Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (190)

28.

По заповед на Абдулах бедуините заведоха Лучия Натузиус далече от неговия лагер. Спряха пред великолепна палатка, издигната върху най-хубавата и плодородна ласт на оазиса. Около шатрата се извисяваха стройни палми с клони, наведени към земята и отрупани с плодове. Под тях се простираха китни поляни. Водоскок пръскаше сребристи капчици вода пред входа.

Лучия усети аромата на опияняващ парфюм, когато завесите на шатрата се отдръпнаха и тя видя вътрешността й.

Какъв разкошен блясък сред пустинята! Стените бяха покрити с копринена червена материя, върху която със злато бяха бродирани арабски думи, навярно стихове от Корана. Бамбуковата мебел беше обсипана със злато, сребро и скъпи камъни. В краката на една софа се издигаше статуята на Мохамед, изработена от абанос и злато. Върху софата лежеше млада очарователна жена, облечена като царица. Изглежда спеше или мечтаеше. Няколко арабки, нейни слугини, я разхлаждаха с ветрила от паунови пера. Стара жена разплиташе косите й и ги овлажняваше с ароматни води. Когато съпровождащите въведоха Лучия при нея, всички й се поклониха до земята. Само господарката на шатрата се надигна учудена и раздразнена.

— Какво означава това, — викна тя на арабски, — коя е тази чужденка.

— Абдулах Лъва ви я изпраща, на вас, любимката на сърцето на великия син на Пророка. Той даде великодушното си гостоприемство до утре заран на тази чужденка, която се е заблудила из пустинята и ви моли да я приемете с добро.

— Французойка — учуди се тя. — Наистина ли е французойка?

После заповяда на жените да я оставят сама. Арабите, които доведоха Лучия, се оттеглиха почтително. Двете жени бяха сами. Господарката на шатрата взе ръката на Лучия и й каза на чист френски:

— Добре дошла. Хиляди пъти добре дошла! Благославям момента, в който мога да стисна ръката на една гражданка на страна, която обичам и където оставих всичко, което беше скъпо на сърцето ми.

Неизразимо учудване се изписа за няколко мига върху лицето на Лучия. Беше ли възможно тази жена или по-скоро това прелестно момиче, което без друго принадлежеше към харема на Абдулах, да обича Франция?

— Виждам, че сте учудена, че намирате една християнка тук — поде пак господарката на шатрата с болезнена усмивка. — О, не ме съдете строго, не се заблуждавайте от този блясък. Аз не съм любовница на арабина, аз съм нещастно момиче, доста измъчено, държано тук в блестящо робство… По произход съм рускиня, живях много години в Париж, докато моят баща умря внезапно, а годеникът ми бе хвърлен невинен в затвора, откъдето впоследствие изчезна без всякаква следа… Аз съм княгиня Павловна Мирович.

— Павловна Мирович! — извика Лучия трогната. — О, господи, не бяхте ли вие сгодена за граф Естерхази?

— Да, вярно е, но избягах от него пред олтара. Страдах извънредно много. Съдбата ме наказа жестоко, тя беше безжалостна спрямо мен. Но кажете ми, как се казвате?

— Лучия Натузиус и съм годеница на полковник Пикар, който сега командва френските войскови части срещу шейха Абдулах.

Двете седнаха на софата и взаимно си заразказваха историите на живота си. Само след половин час станаха най-интимни приятелки.

Колко е красива младостта, която така леко се обвързва с веригите на кроткото приятелство!

Що се отнася до участта на Павловна, която сега тя сподели с новата си приятелка, ние я проследихме до момента, когато княгинята попадна в къщата на чайния търговец Хонг Вах от Китай. Бяхме свидетели на катастрофата, заради която Павловна бе лишена от този приятелски подслон. Чрез обвинението на подлия мандарин Квон Инг, който от своя страна служеше като оръдие на Питу, Хонг Вах беше ненадейно арестуван. Павловна, на която дебелият мандарин беше хвърлил око, успя тогава да се спаси. Старата прислужница я скри в таен резервоар за вода в градината.

Хонг Вах успя за няколко дни да докаже своята невинност. Той беше освободен от затвора с почести и на негово място бе затворен и прикован на позорния стълб клеветникът, мандаринът Квон Инг.

Върху Питу за нещастие не можаха да сложат ръка, защото мизерникът беше подушил обрата на работите и подири спасение в бягство. Хонг Вах се показа благороден и великодушен по отношение на Павловна. Макар да я обичаше и да беше готов да даде половината си живот, стига да я има за жена, той не я задържа.

— Върви и търси човека, когото обичаш — й каза една сутрин. — Светът е по-малък, отколкото мислиш. Ще го намериш отново.

Предостави й малък параход и й подари значителна сума пари за път. Извънредно развълнувана, Павловна се сбогува с благородния Хонг Вах. Тя силно искаше да узнае от него защо беше се развълнувал толкова много тогава, когато тя спомена името на обичния си Емил фон Пикардин, но не посмя да го попита, защото Хонг Вах никога не говореше за това и се пазеше дори да произнесе името на Пикардин.

Така настъпи часът на раздялата. Хонг Вах придружи младата си приятелка до пристанището. Пътуването по Индийския океан беше спокойно, но щом навлезе в Червено море, параходът беше нападнат от пиратска банда араби, които убиха всички мъже и оставиха жива само Павловна заради нейната красота и надеждата да я продадат на някой паша за харема му. В нубийските пустинни степи пиратите срещнаха Абдулах Лъва. След късо сражение те бяха победени и лишени от плячката си. В лицето на Абдулах, Павловна видя смел и благороден мъж.

