Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (185)

23.

Тя не можа да промълви нито дума. Мелиора падна в краката му като сразена. Очакваше излъганият мъж да я убие и наведе главата си към земята, сякаш искаше да я подложи на заколение. Но циганинът я хвана с двете си ръце и я вдигна нагоре. Накара я да го погледне. — Познаваш ли ме? — запита я с угаснал глас. — Разбираш ли, че трябва заедно да умрем?

— Да умрем!? — повтори като унесена.

— Ти не поиска да живееш с мен — продължи той с още по-ужасно спокойствие. — Не можах да те заставя. Сърцето ти, чувствата ти бяха насочени на друго място… Сега те завладях отново, но не да живееш с мен, а заедно да изчезнем. Тази борина ще гори няколко дни. Искам да видя лицето ти, как твоето красиво изменническо лице ще бъде обезобразено от глада, жаждата и лудостта.

— Прошка! — промълви Мелиора. — Прошка!

— Напразно се молиш — произнесе Аладар Форкаш неумолимо. — Дори и да бих желал да те спася, не е възможно. От тези катакомби аз не познавам нито един път, по който може да се излезе. Сега обаче не искам да огорчавам последните ти дни. Обичах те, Мелиора, както навярно никоя жена не е била обичана досега и когато лудостта обхване мисълта ми и започна, може би, да те проклинам, когато ти кажа, че не ти си ми била най-висшето щастие на тази земя, не ми вярвай. Обичам те, обичам те безумно днес както и всякога!…

Слаба надежда завладя сърцето на циганката. Тя скочи и обхвана с нежните си ръце врата на циганина.

— Щом ме обичаш — прошепна му ласкаво, — изслушай ме и ми повярвай. Кълна ти се в Хеката, нашата циганска покровителка, в Хеката, богинята на нощта, кълна ти се, че ще те обичам вярно до гроб, ако ме изведеш от това подземие… Не, не ме прекъсвай, а ме изслушай докрай. Няма да останем нито час в Париж. Имам няколко хиляди франка в себе си. Те са еднакво твои, колкото и мои, защото заедно ги спестихме във „Фоли Бержер“. Ще се върнем с тях в Унгария. Не си ли спомняш оная къщица, която толкова много ни хареса, в края на гората, с бистрия извор до нея? Имаше градина наоколо, в нея цъфтяха рози, а по околните хълмове се издигаше царевица, висока колкото човешки бой… „Тук бих желал да живея с тебе — ми каза ти тогава, — тук бих желал да умра.“ Да изпълним това желание, Аладар. Да купим тая къща и да заживеем в нея с неугасима любов. Ах! Ти се усмихваш… Очите ти се изпълват със сълзи. Ела, любими, ела да дирим спасението си!…

Болезнена усмивка пробягна по лицето на циганина. После той се изтръгна от прегръдките на Мелиора и закри лице с ръцете си:

— Много е късно!

Наведе се и извади цигулката си из расото. Без да погледне Мелиора, седна върху куп кости, взе лъка и започна да свири. Струните стенеха и мелодията звучеше по-трогателно от всеки друг път… Цялото му страдание и болка чезнеше в тези звуци… Това беше чуден, незапомнен концерт!

Час след час се нижеха… Там горе, в света на живите, слънцето вече изгряваше. Аладар Форкаш, царят на цигуларите, продължаваше да свири… Най-после звуците заглъхнаха, песента замря. Аладар заспа.

Той падна с глава върху костите и черепите. До него се търкаляше цигулката, която беше изпуснал от ръцете си. Спеше дълбоко и спокойно, макар и да знаеше, че Мелиора лесно би могла да го убие. От друга страна, обаче, той беше сигурен, че тя няма да му достави това удоволствие и да скъси страданията му. Защото се боеше от самотата.

Когато Аладар се събуди, той се оказа в тъмнина. Дотътри се до мястото, където беше забил борината. Несъмнено, Мелиора я е взела и е избягала от него.

— Ще се върне — измърмори циганинът, — тя търси спасителен път, но ще се върне, без да го намери.

