Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (186)

24.

Когато Мелиора дойде на себе си, първият й поглед падна върху борината. Слава Богу, тя още гореше. Без съмнение, светлината й не беше тъй силна, тя свършваше вече и по трепета на пламъка можеше да се види, че едва ще издържи още някой и друг час. Но засега поне не беше на тъмно с трупа на Аладар. Седна тихо до него и се вгледа изпълнена с мъка. Какви благородни черти! Смъртта още не беше унищожила спокойствието, което бе изписано върху лицето му. Мелиора отпусна главата си върху гърдите му и за първи път от три дни насам сълзите я заляха. Те течаха по лицето й и мокреха изгорелите й устни. От дълбоката й скръб идеше облекчението й. В този момент тя почувства колко силно обичаше този човек, който сега лежеше мъртъв пред нея. Той беше може би единственият, с когото можеше още да бъде щастлива. Циганите трябва да държат на себе си. Те могат само взаимно да се разбират. Който излезе вън от тая среда, вече не намира истинско спокойствие.

Мелиора целуваше студените му и бледи устни. Тя си вземаше последно сбогом. После реши да зарови трупа както може. Между купчините кости тя намери захвърлената кама. Със сетни сили Мелиора започна да копае. Но работата й напредваше бавно и трудно.

Все пак най-после гробът беше готов. Тя повлече тялото на циганина към него. Най-после Аладар Форкаш беше положен за последната си почивка. Останките от цигулката тя постави до него. После Мелиора покри тялото с изкопаната пръст. Но бедният циганин трябваше да има и паметник. Тя събра няколко кости и ги постави отгоре под формата на пирамида.

— А сега, лека ти пръст, бедни приятелю. Нека душата ти намери спокойствие в дълъг и благ сън до последния ден, когато циганите вярват, че ще им бъде дадено царството на земята, по която те сега се скитат като безотечественици.

Мелиора коленичи пред гроба на Аладар и прочете къса молитва. Това беше молитвата, която циганите произнасят пред гроба на най-обичните си същества. След това взе борината и тръгна залитайки напред. Изведнъж в душата й се пробуди, по-силно от всеки друг път желанието да живее и мисълта, че може би ще успее да намери изход, да излезе от подземието, я подтикна напред.

Тя беше ужасно изтощена и често трябваше да си поема дъх. После засмука от собствената си рана няколко капки кръв, които понамокриха изсъхналите й устни. След това продължи мъченическия си път.

Еднаква гледка й се изпречваше навсякъде, накъдето насочваше погледа си. Кости и нищо повече освен кости, черепи без очи, с изпъкнали зъби. Кости от ръце и крака, безбройни — хиляди, стотици хиляди, може би милиони. Това море от кости като че ли започна бавно да застрашава самотната жена, блуждаеща из подземието. Пламъкът на борината ставаше все по-малък и по-малък. Често пъти той трепваше и тогава на Мелиора й се струваше, че вижда някаква човешка душа в последните предсмъртни конвулсии. Да, когато пламъкът угасне, тогава ще угасне и нейният живот.

Изведнъж тя спря, разтрепери се и отстъпи назад. Кракът й се беше докоснал до нещо странно. Същевременно я удари миризма на разлагащ се труп. Това не беше скелет, не бяха кости, които почиваха тук от стотици години. Тя се овладя и преодоля чувството си на ужас и страх, наклони борината и се взря. Пред краката й лежеше разлагащ се труп на човек. Мелиора забеляза, че този нещастник е намерил смъртта си тук не много отдавна. Лицето му беше още достатъчно добре запазено, само очите липсваха, а носът му беше изяден, навярно от плъховете. Нещастникът беше елегантно облечен. Той имаше летен светъл костюм, фино изработени лачени обуща, а близо до трупа му лежеше широка панамена шапка.

Навярно мъртвият е чужденец, който е слязъл в катакомбите без водач, заблудил се е и е умрял тук след ужасни и дълги мъки, точно така, както преди малко свърши Аладар и както без друго и тя щеше да умре…

Циганката забоде борината в близкостоящите кости. После коленичи и зашари из джобовете на мъртвеца. И тя самата не би могла да каже, кое я тласна към тая постъпка. В действителност това беше донякъде любопитство, което се събуди у нея дори и в това отчаяно положение, в което се намираше. Най-напред откри една златна верижка и часовник, който беше спрял точно на два и половина. Мелиора захвърли небрежно часовника настрана. Да, ако това злото би могло да утоли жаждата й, ако с неговата цена би могла да заплати поне една чаша вода… Тогава може би не би го захвърлила така небрежно. По пръстите на мъртвеца блестяха няколко брилянтени пръстена. Мелиора ги извади и с горчива ирония се вгледа в тези блестящи скъпоценни камъни.

