Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (188)

26.

Мъртвешката глава и Вълчицата прекосиха населените улици на Париж. Стигнаха до Елисейските полета, като по пътя не размениха нито дума. Слепецът като че ли беше погълнат от мислите си. Бледата жена на свой ред не проговаряше никога, докато пръв не я заговореше Мъртвешката глава. Едва когато навлязоха в зеленината на Елисейските полета, Вълчицата промълви:

— Колко е хубаво тук! Тези големи дървета ми напомнят парка, в който живеех някога…

— Къде беше? Как го наричаха? — наостри уши слепецът.

Лицето й просия като от слънчев лъч:

— Ах, това беше тука от… от…

Тя отпусна глава на гърдите си и две едри сълзи се търкулнаха по лицето й. Паметта й пак я беше напуснала. Миналото за нея беше обвито от непроницаем воал.

— Не можеш ли да си спомниш? — попита Мъртвешката глава, обзет от състрадание. — Не знаеш ли как се казваш и къде си била по-рано?

— Не — отговори тя, въздишайки тежко, — не мога да си спомня нищо, колкото и да мъча мозъка си. Денем и нощем моля паметта си и често пъти, когато ти мислиш, че спя, аз се моля на Господ да ми просветли паметта, за изляза от този мрак. Но напразно. Наоколо ми е черна нощ, нощ дълбока, непроницаема… Аз съм жена без име и без минало… Ела, там зад улицата има една хубава къща, да седнем пред вратата и да потърсим хорската милостиня.

— Ох, ако можех да ти помогна — изпъшка слепецът. — Ах, само ако имах зрението си и предишната си сила, бих съумял да намеря къщата и твоите родители, но без очи… без очи… това е жестока мизерна съдба…

— Уверена съм, че не си заслужил тази ужасна съдба, бедни човече…

Мъртвешката глава никога нищо не беше казвал за миналото си, пълно с престъпления. Тя не подозираше кой беше този, когото водеше.

Те излязоха от парка на улицата, на която се издигаха вили една от друга по-елегантни и кокетни. Спряха пред входа на една от тях. Слепецът се отпусна върху камък, който служеше за качване и слизане от коня, а Вълчицата приседна до него. Слепецът сне шапката от плешивата си глава, постави я между коленете си и грошовете започнаха да падат в нея.

По улицата нямаше много хора, но тези, които минаваха по нея, не извръщаха глава, когато трябваше да се помогне на бедния сляп старец и на младата жена, която всички вземаха за негова дъщеря.

Колкото пъти звънваха пари в шапката на Мъртвешката глава, Вълчицата благодареше с трогателен глас. Мнозина я поглеждаха слисано, заслушани в този нежен глас, пълен с благородство, кимаха със състрадание и отминаваха.

— Добре върви работата — прецени Мъртвешката глава след известно време. — Имаме вече повече от два франка. Ако останем тук до вечерта, утре може би не ще стане нужда да излизаме пак… Не, не, трябва да дойдем — продължи той бързо и гневно. — Трябва всеки ден да идваме тук на Елисейските полета и всеки път да дирим друго място… искам, трябва да я намеря… и ще я намеря!

В този момент се отвори външната врата на вилата, пред която седяха просяците. Прислужник в богата ливрея слезе по стъпалата. Той се изправи до нещастниците. Изгледа ги с подозрителен поглед и им се озъби:

— Нахални вагабонти, какво дирите тука?

— Просим милостиня — отвърна Вълчицата.

— Тогава търсете си друго място. Марш оттук. Не търпим просяци. Госпожа Буланси, моята господарка, ако ви види тук, като се върне, тежко ви на вас и на мен…

Слепецът потръпна при споменаването на името. Неговото грозно лице се обезобрази още повече. Тоягата се изхлузи от ръката му. Той се олюля, тъй че Вълчицата го подкрепи.

— Виждате ли какво направихте, господине — изрече тя с глас, пълен с възмущение, — виждате ли как трепери?

— Малко ме интересува — отвърна грубо лакеят.

— Ако не се изметете оттук веднага, ще повикам полиция.

Ръката на слепеца стисна конвулсивно ръката на другарката си.