Въпреки че беше омаян още в първия миг от прелестната девойка, Абдулах, трогнат от скромността и невинността на момичето, запази дистанция спрямо нея. Той я обсипа с лукс и богатства, дори й обеща, че ще й върне свободата веднага след края на войната с французите, а дотогава я помоли да му дава уроци по френски. Постепенно Павловна придоби голямо влияние над Абдулах. Благородният мъж изпадаше в див гняв, както казахме, в моменти, когато у него се пробуждаше дивият и варварски инстинкт. Павловна умееше тогава да укроти гнева му и да смекчи сбърченото му чело. Смъртните присъди, произнесени от Абдулах, често биваха променени след искането и молбата на момичето. Много планове оставаха неизпълнени, ако Павловна се намесваше своевременно. Павловна, макар и робиня, имаше немалка власт над бедуините. Независимо от това, че беше християнка, те я обичаха и почитаха.

Всичко това Лучия научи от новата си приятелка.

— Каква нещастна война — промълви Павловна. — Колко пъти съм се опитвала да склоня Абдулах към миролюбие, но французите са горди и не искат да отстъпят. Макар че по този път никога няма да си осигурят господство— в Африка. Сега обаче, има голяма надежда. Полковник Пикар изпрати преди няколко седмици съобщение до Абдулах, което гласи, че лично той е направил на френското правителство предложение за мир. То ще признае Абдулах княз на бедуините, ако приеме да стане съюзник на Франция.

В същия момент завесите на шатрата се дръпнаха и шейхът се появи, придружен от войници. Павловна веднага забеляза, че се е случило нещо страшно. Лицето на Абдулах беше бледо като пясъка на пустинята. Дивият му поглед зашари из всички кътове на шатрата, после спря върху Лучия Натузиус.

— Вземете я — кресна той на войниците. Само за миг ръцете на момичето бяха вързани.

— Твоят любим ме излъга — изръмжа Абдулах гневно. — Даваше си вид на честен човек, а всъщност е подлец и лъжец. Той е, предвидил срамна смърт за мен, но случаят поиска да те даде в моите ръце, теб, толкова скъпа на сърцето му. Днес в полунощ ще го нападна с моите войски в теснината Марбел ел Сур и ще го сломя, но преди това мизерникът трябва да те види как умираш. Ще отрежа главата ти точно пред очите му.

Павловна се спусна със скръстени ръце пред бедуина.

— Милост, шейх Абдулах, милост! — викна тя. — Каквото и да се случи, колкото и справедлив да е гневът ти, не си отмъщавай на една слаба жена. Не опетнявай ръцете си с кръвта на невинна жертва! Ако полковник Пикар е постъпил подло спрямо теб, в какво е виновно това момиче? Абдулах е велик, Абдулах е добър, той няма да помрачи гордостта си и достойното си минало с убийство на невинна жена…

Арабинът прекъсна думите на Павловна с презрителен жест.

— Стани — нареди сурово, както никога досега не беше се обръщал към нея. — Ти си разумна, това знам, но този път ме съветваш лошо. Нарочно! Християнката не може да не държи на християнка. Но ти не можеш да я спасиш. Тук, на гърдите си нося доказателството за подлостта на французина Пикар и няма да бъда достоен да вляза в рая на Мохамед, ако не се възползвам от благоприятните условия, които сам пророкът ми изпрати, за да си отмъстя.

— Но не й ли обеща ти сам гостоприемството си? — изстъпи се смело Павловна. — Кога е потъпквал Абдулах Лъва свещения закон на гостоприемството?

За миг бедуинът остана замислен. Законът за гостоприемството наистина беше свят. Това, което е обещал, трябваше да бъде изпълнено.

Усмихвайки се лукаво, той се обърна към Лучия:

— Обещах ви, че можете да останете при мен като гостенка до утре. Обещанието си ще удържа. Утрешният ден започва с първата минута след полунощ. След този момент вие сте в моя власт и никой не ще бъде в състояние да ми попречи да отсека главата ви пред очите на възлюбения ви.

Със саркастичен смях излезе от шатрата, а войниците поведоха Лучия след него. Но преди да я изведат от шатрата, Павловна успя да прошепне на нещастното момиче на френски:

— Не се отчайвайте. Ще ви помогна. На вас и на вашия избраник на сърцето. Абдулах Лъва ще смаже жертвата си, аз… аз ще му попреча!

Оставаше половин час до полунощ. По скалите на Марбел ел Сур се появиха планинските черни сенки, които напредваха все по-навътре между тесните високи стени на скалата. Това бяха френските войски. Мълчаливи, с пушки на рамо, те крачеха напред. Начело на войските вървеше полковник Пикар. Той слезе от коня си, защото животното с мъка напредваше между острите камъни и неговият господар искаше да го облекчи. Пикар беше много неспокоен поради обстоятелството, че Паул Брага още не беше се върнал. Беше ли се случило нещастие с храбрия войник? Бе почти готов да го допусне, защото откак Брага беше заминал, изтече много време. Чувстваше се притеснен и несигурен между тези проклети скалисти пропасти. С цялата си душа желаеше да излязат час по-скоро на широко, защото едно нападение на арабите би било фатално за хората му и за него самия.