— Бихте ли могли да ми замените борината поне за един час — възкликна тя. — Не, не, не можете. Вашата мизерна светлина не може да ми послужи за нищо.

Тя захвърли пръстените наред с часовника и верижката. В джоба на панталоните на този мъртвец имаше портмоне, пълно с пари. Злато, сребро, банкноти — може би повече от хиляда франка. Портмонето беше също захвърлено. Мелиора претърси вътрешните джобове на дрехата и извади дебело писмо с няколко печата по него.

При слабата светлина на борината тя прочете на плика следния надпис:

„План за откриването и експлоатирането на моите мини в Трансвал (Южна Африка)“

Но преди да разпечата този странен документ погледът й падна върху друг предмет, който й се стори още по-важен. Това беше малък бележник, който се подаваше изпод тялото на мъртвеца.

Мелиора го вдигна. Бележникът беше отворен. Голяма част от неговите листа бяха изписани от трепереща ръка с молив. Това беше историята на живота на мъртвеца, историята на мъченическата му смърт в катакомбите…

Мелиора се наведе и под трепкащата светлина на борината, прочете следното:

„Наричам се Том Старин и съм от Чикаго. След като работих десет години из различни машинни фабрики в Америка, започнах като инженер в най-голямата каменовъглена мина във Филаделфия, прочутата мина «Бланк Диамант» във Вилкесбар. Там извърших голяма кражба, за която бях осъден на петнадесет години затвор. Заедно с мене беше осъдена и осемнадесетгодишна девойка, дъщеря на контрольора по качеството на работата, защото се бях заклел, че момичето е моя любовница и съучастничка. След една година успях да избягам от затвора.

Отидох в Южна Африка, където тъкмо бяха започнали да се откриват големи диамантени залежи. След като прекарах няколко години в мизерия, успях да открия богата диамантена мина, за чието съществуване и днес никой не подозира. Запазих тайната, взех със себе си само няколко скъпоценни камъка и заминах за Париж. Най-напред, обаче, снех точен план на мината, с чиято помощ би могъл да се намери тайнственият път, по който може да се стигне до нея. Пристигайки в Париж, аз се хвърлих във водовъртежа на лекия живот. Хвърлях златото с шепи на всички страни. Нощите прекарвах с леки жени в шантаните. Не че всичко това ми доставяше особено удоволствие, но исках да удавя гласа на съвестта и угризението, което не ми даваше покой. Не се каех за кражбата, а за клетвата, която бях дал пред съда и като последица от която дъщерята на контрольора беше осъдена на три години затвор. Защото тази клетва беше фалшива.

Момичето никога не е било моя любовница. Напротив, винаги енергично е отхвърляло моите ухажвания. За кражбата тя не знаеше нищо и нямаше никакъв дял в нея.

Един ден, преди да напусна Париж, слязох в катакомбите в пияно състояние след бурна нощ. Не исках да взема водач. Желаех да разправям впоследствие, че съм бил сам сред този лабиринт на смъртта.

Но се заблудих под сводовете, без надежда за спасение. Почти пред гладната смърт, с последни сили пиша това писмо. С него преследвам двойна цел. Най-напред искам да се поклоня пред истината, за да премахна от душата си угризението, че съм затрил живота и честта на едно порядъчно момиче. За всичко това се кълна тук още веднъж и искам, аз, бедният грешник, да намеря смирение и покой на другия свят.

Алиса Тери, дъщерята на контрольора Уилям Тери от Вилкесбар, бе осъдена на три години тъмничен затвор за съучастие при моята кражба. Тя бе проклета и пропъдена жестоко от родителите си, защото е била моя любовница. Но Алиса Тери е невинна!

Второ. Завещавам, докато съм още с ума си, на Алиса Тери, която страда невинно по моя вина, да получи цялото мое наследство и моето богато диамантено находище в Трансвал. Планът, с помощта на който лесно би могло да бъде открито това Елдорадо, се намира във вътрешния джоб на дрехата ми, запечатан в плик.

