Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (187)

25.

Забелязваш, читателю, че, понесени във вихъра на описанието, бяхме оставили много от нишките на драматичния ни разказ непроследени и често се връщаме назад. Сега още веднъж ще се върнем в онова време, когато Алиса Тери и Клаус Грот, неуспели да освободят Драйфус след полудяването на губернатора Грефин, плаваха по океана на път към Европа.

Борсата на парижките просяци се намира в малка забутана уличка, която излиза на улица „Монмартър“ и която може да бъде неизвестна дори за мнозина парижани кореняци. В тази тясна уличка, образувана от няколко малки стари къщи, се намира здание, малко и старо, което с външния си вид не може да привлече вниманието на минувача. Сградата се състои от един-единствен етаж, но е достатъчно дълга и има просторен двор, в който се стига през двойна широка врата, през която могат да влязат две коли едновременно.

Но тук никога не е изтрополявала кола. Влизаха само подозрителни личности, типове, които бяха измета на Париж. В този двор през всяко време на деня се срещаха парижките просяци. Тук те споделяха своите афери, тук си разпределяха печалбата.

Но и други сделки се вършеха на просешката борса. Наемаха се деца за просия и колкото повече тези деца бяха в състояние да възбудят милосърдие чрез своите недъзи, толкова техните родители искаха по-висока цена. Деца-изроди, сакати и рахитични бяха търсени извънредно много. Жените увиваха нещастните малчугани в дрипи и разказваха на минувачите някоя стара, затрогваща история за предателство, измяна, мизерия, глад и какво ли не още.

— Бъдете милостива, госпожо, един грош да купя мляко за горкото дете…

Кой не ще се съжали и няма да се разчувства? Кой родител не би пожертвал грош-два за нещастно дете, замръзнало и гладно?

Но и хора напълно здрави намират тук препитание. Един сляп, например, се нуждае от водач. За тая цел е необходим човек, в чиято честност не трябва да има съмнение, иначе той би могъл да лъже при подялбата. Той води слепеца, представяйки го за дядо си или баща си или пък за брат и разказва просълзено историята на живота му и как той е загубил зрението си.

На тази уникална борса могат да се намерят всякакви принадлежности, необходими за професионалната просия. Стари, изтъркани дрипи, дървени крака и ръце, черни очила, кошове и всички необходими за целта предмети се продават на умерени цени.

Все тук някои безсъвестни търговци закупуват останки от месо, риба и други продукти, събрани от просяците. От сухия хляб се прави песмет, който се продава по уличните бедни гостилнички, в тях отиват и останките от месо и риба във вид на карначета и пастети.

В един ъгъл на двора човек с респектираща външност седеше зад голяма маса. Това е писарят, който редактира писма за просене и удостоверения, чрез които се сочи, че еди-кой си е пострадал в някоя фабрика или мина. Впрочем, за него се говори, че бил доста известен адвокат в Париж, който печелел добри пари със занаята си. Но бурният му живот го довел до затвора. Сега припечелваше хляба си като адвокат на просяците, които го наричаха винаги „майсторе“.

И друг непризнат гений упражняваше занаята си тук. Това бе докторът на просяците. Този човек, някога лекар, се радвал на много пациенти, но извършил няколко непозволени деяния и му било отнето правото да практикува. Оттогава той прави здрави хора да изглеждат недъгави. Създава гърбави, сакати, учи ги как да приличат на туберкулозни и рахитични — с една дума прави от всеки здравеняк човек достоен за съжаление.

Но той даваше и медицински консултации. Просяците, които висят по улиците в дъжд и сняг, често са изложени на заболявания. Тогава се заемаше с лекуването им срещу скромен хонорар. Впрочем, всичко, което припечелеше, проливаше юнашки и отлично знаеше, че няма дълго да изкара.

Но в Париж има просяци, собственици на къщи, които дават под наем, хора със спестени често пъти доста големи суми. Мнозина припечелват по двадесет франка дневно. И все пак тези мизерници продължават да просят. Те са достатъчно извратени и отнемат честно изработения грош на някой състрадателен работник. Тези подлеци заслужават затвор. Те са по-опасни от разбойниците, които поне рискуват живота си.

Истинската мизерия не реве по улиците. Тя се оттегля и страда скрито до студеното огнище и изчезва, без да привлече внимание върху себе си. И все пак можем ли да откажем състраданието си на уличните просяци?… Може би между десет от тях ще се намери един достоен за съжаление. По-добре ще е да бъдем излъгани девет пъти, отколкото да бъдем жестоки и несправедливи спрямо един-единствен истински бедняк, достоен за помощ.

