Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (189)

27.

Нека се върнем, читателю, в дните, когато полковник Пикар още служеше в Алжир. Дни горещи и опасни. Такъв беше и този. Слънцето хвърляше отвесно своите горещи лъчи над пустинния пясък. Оазисът Голеб още не искаше да се покаже пред очите на нетърпеливия ездач. Конят, който яздеше Равелак, едва носеше господаря си. Напразно конникът го подканяше с шпорите си и с камшика, напразно проклинаше и ругаеше — бедното животно беше напълно изтощено от тежкия път. Една глътка вода би го съживила, но Равелак в бързината си вместо бидон с вода беше взел съд, пълен с газ. По този начин не само бедното животно трябваше да страда през целия зноен ден от жажда, но и стопанинът му изпитваше същата мъка.

В душата на този човек гореше страстта да изпълни подлото предателство. Това го крепеше и му даваше достатъчно енергия и устойчивост. До вечерта трябваше да стигне на всяка цена в оазиса — иначе всичко беше загубено за него.

Изведнъж той нададе радостен вик. Далече на хоризонта зърна малко черно петно, което се издигаше като скала сред еднообразното пясъчно море. Навярно бе оазисът Голеб. Разстоянието дотам не можеше да бъде повече от шест мили. Ако това проклето животно имаше още малко сили, за по-малко от два часа той би могъл да бъде при Абдулах.

Равелак измъкна от джоба си шише, в което имаше още няколко глътки вино. Бяха последните капки, с които разполагаше. Но той не ги поднесе до своите устни, а скочи от седлото и насили коня да изпие виното, след като му тикна в устата и парче хляб.

Животното погълна безразлично и хляба, и виното, гледайки ездача си с очи, които сякаш искаха да кажат: „Много е късно вече, убий ме…“

— А сега напред! — викна Равелак, скачайки пак на седлото. — Само шест мили още и после ще ти позволя да издъхнеш на мира!

Силен груб удар с камшик изплющя връз благородното животно, което изглежда събираше последните си сили. Равелак, без да се интересува от него, се върна към своите мисли.

— През нощта, граф Естерхази — промърмори той, — ще бъдеш доволен от своя слуга, защото утре, когато слънцето изгрее над това пясъчно море, неговите лъчи ще блестят над трупа на твоя смъртен враг Пикар, Тогава ще ме възнаградиш, трябва да го сториш, защото си в моите ръце. Не ще се задоволя само с пари, искам и почести, искам чин на подпоручик. За теб и за твоя приятел Пати дьо Клам ще бъде дребна работа да изпросите от министерството повишаването на храбрия фелдфебел Паул Брага, а оттук нататък пътят е отворен. Капитан, може майор, а после… Дявол го взел, какво е това?

Конят рухна като ударен от гръм и Равелак се просна върху пясъка на пустинята. В същия миг се изправи на краката си и ритна жестоко животното, което се гърчеше на земята.

— Ставай, кранто проклета! — кресна той. — Ставай, че ще те пречукам! Не е време сега да се търкаляш по пясъка, хайде, дръж това, на още един!… Пак ли не ставаш? Дявол го взел, то пукна!

Равелак беше прав. Конят бе мъртъв. Той не усещаше вече ударите на жестокия си господар. С угаснали очи, с протегнати нозе, лежеше безжизнен върху белия пясък…

Равелак се отпусна убит от отчаяние. Смъртта на нещастното живот осуетяваше всичките му сметки, кроени с такова усърдие. Отсреща се намираше оазисът Голеб. Залязващите слънчеви лъчи хвърляха червеникава светлина върху неговите далечни очертания, а той трябваше да лежи тук, без да може да достигне целта. Знаеше, че е невъзможно да стигне пешком. Нощта би го застигнала по пътя, а заранта вече щеше да бъде много късно, защото полковник Пикар със своите хора щеше да е преминал дотогава фаталния проход Марбел ел Сур.

Какво можеше да направи? Преди всичко трябваше да събере сили, за да може да понесе трудностите, които го очакваха. Той отряза главата на коня си и изпи без отвращение още горещата кръв на умрялото животно. После се просна на пясъка, за да си почине. Голямото нервно напрежение, горещината, която още изпълваше въздуха, умората — всичко това го повали. Главата му клюмна уморено върху трупа на коня и той заспа. Странен шум от човешки гласове го пробуди ненадейно. Той разтърка очите си и помисли, че това, което вижда, е мираж, може би желан, но странен вълшебен сън.