Спомни си за Лучия. Можеше ли тя да знае в каква опасност се намира той сега, колко сълзи би проляла, как би треперила.

Изведнъж мислите на Пикар взеха друга насока. Неочаквана случайност го върна към действителността. Върху висока скала се появи образът на млад арабин, яздещ пъргав кон. Бялата му наметка светеше в нощта.

Часовоят вдигна пушката си.

— Не стреляй! — викна в същия миг звучен глас. — Заведи ме при полковник Пикар. За Бога, заклевам ви, не губете нито миг, защото нещастие заплашва всички ви.

Съобщиха на полковник Пикар за това чудновато събитие и той поръча да доведат младия бедуин при него.

Бедуинът слезе от коня и последва войниците, които го водеха при полковника. Колко се учуди Пикар, когато видя лицето на красиво момиче и една грациозна фигура се показа под наметката на бедуина.

— Как, вие сте жена, бяла жена? — изрече сепнат той. — Защо сте се преоблякла така и защо идвате по тези места?

Павловна (това бе тя) грабна с трескава бързина ръката на полковника.

— Идвам от лагера на Абдулах Лъва — задъхано изрече тя. — Сякаш Бог даде криле на коня ми, та успях да дойда навреме и да ви предупредя. Предадени сте, полковник Пикар. Предаде ви подло един човек, в когото сте имал доверие. Познавате ли фелдфебел Брага?

Полковникът побледня, дишането му спря.

— Какво става с него? — промълви той. — Изпратих го в моя лагер да ми донесе важни документи, които бях забравил там.

— Документи? Ах, сега разбирам всичко. Не беше ли сред тях и смъртната присъда на Абдулах Лъва?

— За Бога, откъде знаете за съществуването на този документ?

— Оня подлец Брага предаде документа в ръцете на Абдулах — продължи бързо Павловна. — Той предаде и тайната, че ще минете тая нощ през Марбел ел Сур за Голеб.

— Гръм и мълния! Целият ми боен план е предаден! Ах, този мизерен тип.

— Шейхът беснее от ярост, той е на път с бедуините и се кани да ви нападне в тази теснина и да ви унищожи. Оставих го да тръгне от лагера, после скочих върху коня и препуснах като луда, за да ви предизвестя. Надявам се, че съм стигнала поне с четвърт час по-рано от тях, но скоро ще се появят горе върху скалите, откъдето ще ви обсипят с адски огън.

— Ще съумеем да умрем достойно за родината — изрече Пикар.

— Смъртта не е велика работа, полковник — не се съгласи Павловна. — Ще ви съобщя и нещо по-грозно и страшно.

— По-страшно?

— Чрез посредничеството на предателя Брага млада французойка се намира от вчера вечер в ръцете на Абдулах. Още не й се е случило нищо лошо, но шейхът има ужасен план — той иска да отсече главата на тази пленница пред вашите очи, знаейки, че по този начин ще си отмъсти най-жестоко. Защото тази французойка — съберете всичкото си мъжество, господин полковник — се нарича Лучия Натузиус, вашата годеница!

Вик на отчаяние и ужас замръзна в гърдите на Пикар.

— Не се отчайвайте — не спираше Павловна, виждайки отчаянието на Пикар. — Имам план за спасението на Лучия и вярвам, че Бог ще ми помогне.

Смелото момиче не дочака никакъв отговор и тръгна с бързи крачки. Пикар я видя да яхва коня и да поема по една тясна пътека, губейки се между високите камънаци.

Пикар бързо даде нарежданията си на хората. Той постави от двете страни на теснината войници и ги нареди така, че да бъдат недостижими за вражеските куршуми.

Едва успя да подреди хората си, и се разнесе бойният вик на арабите. След няколко минути над камънаците се показаха брадатите лица на бедуините и стотици изстрели проехтяха в скалистата теснина.

Арабите запалиха голям огън върху най-близкия скалист връх. Под огнените езици се виждаха съвършено ясно всички, които се намираха върху това плато. Но скалата беше висока и предпазена добре от ударите на французите.

Изведнъж кръвта на Пикар се смрази във вените му. Горе се показа картина, която би затрогнала и най-безчувствения между хората. Полковникът съзря над скалата избраницата на сърцето си, своята обична годеница. Лучия Натузиус беше с вързани отзад ръце. На гърдите й имаше закачена подпечатана хартия.

Полковник Пикар разпозна този документ.

Шейхът на бедуините стоеше до нещастната девойка накичен с всичките си отличия, а оръжието му блестеше в скъпоценни камъни и злато. В дясната си ръка държеше страшния ятаган. Той се наведе над прохода и викна с гърмящ глас към полковник Пикар:

— Гледай тук, проклето християнско куче, как Абдулах си отмъщава. Ти определи за мен срамна смърт, но съдбата поиска друго. Ще умреш още днес, ударен от моята ръка, но искам да видиш преди това как се търкаля главата на любимата ти. Внимавай, след миг ще бъде в краката ти!

Чу се гърмеж. Пикар изпразни пушката си. В лудото си отчаяние той беше прибягнал до това, за да спаси любимата си. Но куршумът удари в скалата. Победоносният смях на Абдулах прозвуча в отговор на този неточен изстрел.