Зная, че чрез това си дарение не бих могъл да поправя злото, което сторих на Алиса Тери, че не биха могли да се забравят пролетите сълзи и понесените страдания, но моето наследство нека тя приеме поне като знак на моето искрено покаяние и като благодарност, че беше толкова великодушна дами прости. Който и да намери трупа ми, заклевам го във всичко най-свято, да изпрати на госпожица Алиса Тери, както плика, така и написаното в този бележник. Ако тя не е жива, или не може да бъде намерена, да бъде предадено на нейния баща Уилям Тери в мините «Блак Диамант», а в случай, че и той е умрял — на съдията Джеймс Макдоналд от същата околност. Подлец и проклет да е оня, който не изпълни последното ми желание.

Парите, които се намират в мен, часовникът, верижката и пръстените да бъдат на този, който ги намери, като награда, че ще изпрати на Алиса Тери това, което оставих за нея.

Париж, 4 юли 1896 година в катакомбите.

Том Старин“

След като прочете тези редове, Мелиора се замисли. Диамантени находища в Африка! Несметни богатства плуваха пред очите й; богатства, за които навярно си заслужаваше да се живее. Но можеше ли тя да очаква сега нещо от живота? Нейното съществуване се броеше само с часове. И все пак…. давещият се лови и за сламка. Тя не искаше да се откаже още от надеждата. Скри в пазвата си бележника на американеца и запечатаното писмо. После събра от земята часовника, пръстените, портмонето и ги постави в джоба на пелерината си. Едва успя да направи всичко това и борината угасна. Дълбока тъмнина заобиколи циганката. Тя нададе болезнен вик. Сега се почувства двойно по-самотна. Изчезна и последната й надежда за спасение. Лудо отчаяние я обзе. С протегнати ръце напред, за да не се блъска в купищата кости, тя бавно запристъпва напред. Не знаеше колко време вървя така. Чувстваше само, че силите й я изоставяха с ужасяваща бързина.

— Свършено е — измърмори тя отчаяно. — Това е краят! Ах, каква горчива орисия на съдбата! В пазвата си нося тайна, с която бих могла да си доставя милиони, а трябва да умра тук по един мизерен начин, защото и всички несметни богатства на света не могат да ми доставят парче хляб и глътка вода… Чувствам, че не ми остава повече от половин час и след това тялото ми ще гние тук, както и на Аладар Форкаш, на американеца Том Старин. Може би ще минат векове, докато някой случайно намери останките ни. Помощ, помощ! Полудявам…

Прозвуча болезнен вик. Мелиора връхлетя върху куп кост и нещо остро влезе с неописуема болка в дясното й око. Почувства лепкава маса между пръстите си.

— Окото ми изтече — изплака ужасена нещастницата. — Загубих си окото, сега съм белязана за цял живот.

Обзе я неизразима ярост. Кръвта, която течеше по лицето й, увеличи до лудост възбудата й. Като че ли костите бяха живи и можеха да почувстват нещо, така се нахвърли тя върху тях. Започна да ги разхвърля на всички посоки, тъпчеше ги в краката си. Надавайки най-разнообразни цигански проклятия, тя заудря грамадата кости, която се разсипа. Като луда продължаваше да ги хвърля на всички страни. Смееше се гласно… Отмъщаваше си на скелетите!…

Но изведнъж млъкна. Със здравото си око, тя се вгледа напрегнато в мястото, където допреди малко имаше цяла пирамида от кости. Не беше ли това видение на лудата й фантазия? Там, където скелетите бяха натрупани един върху друг, сега се виждаше врата. Една тясна, полуизгнила, ниска врата. Не, не беше видение, а действителност… През цепнатина проникваше лъч светлина в тъмното подземие. Светлината, която навярно идеше от лампа.

Мелиора беше толкова силно развълнувана от това откритие, че в първия момент не можа да направи нищо друго, освен да заплаче. Не беше ли тя като топка в ръката на съдбата? В течение на час капризната случайност й даде три пъти доказателство за своята сила. Не беше изминал час откакто откри тайната на диамантите на американеца, после си загуби окото, а сега намери пътя на спасението, на живота и светлината. Сега вече не се чувстваше слаба и изтощена.