На няколко крачки от него бе спрял малък керван от четирима души. Върху камила седеше младо момиче, облечено в костюм, подходящ за пустинята, а наоколо й стояха трима добре въоръжени араби, които, ако се съдеше по облеклото им, бяха от Френски Алжир. Арабите яздеха малки, бързи коне. Младото момиче направи знак на единия от прислужниците си, който й помогна да слезе от камилата.

Тя се приближи до Равелак и сега той можа да се увери, че пред него стоеше една извънредно красива жена, която е от благородно потекло. Слисването му се увеличи повече, когато младата жена му проговори на чист френски език.

— Да не би да сте гладен или жаден?

Той отговори утвърдително. Тогава младата жена направи знак на слугите си и те донесоха мях с палмово вино и различни пресни плодове, както и други деликатеси. Съдейки по тях, Равелак разбра, че тези пътници скоро бяха напуснали цивилизованите области. Нахрани се, утоли и жаждата си и благодари учтиво на щедрата чужденка.

— Добре, добре — прекъсна го тя, — не сме ви сторили Бог знае каква добрина. Пътниците в пустинята трябва да се притичват един другиму на помощ. И вие можете да ми услужите с нещо.

— На вашите заповеди съм, госпожице — отговори Равелак, изправяйки се.

— Бих ви помолила да ми отговорите на няколко въпроса — продължи дамата. — Виждам, че сте френски войник, фелдфебел, струва ми се, и служите в африканските части.

— Да, госпожице, точно така е.

— Познавате ли тогава полковник Пикар?

— Разбира се, че го познавам — възкликна Равелак усмихнат. — Той е моят началник. Казвам се Брага и сега съм адютант на полковника.

— Ах, каква щастлива среща. Кажете ми бързо, какво прави полковникът, здрав ли е?

— Здрав и читав, госпожице. Но ще ми разрешите ли да попитам с кого имам честта да говоря?

— Аз съм годеницата на полковника и се наричам Лучия Натузиус. Искам да посетя годеника си в лагера му, но тези хора, които ангажирах да ме водят през пустинята, ме заблудиха и се опасявам, че се намираме много далеч от лагера. Освен това и водата ми се свърши и напразно търсим оазис, за да опресним провизиите си.

— Нищо по-лесно от това, госпожице — заяви Равелак смело. — Ето там е оазисът Голеб, тъкмо нататък отивах, когато конят ми падна мъртъв.

— Познавам оазиса Голеб — каза Лучия Натузиус. — Виждала съм го няколко пъти вече. Но моите водачи казват, че е опасно да отидем там, защото в този оазис лагерува Абдулах Лъва със своите бедуини, най-страшният враг на французите, който тъкмо сега е развял отново знамето на въстанието.

— Тогава е голямо щастие и за двама ни, госпожице, че се срещнахме — възкликна Равелак, — защото от мен можете да узнаете, че няма от какво да се страхувате в оазиса Голеб. Абдулах Лъва сключи преди два дни мир с полковник Пикар и ако научи, че вие сте годеница на храбрия полковник, с голямо удоволствие ще ви даде гостоприемството си. Благоволете да ми направите място на гърба на вашата камила и най-много след два часа ще бъдем в оазиса. Още утре ще можете да се върнете заедно с мен във френския лагер.

Кой може да бъде по-щастлив от Лучия, когато чу тая вест? Храброто момиче не се уплаши нито от хорските клевети, нито от премеждията на едно така дълго пътуване, за да задоволи желанието на сърцето си и да види човека, когото обичаше повече от всичко на света.

Естествено, през това дълго пътешествие, тя трябваше да се убеди, че не беше лека работа сама жена да обикаля из света. Но с енергията, която имаше, посрещна всички премеждия по пътя. И сега щастлива случайност изправяше на пътя й тъкмо адютанта на полковник Пикар! Тя му се довери без ни най-малко съмнение в този човек. Качи се пак върху гърба на камилата и даде знак за тръгване. Арабите, обаче, не поискаха да тръгнат, докато не заровиха трупа на равелаковия кон. След това керванът потегли към оазиса. Камилата, която с право се нарича „кораб на пустините“, вървеше бързо с дългите си крака, а пъргавите арабски коне не изоставаха. Скоро започнаха да се различават дърветата на оазиса, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Но изведнъж пътниците бяха обградени от дива орда брадати бедуини. Заповядаха им да стоят по местата си и за момент помислиха, че ще бъдат посечени. Това бяха аванпостовете на бедуините. Равелак им даде да разберат, че идва от лагера на полковник Пикар с важно съобщение за Абдулах Лъва. Бедуините, леки и страшни като пустинни призраци в дългите си мантии и бели чалми, се събраха на кратко съвещание, после оградиха кервана и всички продължиха в галоп.