— Ти започна дуела, полковник Пикар — викна той. — Ти стреля пръв. Сега е мой ред и пророкът ще бъде с мен. Аз няма да сгреша.

Той се отдръпна две крачки назад, вдигна ятагана и го стисна здраво в ръката си. Ледени тръпки пронизаха тялото на вързаното момиче.

Но в същия миг някой блъсна силно настрана Абдулах. Бедуин на пъргав кон застана между него и жертвата му. В миг бедуинът грабна Лучия до себе си на коня.

Тогава се случи нещо, което изуми всички — и бедуини, и французи. Младият конник, стискайки здраво в прегръдките си Лучия, заби шпорите в коня, който се изправи на задните си крака и скочи стремително надолу към дълбоката страшна пропаст.

Десетина метра по-ниско се намираше плато, от което водеше тясна пътечка към самата долина. Страшният скок за щастие беше успешен. Конят беше невредим и в следния миг ездачите бяха между френските войници. Пикар държеше в обятията си своята любима.

— Ще ти бъда благодарен през целия си живот — изрече той трогнат до сълзи на бедуина, който смъкна бавно шапката и пелерината си.

Появи се прекрасното лице на Павловна. Но сега не беше време за благодарност и учудване. Абдулах Лъва вбесен, че му беше изтръгната жертвата, поведе хората си към решителна атака.

— Да избием всички тези християни — нададе яростен вик. — Първите слънчеви лъчи утре да ги заварят мъртви в прохода Марбел ел Сур. Мохамед е с нас. Пророкът ще ни помогне.

Бедуините се хвърлиха в теснината върху французите, които обаче бяха разбрали, че можеха да избират между живота и смъртта и приеха врага с добре прицелен огън. Камънаците почервеняха от кръвта на бедуините, които не можеха да пробият френските редици. Хора и коне се гърчеха в предсмъртни мъки из скалистия проход. Напразно Абдулах се сражаваше със самоотвержена храброст. Французите отблъснаха три поредни атаки на арабите. И когато първите лъчи на слънцето огряха пустинята, нападателите бяха принудени да се оттеглят.

След едночасова почивка Абдулах поднови атаката, Самият той, макар да имаше вече три рани, държеше знамето на пророка с полумесеца и окуражаваше бедуините да навлязат в теснината.

Но тогава се случи нещо неочаквано. Звуци от тръби и барабани изпълниха пустинята. В далечината се вдигаше облак от прах.

Бойците спряха. Настъпи гробна тишина в тесния проход. Французите, както и бедуините спряха вцепенени.

Абдулах Лъва и неговите хора мислеха, че се приближава силна войскова част и че ще бъдат разгромени или че ще трябва да се сражават срещу много по-силен враг.

Щом Пикар дочу звуците, викна радостно на хората си.

— Другари, спасени сме. Чувате ли тръбите, виждате ли надигащия се облак на хоризонта. Това е поручик Пикардин с подкрепленията. Той ни носи помощ и успех.

Мощно „ура“ се изтръгна от гърдите на французите. После Пикар даде нарежданията си. Една рота обгради Лучия и Павловна тъй, че войниците образуваха жива отбранителна стена около тях, а той с останалите войници реши да излезе от теснината и да обкръжи Абдулах. Докато беше зает с прегрупирането на войниците си, му съобщиха, че Абдулах се е оттеглил от теснината. Хората му бяха изтощени и жадни. Те трябваше да си починат и да се наспят.

Междувременно облакът от прах и звукът на тръбите се приближаваха все повече. Заедно със своите офицери Пикар се изкачи на една скала, откъдето можеха да виждат тези, които се приближават, без да се излагат на вражеските куршуми.

Прашният облак се разсея. Това не бяха френски подкрепления. В ръцете на един офицер личеше бяла хартия, която той държеше високо. Зад него вървеше друг френски офицер, който носеше в ръката си клонче от палма с бяла кърпа, в знак на примирие.

Трима френски войници допълваха малката група.

— Какво означава това? — стресна се Пикар. — Поручик Пикардин идва като парламентьор… Да не би… Ах, ако Господ ми праща това щастие, бих бил толкова щастлив.

И този храбър воин, който току-що се готвеше за жестока борба, сега сви ръце за молитва.

Абдулах Лъва също кръстоса ръце на гърдите си.

Мрачен и изпълнен с надежди, той гледаше към бялото знаме, което се приближаваше. Тогава чу до себе си шепнещ глас. Той принадлежеше на Равелак. Мизерникът, който още беше с вързани ръце, пошушна тихо на ухото на бедуина.

— Иска ли Абдулах Лъва да се поддаде на тая уловка? Французите искат да ви подмамят с обещание за мир и после да сломят и подчинят бедуините.

Абдулах притвори очи и се замисли. Мускулатурата на мощните му гърди трепна.

— Кълна ти се, достойни сине на пророка — продължаваше отровният клеветник. — Чух със собствените си уши, когато те разработваха плана заедно, полковник Пикар и адютанта му.

Арабинът впи проницателните си огнени очи в Равелак.

— Нима вашите офицери се страхуваха толкова много от теб — отрони той бавно, — че са споделили с теб тази своя тайна?

— Не, те мислеха, че са сами — ухили се Равелак. — Но аз ги чух, защото се бях скрил в палатката на Пикар, докато се съветваха.

— Негоднико, подслушвал си собствения си началник. Като змия си се промъкнал в палатката му. Махай се, проклети лъжецо, не искам да те слушам!