— Хайде да вървим, Вълчице — прошепна той задавено. — Но запомни добре тази къща и не ме отвеждай далеч от нея…

Лакеят беше обърнал гръб на просяците и пак изкачи стълбите на къщата.

Вълчицата отведе Мъртвешката глава обратно в парка, след като му подаде тоягата в ръка. Приближиха до малка скамейка и го настани да седне.

— Не съм те виждала никога тъй гневен, Мъртвешка главо — му каза, — дори и тогава, когато бяхме прогонени от запустялата мелница. Нима така силно те огорчи грубото държание на този недодялан вратар?

Слепецът изглежда се задушаваше. Лицето му беше посиняло, дишаше тежко и хъркаше. Душевната мъка, която изпита от името Буланси, беше ужасна.

След няколко минути той се поуспокои. Главата му клюмна пак на гърдите и се унесе в тежки мисли. Значи тъй, все пак има щастие. Случайността го беше изпратила точно пред къщата на жената, която той диреше толкова време напразно из цял Париж. Този благоприятен случай не трябваше да остане неизползван. Адът му даваше знак, той искаше да последва този знак, ако ще след това всички дяволи да разкъсат душата му.

— Седни до мене, Вълчице — обърна се Мъртвешката глава към младата жена. — Искам да ти кажа нещо.

Тя както винаги го послуша. Слепият напипа ръката й и я стисна горещо. Гласът му, обикновено груб и суров, сега прозвуча меко, почти нежно.

— Небето ли те изпрати, Вълчице — промълви. — То се съжали над нещастния слепец. Беше време, когато се съмнявах в съществуването на Бога, когато живеех като див звяр, жаден само за кръвта на жертвите си. Господ ме наказа, той ми отне зрението и силата. Не роптая, не се оплаквам, че бях наказан тежко. Напротив, заслужил съм и по-тежко наказание. Може би то не ще се забави, когато пристъпя пред престола на Господа и той ми поиска сметка за земните деяния. Този момент не е далеч. Чувствам, че не ще проживея още дълго на тази земя. През нощта дори като че ли усетих, че сърцето ми престава да бие и си казах: Добре дошла, смърт! Но сега искам отсрочка само за няколко дни. Имам още една сметка за уреждане. След това смъртта може да дойде, ще я притисна страстно до гърдите си.

Слепецът помълча за миг, сякаш тези няколко думи го бяха уморили, после продължи тихо:

— Имам към теб една последна молба, Вълчице. Не ми отказвай…

— Ще я изпълня, стига да е по силите ми — отговори бързо нещастната жена.

— Можеш да я изпълниш, слушай. Вземи тези два франка, които събрахме днес. Половината от тези пари са твои, а с моята половина ще ми купиш голям остър нож, който не струва повече от седемдесет сантима. С остатъка от тридесет сантима ще ми вземеш един хляб, малко вино и въже не по-дълго от два лакътя, не много дебело, но да бъде здраво. Всички тези работи постави в торбата и ми ги донеси тук. Чакам те.

— Ще направя каквото искаш — отговори Вълчицата, — но признавам, че съм обзета от мрачно предчувствие. Да не искаш да се самоубиеш?

— Не.

— Или може би искаш да извършиш някакво престъпление?

— Не, никакво престъпление. Мина времето, когато вършех престъпления… Върви, Вълчице, и изпълни последната ми молба.

Бледа като восък, жената тръгна. Слепецът чакаше спокойно на скамейката. След половин час Вълчицата се върна.

— Взе ли всичко, което ти поръчах?

— Да. Хляб, вино, нож и въже. Всичко е тук в торбата.

— Остър ли е ножът?

— Като бръснач. Може да се заколи човек с него.

— Тъй ли? Дай всичко насам.

Мъртвешката глава взе торбата и я постави до себе си. След това не каза нито дума. Остана почти неподвижен на скамейката, докато падна нощта.

Вълчицата също стоеше до него.

— Стъмни ли се вече напълно? — запита той по някое време.

— Да, тъмно е вече…

— Време е, ела.

— Къде?

Мъртвешката глава стана и хвана жената за ръка.