Тя допря ухото си до полуизгнилата врата и се ослуша… Дочу смях на дете и блеене на коза. Колко странно й подействаха тези гласове. Човешки глас, животинско блеене, весел смях, детски говор — това бяха признаци на живот, които проникваха в нея отгоре, от света. Доби смелост и почука на вратата.

i Изведнъж всичко затихна. Детският смях секна. Тя почука още веднъж по-силно. Не отговори никой. Детето навярно се страхуваше. Тя не можеше да знае колко време още силите й ще издържат. Загуби ли съзнание, би умряла тук пред прага на спасението. Събра за последен път всичките си сили. Отчаянието пак й дойде в помощ. Почувства се силна и се хвърли върху вратата. Гнилото дърво отстъпи. Вратата падна и се счупи. Над себе си Мелиора видя сноп светлина. Но когато се опита да излезе, се яви нова пречка. Висок като зид параван се изпречваше пред нея. Това беше цяла планина от стари парцали, книги, парчета плат, нахвърляни едно върху друго. Грамадата се залюля и се пръсна. Слабо осветено помещение, нещо като мазе, сутерен или жилище на човек, се намираше пред нея. В единия ъгъл на, това жилище красиво русо дете я гледаше учудено и ужасено. Мелиора има сили да стигне до средата на стаята.

— Вода… вода — изплака тя. — За Бога, една глътка вода!

После падна в безсъзнание. Сега, когато най-голямата опасност беше вече минала, тя припадна. Лежеше просната на пода сред стаята в своите мъжки дрехи като мъртва. Изминаха няколко минути. Първият, който посмя да мръдне, беше момчето. То се приближи тихо. Козата дойде след него.

Русокосата главица на хубавото дете се наведе над Мелиора и то погали нежно лицето й, бледо като восък.

— Бедни човече — продума малкият, — какво ти е? Стани… Или си мъртъв?

Козата миришеше лицето и заблиза ръцете на Мелиора.

— Какво да правя сега, Моли? — запита детето. — Ти си умна, Моли. Да бягаме или да останем тук?

Козата го изгледа със своите умни, големи очи и изблея. Но и най-големият психолог не би могъл да каже какъв съвет даваше на детето със своето блеене.

Детето се огледа слисано наоколо. В този миг се дочу палава песен. Вратата се отвори и изтрополиха тежки стъпки.

— Тук съм, Андре, моето момче — викна весело дядо Карус. — Да видиш какво намерих на пътя. В един стар куфар пълен с дрипи, намерих една книга, един буквар за теб. Отсега нататък всяка вечер…

Думите му замръзнаха на устата.

Дядо Карус спря слисан, виждайки пред себе си счупената врата, разпръснатите парцали и човешкото създание, което лежеше безчувствено сред стаята.

— Дядо Карус — викна детето тичайки към него, — добре, че дойде, виж какво се случи тук… Моли и аз не знаехме какво да правим.

— Вярвам — отговори дядо Карус, захвърляйки бързо чувала на една страна. — Вие не знаете, че зад тази врата се намират зловещите парижки катакомби.

Той коленичи до Мелиора. Разгледа я със загриженост и състрадание. Изведнъж чертите на неговото лице добиха странен израз.

— Това е жена! — измърмори той. — И няма никакво съмнение, че се е заблудила в катакомбите… Хм… каква ужасна работа. Да се намериш сам сред толкова човешки скелети и кости!… Но тя е жива, сърцето й още бие. Възможно е още да й се помогне. По какво чудо е открила вратата и какво крие под наметката си? Златен часовник с верижка, брилянтени пръстени и портмоне пълно с пари. Добър лов, няма какво да се каже!

Но дядо Карус веднага остави на мястото им всички тези неща.

— Засрами се, дядо Карус, не те ли е срам — си каза той тихо. — Не се ли закле тогава, когато взе детето при себе си, в деня, когато Господ ти хариза това мило невинно приятелче, че занапред ще бъдеш честен човек, че няма да крадеш, няма да пиеш, не се ли закле?… Досега удържа клетвата си. И сега да те изкушат тези неща? Ръцете долу, дядо Карус! Как ще можеш да гледаш в невинните очи Андре, ако извършиш такова зло. Не, бедни сме, Андре, но искаме да бъдем и да останем честни!

Казвайки това, дядо Карус се залови да дои козата и наля в гърлото на Мелиора прясно топло мляко, което я съживи почти веднага.

Тя започна да диша по-спокойно. Дядо Карус вдигна припадналата жена и я постави на леглото си.

— Така, мое мило момче — каза той, — трябва да помогнем на ближния си.

Едва сега старецът забеляза, че хубавата жена беше лишена от едното си око, което навярно скоро беше загубила. Той изми грижливо раната и я наложи със студени компреси. Цяла нощ бдя над болната, която имаше силна треска и постоянно бълнуваше.

Старикът слушаше слисан как младата жена произнасяше объркани думи:

— Диаманти…милиони… не загубвайте плана… моите диамантени мини… в Африка.