С благороден гняв произнесе Абдулах тези думи и ритна презрително с крак Равелак, който се търколи в пясъка.

Мизерникът застена от болка. Лицето му се сгърчи от ярост и той измърмори няколко псувни.

Абдулах не му обърна повече внимание. Вниманието му беше другаде. Поручик Пикардин и носителят на бялото знаме се приближаваха към него. Тръбата прозвуча отново, бялото знаме беше наклонено и младият поручик произнесе отчетливо:

— Абдулах Лъва, вожд на всички бедуини, благороден владетел на Мохамед. Богът на родителите ви да ви закриля и да просветли разума ви, за да можете да чуете това, което нося, за благото на твоя народ и доброто на френската република. Неотдавна в лагера на полковник Пикар пристигна пратеник на правителството. Предлага се мир на народа ви при условията, които установихте вече преди няколко седмици с полковник Пикар. Няма да ни бъдете васал, а приятел, съюзник на Франция. Неоспоримото ви владение над бедуините в пустинята ще бъде признато. Каним ви да подпишете акта за мир в нашия лагер. Нашите ръце се протягат с доверие. Приемете ги и бъдете наш приятел. Абдулах отговори без да се замисли:

— Ако имате добри помисли, французи, ако наистина желаете мир, бихте могли да се доверите и на моето гостоприемство. Елате при мен и аз ще ви кажа: добре дошли! Дори тук, на самото място, ще издигна шатра, където ще сключим примирието. Аз ви чакам.

Поручик Пикардин прошепна няколко думи на своя придружител, който веднага изтича в теснината Марбел ел Сур. Абдулах поръча да се издигне веднага шатра и да се подреди съгласно бедуинския обичай.

Зададоха се полковник Пикар и трима офицери.

— Девет французи — каза Абдулах. — Да останат само осем бедуини при мен. Останалите да се отдалечат на разстояние пет минути оттук в пустинята.

И това нареждане беше бързо изпълнено. Разбира се, не забравиха да отведат и Равелак със себе си.

Полковник Пикар дойде със своите хора бързо до шатрата. Събуха се и влязоха. Когато завесите на шатрата се разтвориха, очакващият ги Абдулах стана от възглавниците си и със скръстени на гърди ръце ги поздрави. Когато, обаче, Пикар му протегна ръка, той се престори, че не я забеляза. Французите бяха поканени да седнат. Пикар поиска да започне веднага преговорите, но Лъва даде знак на слугите си, които донесоха арабски чибуци. Запалиха ги, после поднесоха и шербет в скъпи чаши.

— Пушете с мене и си починете малко — покани Абдулах, — защото така иска Аллах чрез устата на своя пророк Мохамед.

— Благодарим, благодарим, за щедрото и великодушно гостоприемство — отговори полковник Пикар. — Допреди малко стояхме изправени лице срещу лице като смъртни врагове. Нека сега да бъдем приятели в мир. Французите и бедуините ще вървят в най-скоро време един до друг по пустинята и няма да се страхуват от нищо.

Абдулах кимна утвърдително с глава.

— Да започнем сега нашите преговори. Пикар каза:

— Френското правителство приема всички претенции на Абдулах Лъва при единственото условие той да гарантира сигурността на пустинята, да възпрепятства и Да наказва строго разбойническите грабежи, а в случай, че Франция влезе във война, да се притече на помощ на съюзника си с всичките разполагаеми войски. Доволен ли сте, достоен сине на пророка? — завърши полковник Пикар.

— Доволен съм. Французите ще могат винаги да разчитат на верността ми.

— Подпишете тогава този документ. Той съдържа условията за мир и разбирателство в нашия съюз. Ето тук е името на председателя на републиката, подпишете се и вие до неговото име.

Абдулах Лъва взе бамбукова пръчица, която завършваше с острие. Поряза с камата си лявата ръка и топна върха на пръчицата в кръвта, която бликна от прореза. Подписа документа, излезе пред входа на шатрата и викна към бедуините с гръмовен глас:

— Велик е Аллах и Мохамед, неговият пророк, настъпва нов вечен мир.

Поручик Пикардин също излезе от шатрата и наведе бялото знаме три пъти, в знак, че мирът е сключен.

Тогава от двете страни се разнесоха радостни викове. Бедуините, загърнати в белите си наметала, паднаха на пясъка, пеейки песента в прослава на пророка.

В лагера на французите музиката засвири Марсилезата и нейните звуци се разнесоха далече из пустинята.

Полковник Пикар стана и се приближи до Абдулах.

— Преди малко не поискахте да ми подадете ръката си — каза той тихо, — забелязах, че очите ви избягваха моите. Може би ме считате още за свой враг, но сега вече знаете, че сме приятели. Ето ръката ми, княже.

Но Абдулах се дръпна с презрително движение.

— Аз съм приятел на французите, но не и ваш, полковник Пикар — изрече гордо. Пикар се вгледа слисано в Абдулах. — Презирам неискреността!

— Охо, това е вече оскърбление, което ще заплатите с кръв! Предизвиквам ви на дуел и ако желаете още сега, на това място.

— Желая, и то веднага — отвърна Абдулах мрачно. — Можете да си изберете камата или револвера, на мен ми е безразлично. Или може би ще искате да хвърлим жребий?