За по-малко от четвърт час пристигнаха в оазиса. Цяла тълпа диви воини, придружени от жени и деца, затичаха пред пристигащите. Когато научиха, че водят френски пленници, поискаха да се нахвърлят върху тях с диви викове и да ги смажат. С голяма мъка ескортът успя да разгони разбеснялото се множество.

— Дайте път! — викна един бедуин с бяла брада от предните постове. — Трябва да заведем тези французи пред Абдулах Лъва. Той ще реши съдбата им.

Лучия се обърна към Равелак.

— Нали ми казахте, че бедуините са сключили мир с нас? Този прием не изглежда миролюбив.

— Не забравяйте, че това са варвари — отговори той.

Пленниците бяха въведени в луксозна палатка, над която блестеше полумесец с конска опашка. Върху мека постелка седеше мъж с атлетическа фигура. Полуразтворената дреха позволяваше да се видят широките му бронзови и със силна мускулатура гърди и ръце, които приличаха на издялани от камък. Лицето на този човек имаше благороден и строг израз. Черна лъскава брада го обвиваше, а очите изглеждаха още по-черни и блестящи като диамант. В краката му върху малко килимче лежаха оръжията му. Самият той унесено пушеше наргиле, докато черен роб му поднасяше кафе, а друг му предлагаше в сребърна чиния сухи смокини и захарни фрукти.

Този човек беше Абдулах Лъва.

Когато пленниците влязоха, придружени от пазачите им, той изправи глава, хвърли дълъг изпитателен поглед върху Лучия, после върху Равелак, чиято униформа го издаваше, че е френски войник.

— Вие сте французи — учуди се Абдулах Лъва. — Как се осмелявате да се приближите до моя лагер? Не знаете ли, че съм в кървава борба с вашия народ? Вашите сънародници убиха хиляди наши братя и кръвта иска кръв. Така казва Коранът. Трябва да ви убия.

Тогава Лучия се хвърли в краката на арабския вожд и го помоли нежно:

— Изслушайте ме, Ваше благородие, може би ще произнесете по-лека присъда. Заблудена в пустинята, налетях върху този човек — тя посочи към Равелак. — Той ме увери, че сте сключили мир с началника на френските войскови части и „мога да дойда в този оазис без всякакви опасения. Доверявайки се на гостоприемството, дойдох тук, като се надявах, че величието и благородството на Абдулах Лъва няма да откаже на една нуждаеща се жена своя подслон за няколко часа. Исках още утре да напусна оазиса, за да отида при годеника си полковник Пикар, който наистина е ваш враг, но който ще съумее да се отплати за доброто, което ще ми сторите.

Арабинът поглади, усмихвайки се, черната си лъскава брада.

— Полковник Пикар — каза той с мелодичен глас, — е наистина мой враг и от месеци насам ние воюваме с всички средства. Възможно е той да ме победи, а може би аз него — това знае само Аллах. Но полковник Пикар е човек благороден, уважавам го, макар че е мой враг. А вас, неговата годеница, приветствам с добре дошла. Подслонете главата си спокойно до утре в нашите палатки.

— Благодаря ви, хиляди пъти ви благодаря, благородни Абдулах.

Лучия стана.

— Само един миг — помоли Абдулах Лъва. — Казахте ми, че този човек, този фелдфебел от френската армия ви е измамил, че децата на пустинята са сключили мир с французите?

— Така е, велики Абдулах, но. не мога да си обясня какво е било намерението му. Намерих го почти в безсъзнание в пустинята, нахраних го и го напоих. Не мога да разбера защо вместо благодарност той поиска да ме погуби.

— Хищни зверове обитават човешката душа — промълви вождът. — Те разкъсват, за да бъдат разкъсани. Миролюбивият пътник не е сторил нищо на пумата, но все пак тя го разкъсва… По челото на този човек чета лоши мисли. Той е поискал да ви вкара в клопка, но не успя. Нека умре, обесете го на първото палмово дърво!