— Ще ме заведеш обратно пак при оная къща — поръча той, — където бяхме седнали днес. Но не откъм лицето, а отзад, през градината. Знам, че всички тези вили по Елисейските гюлета имат градини и познавам разположението им. После ще почакаш, докато всички слуги се приберат и ще ме промъкнеш през градинската врата в къщата. С това ще направиш доброто, което можеш да направиш за мен на този свят. После ще се махнеш бързо и ще ме предоставиш на собствената ми участ.

— Ах, Господи, какво искаш — каза жената побледняла. — Ще ни вземат за крадци, може би…

— За убийци — допълни Мъртвешката глава. — Тебе не, дъще моя, тебе не… умолявам те, заклевам те, не отказвай последната ми молба.

Вълчицата отправи ням поглед към покритото с облаци небе.

— Нека бъде — измънка тя треперейки. — Ела и Бог да ме прости, ако извърша лоша постъпка.

След четвърт час заобиколиха вилата и чудноватата двойка влезе в градината на госпожа Буланси. Мъртвешката глава каза на водачката си да провери вратата, която за щастие бе отворена.

— Видя ли някого?

— Не. Чувам само шум от стъпки горе в една стая, където вероятно прислугата вечеря.

— Толкова по-добре. Въведи ме в къщата, Вълчице!

Тя го поведе макар и с известно нежелание. Слугите, които вечеряха на горния етаж, не чуха леките им стъпки.

— Къде сме сега? — запита слепецът, когато водачката му спря.

— В началото на стълби, които навярно водят към мазето.

— Заведи ме до първото стъпало… Така… Сега ти благодаря, Вълчице, хиляди пъти ти благодаря. Ти не можеш да си представиш каква услуга ми направи. Бързо, подай си още веднъж ръката.

Бледата жена подаде малката си ръка на грозния старец и се огледа плахо наоколо.

— Мога ли да сторя още нещо за теб? — запита тя тихо.

— Нищо. Сега сбогом и да даде Господ да се просветли паметта ти и да бъдеш пак щастлива, както навярно някога си била. Ние двамата вече няма да се видим… Моли се за мен, дете мое, моли се за душата ми, за да ми се простят греховете, които извърших и които още ще извърша!… Плачеш ли? Една сълза падна на ръката ми. Благодаря ти за тая сълза, за мен тя е като капка светена вода, която измива греховете на нещастните окаяници… А сега бягай, бягай бързо, за да не ти се случи нещо по моя вина…

— Сбогом, слепецо, сбогом!

Вълчицата изчезна като сянка навън. Когато стигна на улицата, тя въздъхна с облекчение.:

После, без да хвърли поглед назад, тръгна безцелно по парижките улици.

Мъртвешката глава слезе пипнешком по стъпалата в мазето. Той умееше да слиза безшумно и въпреки слепотата си не беше забравил нищо от стария си занаят. С едната си ръка се държеше за перилото на стълбата, а в другата държеше тоягата и торбата, в която криеше купените вещи. Накрая усети, че пристигна. Седна в най-отдалечения ъгъл, разтвори торбата, изяде парче хляб и отпи глътка вино, защото цял ден не беше сложил троха хляб в устата си. После постави обратно хляба и виното в торбата и я остави до себе си. Извади ножа. Опита острието му.

— Като бръснач — измърмори той. — Вълчицата имаше право, с него може да се заколи човек… Тъкмо това искам да направя аз. Искам да убия, искам да си отмъстя…

С диво движение размаха ножа над главата си.

— Сега ще се прегърнем, красавице Помпадура — пошепна глухо. — Този път няма да ми избягаш. Смъртта се промъкна в къщата ти и те дебне от най-скрития ъгъл на мазето ти. И ако трябва, ще стои с дни и нощи тук, в това скривалище и няма да пропусне сгодния момент, за да се качи при тебе сред лукса, в който живееш, и да те изненада. Тогава, Помпадура, безокият призрак ще ти се яви неочаквано. А после?… Ха, струва ми се, че придобивам отново зрението си… Виждам червено пред очите си… Твоята кръв, проклетнице, твоята кръв, престъпна жено!…