Той имаше право. Не след дълго се чу шумът на приближаващи се стъпки, а светлината на борината започна да се увеличава все повече. Беше Мелиора. Ръката й държеше борината и трепереше. Тя я остави пак на мястото й, после падна на земята, ридаейки безнадеждно. Скубеше черните си коси като обезумяла.

— Няма никакво спасение! — изпищя тя. — Никакво спасение… Загубена Съм… ще умра от глад. А съм толкова млада още… не искам да умра… Искам да живея, да се върна между хората! Смили се, Хеката, смили се, не ме оставяй да умра сред тази мизерия.

Бяха изминали вече три нощи и два дена, откакто Помпадура беше затворила съперницата си във вечната гробница. Аладар и Мелиора живееха между мъртвите. Гладът и жаждата ги измъчваха неимоверно. И двамата спояха до костената пирамида свити и прегърнати като че ли никога между тях не беше съществувала вражда. Мелиора първа потърси това единение. Аладар стоеше далече от нея и всеки път я отблъскваше, когато тя поискаше да се приближи до него като куче, което предчувства опасност и търси закрила у господаря си.

— Остави ме при теб — помоли го тя. — Страх ме е, вземи ме в прегръдките си… Поне ти не ме изоставяй.

— Ела тогава — прие най-после той. — Може би ще умрем по-леко, обичайки се.

И тя падна в обятията му, с глава притисната до гърдите му, отпусна се и забрави за момент ужасните мъки. Той продължаваше да я държи в ръцете си, жал му беше за нея и не искаше да я събуди.

Впрочем той беше по-слаб и от нея. И двамата бяха непоносимо измъчвани, особено от жажда. Оная чудовищна жажда, която сгъстява кръвта във вените. Думите им ставаха все по-редки и трудни, защото езиците им бяха пресъхнали. И гладът не беше по-приятен. По-голямата част от времето те прекарваха в мъчителна дрямка. Но сънищата им биваха грозни и те се събуждаха в ужасни мъки. Когато Аладар спеше, а тя не можеше да заспи, през ума й мина страшна идея. Тя имаше още камата. Какво би станало, ако убие Аладар и с неговата кръв утоли жаждата си? Два-три дни би могла да се поддържа с тая кръв, а, кой знае, междувременно може да дойде отнякъде помощ…

Но после тя се уплаши толкова от тази мисъл, че събуди циганина. Даде му камата.

— Вземи я — каза тя смирено — и не ми я давай вече. Бях измъчвана докато ти спеше от грозна мисъл, а не бих искала да я изпълня. По-добре да умра…

Аладар поклати глава. Той се сети какво беше станало в душата й. Захвърли камата далеч между купчина кости, откъдето с мъка би могла да бъде извадена.

— Защо я хвърли — викна Мелиора. — Бихме могли да скъсим чрез нея страданията си.

— Но аз не искам да ги скъся!

— Господи Боже, ти не можеш да ми простиш?…

— Когато бъдеш мъртва, ще ти простя.

После той пак изпадна в трескавия си сън. След шест часа беше събуден от охканията на Мелиора. Идеше краят на третата нощ.

— Какво ти е — пошепна той нежно и спокойно.

— Жажда — измънка едва чуто тя, — жажда ме убива… ах, само една капка вода… езикът ми изсъхва.

Аладар се наведе над нея.

— Целуни ме — каза той.

— Най-после… най-после — викна тя. — Ставаш пак човек… ще ми простиш, нали?

— Не, но целуни ме.

Тя притисна силно устните си до неговите. Но така тя го караше да страда извънредно силно. Жаждата му за отмъщение не можеше да бъде угасена тъй бързо. Още не можеше да й прости…

Дни и нощи изминаха в трескави тръпки. У Аладар кризата на лудостта не закъсня.

Той фантазираше, говореше за работи, които не можеше да види. Болните му очи сякаш в действителност виждаха родната пуста.