До този момент Равелак стоеше спокоен, защото прекрасно знаеше, че има сигурно оръжие в ръцете си, за да се спаси. Но когато чу да се произнася смъртната му присъда, подскочи като ужилен и приближавайки се, пошушна гневно на Абдулах:

— Великият шейх заповядва да ме обесят. Можете да го извършите, защото животът ми е във вашите ръце и можете да сторите с мене каквото поискате. Но да не се чудите, ако утре заран всички около вас паднат от вражески куршуми и едва тогава да си спомните за лекотата, с която сега ме осъждате. Тогава, когато лично“ вие загинете като един обикновен престъпник. Аз пресякох пустинята, излагайки се на най-големите опасности, само за да ви предпазя от смъртта на безчестието, а вие заради няколко женски сълзи ме изпращате на бесилката като се обричате сам заедно с всичките си хора на гибел.

Абдулах Лъва трепна.

Той даде знак на хората, които бяха скочили върху Равелак, да се отстранят.

— Оставете ме насаме с този човек — заповяда, — а това момиче ще заведете в палатката на Павловна и ще й кажете, че оставям тази французойка под прекия й надзор.

Нарежданията на Абдулах бяха изпълнени веднага.

Щом като вождът остана насаме с Равелак, той взе блестящия си ятаган от килимчето, където лежаха снаряженията. Ръката му стисна силно дръжката на оръжието, украсено със скъпоценни камъни. Със светкавична бързина описа полукръг с ятагана над главата на Равелак. — Принадлежиш на смъртта, французино — озъби се на престъпника, който треперещ се беше свил. — Главата ти ще се търкулне в краката ми, ако лъжеш. Но царски ще те възнаградя, ако ми направиш ценна услуга. Сега говори! Какви вести ми носиш?

— Нося ви, велики шейх — отговори Равелак, — вестта, че ви грози смъртна опасност. Полковник Пикар с войските си тръгна насам, иска да нападне оазиса Голеб през нощта, така че нито един от вас да не може да се спаси.

Абдулах Лъва не издаде вълнението си.

— Кой път поеха французите? — запита той.

— Ако тръгнете през нощта, ще ги срещнете & теснината Ел Сур. Там бихте могли да ги обградите и изколите до крак.

Арабинът поглади замислено брадата си. Неговият презрителен поглед спря за момент върху предателя.

— Защо предаваш своя господар? — запита го той.

— Защото го мразя — процеди през зъби Равелак. — Той ми причини голяма злина!

— — Лъжеш, подлецо! Полковник Пикар е благороден човек.

— Благороден човек — повтори Равелак в престорен гняв. — Виждам, че Абдулах Лъва е голям воин, гениален генерал, но е доверчив като дете или като влюбена жена…

— Да не опиташ острието на ятагана ми, червено куче! — викна арабинът гневно. — Как се осмеляваш да ме оскърбяваш!

— Искам само да ви спася, велики шейх, да ви спася от срамната смърт. Ето, вие казвате, че Пикар е благороден човек, че е великодушен враг. Прочетете тази хартия, повикайте преводача си да ви го преведе, но нека ви бъде известно предварително, че това, което е писано в нея, е решено по искане на полковник Пикар. Да, той беше оня, който претендира да му се даде правото да ви екзекутира като престъпник, защото ви счита за безсърдечен бандит.

Абдулах изтръгна бързо от ръката на французина подпечатаната хартия, която Равелак извади от джоба на униформата си. После отдръпна завесата на палатката.

— Да дойде Мулай мъдрецът — заповяда от входа на палатката.

След няколко минути дребен, прегърбен от тежестта на годините човек, се яви пред арабина. Бяла дълга брада тръгваше от лицето на стареца и висеше до коленете му. На това лице на мумия блестяха две живи, подвижни очи.

— Ти можеш да преведеш френското писмо, премъдри Мулай, ти знаеш да обясниш на нашия хубав и топъл арабски език техните студени и безжизнени думи. Кажи какво съдържа тази хартия!

Мъдрият Мулай дълго време проучва подпечатаното писмо. В очакване Абдулах се отпусна пак на възглавниците си и неговото обикновено великодушно спокойствие се изписа отново на лицето му.