— За Бога, не бързайте — викна Пикардин, който побледня още в самото начало на яростния, изпълнен със заплахи диалог. — Тук има недоразумение. Не беше ли Абдулах Лъва оня, който едва преди няколко седмици само беше приятел на полковник Пикар, въпреки националната неприязън между тях? Него ли наричаше сам той най-храбрия, най-разумния полковник? Заклевам ви, благородний княже, кажете ми от кой извор сте почерпили отровата, която унищожи това чисто приятелство?

Очите на бедуина блеснаха.

— Ето я отровата! — викна той. С бързо движение извади от пазвата си подпечатана хартия и с презрителен жест я хвърли в краката на Пикар.

Пикардин се наведе и я вдигна.

— Смъртната присъда! — каза той. — О, кой е бил мизерникът, който е дал в ръцете на Абдулах този фатален документ!

— Брага, предателят! — викна Пикар. — Сега си обяснявам всичко! Да не би този мизерник да ви е предал, че аз съм предложил на френското правителство твоето осъждане? Говорете, благородни княже, нека се разберем напълно.

— Да, така ми каза — отговори Абдулах.

— И какво помислихте за мен? — викна Пикар болезнено. — О, Абдулах, аз не можех да си представя, че едно влечуго може да стигне до летящ орел. Вие, гордият орел, нададохте ухо на лъжите на един клеветник. От това само ме боли, Абдулах…

— Не е ли вярно? — продума бедуинът с треперещ глас. — Значи, това червено куче ме е избрало като оръдие на своето желание за отмъщение?!

— Той ви е излъгал и измамил, благородни Абдулах — обясни Пикардин. — Прочетете това писмо, което пристигна от Париж заедно с документа за мир. От него ще разберете, че полковник Пикар в случая е невинен.

Пикардин подаде писмото, което мъдрецът Мулай, който също бе тук, преведе веднага.

— Проклятието на Мохамед да стигне този безсрамен лъжец — викна старецът, след като прочете писмото. — Той те е подвел по най-подъл начин, благородний мой господарю. В това писмо правителството отговаря на полковник Пикар, че приема неговото искане.за мир, за което полковникът е настоявал тъй силно и че последното унищожава смъртната присъда, произнесена срещу теб.

За миг Абдулах остана като ударен. Страните му пламнаха от срам и очите му се изпълниха със сълзи. После той приближи до Пикар и падна на колене.

— Като знак на опрощение, брате — каза той, — вдигнете ме от пясъка.

Пикар се наведе бързо и вдигна арабина, когото притисна го гърдите си. С дълга прегръдка двамата мъже сключиха вечно приятелство.

След това Абдулах извика грозно:

— Доведете оня мизерник. Искам да поговоря с този мръсен предател!

Слугите се спуснаха да изпълнят заповедта на своя повелител.

— Успокойте се, благородни княже — каза Пикардин. — Негодникът ще бъде наказан, както заслужава. Доколкото ми е известно, името Брага е фалшиво. Всъщност този човек не е никой друг, освен Равелак, убиецът на жени. Ще го изпратим добре окован във вериги в Париж и там ще се изпълни смъртната му присъда, произнесена по-рано!

Абдулах се усмихна със злобна усмивка.

— Този човек е мой — каза той, — по-скоро ще скъсам сключения мир, отколкото да го изпусна от ръцете си.

— Нека бъде така — съгласи се бързо Пикар. Абдулах седна върху възглавниците си и покани офицерите да се настанят до него.

Завесите на шатрата се дръпнаха настрана. Пред входа се появиха осем войници. Те водеха вързан човек. Някой го ритна, Равелак полетя посред шатрата и се свлече в краката на Абдулах. Арабинът въртеше в ръката си ятагана, украсен със скъпоценни камъни. Той погледна с дълбоко презрение нещастника, който лежеше в нозете му. Равелак имаше страшен вид. Той чувстваше, че последният му час наближава. Никаква интрига, никаква лъжа не можеше вече да го изтръгне от гроба, който беше изкопал другиму, но над който се бе надвесил сам.

— Осмели се да ме излъжеш — викна Абдулах и гласът му прозвуча наистина като на лъв. — Кажи ми сега истината или ятаганът ми ще прониже мизерното ти сърце.

Равелак се разтрепера.? — Заблудих се — измърмори той, — сам се излъгах…

— Все така заблуден ли беше, когато си се промъкнал под фалшиво име в лагера на полковник Пикар, лъжливи клеветнико? Кажи истинското си име!

Престъпникът упорито мълчеше. Тогава Пикар не се сдържа:

— Ти си Равелак, убиецът на жени! Ти си същият тоя мизерник, който подпали парахода „Бригита“ и предизвика смъртта на толкова добри моряци! Ти си оня, който угаси толкова невинни човешки живота, убиваше жени по най-зверски начин, ти си най-големият демон, какъвто някога слънцето е огрявало. Не се преструвай, негоднико, че не чуваш!

Равелак наведе глава към земята. Той скри лицето си в пясъка. Това, че е открит и познат, му отне всяка надежда за спасение.

По даден от шейха знак, двама бедуини го вдигнаха от пясъка.

— Слушай, какво ти казвам — спря ги Абдулах Лъва. — Обещах, че ще ти се отплатя достойно за предателството. Обещах ти, че ще напълня джобовете ти със злато и че ще ти дам най-добрия си кон. Абдулах Лъва държи на думата си. Той не потъпква думата, дадена дори и пред най-големия негодник.