Мъртвешката глава и Вълчицата бяха прогонени от тяхното скривалище и трябваше по неволя да си приберат дрипите и сопата и да заминат заедно за Париж. Тук те просеха по улиците и навсякъде, където тази чудновата двойка се явяваше, предизвикваше милост. Живееха в малък хотел, където се даваха под наем стаи на всякакви подозрителни личности. В него държаха две стаи една до друга. Сутрин имаха навик да слизат до борсата на просяците, където им се посочваше свободното място за просене през деня. Това бяха сторили и днес. Мъртвешката глава се обърна към придружителката си:

— Къде ще ме заведеш днес, Вълчице, къде ни позволяват да останем?

— На Елисейските полета — отговори му тя.

— Отлично — кимна той, — на Елисейските полета е добре да се проси, днес ще ни провърви.

— Хайде, да вървим тогава…

Вълчицата хвана десницата на слепия си другар и понечи да го поведе, когато тежка ръка падна върху рамото на Мъртвешката глава.

— Гледай ти, гледай ти! — възкликна един глас, който беше добре познат. — Това е той. Възкръснал от мъртвите, жив бил удавеният в Сена!

Мъртвешката глава позна гласа и еврейския акцент на някогашния си другар Соломон Бенас.

— Ти ли си, Соломон Бенас? — запита той. — Жив ли си още?

— Защо да не съм жив, няма нищо чудно в това, но че ти си се отървал от дисекционната маса на доктор Триколет, виж това, по-мъчно мога да разбера. Но по-добре ще сторим да се радваме, че и двамата сме живи и здрави и напразно си товарим мозъците да мислим как и защо се е случило. По-добре кажи как вървят работите ти? Не вярвам да са зле, защото те виждам в компанията на красиво същество.

Неговите малки и лакоми очи хвърляха нахални погледи към красивата Вълчица, докато произнасяше тези думи.

— Остави компанията ми на мира, Соломон Бенас — смръщи се Мъртвешката глава сурово. — Не те засяга и те съветвам да не се интересуваш от нея.

Евреинът поглади козята си брада.

— Виждам — каза той, — че си ревнив, както и някога, когато имаше хубавата Помпадура.

Слепецът се сепна. Ръката, в която държеше тоягата, започна да трепери. Споменът за бившата му жена очевидно го засегна.

— Виждам, че още не си забравил продължаваше Соломон — хубавата мургава жена, която те напусна заради един по-високостоящ господин, за да минава днес за голяма дама: А сега й върви прекрасно. Черният майор държи на нея като на очите си.

— Какво знаеш за нея? — застина Мъртвешката глава.

— Какво знам за нея ли? Знам, че сега е голяма дама и че си смени името.

— Името? Как се казва сега?

— Госпожа Буланси.

— Ах, сега минава за благородница, мизерната дъщеря на Казота. И можеш ли да ми кажеш къде живее?

— Има вила на Елисейските полета. Но внимавай, приятелю, да не бъдеш обзет от желанието за отмъщение, защото би могъл да си изпатиш грозно. Помпадура има връзки и то доста широки. Един знак от нейна страна би бил достатъчен, за да те прибере полицията, а сигурно помниш, че с полицията не си в приятелски отношения. Имаш някои и други стари сметки за уреждане. Жалко би било твоята хубава глава да падне под ножа на гилотината.

Слепецът сви рамене.

— Няма значение! — измърмори той. — Какво мислиш, Соломон, че ме е страх от смъртта ли? Не, желая я дори. Не съм аз вече оная Мъртвешка глава, какъвто бях някога, когато заедно вършехме сделките си. Сляп съм, загубих силите си, дете дори би могло да ме повали. С удоволствие бих захвърлил този кучешки живот. Но трябва най-напред да уталожа жаждата си за отмъщение! Не бих могъл да умра спокойно, не бих намерил мира в гроба, ако преди това не си разчистя сметките с невярната жена, която ме предаде… Тя трябва да чувства близостта на сляпото куче. Искам да я удуша и после няма да ме е страх да умра на улицата като псе, изгонено от всички.

Но стига… спокойствие и решителност… Хайде, Вълчице, дай си ръката. Води ме на Елисейските полета, днеска имаме право да просим там, може би ще имам щастие… може би…

Младата красива жена, която споделяше мизерията с него, му протегна ръката си. Той се опря на нея с мъка и тя го поведе от двора на просешката борса.

— Не бих желал да бъда в кожата на бедната Помпадура — промърмори злобно Соломон. — Ако този сляп тигър я срещне на пътя си… Но радвам се, Бога ми, радвам се, че можах да го насъскам отново против нея. Човекът остарява и нищо от младините не му остава… Храната не му харесва вече, сънят бяга от него, всичко, което на другите доставя удоволствие, за него вече не означава нищо. Тогава не му остава друго, освен една-единствена радост — да стори зло.

Старият негодник брътвеше с беззъбата си уста и се усмихваше доволен, гладейки острата си брада. После насочи вниманието върху това, за което беше дошъл в борсата на просяците.