— Ето, там долу е чардата… Виждаш ли оная светлина? Пустата е необятна и спокойна, тиха… Защо да не посвиря малко?… Но кой ми върза ръцете!… Освободи ми ръката! Княз Стефан Дубиски ми заръча да свиря… да свиря танц… Князът иска да танцува с Мелиора… бедният циганин трябва да свири, макар и сърцето му да се къса и сълзи да се леят по цигулката му, да свири… да свири… да свири…

И движейки дясната си ръка над лявата, имитирайки с устни звука на цигулката, той запя оная песен, с която беше завладял толкова сърца и която дори и сега при лудостта му го занимаваше в последните тръпки на живота му.

Когато Мелиора го видя в това състояние и си спомни колко беше горд и красив по-рано, всяка омраза против него я напусна. Не помисли дори, че той я докара до това положение. Здравият разум на циганите се пробуди в нея.

— Излъгах го и той си отмъсти… не ми стори много нещо.

Тя стана, защото все пак имаше още сили, за да се надигне и тръгна там, където беше захвърлена цигулката на Аладар Форкаш. Вдигна я и я подаде на нещастния артист. Той я пое с треперещи ръце.

— Моята цигулка — промърмори и две големи сълзи се търкулнаха по лицето му. — Цигулко моя, ти, ти само ми остана вярна…

Взе я в ръка и започна да свири. Но какво беше това? Фалшиви тонове, без всякаква хармония излизаха сега от цигулката. Нямаше нищо от оная ангелска песен, нито следа от ония мелодични звуци на радост или болка, които доскоро завладяваха толкова човешки сърца.

Циганинът спря вцепенен. Взря се пред себе си и започна да настройва любимата си цигулка и я разгледа от всички страни, сякаш се мъчеше да открие някой недостатък. Опита отново. Напразно — беше загубил силата си… Мургавото му лице се сгърчи, черните му очи изскочиха от орбитите и грозен пламък заблещука в тях. Той прегърна цигулката, притисна я до гърдите си и диво се вгледа в нея. Сякаш това беше жена, която искаше насила да накара да го обикне още веднъж. После диво и страшно викна с глас, удавен в сълзи:

— Ах, тъй ли! И ти ми изневеряваш… И ти?… Не те ли обичах достатъчно през целия си живот?… Не те ли направих да бъдеш обект на възторзи чрез моето изкуство! Проклетнице! Може би искаш някой друг любовник, виждайки, че с мене всичко вече е свършено? Не, няма и ти да живееш повече! Няма да се докосне до теб друга ръка, няма да свириш другиму! С мен живя, с мен беше обичана… и сега с мен ще умреш! Ще те строша…

колкото и хубава да си… ще те разбия, злокобнице, ще умреш!

И бясно, с вик на обезумял, той удари цигулката в земята. Тон като изплакване се чу в предсмъртна въздишка и цигулката на Аладар Форкаш остана разбита на парчета в нозете му. Нещастникът загледа с премрежени очи останките й. После сълзи заляха брадатото му лице.

— Върви сега — викна той с треперещ глас. — На добър път в другия свят…там пак ще се съединим… и аз ще те обичам отново неизказано, безгранично много… горещо и дълбоко, както преди.

Отнасяха ли се думите му за цигулката или пък за жената с черните коси, която го гледаше няма и ужасена?

Аладар се строполи на земята. Очите му се притвориха и той започна конвулсивно да трепери с цялото си тяло.

— Умира — викна Мелиора, — Аладар умира… Той, единственият човек на света, който истински ме обича, умира! Не, няма да го оставя да умре — продължи да вика тя като луда, — ще го спася. Това е само слабост, припадък… ще пие и ще живее… С последна надежда тя ухапа ръката си, от която бликна алена кръв. После приближи раната до устните на умиращия:

— На, мили, пий, смучи и ела на себе си! Но циганинът я отблъсна с последни сили.

— Вълчица — викна той. — Кръвта на вълчицата е отровна! Старата Муша ти инжектира кръв на бясна куче… Бягай… Махни се, вълчице, искаш да ме изтезаваш, да извадиш сърцето ми… моето сърце… ах, сърцето на бедния Аладар…

Още едно грозно хъркане и всичко свърши. Мелиора падна безчувствена върху трупа му.