка стоеше на вратата.

— Дай насам картите — каза дядо Карус, — искам да ги размеся още веднъж аз.

Руснакът се стресна и размени със Соломон неспокоен поглед. Но не посмя да откаже на Карус и му протегна картите безмълвно. Карус ги разбърка и ги подаде обратно на Галински. Руснакът почувства, че всички очи са отправени към него. Играта започна. Един ред карти паднаха, без валето да се появи. Кръчмарят трепна за миг. По знаците, които картите имаха, той усети, че сега е ред на валето. Държеше го в ръката си и ако го дадеше, Карус щеше да спечели. Затова направи знак на Соломон Бенас, който удари с лакътя си една бутилка с бира, която се разля върху масата. В същия момент, използвайки суматохата, Галински смени бързо картата, мислейки, че никой не го наблюдава. Масата беше веднага очистена.

— Да продължим, за да свършим — викна Галински.

После раздаде картите.

— Валето — викна той. — Загуби, Карус.

Със задавен стон дядо Карус рухна на стола си. Той изглеждаше съвършено замаян. Но безсъзнанието му трая само момент. После изведнъж скочи като разярен тигър и се хвърли върху Галински. Кръчмарят се търколи на пода заедно със стола си. Карус се хвърли отгоре му. С вид на див звяр го сграбчи с едната си ръка за гърдите, а с другата, свита в юмрук, го удари два пъти по лицето.

— Парите ми — викна вехтошарят. — Върни ми парите! Измами ме, ограби ме… знам добре… беляза картите, подлецо… Парите или ще те пребия.

— Убийство… убийство — викна Соломон Бенас и скочи през прозореца на двора. Известно беше между вагабонтите в Париж, че когато работите стигнат до бой, старият Бенас бързо изчезваше. Но да не забравим да напомним, че въпреки голямото си бързане, той все пак обра купчината банкноти, която беше останала на масата.

Кръчмарят на крадците направи опит да се освободи от налягащото го коляно на вехтошаря. Това би му се удало леко, защото Галински беше много по-силен от стария вехтошар, но старецът беше добил свръхчовешки сили. В отчаянието си той стисна кръчмаря за гърлото и Почти го задуши.

— Ще ми върнеш парите или ще те убия — кресна Карус. — Парите дори не са мои, те са на Андре, на детето. За него исках да ги запазя, да го заведа на село, да заякне и да се засили. Не е свикнало с въздуха в мазето… ах, какво знаете вие, как трябва да се гледа едно дете от добро семейство! Парите ми! Не ме карай да мърся ръцете си. По-скоро ще върна Андре обратно на родителите… ще им кажа истината… не аз го откраднах, аз няма да пострадам… За последен път те питам, проклети злодеецо: ще ми върнеш ли парите на Андре? Мълчиш… клати глава… пукни тогава, куче проклето!

Може би Карус щеше да изпълни заканата си, ако в същия момент в кавгата не беше се намесило трето лице. Това беше младата жена, влязла в кръчмата с двамата мъже. Докато Карус говореше за детето, тя бе обзета от неописуемо вълнение. Особено името Андре й направи поразително впечатление.