Старият учен изведнъж направи движение на, ужас и се хвърли обзет от тръпки в краката на господаря си.

— Какво ти стана, Мулай? Защо ясното и тихо спокойствие напусна душата ти?

— О, господи, гневът заради неправдата, която се върши към вас, смути духа ми — каза ученият старец. — Французите са ви осъдили на срамна смърт като противник. Ако паднете в ръцете на полковник Пикар, от което нека Аллах ви пази, тъй като военното щастие е много странно и променливо, ще бъдете разстрелян или обесен на първото палмово дърво, което попадне на пътя им.

Абдулах подскочи с див вик. Вените на челото му се подуха от гняв, а огромните му очи излъчиха мълниеносни искри. Наистина, в този миг той напълно заслужаваше името Лъв.

— Проклет християнин, подъл полковник Пикар! — викна той, вземайки отново фаталното писмо. — Така ли знаеш ти да посрещаш храбрия си противник! Искаш да ме предадеш в ръцете на обикновените палачи, не ме считаш достоен за доблестна смърт на полесражението… Ах, почакай, не съм попаднал още в твоите безчестни ръце! Още тази нощ ще ти докажа, че не напразно ми викат Абдулах Лъва!… Да, ще се хвърля върху теб като див звяр. Ще изтръгна сърцето на степната хиена. Ще те срещна между скалите на Марбел ел Сур, така ли казваш ти? — обърна се той към Равелак. — Ти със своето предателство ми правиш ценна услуга и пред мъдрия Мулай се заклевам, че достойно ще ти се отплатя. Доволен ли си, предателю?

— Правите ме щастлив, велики пълководецо! Слънцето на вашата доброта ще ме огрява винаги.

Равелак се поклони до земята, криейки радостта от своята злобна победа.

— Желал бих да ви дам още един съвет, храбър сине на пророка, за да се уверите, че ви служа искрено и вярно.

— Говори!

— Вие искате да си отмъстите на своя заклет враг Пикар по начин и страшен и грозен, нали, велики Абдулах?

— Да, така е. Моето отмъщение ще бъде оргия, каквато никога земята и небето не са виждали. Пропастите между скалите на Марбел ел Сур ще се удавят в море от кърви и ще се нарекат занапред „Адът на отмъщението“!

— Каквото и да сторите ще бъде нищожно в сравнение с обидата, която ви нанесе той. Въпреки всичко това, велики Абдулах, позволете ми да обърна вниманието ви, че бихте могъл да си отмъстите на Пикар още сега, в този момент, защото вие държите живота и душата му във вашите ръце.

— Как? Говори ясно.

— Момичето, което доведох във вашия лагер с добри намерения, е любимата на вашия враг. Убийте това момиче и забодете главата й на върха на една сабя пред теснината Марбел ел Сур. Когато полковникът види главата на своята любима, ще изпита ужас, какъвто никакви смъртни страдания не биха му доставили.

— Твоят съвет ми се струва добър — измърмори арабинът мрачно. — Ще се възползвам. А,сега, Мулай — каза той, обръщайки гръб на Равелак, — кажи на водачите ми, че след четири часа трябва да бъдат готови. Дотогава искам да остана сам.

— Ас този какво да правим? — попита старият, хвърляйки подозрителен поглед към Равелак. — Не съм още сигурен дали неговото предателство е истина или не. Съветвам ви, благородни, да го оставите под стража, да го вържат здраво и само след битката при Марбел ел Сур да го освободите и да му платите за черното му предателство.

— Старият Мулай е мъдър — кимна Абдулах. — Не може човек да се довери на един предател. Възможно е да има някоя въдица. Ще стане така, както казваш ти, благородни старче.

Равелак побледня. Той поиска да протестира срещу подобно действие, но преди да успее да проговори, само при първия знак на Мулай двама бедуини го вързаха здраво с ръце на гърба.

С този знак на презрение той беше изведен вън от палатката на Абдулах. Пред нея се разхождаха постове с голи саби в ръка, мълчаливи и сериозни. Никой нямаше право да влиза в палатката на Лъва. Той желаеше да остане сам.

— Абдулах Лъва е обладан от злия дух — шепнеше се от уста на уста в лагера на бедуините. — Тежко на оногова, който в такъв момент се изпречи на пътя му! Ножът му е остър, а Лъва е жаден за кръв!…