Равелак трепна от радост. Нима този арабин е толкова наивен, че е готов да му се отблагодари, вместо да му даде заслуженото наказание, само заради това, че беше толкова неблагоразумно да му даде честната си дума…

— Дайте насам злато и Мустафа да бъде готов.

След няколко мига слугите съобщиха:

— Поръчението на господаря е изпълнено. Твоят кон Мустафа е готов, а ето и двете кесии със злато.

— Изпразнете кесиите в джобовете на този човек. И Абдулах им посочи Равелак. Бедуините напълниха джобовете на престъпника.

— Зашийте джобовете, за да не загуби парите или да не му ги открадне някой.

И това беше изпълнено.

— Няма ли да ми развържете ръцете, благородни княже — осмели се да запита Равелак, завръщайки се към свойствената си наглост, — защото щом като ми позволявате да яхна кон, трябва да имам свободни ръце, за да мога да го управлявам.

Абдулах дори не го удостои с отговор.

— Да излезем всички заедно навън, приятели мои — обърна се той към офицерите, — за да се уверим, дали Мустафа наистина няма равен на себе си. Мустафа е наречен „птицата на пустинята“.

Всички последваха Абдулах, който излезе от шатрата. Равелак също беше изведен навън, там стоеше чудесен кон. Мустафа нямаше нито седло, нито юзда. Шепот от възторг се изтръгна от устата на всички офицери. Лакомите очи на Равелак блеснаха от радост. Този кон наистина беше царски дар, особено за него, който сега можеше да избяга с мълниеносна скорост от враговете си. Най-добрият кон в пустинята, джобове, пълни с пари — звездата на Равелак започваше отново да изгрява.

Абдулах Лъва се приближи до коня си. Той прегърна шията на животното и го целуна. И конят, сякаш почувствал, че това е прощална целувка прилепи главата си до лицето му.

— Остани с Бога, Мустафа, любимецо мой — каза той дълбоко трогнат. — Прости ми, че трябва да те пожертвам за такава противна цел, но честната дума е свята! Сбогом!

После се обърна към Равелак.

— Вярваш ли, че този е най-добрият ми кон? — запита той.

— Как да не вярвам — отговори усмихнато престъпникът. — Мустафа е царят на конете.

— Мустафа е твой. Конят отсега е твоя неделима собственост. Той ще те понесе бързо като мълния из пустинята.

— Благодаря, благородни княже, благодаря!:

— Не благодари. Твоята благодарност би ме опетнила — кресна Абдулах с променен глас. — Устоях на думата си. Но не ти казах по какъв начин ти давам Мустафа. Хайде, бедуини, вържете здраво този негодник и предател, този престъпник и убиец на невинни жени, вържете го за опашката на неговия кон!

Вик на ужас се изтръгна от гърдите на Равелак.

— Милост, благородни, прошка — изплака той и се свлече на колене пред нозете на шейха. — Искам да бъда твой роб, можеш да ме биеш, да ме убиеш, само това не!

— В горещия пясък да издъхнеш, животно долно — викна гневно арабинът. — Ти наклевети един честен човек, ти унижи Абдулах Лъва, карайки го да иска прошка, ето защо нека хиените да изядат сърцето ти и дробовете ти, врани да извадят очите ти.

Пикар, който както всички французи трепна от коравосърдечието на тази присъда, пристъпи напред.

— Гневът ви е справедлив, брате — промълви той на Абдулах, — но в този ден на радост не би трябвало да смущаващ духа си по такъв начин. Макар че този престъпник заслужава мъките на подобна смърт, моля те, дай му по-лека смърт. Нека моите войници го застрелят пред очите ти.

— Дори и да загубя правото да вляза в рая и да не видя свещеното лице на Мохамед, аз настоявам на моето право! Вържете го за опашката на Мустафа. Кълна се в Аллах, че ще пронижа оногова, който не ме послуша.

В момента, когато арабинът произнесе тези думи, Равелак направи отчаян опит за бягство. С един ритник той повали бедуините, които преграждаха пътя му. После със смел скок се хвърли върху гърба на коня. Благородното животно полетя заедно с него напред.

Французите искаха да хукнат след него, но Абдулах им направи знак да останат по местата си. Той извади от дрехата си малка сребърна свирка и я поднесе до устните си. Чу се силно изсвирване. Всички се слисаха, когато видяха как конят веднага се обърна. Сякаш имаше криле и не беше ое докоснал до земята, Мустафа се върна при Абдулах и без да знае как, Равелак се озова пак сред враговете си.

Бедуините се хвърлиха върху него и го свалиха от коня. Една минута само по-късно Равелак беше вързан за опашката на коня толкова умело, че и да имаше свободни ръце, не би могъл да се развърже.

Абдулах поиска камшик.

— Бедни ми Мустафа — пошепна той; — ти никога не си бил удрян. Но сега трябва!

— Милост — изплака отново Равелак. — Забий ножа в гърдите ми, бедуине, аз заслужих смъртта много пъти, но не и такава смърт!

Силен удар по гърба на Мустафа беше отговорът. Конят се изправи на задните си крака. После, сякаш почувствал се обезчестен от този удар полетя напред в див галоп.

Тялото на нещастника се повлече по палещия пясък. След няколко минути не се виждаше нищо, освен пясъчния прах, който се издигна като облак и скри коня и нещастния осъден от погледа на всички присъстващи.

— Бедният ми кон — въздъхна Абдулах и влезе в шатрата си.

Сянката на нощта се беше спуснала над пустинята. Палещото слънце се скри между облаците и горещият пясък бавно изстина. Появи се чудно видение. Това бе кон, потръпващ от изнемога, с влачещо се зад него човешко тяло. Изглежда, човекът все още беше жив. Равелак бе все още жив, можеше да чувства и да мисли. Господ поднесе на този престъпник горчивата чаша на греховете му и той трябваше да изпие всичко до последна капка. Какви мъки, какви непоносими страдания претърпя той в продължение на десет нескончаемо дълги часа, влачен по палещия пясък на пустинята… Лъчите на изгарящото слънце обгориха тялото му и го превърнаха в голяма жива рана. Лицето му беше цялото ожулено. Устата и очите му бяха пълни с пясък. В тая маса от ужасно изтерзана плът още имаше признаци на живот.

Мустафа зърна в далечината оазис. Като луд се спусна натам. Оазисът беше необитаем. Навярно тук не беше стъпвал човешки крак, защото всичко бе запустяло, обрасло в трънаци. Между тях премина жадният кон.

Вързаният за опашката му беше направен почти на решето от големите бодливи тръни, които се набиваха в тялото му като остри ками. Когато Мустафа пристъпи със своя товар до извора, нещастникът лежеше облян целия в кръв, в безсъзнание.

След известно време, обаче, дойде на себе си. Тогава;направи радостно откритие. Същите онези бодли, които го измъчиха така безпощадно, бяха разкъсали въжето, с което беше привързан за опашката на коня. Значи, той беше вече свободен. На десетина крачки от него стоеше Мустафа, с още мокра от бистрия извор муцуна.

Ако и той би могъл да стори същото! Само една глътка, една-единствена глътка, една шепа вода и той би дал за нея цяло царство.

Равелак се опита да се вдигне. Но краката му не го държаха. При най-малкото движение чувстваше по цялото си тяло хиляди страшни болки. И когато най-после все пак успя да се надигне сред неизразими болки, той се почувства пак прикован към земята от голямата тежест от двете страни на тялото си. Това бе златото, с което му бяха натъпкани джобовете.

— Златото, проклетото злато — изпъшка той. — О, в тази пустиня няма дори един грабител, който да ме отърве от него. Бих го благословил за това!

Но никой не дойде да го освободи от съкровището му.

Конят започна с апетит да пасе. Равелак му завиждаше, че може да се движи свободно.

Падна нощ. Луната се показа между облаците и пръсна бледа светлина над тихия оазис. Конят дремеше в тревата и си почиваше след бясното препускане из пустинята. Но измъченият от болки човек не можеше да заспи. На него не му беше дадена благодатта да забрави. Равелак не можеше дори да затвори очите си, въпреки че опита няколко пъти. Изведнъж Мустафа изправи глава и наостри уши. Равелак забеляза това и цял потрепера от страх. В следващия миг конят зацвили. Очите му се защураха уплашено наоколо. Чу се необикновен шум, идващ откъм трънаците. Показа се грамадно животно. Равелак помисли, че полудява от ужас. На десетина крачки от него стоеше лъв, готов да се хвърли върху жертвата си. Но неговите очи не бяха вперени върху човека. Лъвът гледаше Мустафа. Благородното животно стоеше като вцепенено.

Същият миг лъвът направи голям скок, сграбчи коня за врата и го блъсна в тревата. Само един вопъл, един страшен предсмъртен рев наруши тържествената тишина на нощта. Лъвът разкъса врата на Мустафа и лакомо засмука топлата кръв от младото тяло на коня, който се гърчеше в предсмъртни конвулсии. Равелак не изпусна нищо от тази ужасна сцена. Погледът му не се откъсваше от страшния звяр и неговата безжизнена жертва. Умът му започна да се помрачава от страх. Искаше да помоли господа, всемогъщия Бог, да не го прави жертва на същата участ, но престъпникът не намери думи за молитва дори пред смъртта. Вместо молитва, проклятие излезе от устата му.

Изведнъж той замръзна. Лъвът се беше обърнал към него. Величествено махна опашка, изви глава и остана за миг в това положение. Дивият звяр беше подушил близостта на човек. После с едно движение, с един скок и лъвът от разстояние десетина крачки се озова при вързания човек. Равелак се надигна. С последно свръхусилие понечи да побегне. Но в същия миг ноктите на лъва се впиха в гърдите му. Звярът разкъса тялото на Равелак на две. Заблиза кръвта и откъсна сърцето на престъпника. Онова черно, предателско сърце, което беше сторило толкова злини и изпитваше такава омраза към другите.

Тялото остана почти незасегнато. Лъвът се беше заситил само с кръвта на Мустафа. Разтърсвайки гривата си, той напусна оазиса.

Тогава се приближиха хиените. Те се нахвърлиха лакомо върху разхвърляните останки и изядоха месото от костите.

Когато слънцето, младото златисто слънце, на сутринта се показа и освети арената на грозната нощна сцена, от Равелак, убиеца на жени, не беше останало нищо. Само куп злато, няколко парцали, изцапани с кръв, сочеха мястото, където получи заслуженото наказание този презрян престъпник. Множеството невинно убити от него бяха най-сетне отмъстени.